Р Е Ш Е Н И Е
№ 260320
гр. Пловдив 30.10.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V-ти състав, в публичното заседание
на първи октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
с участието на секретаря Петя Цонкова, като
разгледа докладваното от младши съдия Алексова въззивно гр.д. № 1543/2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по подадена въззивна
жалба с вх. № 20515/21.07.2020 г. от В.С.П., с ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез пълномощниците му – адв. Ш. и адв. Д., против Решение № 1517 от 28.04.2020
г., постановено от Районен съд – гр. Пловдив, ІV-ти гр. състав, по гр.дело №
16779/2014 г. само в частта му, с
която претенцията на П.С.П. е частично уважена и жалбоподателят е осъден да
заплати обезщетение за лишаването му от възможността да ползва ½ идеална
част от движима вещ – ППС – трактор, модел Т25А, двигател *******, в размер на
936.00 лв., ведно със законната лихва от 10.11.2016 г. до окончателното плащане, както и относно
присъдената, съобразно тази му обжалвана част, държавна такса в размер на 100.00
лв. С подадената въззивна жалба се излагат подробни съображения за
незаконосъобразност на атакуваното Решение в обжалваната му част. Твърди се, че
същото е неправилно, необосновано и че претенцията е недоказана по основание и
размер. Прави се искане да се отмени в тази част и вместо това да се постанови
решение, с което да се отхвърли изцяло претенцията на П.С.П. срещу В.С.П..
Претендират се разноски за настоящото производство.
Въззиваемата страна П.С.П., с ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез адв. Б.-П., депозира писмен отговор, с който също се излагат
подробни съображения, но за това, че въззивната жалба е неоснователна, а
атакуваното Решение е правилно и законосъобразно, поради което прави искане
същото да бъде потвърдено в обжалваната му част. Прави искане за присъждане на
съдебно-деловодни разноски и адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв.
Пловдивският окръжен съд, V-ти въззивен граждански състав, след
преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и като взе
предвид доводите на страните, приема за установено следното:
Районен
съд – гр. Пловдив, IV-ти
граждански състав, е постановил Решение № 2066/17.06.2016 г., по гр.д. №
16779/2014 г., с което е допуснал да се извърши съдебна делба между
страните – П.П. и В.П., по отношение
на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор **********, по кадастралната карта и
кадастрални регистри на *********, с площ 2054 кв.м., с трайно предназначение на
територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), по номер по предходен план: 154,
квартал 2, парцел II-154, при съседи: 47113.502.160,
47113.502.152,
47113.502.153, 47113.502.502, 47113.502.159, сграда с идентификатор 47113.502.154.1,
застроена площ 67 кв.м., брой етажи – 2, предназначение: жилищна сграда еднофамилна, сграда с
идентификатор 47113.502.154.2, застроена площ 24 кв.м., брой етажи 1,
предназначение: селскостопанска сграда, сграда с идентификатор 47113.502.154.3,
застроена площ 26 кв.м., брой етажи 1, предназначение:
селскостопанска
сграда, сграда с идентификатор 47113.502.154.4, застроена площ 79 кв.м., брой
етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда; при квоти
от: 1/6 ид. част за П.П. и 5/6 ид. части
за В.П.; ПИ с
идентификатор 47113.41.79 по КККР на с. *******, с предназначение-оризище,
с площ от
6,201 дка, пета категория, находящо се в местността „А.” в землището на с. **********, съставляващо имот № 041079 по плана
за земеразделяне при съседи: 47113.41.30; 47113.41.78; 47113.41.108; 47113.41.87;
47113.41.86, при квоти от: по ½ ид. част
за П.П. и В.П., както и движимата вещ – ППС – трактор, модел Т 25А, двигател **********,
при квоти от: по ½ ид. част за всеки. Решението е поправено с Решение №
2499/18.07.2016 г. на Районен съд – гр. Пловдив, IV-ти гр. състав, постановено по гр.д.
№ 16779/2014 г., като е допусната поправката на явна фактическа грешка в
първото Решение.
В
съдебно заседание на 10.11.2016 г. по същото гражданско дело, е приета за
съвместно разглеждане претенция на П.С.П., спрямо В.С.П., за заплащане на
сумите от 2136.00 лв. – обезщетение за лишаване от възможността да ползва
недвижим имот, дворно място, с построени сгради в него за периода 08.10.2014 г.
