Р Е Ш Е Н И Е
№ 278
гр. Русе, 26 октомври 2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното
заседание на 18 октомври 2023 г. в състав:
Съдия: ДИАН ВАСИЛЕВ
при секретаря …… Наталия Георгиева………и в присъствието на прокурора …….….. като
разгледа докладваното от ………
съдията ……… административно дело №539…… по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 118 от КСО (Кодекс за социално осигуряване),
вр. с чл. 145 и
сл. по глава X от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Образувано e по повод постъпило в съда оспорване от Р.Г.Т., постоянен
адрес ***, действаща чрез адв. В. Д.,*** против Решение №1040-17-72 от
23.08.2023г. на и.д. директор на ТП на НОИ Русе, с което е потвърдено
разпореждане с № 171-00-627-3/ 14.06.2023г. на
ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе, с което на
основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, З, буква „а“ и чл. 65, §2
от Регламент (ЕО) 883/2004г. на заявителката Р. Т. е отказано отпускане на
парично обезщетение за безработица, поискано по реда на чл. 54а от КСО.
Според
жалбоподателя и адвокатът му, представляващ го в проведеното съдебно заседание,
ръководителят на осигуряване за безработица, а в последствие и директорът на ТП
на НОИ Русе неправилно, в нарушение
на закона, на целта на закона и на приложимите норми от правото на ЕС (Европейският
съюз) са приели, че Република България, в частност ТП на НОИ Русе не е компетентна
да се произнесе по искането, а това е следвало да стане от институция на Германската
държава. Сочи се още, че АО е допуснал и съществено нарушение на административно-производствените
правила.
Твърди се, че оспорващата
не попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 г., а в обхвата на
чл. 65, §5, във вр. с §2 от същия Регламент, доколкото от доказателствата по делото е
видно, че Р. Т. вече пребивава постоянно в България, настоящият и адрес е в Р
България, гр. Мартен, а и тя е извършила процедура по дерегистрация още на
22.03.2023г. от адреса, който е имала в Германия. Следователно обезщетението й
за безработица следва да се отпусне именно от държавата по пребиваването й,
т.е. от България.
Излагат се подробни
доводи в подкрепа на сочените основания за незаконосъобразност на атакувания
акт - в жалбата, с която е сезиран съда и в съдебно заседание.
Иска се от Административния
съд да отмени процесното решение, и потвърденото с него разпореждане, с което е
отказано на заявителя и жалбоподател в настоящото производство отпускането на обезщетение за безработица по реда
на чл.54а от КСО. Претендират се направените по делото разноски, които съдът да определи по реда на чл.38, ал.2
от Закон за адвокатурата.
Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ-Русе, действащ чрез
процесуалния си представител ст. юрисконсулт И. Карамфилова счита жалбата за
неоснователна и поддържа мотивите в решението на директора на ТП на НОИ-Русе.
Русенският административен съд,
след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, намира жалбата за
процесуално допустима, подадена в 14-дневния срок по чл. 118 КСО от надлежна
страна, имаща право и интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
Фактите:
За периода от 01.03.2019
г. до 21.03.2023 г. Р.Г.Т. е работила като наето лице от немски работодатели
в Германия.
След
прекратяване на трудовото й правоотношение с последния немски работодател, на 23.03.2023
г. тя подава заявление вх. № 171-00-627/23.03.2023 г. (л.50 от адм. преписка),
с което е сезирала ръководителя на
осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе за отпускане на парично
обезщетение за безработица от България след последна заетост в друга държава
членка на ЕИО – Германия. Регистрирала се в бюрото по труда и се установила в
гр. Мартен, в дома на своите родители. По-късно получава и предложение за
работа в гр. Варна, в езикова гимназия – ПГ КМКС „Академик Бл. Сендов“-Варна
като учител, за което е представен по делото като доказателство и трудов
договор под №РД-10-13/11.09.2023г.
Към заявлението
приложила и съответните документи, като сред тях липсвала декларация относно определяне на пребиваване
във връзка с прилагане на член 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 и заявление
за издаване на преносим документ U 1 (за удостоверителни доходи) за Германия.
