№ 66
гр. Раднево, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на девети декември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20215520100342 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1
ЗПК и чл. 33 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на „Мъни Плюс
Мениджмънт” ООД срещу АС. ИВ. К., с която се предявява установителен
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с материалноправно основание във вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 33 ЗПК. Ищцовото
дружество твърди, че е небанкова финансова институция и е сключило
договор за потребителски кредит № М0000001554 от 06.07.2020 г. с ответника
АС. ИВ. К., с който му предоставил в заем сумата от 1000 лв., който следвало
да се върне в срок от 12 месеца съгласно чл. 7 от договора. Твърди, че
съгласно чл. 8 от договора сумата била усвоена от ответника чрез банков
превод по негова банкова сметка в банка ДСК. Твърди, че общото задължение
по кредита било в размер на 1241,41 лв., от които 1000 лв. главница и 241,41
лв. възнаградителна лихва за срока на договора, при договорен ОЛП от 41% и
ГПК от 49,73%. Твърди, че съгласно погасителен план заемът трябвало да се
върне на 12 месечни погасителни вноски. Твърди, че ответникът не заплатил
4 поредни месечни вноски, поради което на длъжника била пратена покана за
доброволно плащане и за предсрочна изискуемост на кредита, която била
получена на 30.11.2020 г. Твърди, че ответникът не погасил дължимите суми,
1
поради което на основание чл. 19.3 от договора кредитът станал изцяло
предсрочно изискуем на 08.12.2020 г., поради което дължал връщане на
цялата главница от 1000 лв. Твърди, че съгласно чл.11.6 от договора
ответникът дължал връщане на главницата и договорната лихва съобразно
погасителния план в чл. 11.5 от договора. Твърди, че ответникът не е
направил погашения по кредита. Твърди, че по ч.гр.д. № 68/2021 г. на РС-
Раднево била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
претендираните суми, но ответникът не бил открит на известните адреси,
поради което предявил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК на основание чл. 415, ал. 1,
т. 2 ГПК. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да се
установи вземането му от ответника за сумата от 1000 лв., главница по
договор за потребителски кредит № М0000001554 от 06.07.2020 г., договорна
лихва в размер на 127,93 лв. за периода от 10.08.2020 г. до 23.11.2020 г.,
мораторно обезщетение върху главницата в размер на 9,68 лв. за периода от
10.08.2020 г. до 11.12.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение,
ведно със законната лихва върху от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК до изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника АС.
ИВ. К., чрез особения представител адв. М. от АК-Стара Загора, в който взема
становище за допустимост на исковете, но поддържа тяхната
неоснователност. Твърди, че процесният договор за потребителски кредит
бил сключен в противоречие с добрите нрави, поради наличие на значителна
липса на еквивалентност на насрещните престации, като уговорената
възнаградителна лихва при ОЛП от 41% и ГПР от 49,73% значително
надвишават възнаграждаването и го превръщат в обогатяване. Твърди, че
подобна лихва не се оправдава нито с риска на заемодателя, нито с разходите
му по кредита. Твърди, че високата възнаградителна лихва била типична за
дългосрочни кредити, но не и за кредит от 1 година. Твърди, че са налице е
нарушения на законни норми от ЗПК – чл. 22, ал. 1, според който бил изцяло
недействителен договорът за кредит при нарушение на норми от ЗПК, което
било самостоятелно основание за недействителност на договора за кредит.
Иска от съда да отхвърли исковете изцяло като неоснователни поради
недействителност на договора за кредит.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
2
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От изисканото ч.гр.д. № 68/2021 г. на РС-Раднево е видно, че е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
260025 от 22.01.2021 г., с която е уважено заявлението по чл. 410 ГПК за
сумите 1000 лв., главница по договор за потребителски кредит №
М0000001554 от 06.07.2020 г., договорна лихва в размер на 127,93 лв. за
периода от 10.08.2020 г. до 23.11.2020 г., мораторно обезщетение върху
главницата в размер на 9,68 лв. за периода от 10.08.2020 г. до 11.12.2020 г.
В хода на заповедното производство ответницата не е открита за
получаване на книжата и са дадени указания до ищеца по реда на чл. 415, ал.
1, т. 2 ГПК, който в срок е предявил установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
досежно сумите за главница, възнаградителна лихва и мораторно
обезщетение.
С протоколно определение от 26.10.2021 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото по чл. 140 ГПК, с който на основание чл. 146, ал.
