Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София, 07.01.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 13628 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 181618 от 31.07.2019 г., постановено по гр. д. № 74105/2017 г., Софийският районен съд, II ГО, 66-ти състав, е отхвърли предявения от ищеца „В.-Р.“ ЕООД срещу ответниците „Ф.К.“ ООД и З. „Б.И.“ АД иск по чл. 55, ал. 1, прел. 3 във вр. с чл. 87, ал. 1 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата в размер на 10620,04 лева, получена на отпаднало основание по развален Договор за лизинг № 1026/05.01.2007 г. на лек автомобил марка „Инфинити“ модел „IFX5“, шаси № JNRBS08W26X401141, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „В.-Р.“ ЕООД чрез адв. А.Д., в която се прави оплакване, че обжалваното решение е постановено при наличие на процесуални нарушения, както и че е необосновано, тъй като съдът не е обсъдил всички доводи на ищеца. Сочи, че предявеният иск е отхвърлен, тъй като не са представени доказателства, че първият ответник е получил претендираната сума по процесния развален договор, без да обсъди, че двамата ответници отговарят солидарно. Освен това твърди, че ищецът е следвало да застрахова лизинговият автомобил при втория ответник без да може да избира вида на застраховките на основание чл. 4 от Договора. Твърди, че вторият ответник като джиратар по 60 броя записа на заповед, издадени от ищеца в полза на първия ответник, е бил недобросъвестен по смисъла на чл. 473, ал. 2 от ТЗ, защото е знаел, че ищецът не изпълнява задълженията си по договора за лизинг за заплащане на лизинговите вноски, което не било обсъдено от първата съдебна инстанция. Твърди, че тъй като съдът е разгледал иск по чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД, давността за вземането е била спряна, поради предявен иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК за признаване на нищожност на приемо-предавателен протокол по договор за лизинг, който протокол, а недоговорът бил основание за плащане, като давността била започнала да тече от влизане в сила на решението по образуваното дело – на 23.05.2014 г. В допълнение излага, че в нарушение на чл. 88 от ЗЗД първоинстанционният съд е приел, че договорът за лизинг е с периодично изпълнение и развалянето му няма обратно действие, освен това, тъй като имало клауза за придобиване на собствеността се касаело до договор за продажба. Твърди, че договорът не бил влязъл в сила, поради което не може да бъде развален. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от въззиваемата страна З. „Б.И.“ АД, чрез адв. М.Г., в който оспорва въззивната жалба. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв не е постъпил от „Ф.К.“ ООД.

Съдът, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че не са налице твърдените от въззивника пороци, тъй като изводите на съда почиват на вярна и точна интерпретация на установените по делото факти, при правилно приложение на материалния и процесуалния закон и разпределение на доказателствената тежест между страните, след като първоинстанционният съд в решението си е обсъдил всички относими към спора възражения, поради което решението е правилно, като настоящият състав на въззивния съд споделя мотивите му и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях, като в допълнение намира следното:

Правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът „В.-Р.“ ЕООД и ответникът „Ф.К.“ ООД са били обвързани от валидно възникнало договорно правоотношение по Договор за лизинг № 1026/05.01.2007 г., по силата на което лизингодателят „Ф.К.“ ООД се задължава да предостави за ползване описания в договора автомобил, придобит от третото лице, посочено в чл. 9, ал. 2 от Договора, на лизингополучателя „В.-Р.“ ЕООД срещу възнаграждение, заплащано от последния на 60 вноски на общата стойност на вещта от 96166,33 лева. Между страните не е спорно и се установява, че за обезпечаване на задължението за плащане на вноските съгласно погасителния план, ищецът „В.-Р.“ ЕООД е издал, на основание чл. 8, ал. 10 от Договора, в полза на „Ф.К.“ ООД, 60 броя записи на заповед, всеки за дължимата по погасителния план вноска със съответния падеж и авалиран от посочено от лизингополучателя лице.

