Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 12.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІІ- Б въззивен състав
в публично съдебно заседание на единадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 6777 по
описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 555540/04.12.2018 г., постановено по гр.
д. № 29880/2017 г. по описа на СРС, 142 състав е признато за установено на
основание чл.439 и чл.124, ал.1 ГПК, че И.А.Д., с ЕГН **********, не дължи на “О.Ф.Б.“
ЕАД, с ЕИК *******, сумата в размер на 455,16 лв. главница по Договор за
издаване и обслужване на стокова карта от 13.12.2007г., ведно е непогасена
законна лихва от подаване на Заявлението за издаване на Заповед на изпълнение
на парично задължение по чл. 417 ГПК - 21.12.2011 г., до окончателното
изплащане на вземането, сумата в размер на 170,84 лв. - непогасена част от
договорна лихва за забава за периода 05.08.2009 г. - 20.12.2011 г., които суми
се съдържат в Изпълнителен лист от 10.01.2012 г. по гр. дело № 59509 от 2011 г.
по описа на З2 -ри състав, Софийски районен съд, послужили за основание за
образуване на изпълнително дело № 20177870400071 по описа на ЧСИ М.Д., с район
на действие СГС, като погасени по давност.
С постановеното решение, на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъден ответникът “О.Ф.Б.“ ЕАД, с ЕИК *******, да заплати на ищцата И.А.Д.,
с ЕГН **********, сумата в размер на 100.00 лв. - държавна такса.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ответника “О.Ф.Б.“ ЕАД, в която се излагат съображения за недопустимост,
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в
частта, в която са уважени предявените искове. Изложени са доводи, че решението
е недопустимо и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Заявява становище, че ищцата е получила заповедта за
незабавно изпълнение от 10.01.2012 г. и поканата за доброволно изпълнение на
28.04.2017 г., като същата в
законоустановения срок не е депозирала възражение по чл. 414 ГПК срещу
последната, при което заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила на
12.05.2017 г. Ищцата е основала претенцията си на факти, които са ѝ били
известни към момента когато е имала възможност да възрази срещу заповедта за
изпълнение, но не е упражнила правото си по чл. 414 ГПК. С оглед на това,
предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е недопустим.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата И.А.Д. подава
отговор на въззивната жалба. Излага доводи, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, а подадената жалба следва да се остави без уважение. Счита, че
погасителната давност по отношение на процесните вземания е изтекла, след като
изпълнителният лист и заповедта за изпълнение са издадени на 10.01.2012 г., а
изпълнителното дело е образувано на 15.03.2017 г. Заявява, че през този период
не са извършвани действия по прекъсване на давността.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Районният съд е сезиран с искане да бъде установено,
че ищцата не дължи сумата в размер на 455,16 лв. главница, ведно с непогасена
законна лихва от подаване на Заявлението за издаване на Заповед на изпълнение
на парично задължение по чл. 417 ГПК -
21.12.2011 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на
170,84 лв. – непогасена част от договорна лихва за забава за периода 05.08.2009
г. – 20.12.2011 г., които суми се съдържат в изпълнителен лист от 10.01.2012 г.
по гр. дело № 59509 от 2011 г. по описа на 32-ри състав, Софийски районен съд,
въз основа на които е образувано изпълнително дело № 20177870400071 по описа на
ЧСИ М.Д., с район на действие СГС, като погасени по давност.
В подадената искова молба се поддържат твърдения, че
на 28.04.2017 г. ищцата е получила покана за доброволно изпълнение и
приложените към нея преписи от изпълнителен лист и заповед за изпълнение.
Изложени са правни и фактически доводи, че вземанията обективирани в тях са
погасени по давност изтекла през времето до издаване на заповедта за изпълнение,
която към момента на образуване на изпълнителното производство е изтекла. Отправено
е искане за защита, чрез предявени отрицателни установителни искове, че сумите
не се дължат поради изтекла погасителна давност за вземанията до момента на
образуване на изпълнителното производство през 2017 г.
С оглед така изложените факти и отправено до съда
искане, настоящия състав намира че дадената от първата инстанция квалификация на
предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК е вярна. Неправилно и невярно съдът е
посочил и допълнителна правна квалификация на спора по чл.439 ГПК, доколкото
последната хипотеза би била налице само в случай, че се оспорват вземанията по
заповед за изпълнение, която е влязла в сила на основание факти настъпили след
този момент.
Постановеното решение е допустимо и правилно.
Оплакванията на жалбоподателя в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.
Съгласно Решение № 33 от 16.02.2016 г. по гр. д. №
4575/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК,
което настоящият състав възприема: "Произнасяне по непредявен иск е налице
само когато в нарушение на диспозитивното начало съдът е разгледал иск, с който
не е сезиран или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на
които страната не се е позовала." В настоящия случай не се касае до
недопустим съдебен акт, дотолкова доколкото първоинстанционният съд не е разгледал
други факти, различни от заявените от страните, предвид което се е произнесъл
именно в параметрите, очертани от страните по спора, макар същевременно да е
дал неправилна правна квалификация. Съгласно Решение № 306/01.04.2010 г. по гр.
