№ 3074
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100502929 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Кибис“ ООД, чрез адв. П., срещу
решение № 19117/21.11.2023г., постановено по гр.д. № 62825/2022г. по описа на СРС,
36-и състав, с което съдът е отхвърлил предявения срещу ответника „ОББ Интерлийз“
ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. 99 ЗЗД за сумата 10 000
лева, представляваща част от дадена на отпаднало основание първоначална вноска,
цялата в размер на 1 992 744.85 евро, по развален договор за финансов лизинг на
недвижим имот с опция за прехвърляне на право на собственост № 13867/19.02.2008г.,
сключен с „Крийт Трейд“ ЕООД и „ОББ Интерлийз“ ЕАД (с предишно наименование
„Интерлийз“ АД), което вземане е прехвърлено от „Крийт Трейд“ ЕООД на ищеца
„Кибис“ ООД с договор за цесия, и за същото по ч.гр.д. № 10610/2022г. по описа на
СРС, 36-и състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК.
Жалбоподателят твърди недопустимост на решението, поради допуснати от
СРС процесуални нарушения, а именно лишаване на ищеца от участие в
производството. По молбите на процесуалния представител на ищеца „Кибис“ ООД за
пренасрочване на делото СРС не се произнесъл своевременно, а ги докладвал в о.с.з.
Поради непубликуване на протокола в ЕПЕП адвокат П. била в невъзможност да се
уведоми, че о.с.з. било насрочено за 25.10.2023г., не получила информация и от
1
деловодството на състава, а междувременно за същата дата имала ангажимент по
няколко дела в гр. Бургас и гр. Стара Загора, което обуславяло физическата й
невъзможност да се яви. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, а делото –
върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд. По
доводите на насрещната страна за недопустимост на иска поддържа, че процесното
вземане не било предмет нито на ВАД № 483/2013г., нито на ВАД № 487/2013г. по
описа на АС при БТПП. Претендираната по това дело първоначална лизингова вноска
не била предмет на последното посочено дело - негов предмет били платените
останали лизингови вноски по договора, представляващи финансирана стойност
(писмена защита пред въззивния съд). На следващо място излага доводи за
неправилно приложение на процесуалния и материалния закон, довело до
неправилност на обжалвания съдебен акт. Неправилно първоистанционният съд приел,
че страните били обвързани от сила на пресъдено нещо - мотивите на арбитражното
решение не се ползвали с такава, приетите факти нямали задължителна сила и
подлежали на опровергаване и доказване във всяко следващо съдебно производство.
Позовава се на т. 18 от ТР № 1/04.01.2001г. ОСГК на ВКС. СРС неправилно възприел
фактите. В случая лизингодателят получил изградената сграда от избрания строител,
същата била въведена в експлоатация, пълното плащане на стойността й на строителя
нямало значение за настоящия правен спор. Релевантен бил фактът на прекратяването
на договора за строителство. Лизингодателят, към сезирането на съда изцяло бил
собственик на изградената сграда, влязъл във владение. Лизингополучателят-
праводател на ищеца, заплатил първоначална лизингова вноска в огромен размер и
последващи такива. Основанието на договора за строителство отпаднало. СРС
следвало да отчете спецификите на конкретния договор, а именно че в случая се касае
до договор за изработка на недвижим имот, предвид на което съдебната практика,
постановена за автомобили, че прекратяването на лизинговия договор действа
занапред, била неприложима. Следвало да отчете, че праводателят на ищеца никога не
ползвал сградата, тъй като към прекратяването тя нямала разрешение за ползване, но
същевременно заплатил на строителя значителна част от стойността й, като с
издаването на акт обр. 16 стойността на сградата се увеличила (за разлика от
обезценяването на автомобил от ползването му по договор за лизинг). Праводателят на
ищеца се обеднил с извършената първоначална вноска, а ответникът се обогатил с
получаването й и едновременното задържане на процесната сграда – офис сграда на
значителна стойност, заплатена с чуждите средства. От друга страна лизингодателят
през цялото време бил собственик на лизинговата вещ, придобил блага от ползването
й. С договор за цесия ищецът придобил вземането на своя праводател с
принадлежностите му. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ответник „ОББ Интерлийз“
2
ЕАД, чрез юрк. Димитров, депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата като неоснователна. Делото било отложено два пъти по молби на адв.
П., а в последното проведено о.с.з. пречка за разглеждане нямало, тъй като молба от
адвоката не постъпила. Предвид нормата на чл. 56, ал. 2 ГПК страната следвало да
положи дължимата грижа, което не направила – излага съображения. СРС изложил
собствени мотиви защо приел претенцията на ищеца за неоснователна, позоваването
на арбитражното решение било единствено в частта, в която праводателят на ищеца
бил обвързан от решението. Твърди недопустимост на иска в тази връзка, защото
ищецът целял пререшаване на вече решен правен спор. Ищецът направил превратно и
неправилно тълкуване на фактите. Лизингодателят изпълнил договора за лизинг и
предоставил сградата на лизингополучателя с протокол от 20.12.2011г. Разрешението
за ползването й било издадено на 12.01.2012г. Съгласно договореностите
лизингодателят оставал собственик на сградата до извършването на последното
плащане на цялата лизингова стойност на имота. Със СПН било установено, че
договорът бил прекратен поради неизпълнението на лизингополучателя, считано от
15.10.2013г. Решаващият орган в лицето на АС при БТПП посочил, че развалянето има
действие занапред, тъй като сключеният договор бил за продължително периодично
изпълнение. Поради това и праводателят на ищеца нямал право на възстановяване. Ето
защо ищецът претендирал несъществуващо вземане, предвид на което договорът за
цесия не породил ефект. Отделно излага, че страните били търговци, което
предполагало да действат със знания и опит, по-големи от изискванията за сделки в
гражданския оборот. В случая именно лизингополучателят не изпълнил поетите с
договора задължения и като последица договорът бил прекратен. Неоснователно
обогатяване не настъпило. Поддържа и евентуално въведеното основание – погасяване
на вземането по давност. Релевира и възражение за прихващане със съдебно
установено вземане срещу праводателя на ищеца. Моли обжалваното
първоинстанционно съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира, че постановеното от СРС първоинстанционно решение е валидно. По
допустимостта му намира следното:
С решение № 52/27.03.2014г. по гр.д. № 4448/13г. III г.о. на ВКС и решение №
157/30.03.2012г. по гр.д. № 209/2011г. I г.о. на ВКС, ВКС се е произнесъл по въпроса
представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на
защита, неотлагането на делото при неявяване на страната и нейния пълномощник
поради препятствие, което страната не може да отстрани. Прието е, че неспазване на
3
задължението по чл. 142, ал. 2 ГПК за отлагане на делото, е съществено процесуално
нарушение на съда, което винаги води до неправилност на постановеното съдебно
решение. Противно на доводите в жалбата соченият порок, дори и да бъде установен,
не води до недопустимост на постановеното решение.
Със сезиралата съда искова молба ищецът „Кибис“ ООД излага, че на
19.12.2008г., между ответника „ОББ Интерлийз“ ЕАД (с предишно наименование
„Интерлийз“ АД), като лизингодател и „Крит Трейд“ ЕООД, като лизингополучател,
бил сключен договор за лизинг на недвижим имот с опция за прехвърляне на правото
на собственост № 13867/А/19.02.2008г. С договора ответникът-лизингодател се
задължил да придобие правото на собственост върху УПИ № VI-2573, кв. 35 по плана
на гр. София, местн. „Младост-1 бул. Ал. Малинов“, с площ от 1722 кв.м, съседи: УПИ
I, отреден за ОСЖ с магазини, улица и УПИ VII-2573 и да построи чрез одобрения от
страните по договора строител „Крит“ ЕООД, многофункционална сграда за
обществено обслужване с търговско предназначение с общ капацитет на заведенията
680 места, РЗП 9786.99 кв.м, състояща се от три сутеренни етажа, партер и три етажа.
С договора страните се съгласили, че сградата е изключителна собственост на
лизингодателя до изтичане на срока на договора за финансов лизинг и извършване на
последното дължимо плащане, както и че лизингополучателят има правото да
придобие правото на собственост върху недвижимия имот. В изпълнение на
договорните си задължения по чл. 6 от договора на 23.01.2008г. лизингополучателят
„Крит Трейд“ ЕООД платил първоначалната лизингова вноска в размер на 1 992 744.85
евро. На 23.12.2008г. лизингодателят и „Крит“ ЕООД сключили договора за
строителство, който бил надлежно изпълнен и сградата била въведена в експлоатация,
с изключение на асансьори, ескалатори, електрически, водопроводни, отоплителни,
климатични и вентилационни системи. Последното било пречка сградата да бъде
ползвана по предназначение. Поради неплащане на няколко поредни лизингови вноски
от страна на лизингополучателя „Крит Трейд“ ЕООД,с протокол за принудително
отнемане и предаване на недвижим имот по и.д. № 20138560402506 по описа на ЧСИ
Б.Б., владението на сградата било принудително отнето от строителя и
лизингополучателя и предадено на лизингодателя „ОББ Интерлийз“ ЕАД. Строителят
след това извършил опити да въведе в експлоатация инсталациите на сградата, но
лизингополучателят задържал владението й. задържал и първоначално платената по
договора за финансов лизинг вноска от 1 992 744.85 евро без ДДС. С решение от
30.03.2015г. АС при БТПП приел, че договорът за лизинг бил прекратен от
лизингодателя на 15.10.2013г. В случая договорът да строителство бил прекратен на
03.04.2020г. едностранно от строителя, с уведомително писмо, получено от ответника.
Последният договор бил тристранен – обвързвал строителя, лизингодателя и
лизингополучателя, и за последният възниквал правен интерес да иска внесената
първоначална лизингова вноска, понеже не се бил възползвал от възможността да
4
ползва вещта. Позовава се на съдебна практика – Решение № 49/26.06.2017г. по т.д. №
89/2016г. II т.о. на ВКС. Лизингодателят получил първоначалната вноска на отпаднало
основание. Същият се обогатил с нейната стойност неоснователно, тъй като част от
стойността на изградената сграда била заплатена с първоначалната вноска на
лизингополучателя, който нямало да получи предаване на сградата. Ответникът
задържал както получената първоначална вноска, така и правото на собственост върху
сградата, предвид на което имущественото разместване било налице. Ищецът
придобил вземане на лизингополучателя „Крит Трейд“ ЕООД за неоснователно
обогатяване с договор за цесия от 25.08.2020г. за сумата 10 000 лева (уточнителна
молба от 23.01.2023г.), представляващо част от цялото му вземане от 1 992 744.85 евро,
а ответникът бил уведомен за цесията. Ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК за
сумата 10 000 лева – част от заплатената първоначална вноска, за което на 29.03.2022г.
по ч.гр.д. № 10610/2022г. по описа на СРС, 36-и състав била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Ответникът възразил срещу заповедта поради което
ищецът моли съдът да постанови решение, с което да признае горното вземане за
установено. Претендира законна лихва и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ОББ Интерлийз“ ЕАД депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Липсата на
вземане на ищеца била установена с влязло в сила решение от 30.03.2015г. по ВАД №
487/2013г. на АС при БТПП, с което претенцията на лизингополучателя за връщане на
първоначалната лизингова вноска била отхвърлена като неоснователна, ищецът целял
недопустимо пререшаване на вече разрешен правен спор. Признава сключването на
договора за финансов лизинг от 19.12.2008г. и получаването на договорената в чл. 6.2
от него първоначална вноска. С договора страните постигнали съгласие, че
недвижимите имоти били изключителна собственост на лизингодателя до изтичането
на срока на договора и извършването от лизингополучателя на последното дължимо
плащане. Този договор бил едностранно прекратен от ответника, считано от
15.10.2013г. (съобразно решение от 30.03.2015г. по ВАД № 483/2013г. на АС при
БТПП), поради виновното неизпълнение на лизингополучателя. Договорът бил за
продължително и периодично изпълнение, предвид на което развалянето действало
занапред. Сочи съдебна практика, застъпена в Решение № 89/10.03.2008г. по т.д. №
631/2007г. ВКС. На следващо място твърди, че изпълнил задълженията си по договора
за финансов лизинг – придобил правото на собственост върху имотите, платил
дължимите разходи и предоставил предмета на договора за ползване от
лизингополучателя. За построяване на описаната в договора за лизинг сграда
ответникът сключил с „Крит“ ЕООД договор за строителство. Този договор бил
акцесорен на договора за финансов лизинг, тъй като закупуването на УПИ било
изпълнение на първата част от договора за лизинг, а възлагането на строителството –
друга негова част. Сградата била изградена и въведена в експлоатация, с което
5
строителният договор изпълнил целта си и нямало как да бъде развален, предвид на
което изявлението на „Крит“ ЕООД не произвело действие. Нещо повече – освен
фактът на завършване на строителството установен бил и фактът на плащането по
договора за строителство – споразумения към договора за строителство, което
лишавало строителя от претенции за неизпълнение от страна на възложителя.
