№ 11505
гр. София, 03.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря Г. ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20221110160931 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
срещу Г. И. М. искове за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д.№ 41607/2022 г. на Софийски районен съд, а именно: за
сумата 619,25 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 281342, сключен
на 01.03.2019 г., 74,29 лв. - договорна лихва за периода от 30.06.2019 г. до 03.02.2020 г.,
339,79 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.07.2019 г. до 01.08.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в съда – 01.08.2022 г., до окончателното изплащане на
задължението.
Ищецът твърди, че на 01.03.2019 г. бил сключен договор за паричен заем № 281342, по
силата на който “Сити кеш” ООД, предоставило на Г. И. М. потребителски кредит в размер
на 800 лева. Уговорено било, че договорът има характер на разписка за получаване на
посочения кредит. Общата стойност на плащанията по кредита възлизала на 1004,82 лева,
заедно с договорната лихва и била платима на 11 равни седмични погасителни вноски, всяка
от които в размер на 91,35 лева. Падежът на първата вноска бил на 01.04.2019 г., а на
последната - на 03.02.2020 г. Срокът на договора изтекъл, като ответникът не погасил никое
от задълженията си по него, а с договор за цесия от 05.07.2021 г. тези вземания били
прехвърлени в полза на ищеца. Поради забава в плащането на част от погасителните вноски
в полза на кредитора била начислена и лихва за забава в размер на 33,79 лева. При тези
твърдения ищецът моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи следните
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение от 11.08.2022 г. по ч. гр. д. №
41607/2022 г. на СРС, 113 състав: сумата в размер на 619,25 лв., представляваща непогасена
главница по договор за паричен заем № 281342, сключен на 01.03.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в съда – 01.08.2022 г., до окончателното изплащане на
задължението, сумата в размер на 74,29 лв. - договорна лихва за периода от 30.06.2019 г. до
03.02.2020 г., и сумата в размер на 339,79 лв. - обезщетение за забава за периода от
01.07.2019 г. до 01.08.2022 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове като неоснователни.
Възразява, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 и
чл.23 вр. с чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Поддържа, че не е уведомен за прехвърлянето на вземанията.
1
Прави възражение за нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва поради
противоречието й с добрите нрави. Релевира възражения за изтекла погасителна давност и за
плащане на чистата стойност на заема.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено
следното от правна и фактическа страна:
Предявени са обективно и кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
415, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86 ЗЗД.
Видно от приложеното ч. гр. дело 41607/2022 г. по описа на Софийски районен съд по
същото съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу
Г. И. М.. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, който в законоустановения срок
по чл. 414 ГПК депозира възражение срещу нея. В указания от съда едномесечен срок
заявителят е предявил установителни искове в хипотезата на чл. 415, ал.1 т. 1 ГПК, предвид
което за ищеца е налице правен интерес от предявените установителни искови претенции и
същите са процесуално допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
За основателността на предявените искове ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между "Сити кеш" ООД и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за заем, по силата на което за заемателя е възникнало задължението
за връщане на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер;
настъпилата цесия между "Сити кеш" ООД и ищеца “Агенция за събиране на вземания” за
процесното вземане, за която ответникът е уведомен.
По делото е представен Договор за паричен заем № 281342/01.03.2019 г., сключен
между Г. И. М. /заемател/ и "Сити Кеш" ООД /заемодател/ и общи условия към него. По
силата на договора заемодателят предал на заемателя сумата от 800 лева, която последният
се задължил да върне на 11 вноски, три от които в размер на 26,70 лева, и осем от които в
размер на 115,59 лева. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 %
и ГПР в размер на 47,79 %. Общата сума, която ответницата М. следвало да върне била в
размер на 1004,82 лева.
Приет като доказателство по делото е и Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 05.07.2021 г. и Приложение № 1 към него от същата дата, по силата на
който договор заемодателят "Сити Кеш" ООД, в качеството му на продавач, прехвърля на
ищеца по делото – "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, в качеството му на купувач,
процесното вземане към ответника в общ размер от 1048,93 лв., в която сума е включено и
вземане за неустойка в размер на 84,19 лева, което не се претендира от ищеца в настоящото
производство.
По делото е представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3
ЗЗД всички длъжници, по всички вземания, които са предмет на договора за цесия.
Приложено към исковата молба е Уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания (цесия), изпратено от ищеца до ответника, за което няма данни да му е връчено
преди образуване на делото.
По делото е прието заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза. От
същото се установява, че кредитополучателят е усвоил сумата по договора на 01.03.2019 г.,
като е погасил суми в общ размер от 1240,50 лева за периода от 02.04.2019 го до 24.08.2020
г. Посочено е, че размерът на непогасените задължения е както следва: 619,25 лева -
главница, 74,29 лева - възнаградителна лихва, и 339,98 лева - лихва за забава върху
главницата за процесния период, изчислена от датата на забава на съответната вноска до
датата на плащане, или съответно до подаването на заявлението в съда /22.01.2021 г. /.