С вх.
№171-00-627-3 от 06.04.2023г., в ТП на НОИ-Русе са приети част от необходимите
за определяне на правото на Т. да получи обезщетение за безработица документи,
сред които и декларация относно определяне на пребиваване и искане за издаване
на преносим документ U 1.
В декларацията (л.51
от адм. преписка), Р. Т. посочила последния период на заетост в чужбина - от 19.09.2021 г. до 21.03.2023 г. (не целия период на
заетост в Германия - 01.03.2019 г. до 21.03.2023 г., което обаче е изправено в
последствие), в който работила като наето лице от работодател в Германия. Записано
е още, че няма съпруг и деца и не притежава собствено жилище. Преобладаващата
част от роднините й и социалните й контакти сочи, че са в България. Възнамерява
да се установи трайно в България.
Служебно била
изискана информация от Германската компетентна институция и на 27.04.2023 г. в
ТП на НОИ-Русе бил получен структуриран електронен документ Н006. В него
компетентната институция на Германия удостоверява, че за Р.Г.Т. Германия е държава
на пребиваване.
Събрани били и
доказателства от ОД на МВР - за движението през граница на Р. Т. и нейните
родители, както и от ТД на НАП Варна, офис Русе за подаване от Т. на годишни
данъчни декларации. Така направените служебни справки в регистрите потвърждавали,
че г-жа Т. *** и не е осъществявала дейност, при прилагането на българското законодателство
за времето от 2019 г. до 2022 г.
С разпореждане с
№ 171-00-627-3/ 14.06.2023г. (л.16 от адм. преписка), ръководителят на осигуряване за
безработица при ТП на НОИ Русе отказва отпускане на обезщетение за безработица
по заявлението на Р. Т..***, а съответната институция в Германия, която счита
за държава по пребиването на заявителя е компетентна да се произнесе по такова
искане. Позовава се на съдържанието на предоставения от Германия оригинал на
СЕД Н006, където е записано - Германия е държава на пребиваване.
Срещу
разпореждането Р.Г.Т. подава в законоустановения срок жалба, но тя не била
уважена от директора на ТП на НОИ Русе, който също излага мотиви досежно коя
институция счита за компетентна да се произнесе, с оглед мястото на обичайното
пребиване на Т., а именно - тази на Германската държава. Причина за този извод
АО отново намира в предоставения от Германия оригинал на СЕД Н006, в който било
посочено „Държава на пребиваване“ и конкретен адрес в гр. Берлин (л.30-гръб от адм.
преписка). Самият административен орган в разпореждането си сочи, че Р. Т. има
адрес по пребиваване в Германия за удостоверените периоди на осигурена заетост
за времето от 01.03.2019 г. до 21.03.2023 г.
Недоволна от
така постановеното решение и от отказа за отпускане на обезщетение за
безработица, жалбоподателката, действаща чрез своя адвокат-пълномощник подава
жалба пред настоящата инстанция с изложените в нея доводи и твърдения за
незаконосъобразност на административния акт-решението на директора на ТП на НОИ
гр. Русе, с което е потвърдено разпореждане с № 171-00-627-3/ 14.06.2023г. на ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ
Русе. Сочат се допуснато нарушение на материалния закон и целта на закона, и
най-вече неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбите от Регламент/ЕО/
883/2004 г. и Регламент №987/2009г.
По делото бе
разпитана в качеството си на свидетел и майката на Р. Т.. Тя обяснява, че дъщеря
й живее в Мартен, където живеят с баща й. Има приятели, братовчеди, съученици в
Мартен. Контактите на Р. Т. ***, там е израснала. Казва още, че дъщеря й искала
да си усъвършенства езика, да може да говори, да работи по професията и затова
решила да отиде в Германия, за да може после да работи в България. Казва, че Р.
Т. е напуснала жилището в Германия, където е била на квартира.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Актовете на
органите на НОИ - разпореждане с № 171-00-627-3/ 14.06.2023г. и потвърдилото го Решение №1040-17-72 от 23.08.2023г. на и.д. директор на ТП на НОИ гр. Русе са
издадени от компетентни по материя и място органи на социалното осигуряване, в
изискуемата писмена форма и съдържат правни и фактически основания.
Те обаче са постановени
в противоречие на европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза и на материалния закон-КСО, както и в
противоречие с целта на закона.
Като такива
подлежат на отмяна.
Основният спорен
въпрос между страните е правен и е само един. И той е - кое е мястото на
обичайното пребиване на Р.Г.Т., след прекратяване на трудовото й правоотношение
с последния немски работодател и прибирането й в България? Правилното
определяне на това място дава отговор на и на въпроса коя е компетентната
държава да разгледа и определи правото и
размера на паричното обезщетение за безработица за лице, чиято последна заетост е в друга държава членка на
ЕИО в случая- Германия.
Съдът счита, че
както ръководителят на осигуряване за безработица, така и директорът на ТП на
НОИ Русе разсъждават погрешно и съобразяват доказателствата и фактите
едностранчиво, в посока на отказ за отпускане на обезщетение за безработица. И
това е за пореден път. Буди недоумение упорството, както на ръководителя на
осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе, така и на директора на ТП на НОИ
гр. Русе, при идентични казуси, по които досега съдът нееднократно се е
произнасял и има непротиворечива практика, да залитат в неправилната посока на
събиране на доказателства и да стигат съответно до погрешни изводи за отказ за
отпускане на парично обезщетение за безработица в България след последна
заетост на заявителя в друга държава членка на ЕИО и да приемат, че не са те
компетентни по този въпрос, а държавата, където лицето е работило и е имало
съответните периоди на заетост.
Това е видно и в
мотивите на разпореждане с № 171-00-627-3/ 14.06.2023г., така и в мотивите на решение №1040-17-72 от 23.08.2023г. Самите
справки, изискани от администрацията на НОИ са безпротиворечиви, че Р. Т. *** и
не е осъществявала дейност, при прилагането на българското законодателство за
времето от 2019 г. до 2022 г. Но не това трябва да се изследва при подадено
заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица от България след
последна заетост в друга държава членка на ЕИО.
Съвсем логично и
нормално е за периода, в който едно лице работи в друга държава, членка на ЕИО,
то да не подава декларации в България за реализирани доходи. Никаква връзка с
предмета на изследване от АО при искане за отпускане на парично обезщетение за
безработица, по реда на чл. 54а от КСО от лице, работило в държава членка на
ЕИО съдът не намира и в справките за извършените от Р. Т. задгранични пътувания.
Тези проверки биха имали съществено значение ако лицето, поискало отпускане на
парично обезщетение за безработица, поискано по реда на чл. 54а от КСО, е
трансграничен работник.
Република
България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза,
като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на
осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални
рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера
на обезщетенията и т.н.
Разпоредбите на
ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на
вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, съдържащите се в
регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко
приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за
спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална
сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с
разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл. 3
от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л" ) относно посочените
клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").
Няма спор по делото, че Р.Г.Т. е гражданин на
РБ, държава - членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).
С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за
безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че
лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за
социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно
заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че
държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.
Спорът в случая е свързан с тълкуването и
прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на
понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от
цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на
обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на
интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната
информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и
роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то,
както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.
ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването
на лицето.
В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) №
883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и
"престой".
В изготвения съвместно с държавите членки
наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване",
"временно пребиваване" и "престой". Тези определения,
посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен
с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава
членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.
Съгласно правото
на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално
осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно
заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по
месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по
обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване
на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една
държава- членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва
да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване
на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на
лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава
членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно
се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и
продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в
случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното
положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат
предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни
примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на
пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници,
студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма
мобилност.
В случая мотивите и конкретна преценка от
страна на административния орган за определяне мястото на обичайното
пребиваване на оспорващата Т. са погрешни и не почиват на правилното тълкуване
на цитираните по-горе правила.
Действително в
самия документ, на който се позова АО за отказ за отпускане на търсеното
обезщетение - предоставения от Германия оригинал на СЕД Н006, е посочено „държава на
пребиваване“ и конкретен адрес на Р. Т. в Германия. Но този адрес е свързан с
времето на полагане на трудова дейност до 21.03.2023г., и това е видно и от
колона „Статус на лицето“, където виждаме че касае определен период - до
21.03.2023г.
Още повече, с
представеното по делото доказателство за
процедура по дерегистрация на 22.03.2023г. от адреса, който е имала Т. в
Германия, става ясно, че действителното място на обичайно пребиваване на Р. Т.
е намерението й, а то е да остане в Р България.
Именно
намерението на лицето не е взето предвид от АО, а той е подходил едностранчиво,
ползвайки информация, чрез която би отказал отпускане на обезщетение за
безработица.
Налице е и удостоверение
за настоящ адрес, сключен трудов договор, който макар и с дата, следваща датата
на решение №1040-17-72 от 23.08.2023г. и разпореждане с № 171-00-627-3/ 14.06.2023г., следва да се вземе предвид от съда съгласно разпоредбата
на чл.142, ал.2 от АПК, според която „Установяването на нови факти от
значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на
приключване на устните състезания“. Изводът е, че мястото на обичайно
пребиваване на Р. Т. ***, където е настоящият й адрес, а с оглед работата й в гр.
Варна, в езикова гимназия – ПГ КМКС „Академик Бл. Сендов“-Варна като учител,
това място може да е и гр. Варна.
В периода на заетост в Германия, оспорващата е
била на територията на страната, но времетраенето на това пребиваване е било
обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива
критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно
пребиваване".
В оспорваното
решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е
позоваването на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който
напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или
като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
По делото няма спор, че Р. Т. не е пограничен
работник. Тя е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно
установено е, че Р. Т. не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито
се е върнала в тази държава-членка-Германия, на чието законодателство за
последно е била подчинена, за това тя не се е регистрирала, не се е и поставила
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за
времето на трудова заетост-Германия, а се е регистрирала в Р България, където
се е завърнала трайно и където обичайно пребивава.
Приложимото законодателство в настоящия казус
е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващата страна,
на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република
България. Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за
безработица, претендирано от Р.Г.Т. правилно е било поискано именно по реда и
при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с
приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от
12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е
трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент,
а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Жалбата се явява
основателна и следва да се уважи.
Решението,
оспорено пред настоящата съдебна инстанция и потвърденото с него разпореждане с №
171-00-627-3/ 14.06.2023г. следва да бъдат отменени, поради допуснати от АО нарушение
на материалния закон и целта на закона, и заради неправилното тълкуване и
прилагане на разпоредбите от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент №987/2009г.
Преписката, на
основание чл.173, ал.2, АПК следва да бъде върната на административния орган за
ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по
тълкуване и прилагане на материалния закон.
Предвид изхода на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят направените и доказани в съдебното
производство разноски. Теса поискани за адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от ЗА.
Съгласно чл.38, ал.1 от ЗА
„Адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие“, а според ал.2 на същата норма „В случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го
заплати“.
Според чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения по административни дела по Кодекс за
социално осигуряване минималното такова е определено на 500 лева. Това е и
минималната по Наредбата сума, която следва да се присъди в полза на Р.Г.Т..
Воден от горното, на основание
чл.172 от АПК съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №1040-17-72 от 23.08.2023г. на и.д. директор на
ТП на НОИ Русе и потвърденото с него разпореждане с № 171-00-627-3/ 14.06.2023г. на ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ
Русе, с което е отказано отпускане на обезщетение за безработица по заявление
на Р.Г.Т. и
Връща по компетентност преписката на
административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по
тълкуване и прилагане на закона.
Осъжда ТП на НОИ - Русе да заплати на Р.Г.Т. ***, ЕГН ********** направените по
делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закон за
адвокатурата в размер на 500 (Петстотин) лева.
Решението е окончателно.
Съдия: