Решение по дело №6777/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8488
Дата: 12 декември 2019 г. (в сила от 12 декември 2019 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20191100506777
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 май 2019 г.

Съдържание на акта

                                                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                    №………………

    гр. София, 12.12.2019 г. 

 

                                   В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав: 

                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                       ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                 МЛ.СЪДИЯ:   КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело 6777 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 555540/04.12.2018 г., постановено по гр. д. № 29880/2017 г. по описа на СРС, 142 състав е признато за установено на основание чл.439 и чл.124, ал.1 ГПК, че И.А.Д., с ЕГН **********, не дължи на “О.Ф.Б.“ ЕАД, с ЕИК *******, сумата в размер на 455,16 лв. главница по Договор за издаване и обслужване на стокова карта от 13.12.2007г., ведно е непогасена законна лихва от подаване на Заявлението за издаване на Заповед на изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК - 21.12.2011 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 170,84 лв. - непогасена част от договорна лихва за забава за периода 05.08.2009 г. - 20.12.2011 г., които суми се съдържат в Изпълнителен лист от 10.01.2012 г. по гр. дело № 59509 от 2011 г. по описа на З2 -ри състав, Софийски районен съд, послужили за основание за образуване на изпълнително дело № 20177870400071 по описа на ЧСИ М.Д., с район на действие СГС, като погасени по давност.

С постановеното решение, на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъден ответникът “О.Ф.Б.“ ЕАД, с ЕИК *******, да заплати на ищцата И.А.Д., с ЕГН **********, сумата в размер на 100.00 лв. - държавна такса.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника “О.Ф.Б.“ ЕАД, в която се излагат съображения за недопустимост, неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в частта, в която са уважени предявените искове. Изложени са доводи, че решението е недопустимо и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява становище, че ищцата е получила заповедта за незабавно изпълнение от 10.01.2012 г. и поканата за доброволно изпълнение на 28.04.2017 г., като същата  в законоустановения срок не е депозирала възражение по чл. 414 ГПК срещу последната, при което заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила на 12.05.2017 г. Ищцата е основала претенцията си на факти, които са ѝ били известни към момента когато е имала възможност да възрази срещу заповедта за изпълнение, но не е упражнила правото си по чл. 414 ГПК. С оглед на това, предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е недопустим.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата И.А.Д. подава отговор на въззивната жалба. Излага доводи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, а подадената жалба следва да се остави без уважение. Счита, че погасителната давност по отношение на процесните вземания е изтекла, след като изпълнителният лист и заповедта за изпълнение са издадени на 10.01.2012 г., а изпълнителното дело е образувано на 15.03.2017 г. Заявява, че през този период не са извършвани действия по прекъсване на давността.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Районният съд е сезиран с искане да бъде установено, че ищцата не дължи сумата в размер на 455,16 лв. главница, ведно с непогасена законна лихва от подаване на Заявлението за издаване на Заповед на изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК  - 21.12.2011 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 170,84 лв. – непогасена част от договорна лихва за забава за периода 05.08.2009 г. – 20.12.2011 г., които суми се съдържат в изпълнителен лист от 10.01.2012 г. по гр. дело № 59509 от 2011 г. по описа на 32-ри състав, Софийски районен съд, въз основа на които е образувано изпълнително дело № 20177870400071 по описа на ЧСИ М.Д., с район на действие СГС, като погасени по давност.

В подадената искова молба се поддържат твърдения, че на 28.04.2017 г. ищцата е получила покана за доброволно изпълнение и приложените към нея преписи от изпълнителен лист и заповед за изпълнение. Изложени са правни и фактически доводи, че вземанията обективирани в тях са погасени по давност изтекла през времето до издаване на заповедта за изпълнение, която към момента на образуване на изпълнителното производство е изтекла. Отправено е искане за защита, чрез предявени отрицателни установителни искове, че сумите не се дължат поради изтекла погасителна давност за вземанията до момента на образуване на изпълнителното производство през 2017 г.

С оглед така изложените факти и отправено до съда искане, настоящия състав намира че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК е вярна. Неправилно и невярно съдът е посочил и допълнителна правна квалификация на спора по чл.439 ГПК, доколкото последната хипотеза би била налице само в случай, че се оспорват вземанията по заповед за изпълнение, която е влязла в сила на основание факти настъпили след този момент.

Постановеното решение е допустимо и правилно. Оплакванията на жалбоподателя в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.