В периода от 19.02.2008 г. до 25.03.2008 г., по реда на чл. 237, ал. 1, б. „е“ от ГПК (отм.), въз основа на издадените записи на заповед за вноските по договора за лизинг с настъпил падеж, в полза на З. „Б.И.“ АД, на когото „Ф.К.“ ООД е джиросало записите на заповед, са издадени 6 броя изпълнителни листове срещу „В.-Р.“ ЕООД и Е.М.С..

На 02.09.2008 г. на длъжниците е връчена Покана за доброволно изпълнение по образуваните изпълнителни дела с № № 20088510400719-725. На 15.10.2008 г. по сметка на ЧСИ М. П.е постъпила сумата от 10620,04 лева, представляваща частично плащане от длъжника „В.-Р.“ ЕООД по посочените изпълнителни дела, връщането на която сума е предмет на настоящото дело.

Както правилно е приел и първоинстанционният съд, от представеното по делото Решение № II-71-22 от 10.06.2010 г. по гр. дело № 18997/2009 г. на СРС, ГО, 71-ви състав, влязло в законна сила на 23.05.2014 г., по иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК, се установява, че Приемателно-предавателният протокол от 30.01.2007 г., подписан от страните по договора за лизинг, установяващ предаването на лек автомобил марка „Инфинити“ модел „IFX5“, шаси № JNRBS08W26X401141, е неистински в частта относно авторството на подписа на представителя на лизингополучателя.

От представената нотариална покана с рег. № 21270, том 5, № 143 от 12.12.2008 г. на нотариус М.Е., с район на действие РС –София, с рег. № 140 на НК, връчена на адресата на 15.12.2008 г., се установява, че ищецът „В.-Р.“ ЕООД е отправил до „Ф.К.“ ООД предизвестие за разваляне на Договор за лизинг № 1026/05.01.2007 г. поради неизпълнение на задължението на лизингодателя да предаде автомобила, предмет на договора, като е поканил дружеството да върне всички неоснователно получени суми, както и издадените във връзка с договора записи на заповед. С нотариалната покана „Ф.К.“ ООД са поканени да изпълнят на 05.01.2009 г., като както се установява от съставения по реда на чл. 593 от ГПК констативен протокол за неявяване на поканено лице, представител на „Ф.К.“ ООД не се е явил.

С оглед така установената фактическа обстановка правилно първоинстанционният съд е приел, че независимо, че записите на заповед безспорно обезпечават задълженията по договора за лизинг, макар възраженията във връзка с него да са предмет на установителните искове за съществуване на вземанията по издадените по реда на реда на чл. 237, ал. 1, б. „е“ от ГПК (отм.) изпълнителни листове въз основа на оспорените изпълнителни основания, в конкретния случай искът по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД има за предмет друго вземане, поради което приложение не намира нормата на чл. 298, ал. 1 и ал. 4 от ГПК и производството е допустимо.

В тази връзка и с оглед заявеното основание и петитум на иска, правилно и законосъобразно първоинстнционният съд е приел, че ответникът З. „Б.И.“ АД не отговаря по предявения иск. Съгласно чл. 121, ал. 1 от ЗЗД, освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена. В настоящия случай, претендираното вземане произтича от извъндоговорен източник, а не от запис на заповед, поради което приложение не намира нормата на чл. 513 от ТЗ, на която ищецът се позовава, тъй като същата урежда солидарна отговорност на лицата, които са издали, приели и джиросали менителницата или са поели поръчителство, а не урежда отговорност на поемателя по нея, съответно на джиратаря на поемателя, спрямо издателя. С оглед изложеното, тъй като не се твърди да е постигната уговорка за поемане на солидарно задължение от страна на ответниците спрямо ищеца за задълженията, произтичащи от развален договор, ответниците не отговарят солидарно.

Съдържанието на породеното от неоснователно обогатяване облигационно отношение обхваща от една страна, правото на обеднялото лице да иска връщане на даденото без основание, а от друга, задължението на обогатилото се лице да върне неоснователно полученото имущество. При третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже твърденията си за даването на имуществена облага, както и че основанието за даването, макар и да е валидно възникнало и оправдава разместване на имуществени блага, впоследствие е отпаднало с обратна сила. Този фактически състав намира приложение при унищожаване или разваляне на договорите с обратна сила или при настъпване на прекратително условие, във всички случаи, когато е престирано нещо при съществуващо основание, което е отпаднало с обратно действие. В настоящия случай, както правилно е приел и първоинстанционният съд, договорна връзка е възникнала валидно с постигане на съгласието на страните за сключване на Договор за лизинг № 1026/05.01.2007 г., който е двустранен и консенсуален договор, а не реален такъв в какъвто правен смисъл са доводите на ищеца. С постигане и валидно изразяване на съгласието на страните по същественото му съдържание, за лизингодателя е възникнало задължението да предаде автомобила, а за лизингополучателя - да го получи и да плаща съответната лизингова вноска, както задълженията безспорно са с периодично изпълнение. В този смисъл, след тълкуване на уговорките на чл. 1, ал. 1 и 2 във връзка с чл. 9, ал. 3 от Договор за лизинг № 1026/05.01.2007 г., по правилото на чл. 20 от ЗЗД, във връзка една спрямо друга, настоящият състав на съда счита, че действително се касае до договор за лизинг по смисъла на чл. 342 от ТЗ, а не до продажба на движима вещ в хипотезата на чл. 205 от ЗЗД, тъй като собствеността върху автомобила не преминава върху лизингополучателя след заплащане на цялата договорена сума, а е предвидена необходимост от отправяне на допълнително негово изявление и заплащане на допълнителна сума. Тъй като по делото е установено, че задължението на „Ф.К.“ ООД за предаване не автомобила не е изпълнено изначално, за „В.-Р.“ ЕООД е възникнало правото да развали договора по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, което той е упражнил и волеизявлението му е породило ефект с изтичане на предоставения в поканата срок за изпълнение – 05.01.2009 г. Съгласно т. 7 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г., при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието, а именно от настъпване на ефекта на развалянето, в какъвто смисъл са изводите на първоинстанционния съд, поради което доводите във връзка с тълкуването и приложението на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, изложени във въззивната жалба не са относими, тъй като въпросът не е от значение за изхода на конкретния спор. В настоящия случай нито се твърди, нито се установява, че ответникът „Ф.К.“ ООД е получил нещо на основание задължение, произтичащо пряко от разваления договор. Ето защо искът срещу него е неоснователен, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Получаване на престация по разваления договор не се установява и по отношение на З. „Б.И.“ АД, тъй като сумата от 10620,04 лева е събрана от ЧСИ М. П.в рамките на изпълнително дело, образувано въз основа на записите на заповед, а не е дадена в изпълнение на Договор за лизинг № 1026/05.01.2007 г. На второ място, в срока за отговор на исковата молба, ответникът З. „Б.И.“ АД е възразил своевременно за изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 116, буква „б” давността се прекъсва с предявяване на иска относно вземането, какъвто не е искът по чл. 124, ал. 4 от ГПК, който има за предмет факти - установяване истинността или неистинността на документ, поради което оплакването на въззивника в този смисъл също е неоснователно.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

С оглед изхода на спора, разноски на въззивника не се дължат.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззиваемият-ответник З. „Б.И.“ АД има право на разноски, но тъй като по делото липсват доказателства, че такива с сторени, не следва да се присъждат.

Доколкото търговски характер имат освен споровете по чл. 365 ал. 1 от ГПК и делата, претенциите по които протичат от търговска сделка, без последната да е пряко правно основание на предявеното спорно право, какъвто е настоящия случай, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, решението не подлежи на обжалване (така и Определение № 55 от 16.02.2015 г. по т.д. № 390/2015 г. на I ТО на ВКС).

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 181618 от 31.07.2019 г., постановено по гр. дело № 74105/2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 66-ти състав.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.