Ответникът изпълнил и задължението си по чл. 9.3.2 от договора за финансов лизинг –
предал на лизингополучателя държането и ползването на недвижимия имот с протокол
от 20.12.2011г. Разрешението за ползване на сградата било издадено на 12.01.2012г.
Правнорелевантен за цесията бил договорът за лизинг, а не този за строителство. По
договора за финансов лизинг нямало подлежащи на връщане суми. Съществуването на
вземанията на лизингополучателя по договора за финансов лизинг било отречено с
влязло в сила решение от 30.03.2015г. по ВАД № 487/2013г., предвид на което с
цесията не било прехвърлено валидно и съществуващо вземане. Позовава се на
търговското качество на страните, което предполагало да действат със знания и опит,
по-големи от изискванията за сделки в гражданския оборот. Отделно в условията на
евентуалност се позовава на изтекла погасителна давност. На следващо място в
условията на евентуалност релевира възражение за прихващане с присъдените на
ответника разноски по ВАД № 483/2013г. в размер на сумата 914 383.86 евро. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Предвид нормата на чл. 299, ал. 1 ГП спор, разрешен с влязло в сила решение,
не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго.
Повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда – ал. 2 на същия текст.
Силата на пресъдено нещо е пречка за съществуването на правото на иск, като в този
смисъл същата се явява отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи
служебно. Защитната функция на силата на пресъдено нещо се състои преди всичко в
задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор.
По делото е представено решение от 30.03.2015г. на АС при БТПП, постановено
по ВАД № 487/2013г., с което предявеният от праводателя на ищеца – цедентът „Крит
Трейд“ ЕООД срещу ответника „ОББ Интерлийз“ ЕАД, с предишно наименование
„Интерлийз“ АД, осъдителен иск за сумата 9 565 026 лева – заплатена по договор за
финансов лизинг на недвижими имоти с опция за прехвърляне на правото на
собственост № 13867/А/19.12.2008г. е отхвърлен, като неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл. 41, ал. 3, изр. 3 ЗМТА, с връчването му
арбитражното решение влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на
принудително изпълнение. Арбитражното решение поражда правни последици, които
се състоят в сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила на решението, а когато
предявеният иск е конститутивен, то има и конститутивно действие. Силата на
пресъдено нещо на арбитражното решение има същото съдържание като силата на
6
пресъдено нещо на съдебното решение, същите обективни предели и подлежи на
зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи като съдебно решение.
Нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на
силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение: решението влиза в
сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Силата на
пресъдено нещо обвързва насрещните страни – ищецът и ответникът, като в същото
положение са универсалните правоприемници на страните, както и частните им
правоприемници, какъвто е и настоящият случай, когато частното правоприемство е
настъпило след предявяване на иска – чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 226, ал. 3 ГПК.
За да е обвързан цесионерът от силата на пресъдено нещо на арбитражно
решение, постановено без негово участие, в процес между цедента и длъжника, на
основание чл. 298, ал. 2 ГПК и чл. 266, ал. 3 вр. с ал. 1 ГПК, правоприемството следва
да е настъпило след завеждане на иска – в този смисъл Решение № 60081/26.07.2021г.
по т.д. № 95/2020г., І т.о. на ВКС, Решение № 50158/12.12.2022г. по т.д. № 1133/2021г.,
І т.о. на ВКС.
В случая договорът за прехвърляне на процесното вземане е от 25.08.2020г.,
който момент следва постановяването на решението на арбитражния съд по ВАД №
487/2013г. Следователно спорът за вземането на цедента „Крит Трейд“ ЕООД по чл.
55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на заплатената първоначална лизингова вноска по
процесния лизингов договор (съществуването на което е отречено с арбитражното
решение) е разрешен със сила на пресъдено нещо, която разпростира своето действие и
спрямо приобретателя (цесионера). Последният е обвързан от решението по
арбитражното дело, макар да не е взел участие в него. Новият иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3
ЗЗД срещу същия ответник, който не се основава на твърдения за настъпили нови
обстоятелства след влизането в сила на арбитражното решение, е процесуално
недопустим, като образуваното по него дело подлежи на прекратяване - чл. 299, ал. 2
ГПК.
Възражението на въззивника, въведено с писмената му защита пред въззивния
съд, че претендираната по настоящото дело първоначална лизингова вноска не била
предмет на ВАД № 483/2013г. по описа на АС при БТПП, а негов предмет били
платените останали лизингови вноски по договора, представляващи финансирана
стойност, е неоснователно. Видно е, че АС при БТПП бил сезиран от праводателя на
ищеца – цедентът „Крит Трейд“ ЕООД с иск за връщане на всички платени суми по
договора за финансов лизинг, предвид на което и при произнасянето си арбитражният
съд формулирал диспозитив именно за заплатените по договора суми, без да ги
индивидуализира по пера или период. Формулираният от АС при БТПП диспозитив
сам по себе си е достатъчен, за да се направи извод за решен правен спор, а именно, че
платените от лизингополучателя „Крит Трейд“ ЕООД на лизингодателя „Интерлиййз“
7
ЕАД (към настоящия момент „ОББ Интерлийз“ ЕАД) по договора за финансов лизинг
на недвижими имоти с опция за прехвърляне на правото на собственост №
13867/А/19.12.2008г. суми не подлежат на връщане.
Горният извод на следващо място се налага и от р. I, т. 1 от мотивите на
решението, съобразно които ищецът по ВАД № 483/2013г. по описа на АС при БТПП,
цедентът „Крит Трейд“ ЕООД, увеличил размера на предявения иск на сумата
9 565 026 лева, на колкото според него възлизал пълният размер на платените по
договора суми.
Доводите на въззивника в писмените му бележки, че сумата от 9 565 026 лева,
претендирана по ВАД № 487/2013г., не включвала платената първоначална вноска, а
единствено финансираната стойност, са напълно голословни и неподкрепени нито от
съдържанието на акта, нито от писмените доказателства по делото. При съобразяване
на съдържанието на договора за финансов лизинг и допълнителните споразумения към
него, както и приложените погасителни планове, видно е, че лизинговите вноски,
формиращи т.нар. финансирана стойност, съобразно чл. 4.2. от договора се заплащат
считано от подписването на протоколите за предаване. Предвид датите на предаването
на УПИ с протокола от 05.01.2009г. и на сградата с протокола от 20.12.2011г., общият
сбор на погасителните вноски, включени в състава на финансираната стойност до
развалянето на договора на 15.10.2013г., възлизат на стойност, далеч по-малка от
претендираните 9 565 026 лева (за периода от 05.01.2009г. до развалянето на
15.10.2013г. около 2 160 559 лева за УПИ, а за сградата за периода от 20.12.2011г. до
развалянето – 1 258 599 лева). Ето защо сумата 9 565 026 лева – предмет на ВАД №
487/2013г. не би могла да бъде формирана единствено от платени лизингови вноски,
представляващи финансирана стойност. Твърденията на въззивника за невключване на
заплатената по договора първоначална вноска в предмета на ВАД № 487/2013г. са
напълно неоснователни.
По изложените съображения се налага извод, че възражението на ответника за
недопустимост на производството е основателно. Постановеното първоинстанционно
решение, с което съдът се е произнесъл по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД, е процесуално недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК подлежи на
обезсилване, а производството по делото следва да се прекрати.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
ответникът. Същият е представляван от юрисконсулт и претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя в минимален размер от 100
лева. На основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 4 ГПК на въззиваемия следва да се присъди
сумата 100 лева – разноски по делото, сторени пред СГС. Следва да му се присъдят и
сторените пред СРС разноски от 250 лева.
8
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 19117/21.11.2023г., постановено по гр.д. №
62825/2022г. по описа на СРС, 36-и състав и
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 4 ГПК, „Кибис“ ООД, ЕИК
*********, да заплати на „ОББ Интерлийз“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 350 лева –
разноски по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9