Съгласно Решение № 33 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 4575/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, което настоящият състав възприема: "Произнасяне по непредявен иск е налице само когато в нарушение на диспозитивното начало съдът е разгледал иск, с който не е сезиран или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала." В настоящия случай не се касае до недопустим съдебен акт, дотолкова доколкото първоинстанционният съд не е разгледал други факти, различни от заявените от страните, предвид което се е произнесъл именно в параметрите, очертани от страните по спора, макар същевременно да е дал неправилна правна квалификация. Съгласно Решение № 306/01.04.2010 г. по гр. д. № 4715 по описа за 2008 г., на II ГО, ВКС въззивният съд следва да прави разлика между случаите на произнасяне по непредявен иск и случаите на неправилна правна квалификация. В тези случаи той е длъжен да даде вярната правна квалификация и да реши делото по същество.

Оплакванията на жалбоподателя, че предявения иск е недопустим, поради това че ищецът не е реализирал правото си да подаде възражение срещу издадената заповед са неоснователни. Както е посочено и в Определение № 1501 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5176/2014 г., IV г. о., което становище се възприема от настоящия състав, подаденият отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК е допустим в срока за подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Идентично е и изразеното становище в Определение № 318 от 9.07.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2108/2019 г., IV г. о., ГК. В случая заповедта за изпълнение е била връчена на ищеца на 28.04.2017 г. и същият е реализирал правото си да оспори вземането по посочения начин – с предявяване на отрицателен установителен иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК в срока за възражение по чл.414 ГПК изтичащ на 12.05.2017 г. /исковата молба е подадена в съда на 11.05.2017 г./.

Чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че срещу ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.01.2012г. , с която същата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 455,16 лв. главница, ведно с непогасена законна лихва от подаване на Заявлението за издаване на Заповед на изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК - 21.12.2011 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 293.83 лв. - непогасена част от договорна лихва за забава за периода 05.08.2009 г. - 20.12.2011 г., за които е издаден и Изпълнителен лист от 10.01.2012 г. по гр. дело № 59509 от 2011 г. по описа на З2-ри състав, Софийски районен съд.

Не е спорно, че въз основа на този изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20177870400071 по описа на ЧСИ М.Д., с район на действие СГС с молба от 15.03.2017г.

От съдържанието на приложеното заповедно производство №59509/ 2011г. по описа на СРС се установява, че вземането на кредитора се основава на Договор за издаване и обслужване на стокова карта от 13.12.2007г., като заявителя още в заявлението се позовава на настъпила на 06.12.2009 г. предсрочна изискуемост на кредита на основание чл. 29.1 и ал. 3 от ОУ за предоставяне на стокови карти.

Вземането на кредитора за главница се погасява с общата 5 - годишна давност указана в чл. 110 от ЗЗД, а вземането на кредитора за договорна лихва с 3- годишна давност по чл.111, б“в“ от ЗЗД. При положение, че вземанията са станали изискуеми на 06.12.2009 г., то, същите са погасени по давност, както следва: на 06.12.2014г. за главницата и на 06.12.2012 г. за лихвата.

Давността се прекъсва с предявяване на иска чл.116 б. „б“ от ЗЗД, като от прекъсването на давността почва да тече нова давност по силата на чл.117 ЗЗД. Заявление за издаване на заповед за изпълнение е било подадено на 21.12.2011 г., т.е. преди погасяване по давност на вземанията. С предприемане на това действие от страна на кредитора обаче давността не е прекъсната при съобразяване спецификата и едностранния характер на производството към този момент и дадените разяснения с т.14 от ТР № 2/ 26.06. 2015г.на ОСГТК на ВКС. Макар по образуваното производство – ч.гр.д.№ 59509/2011 г. по описа на СРС, 32 състав да е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 10.01.2012 г. длъжникът е бил запознат с нея едва на 28.04.2017 г., т.е. след изтичане на погасителната давност за вземанията. Поради това правилно и законосъобразно първоинстанционния съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен. В допълнение, съдът намира че следва да посочи, че съобразно дадените разяснения с т.10 и т.14 от ТР № 2/ 26.06. 2015г.на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Не представлява такова действие молбата за образуване на изпълнително производство.

Доводите на жалбоподателя, че давността е прекъсната при проведената среща с длъжника в офиса на дружеството на 05.02.2013 г., когато той е признал вземането, съдът намира за неоснователни. Представения в производството протокол за проведена среща е изготвен от ответника и не носи подпис на длъжника. Не е налице и изрично признание на задължението в какъвто смисъл са изложените от ответника твърдения, тъй като на тази дата споразумение не е било постигнато и подписано от длъжника – ищец в производството.

Поради съвпадане изводите на двете инстанции, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъждани разноски.

От страна на ответника по жалбата не са претендирани разноски и такива не са сторени пред настоящата инстанция, поради което съдът не дължи произнасяне в посочения смисъл.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

               Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

                                                             Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА Решение № 555540/04.12.2018 г., постановено по гр. д. № 29880/2017 г. по описа на СРС, 142 състав.

Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

                                                       

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.