1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест както следва:
ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване сключен
между страните договор за кредит, въз основа на който ищецът е предоставил
реално на ответника сумата от 1000 лв., която следвало да се върне на 12
месечни вноски с падежи по погасителен план; обявяване на кредита за
изцяло предсрочно изискуем на дата 08.12.2020 г. чрез връчено на ответника
уведомление за това; размер на дължима главница и договорна лихва към
датата на предсрочната изискуемост; за мораторното обезщетение - наличие
на главен дълг и срок за изпълнение на парично задължение.
По делото е приет като писмено доказателство договор за
потребителски кредит № М0000001554 от 06.07.2020 г. /л.6-10/, сключен
между ищеца „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД като кредитор - кредитодател,
и АС. ИВ. К. като потребител – кредитополучател, с който е отпусната в заем
сумата от 1000 лв. Договорени са ГПР от 49,73 % и ОЛП от 41 %, лихвен
процент на ден 0,11 %, обща дължима сума по договора 1241,41 лв., срок на
договора 12 месеца /падежи от 10.08.2020 г. до 10.07.2021 г./, размер на
вноската 102,98 лв. Подписан е и погасителен план към договора за кредит
/л.7/. От всичко изложено до тук е видно, че страните са сключили договор за
потребителски кредит.
3
Ответникът, чрез особения представител, навежда възражение за
нищожност на договора за потребителски кредит като сключен в
противоречие с добрите нрави, поради наличие на значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации, като уговорената възнаградителна
лихва при ОЛП от 41% и ГПР от 49,73% значително надвишавали
възнаграждаването и го превръщали в обогатяване. Твърди също, че са
налице нарушения на законни норми от ЗПК – чл. 22, ал. 1, според който бил
изцяло недействителен договорът за кредит при нарушение на норми от ЗПК,
което било самостоятелно основание за недействителност на договора за
кредит.
В решение № 41 от 21.07.2021 г. по в.т.д. № 1128/2021 г. на ОС-Стара
Загора и решение от 19.05.2021 г. по в.т.д. № 1038/2021 г. на ОС-Стара Загора,
чиито правни съображения настоящият съдебен състав споделя, се приема, че
когато съдът констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК начин, следва да се прецени законосъобразността на клаузите на
договора за потребителски кредит. В случая са посочени само в чл.10 от
договора начин на формиране на ГПР, който е общ и въобще не отговаря на
изискванията на определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Тоест налице е липса в договора за кредит за взетите предвид допускания,
използвани при изчисление на ГПР и е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. В крайна сметка, очевидно законодателят е предвидил императивно
едно задължително съдържание на договора за потребителския кредит, което
следва да е налице в самия него, съответно и да касае конкретния договор с
конкретния потребител на тази услуга. По делото общи условия за
договорите за кредит не се твърди да са налични и такива не са и
представени. С оглед горните констатации, съдът намира, че на основание чл.
22 ЗПК, процесният договор е недействителен, защото при сключването му не
е спазено горепосоченото императивно изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
(чл. 22 ЗПК).
Следва да се посочи и релевантната съдебна практика, формирана през
настоящата година, досежно нищожността на клаузи от договорите за
потребителски кредит при завишени лихвени условия /например решение от
4
27.04.2021 г. по в.т.д. № 1012/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от
22.04.2021 г. по в.т.д. № 1034/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от
08.04.2021 г. по в.т.д. № 1602/2020 г. на ОС-Стара Загора/. Касае се за
разгледани въпроси за ОЛП и ГПР, тоест за възнаградителна лихва, в размери
почти до максималните такива по ЗПК, които са напълно идентични с
настоящия правен спор.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на
лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би
означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието
на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,00 % годишно е
повече от четири пъти по-висока от размера на законната лихва.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на
добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и
се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ответника.
5
Съдът намира за необходимо да посочи разбирането си, че в хипотезата
на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26,
ал. 4, пр.1 ЗЗД, тъй като, в случая се касае за частичната недействителност,
уредена с изрична императивна норма, която води до извода, че след като е
предвидено, че потребителят връща само главницата, договорът е
недействителен само в частта за лихвите и таксите, но не и в частта за
главницата, която продължава да се дължи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, процесният договор за кредит се явява
недействителен, а на основание чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита в размер до размера на
усвоената главница, която е в размер от 1000 лв.
Няма спор, че ответникът не е правил погашения по договора за кредит,
поради което дължи чистата главница в размер на 1000 лв. При липса на
погашения от страна на ответника не се налага преизчисляване на недължимо
платени суми за договорна лихва, а се дължи само и единствено чистата сума
на кредита, която е в размер на 1000 лв. и за която сума ще се уважи иска,
съответно ще се отхвърли в частта за претендираното договорно
възнаграждение от 127,93 лв.