до 20.07.2016 г. по 100.00 лв. на месец, както и сумата от 1069.00 лв. за
възможността да ползва трактора в същия период – по 50.00 лв. на месец.
Претендирал е и обезщетение за забава, считано от падежа на всяко месечно
задължение.
В
съдебно заседание на 24.01.2020 г., по делото е одобрена спогодба между
страните, с която са уредени отношенията между тях, по повод съсобствеността им
върху допуснатите до делба имоти и движимата вещ и производството е прекратено
в тази част с определение, влязло в сила на 01.02.2020 г.
Районният
съд се е произнесъл по претенцията за сметки на ищеца, представляваща отделни
искове по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността /ЗС/ и чл. 86 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/.
За
да уважи претенцията на П.П., която е и предмет на настоящото въззивно
обжалване, Районен съд – гр. Пловдив, на първо място, акцентира върху
безспорните по делото факти и обстоятелства. Приема за установено, че на
08.10.2014 г., В.П. е отправил искане до П.П., за предоставяне на ключ от
съсобствения им имот, находящ се в с. **********, в тридневен срок, или
изплащане на обезщетение за лишаване от възможността за ползване на полагащата
му се идеална част от имота в размер на 250.00 лв. месечно. Поискал е
обезщетение и за лишаване от възможността за ползването на съсобствения им
трактор в размер на 100.00 лв. месечно. Първоинстанционният съд, позовавайки се
на заключението на допълнителната СТЕ от 05.10.2017 г., е приел, че средният
пазарен наем за движимата вещ е 1926.00 лв., като полагащата се сума на ищеца
за притежаваните от него идеални части е 936.00 лв. Съдът се е позовал и на
изготвеното и прието заключение на извършената по делото САТЕ, съгласно което техническото
състояние на трактора не позволява отдаването му под наем. В Решението е
изтъкнато, че от показанията на свидетелите Г. и Н., се установявал фактът, че В.П.
има достъп
до имота, както и че тракторът се намира в него. Районният
съд е приел, че В.П. е създал пречки на П.П. да си служи с трактора, находящ се
в недвижимия имот. Приел е също, че обстоятелството дали тракторът е в движение
и във възможност да се използва по предназначение, е без значение, доколкото
ползването е обусловено от достъп до вещта, а в случая такъв не бил
предоставен. Като дължим период за обезщетението, първоинстанционният съд е
приел периода от датата на получаване на нотариалната покана от ответника –
08.10.2014 г., до 20.07.2016 г. – заявения от ищеца краен период. Съдът е
кредитирал заключението по извършената единична СОЕ на вещото лице Р. в частта
за определяне на средномесечния пазарен наем на движимата вещ и се е позовал на
нейното заключение при определяне размера на дължимото обезщетение. Районният
съд е присъдил и обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на
предявяване на претенцията – 10.11.2016 г. до окончателното плащане.
Пловдивският
окръжен съд, V-ти граждански състав, въззивна инстанция, на основание чл. 269
от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта –
в обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Първото
основно възражение на жалбоподателя се отнася до това, че претенцията не е
доказана по основание и размер. Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС, всеки
съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и
по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата
им. Съгласно ал. 2 на същия член, когато общата вещ се използува лично само от
някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от
която са лишени, от деня на писменото поискване. От приетите по делото
доказателства безспорно се установи, че след смъртта на наследодателя на
страните, В.П. не е предоставил на П.П. ключ до имота, в който се е помещавал и
тракторът, поради което П.П. не е имал възможността да си служи с вещта. Този
извод се подкрепя и от разпитания по делото свидетел Г., чиито показания
районният съд правилно е кредитирал. Връчената по делото нотариална покана до
ответника също свидетелства за възпрепятстването на ищеца да ползва вещта.
Предвид това, настоящият състав намира, че в случая е налице хипотезата на чл.
31, ал. 2 от ЗС, доколкото в действителност е налице липса на възможност за
използване на трактора, поради неосигуряване на достъп до същия. Ето защо,
искът се явява доказан по основание. По отношение на размера, въззивният съд,
счита, че правилно районният съд е кредитирал заключението на вещото лице Р.,
касаещо размера на средномесечния пазарен наем на движимата вещ. Макар и това
заключение да е оспорено от жалбоподателя, каквито твърдения са наведени във
въззивната жалба, то същото заключение е прието от съда, поради което фактът на
оспорването е без правно значение в случая. Предвид това, настоящият състав
намира това възражение за неоснователно.