д. № 4715 по описа за 2008 г., на II ГО, ВКС въззивният съд следва да прави
разлика между случаите на произнасяне по непредявен иск и случаите на
неправилна правна квалификация. В тези случаи той е длъжен да даде вярната
правна квалификация и да реши делото по същество.
Оплакванията на жалбоподателя, че предявения иск е
недопустим, поради това че ищецът не е реализирал правото си да подаде
възражение срещу издадената заповед са неоснователни. Както е посочено и в
Определение № 1501 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5176/2014 г., IV г. о.,
което становище се възприема от настоящия състав, подаденият отрицателен
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК е допустим в срока за подаване на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Идентично е и изразеното
становище в Определение № 318 от 9.07.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2108/2019
г., IV г. о., ГК. В случая заповедта за изпълнение е била връчена на ищеца на
28.04.2017 г. и същият е реализирал правото си да оспори вземането по посочения
начин – с предявяване на отрицателен установителен иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК в срока за възражение по чл.414 ГПК изтичащ на 12.05.2017 г. /исковата
молба е подадена в съда на 11.05.2017 г./.
Чрез събраните пред първата инстанция доказателства
се установява, че срещу ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.01.2012г. , с която
същата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 455,16 лв. главница, ведно с
непогасена законна лихва от подаване на Заявлението за издаване на Заповед на
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК - 21.12.2011 г., до
окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 293.83 лв. -
непогасена част от договорна лихва за забава за периода 05.08.2009 г. -
20.12.2011 г., за които е издаден и Изпълнителен лист от 10.01.2012 г. по гр.
дело № 59509 от 2011 г. по описа на З2-ри състав, Софийски районен съд.
Не е спорно, че въз основа на този изпълнителен лист
е образувано изпълнително дело № 20177870400071 по описа на ЧСИ М.Д., с район
на действие СГС с молба от 15.03.2017г.
От съдържанието на приложеното заповедно
производство №59509/ 2011г. по описа на СРС се установява, че вземането на
кредитора се основава на Договор за издаване и обслужване на стокова карта от
13.12.2007г., като заявителя още в заявлението се позовава на настъпила на
06.12.2009 г. предсрочна изискуемост на кредита на основание чл. 29.1 и ал. 3
от ОУ за предоставяне на стокови карти.
Вземането на кредитора за главница се погасява с
общата 5 - годишна давност указана в чл. 110 от ЗЗД, а вземането на кредитора
за договорна лихва с 3- годишна давност по чл.111, б“в“ от ЗЗД. При положение, че
вземанията са станали изискуеми на 06.12.2009 г., то, същите са погасени по
давност, както следва: на 06.12.2014г. за главницата и на 06.12.2012 г. за
лихвата.
Давността се прекъсва с предявяване на иска чл.116
б. „б“ от ЗЗД, като от прекъсването на давността почва да тече нова давност по
силата на чл.117 ЗЗД. Заявление за издаване на заповед за изпълнение е било
подадено на 21.12.2011 г., т.е. преди погасяване по давност на вземанията. С
предприемане на това действие от страна на кредитора обаче давността не е
прекъсната при съобразяване спецификата и едностранния характер на
производството към този момент и дадените разяснения с т.14 от ТР № 2/ 26.06.
2015г.на ОСГТК на ВКС. Макар по образуваното производство – ч.гр.д.№ 59509/2011
г. по описа на СРС, 32 състав да е била издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК на 10.01.2012 г. длъжникът е бил запознат с нея едва
на 28.04.2017 г., т.е. след изтичане на погасителната давност за вземанията. Поради
това правилно и законосъобразно първоинстанционния съд е приел, че предявеният
отрицателен установителен иск е основателен. В допълнение, съдът намира че
следва да посочи, че съобразно дадените разяснения с т.10 и т.14 от ТР № 2/
26.06. 2015г.на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемане на действия
по принудително изпълнение. Не представлява такова действие молбата за
образуване на изпълнително производство.
Доводите на жалбоподателя, че давността е прекъсната
при проведената среща с длъжника в офиса на дружеството на 05.02.2013 г.,
когато той е признал вземането, съдът намира за неоснователни. Представения в
производството протокол за проведена среща е изготвен от ответника и не носи
подпис на длъжника. Не е налице и изрично признание на задължението в какъвто
смисъл са изложените от ответника твърдения, тъй като на тази дата споразумение
не е било постигнато и подписано от длъжника – ищец в производството.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора в полза на жалбоподателя не
следва да бъдат присъждани разноски.
От страна на ответника по жалбата не са претендирани
разноски и такива не са сторени пред настоящата инстанция, поради което съдът
не дължи произнасяне в посочения смисъл.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 555540/04.12.2018
г., постановено по гр. д. № 29880/2017 г. по описа на СРС, 142 състав.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.