При така изложеното е безпредметно изследване на въпроса дали е
настъпила предсрочната изискуемост, тъй като и в хода на процеса са
настъпили падежите на всички месечни вноски, което обуславя извод за
настъпил падеж за връщане на цялата главница. В този смисъл ТР № 8/2017 г.
от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на законната лихва следва да се отчете разпоредбата на
чл. 33 ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Изчислена от съда на
основание чл. 162 ГПК с калкулатор за законна лихва, дължимото мораторно
обезщетение в размер на законна лихва върху главницата от всяка отделна
месечна вноска по погасителния план от договора /л.7/ за периода от падежа
на всяка вноска до дата 11.12.2020 г., е в размер на 6,22 лв., до която сума ще
се уважи иска и ще се отхвърли за разликата до претендираните 9,68 лв.
По разноските:
6
Ищецът има право на разноски съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно
уважената част от исковете. Релевантните разноски в заповедното
производство са сумата от 25 лв. държавна такса и 360 лв. адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.12.2020 г.,
които са присъдени със заповедта за изпълнение. По иска по чл. 422, ал. 1
ГПК релевантни разноски за исковото производство са сумата от 25 лв. за
довнесена държавна такса, сумата от 309,63 лв. внесен депозит за особен
представител на ответника, 220 лв. платено възнаграждение за вещо лице по
СИЕ/. Съдът намира, че не следва да присъжда като разноски на ищеца
претендираното адвокатско възнаграждение от 360 лв. по договор за правна
защита и съдействие № 9-1 от 06.12.2021 г., тъй като същият е сключен
повече от 6 месеца след подаване на исковата молба, а предмет на договора е
оказване на правна защита и съдействие чрез подаване на иск по чл. 422, ал. 1
ГПК. За сключен договор за правна защита след представяне на услугите,
независимо дали производството е висящо или приключило, е налице и
съдебна практика – определение № 60124 от 22.06.2021 г. по т.д. № 217/2020
г. на първо т.о. на ВКС, определение № 60432 от 24.11.2021 г. по ч.т.д. №
1999/2021 г. на второ т.о. на ВКС, определение № 60317 от 29.09.2021 г. по
ч.т.д. № 1754/2021 г. на първо т.о. на ВКС, според които е направено без
основание сключен договор за правна защита и съдействие и платено
адвокатско възнаграждение след извършване на услугата. Това разбиране е и
логично, тъй като сключването на договора според разпоредбите на ЗЗД е
предхождащо изпълнението на договора, а обратната последователност е
немислима. Отделно от това договорът за правна защита и съдействие № 9-1
от 06.12.2021 г. е сключен за оказване на правна защита срещу заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 10417/2021 г. на РС-Пловдив, което няма връзка с
настоящото дело.
Предвид изложеното сбора на релевантните разноски е сума от 939,63
лв. С оглед уважената част от исковете ще следва на ищеца да се присъдят
разноски в размер на 831,10 лв.
Ответникът има правно на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, но
такива не са поискани и няма данни да са сторени, поради което не ще се
присъдят.
Мотивиран от горното съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че АС. ИВ. К., ЕГН **********, с
адрес с. Трънково, община Раднево, дължи на „Мъни Плюс Мениджмънт“
ООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление
гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, на основание чл. 422, ал.
1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 33 ЗПК
сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № М0000001554 от 06.07.2020 г., ведно със законната
лихва от 15.12.2020 г. до окончателното погасяване на задължението, и
сумата от 6,22 лв. /шест лева и 22 ст./, представляваща мораторно
обезщетение за периода от 10.08.2020 г. до 11.12.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за мораторно обезщетение за разликата над присъдените 6,22 лв. до
претендираните 9,68 лв. и изцяло иска за сумата от 127,93 лв. за договорна
възнаградителна лихва за периода от 10.08.2020 г. до 23.11.2020 г. като
неоснователни, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 260025/22.01.2021 г. по ч.гр.д. № 68/2021 г. по
описа на РС-Раднево.
ОСЪЖДА АС. ИВ. К., ЕГН **********, с адрес с. Трънково, община
Раднево, да заплати на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, вписано в
търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, ул.
„Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 831,10 лв. /осемстотин тридесет и един лева и 10 ст./, представляваща
разноски за заповедното и исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
8