След анализ на събрания по делото доказателствен материал съдът приема, че е налице
2
валидно възникнало заемно правоотношение, по силата на което за кредитополучателя е
възникнало задължението да върне заетата сума съобразно условията и реда, предвидени в
договора.
С исковата молба цесионерът - кредитор е представил уведомление, адресирано до
ответника, с което му се съобщава извършената цесия. Следва да се посочи, че уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – в този
смисъл напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г. на I т. о. на ВКС. В
случая уведомлението за извършената цесия изхожда от цедента "Сити Кеш" ООД чрез
неговия пълномощник – цесионера "Агенция за събиране на вземанията" ЕАД. С Решение №
78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 109/13.07.2016
по дело № 1050/2015 на ВКС, ТК, I т. о., съставите на касационната инстанция са приели, че
е допустимо цедентът да упълномощи цесионера да уведоми длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането. В случая по делото е представено пълномощно, по силата на
което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по
всички вземания на дружеството, прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 05.07.2021 г. Ето защо съдът следва да приеме, че уведомяването е
извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за това.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си на
падежа, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да
иска обезщетение за неизпълнение.
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е
реален договор и предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на
сделката - договорът се смята сключен от момента на предаването на заемната сума,
респективно на заеманите вещи. За да е налице договор за заем между страните по делото,
не е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а е нужно и
заемателят да се задължи да я върне.
Съдът приема, че от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза по безспорен
начин се установява, че кредиторът е изпълнил задълженията си по процесния договор за
кредит, в срок и съобразно условията на договора. От своя страна и при условие на точно и
своевременно изпълнение от ищеца, ответникът не е изпълнил насрещното си задължение за
връщане на сумата в пълен размер. Както съдът е посочил в доклада по делото, погасяването
на претендираните вземания, като положителен факт, подлежи на доказване от ответника.
До приключване на съдебното дирене ответникът не е представил доказателства /вносна
бележка, платежно нареждане и т.н./, от които да се установи погасяване на дълга му.
По отношение на направените от ответника оспорвания, че договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 и чл.23 вр. с чл. 10 и чл. 11 ЗПК, както и че
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави,
съдът намира следното:
Сключеният между "Сити Кеш" ООД и Г. И. М. договор е такъв за паричен заем.
Договорът съдържа всички съществени клаузи – размер на заема и валута, в която се
предоставя, срок на издължаване, погасителен план (инкорпориран в самия договор),
възнаградителна лихва, както и постигнато между страните съгласие за начисляване на
неустойка при неизпълнение на поетото от заемателя задължение за обезпечаване на заема.
Договорът съдържа минимално изискуемото съдържание за потребителски договор по ЗПК
и валидно обвързва страните по него. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни
изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите
на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
3
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които
са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори
ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В договора за потребителски кредит са посочени: размер на кредита, общо дължимите
суми от потребителя, годишния процент на разходите, който по размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК - годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Този
размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва разходите за
допълнителните услуги по кредита. В тази връзка следва да се посочи, че съдът не е лишен
да контролира евентуално неравноправния характер при определянето на годишния процент
на разходите, дори при законово установената граница, в каквато насока са разясненията,
дадени в т. 57 от Решение по дело C-779/18 на Съда на ЕС, а в същия смисъл е също
Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14 – вж. § 87-89 - формалното посочване на ГПР
в договорите не освобождава съда от проверка на действителния размер на ГПР по
процесните договори – в този смисъл.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Предвид изложеното, и от приобщения по делото доказателствен материал, съдът
намира, че в ГПР не е включена като разход дължимата сума за неустойка за непредоставено
обезпечение. Въз основа на ангажираните доказателства съдът приема, че уговорената
неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК и от начина, по който тази клауза е уговорена между
страните. При цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване и
получаването от ищцата на сумата по кредита е било обвързано с очакване от страна на
кредитора, че изискването за предоставяне от кредитополучателя на обезпечение по
договора чрез осигуряване на поръчител/банкова гаранция няма да бъде изпълнено предвид
краткия срок /само 3 дни/ и поставените изисквания към поръчителя, като тези очаквания са
намерили израз в обстоятелството, че е изготвен погасителен план в един вариант,
изначално включващ в погасителната вноска по кредита и неустойката за неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчител/банкова гаранция. Изложеното дава основание
да се приеме, че предоставянето на кредита в случая е резултат от преценката на кредитора,
че наред с уговорената възнаградителна лихва той ще получи и неустойката по чл. 8 от
договора, респ. последната има значението на "скрита възнаградителна лихва", която обаче
не е включена в посочения в договора годишен процент на разходите. Съгласно
4
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което
означава, че не може да надхвърля 50 % от взетата сума по кредита. В настоящия случай
привидно годишният процент на разходите по договора е в рамките на максимално
допустимия размер, но с оглед на това, че не е посочен годишен лихвен процент на
разходите с включена в него неустойка, то не може да се направи съпоставка между размера
на отпуснатия кредит и размера на възнаградителната лихва и неустойката по чл. 8. От това
следва, че годишният процент на разходите би могъл да надхвърли 50 % от главницата,
което би довело до нарушаване на изискването в годишния процент на разходите по ясен и
разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които той ще направи и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Невключване на неустойката в
годишния процент на разходите прави невъзможно за съда да установи дали размерът на
този процент е над законоустановения, което се равнява на липса на посочване на ГПР.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като
не е включил неустойката /отразена в погасителния план като падежно вземане по самия
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК/ в общата сума, дължима
от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника. Ето защо клаузите от договора, касаещи
общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на възнаградителната лихва и определянето на годишния
процент на разходите по кредита не могат да бъдат заместени по право от повелителните
норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не са
включени такива клаузи, като се изхожда от възмездния характер на договора и от
обстоятелството, че включването на такива клаузи е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Следователно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима в
случая и нищожността на посочените клаузи от процесния договор обуславя
недействителност на целия договор поради противоречие с конкретни императивни
разпоредби на ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
С оглед на изложеното, съдът намира, че предявеният иск се явява основателен за
търсената главница в размер на 619,25 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.08.2022 г., до окончателното й плащане, а за
сумата в размер на 74,29 лева, представляваща договорна лихва за периода от 30.06.2019 г.
до 03.02.2020 г., предявеният иск следва да се отхвърли.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на главния иск за главница прави основателна и предявената
акцесорна претенция по чл. 86 ЗЗД, която съгласно допуснатата по делото съдебно -
счетоводна експертиза възлиза на пълния претендиран от ищеца размер от 339,79 лева за
периода от 01.07.2019 г. до 31.07.2022 г.
По разноските:
При този изход на спора по делото разноските се разпределят по правилата на чл. 78,
ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Право на разноски има ищецът съобразно уважената част от исковете. Сторените от
него разходи по водене на делото са в общ размер на 850 лева, от които 75 лева в
заповедното производство и 775 лева по настоящото дело – 25 лева държавна такса, 350 лева
юрисконсултско възнаграждение и 400 лева депозит за вещо лице. От тях в тежест на
5
ответника се възлага сумата от 788,89 лева, съобразно уважената част от исковата
претенция, от които 69,61 лева по ч. гр. д. № 41607/2022 г. на СРС, 113 състав, и 719,28 лева
– в настоящото производство.
Право на разноски има също и ответникът. Представен е договор за правна защита и
съдействие, сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, поради което възнаграждението се
дължи на адвоката, но същото следва да бъде намалено предвид направеното от ищцовото
дружество възражение за прекомерност. Съдът намира, че дължимото на процесуалния
представител на ответника адвокатско възнаграждение следва да се редуцира до размер на
405 лева, като се вземе предвид неговата процесуална активност по делото, както и броя на
проведените открити съдебни заседания. Съобразно на отхвърлената част от исковите
претенции, ищцовото дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сумата в
размер на 29,12 лева.
По отношение на претендираното от адв. И. адвокатско възнаграждение в размер на
360 лева за процесуално представителство в заповедното производство, съдът намира
следното:
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ТК , е
пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл. 7, ал. 7 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение то е поставено наред с
други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск,
производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези
производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този
случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за иницииране
на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до
молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, в този смисъл -
Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т. д. № 3074/2018 г.
По аргумент от изложеното следва извода, че при подадено възражение от длъжника,
чрез процесуален представител се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т. 5 от Наредбата
за минималните адвокатски възнаграждения, което е в размер на 50 лв. / в този смисъл
Определение № 1821/23.08.2021 г. на СГС, постановено по гр. д. № 7006/2021 г./.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД от
“АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ********* срещу Г. И. М. с
ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 22924 от 11.08.2022 г. по
ч. гр. д. № 41607/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 113 състав, а именно - сумата в
размер на 619,25 лв., представляваща неплатен остатък от главницата по договор за паричен
заем № 281342, сключен на 01.03.2019 г. със „Сити кеш“ ООД, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 01.08.2022
г. до окончателното изплащане, и сумата в размер на 339,79 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от
01.07.2019 г. до 31.07.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал.
2 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в
размер на 74,29 лева, представляваща договорна лихва за периода от 30.06.2019 г. до
03.02.2020 г., обективирана също в процесната заповед за изпълнение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. И. М. с ЕГН ********** да заплати
6
АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 69,61
лева за разноските в заповедното производство, и сумата от 719,28 лева за разноски по
настоящето дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на адв. Н. И. И. с ЕГН ********** сумата
от 29,12 лева за процесуално представителство в настоящото исково производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на адв. Красимира Игнатова Билева с
ЕГН ********** сумата от 50 лева като адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. №
41607/2022г. по описа на СРС, 113 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7