Второто
възражение, наведено в жалбата, се отнася до това, че Пловдивският районен съд
не е конкретизирал периода на приетото като дължимо обезщетение в диспозитива
на Решението си, а само в мотивната му част. Въззивният съд намира и това
възражение за неоснователно, доколкото от постановения съдебен акт безспорно
става ясно за кой точно период се дължи обезщетение за лишаване от възможността
за ползване на трактора, а именно – 08.10.2014 г. до 20.07.2016 г. Фактът, че
периодът не е отразен в диспозитива на Решението, сам по себе си, не може да
обоснове неправилност или незаконосъобразност на същото.
Следващото
възражение на жалбоподателя касае факта, че съгласно заключението на
автотехническата експертиза, състоянието на трактора не позволява отдаването му
под наем. Твърди се в жалбата, че тракторът е „бил занемарен“ и е могъл да се
ползва „само еднократно през годината за извършване на есенна оран“. По така
изложените твърдения, настоящият състав намира следното: Съгласно Тълкувателно
решение № 129/30.VI.1986
г. на ОСГК на Върховния съд, пропуснатата полза, по смисъла на чл. 31, ал. 2 от
ЗС, обхваща само прякото служене с вещта, непосредственото използване на
нейните качества за задоволяване на определени потребности. От показанията на
свидетеля Г. се установява, че П.П. категорично не е имал достъп до имота, в
който се е намирал и въпросният трактор. Установява се също, че след смъртта на
общия наследодател на страните, В.П. е ползвал трактора, като свидетелят
заявява „В. съм го виждал да кара трактора. Много ясно, че ще го ползва“ /л. 412
по делото/. От показанията на свидетеля Н. /л. 412-413 по делото/, се
установява, че макар свидетелят да не е виждал трактора в движение, то машината
е могла да обработва земята, макар и само за един ден. При тези обстоятелства,
настоящият състав намира, че на ищеца е следвало да се даде право да ползва
вещта, като преценката дали и как да я използва, зависи само и единствено от
него. Фактът, че вещта е била годна за ползване, без значение за какъв период
от време – ден, месец или година – сам по себе си, е достатъчен, за да се
приеме, че на въззиваемата страна действително се дължи присъденото от първата
инстанция обезщетение. Още повече, в отговора на въззивната жалба правилно е
посочено, че липсата на регистрационни документи не прави трактора негоден за
употреба, особено за обработването на дворното място, в което същият се е
намирал. Правилно е посочено и че вещото лице С. е оценило състоянието на
машината две години след датата на писмената покана и липсва заключение за възможността за ползване към датата на писмената
покана.
Предвид
всичко гореизложено, въззивният съд намира, че постановеното Решение се явява
правилно и като такова същото ще бъде потвърдено.
По разноските: По
делото са представени Пълномощно и Договор за правна защита и съдействие №
38777/18.06.2020 г., от които е видно, че адв. Б.-П., е надлежно упълномощена
да представлява П.П. в настоящото производство и последният й е заплатил сумата
от 150.00 лв. за адвокатско възнаграждение. Предвид неоснователността на
въззивната жалба и с оглед направеното искане, жалбоподателят ще бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна тази сума.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1517/28.04.2020 г. на Пловдивския районен съд, IV-ти гр. състав, постановено по гр.д.
№ 16779/2014 г. по описа на същия съд, в частта, с която претенцията на П.С.П.,
с ЕГН **********, е частично уважена и В.С.П., с ЕГН **********, е осъден да
заплати на П.П. обезщетение за лишаването му от възможността да ползва ½
идеална част от движима вещ – ППС – трактор, модел Т25А, двигател *********, в
размер на 936.00 лв., ведно със законната лихва от 10.11.2016 г. до окончателното плащане, както и относно
присъдената, съобразно тази му обжалвана част, държавна такса в размер на
100.00 лв.
В останалата му част Решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА В.С.П., с ЕГН **********,
да заплати на П.С.П., с ЕГН **********, сумата в размер на 150.00 /сто и
петдесет/ лв., за направени разноски за адвокатско възнаграждение по въззивно
гр.д. № 1543/2020 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, V-ти граждански състав.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: