Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 16.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на двадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Д.при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №62 по
описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 12.11.2020 год., постановено по гр.дело №56832/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 169 с-в, са отхвърлени предявените от „Р.Г.*“ ООД срещу Софийски
апелативен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от
5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане, за сумата от 2 504 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2014 год.
до датата на подаване на исковата молба, за сумата от 10 438.95 евро,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане и за сумата от 3 694.71 евро, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2014 год. до датата
на подаване на исковата молба, вследствие нарушаване правото му на разглеждане
и решаване на т.дело №7961/2012 год. по описа на СГС, ТО, VІ-15 с-в, в разумен
срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенция за защита правата на човека и основните
свободи.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Р.Г.1“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
се бил отклонил от приетото в практиката на ВКС, че юридическите лица могат да
търпят неимуществени вреди. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката
на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което и
ищецът поначало не е необходимо да твърди изрично и да доказва обичайните,
типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което
гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок.
Неправилно СРС бил приел, че по делото не са представените никакви
доказателства за претърпени от ищеца неимуществени вреди. За нетипичните вреди,
т.е., тези които се проявяват индивидуално, било поискано и събрано
доказателство, но не било обсъдено от съда. Видно било от заключението на вещото
лице по съдебно-счетоводната експертиза, че дейността на ищцовото
дружество представлявало реализация на професионалната дейност на съдружниците и в този аспект нямала спекулативен характер.
Дейността на дружеството напълно съвпадала с професионалното образование и
квалификация на съдружниците. Този вид дейност била
под лицензионен режим, предвид удовлетворяване на специфични изисквания за
осъществяването й от квалифицирани лица. Относно връзката между поведението на
ответника и направените разходи по договора за кредит, претендирани
като вреда, обстоятелството, че банковият кредит предшествал завеждането на
настоящото дело по-скоро се явявало предпоставка, необходима за удовлетворяване
на предявената претенция – ако договорът за кредит не бил сключен към момента
на предявяване на иска не можело да се говори за реални вреди от забавено
реализиране на признато право. Договорът за кредит удовлетворявал нужда от
паричен ресурс за извършването на икономическата дейност на ищеца, с
уговорката, че тази дейност в случая представлявала реализация на
професионалната дейност на съдружниците, осигуряваща
им ежедневната издръжка. Тази нужда нямало да възникне ако съдът бил дал
своевременно съдействие на ищеца за реализиране на паричното му вземане. Без
това съдействие ищецът не можел да реализира правото си. Следователно
неоказаното съдействие, определено общо като забавено правосъдие, продължавало
да подхранва нуждата на ищеца да търси кредитен ресурс, който му струвал
допълнителни разходи, вместо да я задоволи, чрез своевременно събиране на
присъдените му вземания. СРС не се бил произнесъл по въпроса за противоправността на поведението на ответника. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.
Ответникът
по жалбата Софийски апелативен съд счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно СРС бил приел, че ищецът не е доказал
настъпването на твърдените неимуществени и имуществени вреди, както и връзката
между процесното дело и изтегления през 2010 год. от
дружеството банков кредит, което било достатъчно основание за отхвърляне на
исковете. Съдебното производство, което се твърдяло да е разгледано в неразумен
срок било образувано на 04.10.2012 год., а договорът за банков кредит бил сключен
на 12.03.2010 год., със срок за усвояване 20.04.2010 год. и краен срок за
погасяване 20.02.2020 год. В този смисъл неверни били твърденията на ищеца, че
е бил принуден да ползва кредитен ресурс, за да компенсира липсата на парични
средства. А заключението по съдебно-счетоводна експертиза само по себе си не
било доказателство за верността на твърденията на ищеца.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.
2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата
на чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е
частично неправилно.
Според изложеното в исковата молба твърдените
неимуществени вреди и имуществени вреди са претърпени от ищеца /през периода от
01.11.2014 год. до 01.02.2018 год./ поради нарушаване на правото му на
разглеждане и решаване в разумен срок на производството по т.дело №7961/2012
год. по описа на САС, ТО, VІ-15 с-в.
Безспорно е във въззивното
производство, че на 05.11.2012 год. „Р.Г.1“ ООД е подало искова молба до СГС, с
която е предявил срещу „К.“ ЕООД иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК. В
тази връзка е било образувано т.дело №7961/2012 год. по описа на СГС, ТО, VІ-15
с-в, като с решение от 07.05.2014 год. ответното дружество е било прекратено
поради неизпълнение на вземания на ищеца срещу С.Ц.К., осъществяващ стопанска
дейност като ЕТ „С.К.“, за които е издаден изпълнителен лист от 18.07.2012 год.
по т.дело №3488/2011 год. по описа на СГС, ТО, VІ-9 с-в и е образувано
изпълнително дело №20128470400547 по описа на частен съдебен изпълнител, с
рег.№847 на КЧСИ.
Срещу така постановеното решение на 09.06.2014 год. е
била подадена въззивна жалба от ответника „К.“ ЕООД,
по която на 29.08.2014 год. е било образувано в.т.дело №3247/2014 год. по описа
на САС, ТО, 6 с-в. С определение по посоченото дело от 08.09.2014 год. е
насрочено провеждането на открито съдебно заседание на 25.02.2015 год., в 10.00
ч., а с определение от 16.09.2014 год. е било отхвърлено искането по чл. 389 ГПК на „Р.Г.1“ ООД за допускане на обезпечение на предявения иск по чл. 517,
ал. 4 ГПК чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти, собственост на
ответното дружество. Дружеството-ищец е упражнило право на частна жалба, като с
определение от 10.12.2014 год., постановено по ч.т.дело №3419/2014 год. по
описа на ВКС, І т. о., ТК, е било частично отменено горепосоченото определение
на САС и е било допуснато обезпечение на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК,
чрез налагане на възбрана върху собствени на ответника недвижими имоти. С
определение от 30.07.2015 год., постановено по ч.т.дело №1428/2015 год. по
описа на ВКС, ІІ т. о., ТК, е била оставена без разглеждане подадената от „К.“
ЕООД частна жалба срещу определението на ВКС от 10.12.2014 год.
С определение от 11.05.2016 год., постановено по т.дело
№3325/2015 год. по описа на ВКС, І т. о., ТК, е била оставена без разглеждане
молбата на „О.****“ ООД за отмяна на влязлото в сила определение от 10.12.2014
год., постановено по ч.т.дело №3419/2014 год. по описа на ВКС, І т. о., ТК и
производството по делото е било прекратено. С определение по посоченото дело от
05.08.2016 год., е била върната подадената от „О.****“ ООД частна жалба с
вх.№6218 от 14.06.2016 год.
Впоследствие с разпореждане от 24.10.2016 год.
производството по в.т.дело №3247/2014 год. по описа на САС, ТО, 6 с-в, е било
насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 01.02.2017 год., в 9.00
ч. На проведеното на посочената дата съдебно заседание е бил даден ход на
делото и на устните състезания. С решение на САС от 17.02.2017 год. е било
изцяло потвърдено първоинстанционното решение, а с
определение на САС от същата дата е била оставена без уважение молбата по чл.
402 ГПК на третото за обезпечението лице „О.****“ ООД за отмяна на допуснатото
обезпечение на предявения по делото иск по чл. 517, ал. 4 ГПК. Ответникът е
упражнил право на касационна жалба срещу въззивното
решение, като в тази връзка е било образувано т.дело №2279/2017 год. по описа
на ВКС, І т. о., ТК, като с определение от 09.02.2018 год. не е било допуснато
касационно обжалване на решението на САС.
Установено е също така, че на 12.03.2010 год. между
„Райфайзенбанк /България/ ЕАД, от една страна, и „Р.Г.1“ ООД, като
кредитополучател, С.Г. С.и А.Я.М., като солидарни длъжници,
е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който банката предоставила
на кредитополучателя кредит в размер на 62 000 евро, с цел рефинансиране
на кредит по договор №150197 от 28.02.2006 год., сключен между банката и
дружеството и остатък за оборотни средства, при уговорени срок на усвояване
20.04.2010 год. и краен срок за погасяване 20.02.2020 год.
Видно е от заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-икономическа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че на база постъпления /приходи/ от видовете дейности
основната дейност на ищцовото дружество е от „електролабораторни изследвания, инженерингова и развойна
дейност“. За периода от 01.11.2014 год. до 01.02.2018 год. заплатените от ищеца
лихви и разходи по кредита възлизали на 10 540.26 евро, а обезщетението за
забава в размер на законната лихва за периода от плащането на всяка вноска по
кредита до 04.10.2019 год. /датата на подаване на исковата молба/ – на
3 694.71 евро.
В Решение № 210 от
15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3053/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 362 от
21.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 92/2013 г., ІV г. о., ГК и Решение № 12 от
27.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4014/2015 г., ІV г. о., ГК, е прието, че съгласно
чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжности лица.
Разпоредбата е в глава І „Основни начала“ на Конституцията на Република
България, което означава, че е сред нормите, които върховният законодател е
преценил като основополагащи за постигане на целите, поставени в преамбюла на
Конституцията на Република България. Поставила в преамбюла на своя върховен
закон създаването на демократична и правова държава и издигането като върховен
принцип на правата на личността нейното достойнство и сигурност, Република
България ратифицира със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ,
бр. 66/1992 г., Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи
/КЗПЧОС/ от 04.11.1950 г. От влизането на закона в сила КЗПЧОС е част от
вътрешното право на страната /чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България/.
Всеки
национален съд на всички държави – страни по КЗПЧОС, е национален съд по
смисъла на чл. 13 КЗПЧОС и като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита
на право, което КЗПЧОС признава, включително и на българските граждани.
Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и
безпристрастен съд е такова право – чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Неговото нарушаване от
правораздавателните органи покрива изискванията на чл. 7 от Конституцията на
Република България и предоставя на българския гражданин право на защита, която
осъществяват системата на българските съдилища /чл. 117 и 119 от Конституцията
на Република България/. Следователно от влизането в сила на закона за
ратифициране на КЗПЧОС, българският съд има задължението да допусне и разгледа
всеки иск на основание чл. 6, § 1 КЗПЧОС. А българската държава е задължена да
обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за
разглеждане и решаване на дело в разумен срок.
До датата
на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 год. този иск се
основава на прякото действие на Конституцията на Република България и КЗПЧОС
/чл. 5, ал. 2 и 4 от Конституцията на Република България: и се разглежда по
общия исков ред. С включването на чл. 2б в обхвата на ЗОДОВ този иск се
основава на специалния закон и се разглежда по особения ред, предвиден в него.
ЗИД на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 год. е проява на стремежа на
законодателя да предостави ефективно вътрешноправно средство за защита на
правата, признати с КЗПЧОС /чл. 13/.
Изложеното,
както и разпоредбите на чл. 8, ал. 2 и § 8 и § 9 от ПЗР на ЗОДОВ /ДВ, бр.
98/2012 г./ налагат и други изводи. Искът за обезщетение за вреди от нарушено
право на разглеждане и решаване на приключило дело в разумен срок по чл. 6, § 1
КЗПЧОС е с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и се разглежда по особения ред на
ЗОДОВ, когато: 1/ делото, по което е допуснато нарушението /досъдебни и съдебни
производства/, е приключило с окончателен акт към датата на влизане в сила на измененията
в ЗОДОВ /ДВ, бр. 98/2012 г./ и не са изтекли повече от 6 месеца от
постановяване на окончателния акт и 2/ делото, по което е допуснато нарушението
/досъдебни и съдебни производства/, е образувано и приключило с окончателен акт
след влизането в сила на измененията в ЗОДОВ /ДВ, бр. 98/2012 г./.
Допустимостта на този иск е обусловена от изискването за изчерпване на
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета
„а“ от ЗСВ и липсата на постигнато споразумение – арг.
чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ /абсолютна процесуална предпоставка/.
В
разглеждания случай е установено по делото, че в срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ
ищецът е подал заявление №РС-18-232 от 05.07.2018 год. чрез Инспектората към
Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието за обезщетяване поради
нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на т.дело №7961/2012
год. по описа на СГС, ТО, VІ-15 с-в. С писмо с изх.№94-С-280 от 10.10.2018 год. на заместник-министъра на правосъдието ищецът
е бил уведомен, че извършената проверка е констатирала, че заявлението следва
да бъде отхвърлено на основание чл. 60е, ал. 1, т. 1 ЗСВ, тъй като
продължителността на производството не надхвърля разумния срок. Следователно налице
е абсолютната процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ – да е изчерпана
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета
„а“ ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Основателността
на предявените искове предполага кумулативната наличност на следните
предпоставки: 1/ да е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване в
разумен срок на процесното търговско дело; 2/ да е
претърпял твърдените неимуществени и имуществени вреди и 3/ между бездействието
на държавния орган и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е
налице причинно-следствена връзка.
Елементите
от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на
пълно и главно доказване от ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Правният
характер на разумното разглеждане и разрешаване на делото е принцип на трите
вида процес – граждански, наказателен и административен – виж разпоредбата на чл.
13 ГПК, според която съдът разглежда и
решава делата в разумен срок. Като такъв той трябва да се възприема като
основополагаща идея, която законодателят е заложил при изграждането на
нормативната структура на процесуалната уредба, чрез която се цели постигането
на „разумния срок“, за да се гарантира общественото доверие в правораздаването.
Освен като принцип разумният срок за разглеждане и решаване на делата е, както
вече бе посочено, и субективно право на физическите и юридическите лица,
установено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС /посочената норма установява генерални
изисквания за всеки съдебен процес, при спазването на които се счита, че този
процес е справедлив/, а след това и във вътрешните законови актове – чл. 60а ЗСВ и чл. 2б ЗОДОВ. Това право подчертава важността на правораздаването без
забавяния, които могат да застрашат неговата ефективност и надеждност, както и
съблюдаването на правовия ред /Ботаци срещу Италия,
Решение от 28 юли 1999 г./.
Критериите,
въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са
посочени примерно в закона – чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими
стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека
/ЕСПЧ/, а именно: 1/ общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност; 2/ поведението на
страните и на техните процесуални и законни представители; 3/ поведението на
останалите участници в процеса; 4/ поведението на компетентните орани и 5/
други факти, които имат значение за правилното решаване на спора, в т.ч. значението
на делото за заинтересованото лице /виж. Решенията на ЕСПЧ по делото Д.и Х.срещу
България от 10 май 2011 г., делото Д.срещу България от 08.07.2004 год., делото Ж.срещу България от 03.04.2008 год./. Преценката
дали е спазено изискването за разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата
по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо
да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно
провеждане на съдебното производство. ЕСПЧ е определил като важни няколко
фактора, за де се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които
следва да бъдат установени, нуждата да се получат документи по делото
/включително и от чужбина/, съединяването на делото с други дела, встъпването
на други лица в процеса. При преценката на поведението на компетентните органи голямо
значение имат усилията им за ускоряване на производството – съдебните органи са
тези, от които се очаква да следят всички участници в производството, да
полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. Отделно от
това и с оглед практиката на ЕСПЧ /напр. Salesi v. Italy, 1993/ следва да се посочи, че съгласно чл. 1 КЗПЧОС,
държавите-членки са длъжни да организират правните си системи по начин, който
да гарантира спазването на чл. 6 КЗПЧОС, като позоваването на финансови или
практически затруднения не може да оправдае неизпълнението на изискванията на
чл. 6 КЗПЧОС.
За вредите от забавяне на разглеждането и
решаването на гражданско /респ. търговско/ дело над разумния срок отговаря
държавата. Когато са налице предпоставките отговорността на държавата да бъде
реализирана чрез иск, тя се представлява от процесуален субституент
– едно или повече съдилища, в което е разглеждане делото, чието разглеждане се
претендира да е забавено, като е без значение пред което от инстанционните
съдилища се претендира да е осъществено забавянето. Държавата отговаря за
забавянето на разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до
влизането в сила на решението, като спазването или неспазването на
инструктивните срокове за извършване на отделните съдопроизводствени
действия, е без значение. Релевантна е общата продължителност на делото с оглед
неговата фактическа и правна сложност. Съдът установява осъществяването на
отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата
не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата
обезщетение страна. Тя отговаря за всички останали забавяния, в т.ч. за тези
вследствие поведението на вещите лица и насрещната страна по делото, защото е
длъжна да установи правила, както и спазването им, за да бъдат осуетени
последиците от недобросъвестното упражняване на права и недобросъвестно
изпълняване на задължения. Съдът може да констатира причината за всяко отделно
забавяне, макар това да няма значение за основателността на иска, но то има
значение за мерките, които държавата е длъжна да предприеме за недопускане на
други нарушения. Тези причини могат да бъдат: действия и бездействия на съда,
на другите участници в производството, на съдебни служители, пренатовареност на съда и др., които имат значение
единствено за анализа, който компетентните държавни органи следва да извършат,
за да определят, всеки според компетентността си, мерките, които държавата
следва да предприеме за недопускане на други нарушения – в този смисъл Решение
№ 30 от 07.05.2019 год. на ВКС по гр.дело № 2125/2018 год., ІІІ г. о., ГК.
В разглеждания случай началото на срока следва да
се преценява с оглед момента на отнасяне на спора пред съда – в случая този срок
е започнал да тече от 05.11.2012 год., когато е била подадена исковата молба на
„Р.Г.1“ ООД, по която е било образувано процесното търговско
дело.
Въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото въззивният съд приема за
доказано, че правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното търговско дело е било нарушено, тъй като общата
му продължителност от 5 години, 3 месеца и 4 дни е прекомерна. Процесното дело е подлежало на разглеждане по глава ХХХІІ от ГПК,
същото не разкрива висока фактическа и правна сложност, като разглеждането му
не изисква особена експедитивност – то не може да се определи като такова с
висока обществена значимост /в практиката на ЕСПЧ като такива са посочвани –
дела за гражданско състояние и дееспособност, за попечителство над деца,
трудови спорове, за лица, пострадали от полицейско насилие, за право на
образование и др./ – с предявената претенция ищецът цели да осигури възможност
да получи изпълнение по образувано изпълнително дело на вземането си срещу
едноличен собственик на капитала на търговско дружество от стойността на
ликвидационния му дял.
Предвиденото в глава ХХХІІ от ГПК – Производство
по търговски спорове, е налагало извършването на следните процесуални действия
от съда – проверка на исковата молба; осъществяване на процедурата по чл. 367 ГПК
и по чл. 372 ГПК; произнасяне с определение по всички предварителни въпроси и
по допускане на доказателствата, както и насрочване на делото в открито съдебно
заседание; решаване на делото.
В разглеждания случай СГС своевременно е
осъществил процедурата по двойна размяна на книжа /ищецът е подал допълнителна
искова молба, като препис от нея е връчен на ответника/, която е приключила в
края на м.май 2013 год., като на 30.09.3013 год. делото е било насрочено за
разглеждане в открито съдебно заседание на 29.01.2014 год., в 10.30 ч., което е
проведено, а решението е постановено едва на 07.05.2014 год., т.е.
продължителността на първоинстанционното производство
е около година и половина, която не би могла да бъде счетено за неразумна.
Съответно след образуване на въззивното
производство САС своевременно е насрочил делото за разглеждане в открито
съдебно заседание и се е произнесъл по искането на ищеца за допускане на
обезпечение на предявения иск. Впоследствие поради подадени съответно от ищеца,
ответното дружество и трето за спора лице частни жалби, искане за отмяна на
влязло в сила определение са се развили съответни производства пред ВКС, като въззивният съд в продължение на около 2 години и 2 месеца
не е извършвал действия по разглеждане на подадената жалба. Въпреки че съдът е
дължал администрирането на подадени частни жалби и молби е следвало да бъде
намерен баланс между необходимостта делото да бъде разгледано в разумен срок и
да бъде осигурена възможност за упражняване на процесуални права от страна на
ответника и третото за спора лице, независимо от това дали последните
демонстрират добросъвестност при извършването на процесуални действия
/използват тактики за протакане на производството/. Забавянето е можело да бъде
избегнато чрез провеждане/ново насрочване на открито съдебно заседание с
призоваване на страните, за което не е имало пречка, който извод следва от
разпоредбата на чл. 276, ал. 2 ГПК – подадените частни жалба е можело да бъдат
изпратени на горестоящия съд, ведно с препис от
обжалваното определение, респ. препис от делото; по идентичен начин е можело да
бъде администрирана и подадената от третото за спора лице „О.****“ ООД молба за
отмяна на влязло в сила определение – допустими и възможни в конкретния случай
процесуални действия за дисциплиниране. В този смисъл несъмнено е, че
забавянето на насрочването на делото и решаването му, което не е незначително,
са в резултат на поведението на компетентния съдебен орган, който не е положил
необходимите усилия за ускоряването му, като без значение за отговорността на
ответника е прекалената му натовареност /отговорността на държавата е
обективна/.
Следва да се посочи също така, че добросъвестното
упражняване на процесуални права, което ищецът – лично или чрез процесуалния си
представител, е предприел в своя защита, дори когато то е било неадекватно и
безрезултатно, и обективно е довело до забавяне на производството /но не е
целяло това забавяне, именно поради което е добросъвестно/, не води до съпричиняване на вредоносния резултат – до виновно
допринасяне за настъпването на увреждането по смисъла на чл. 5, ал. 2 вр. с чл. 2б ЗОДОВ. Причинената по този начин допълнителна
продължителност не се счита за забавяне, за което страната отговоря, а изтеклото
време се включва в общата продължителност на производството – в частност ищецът
е упражнил право на частна жалба срещу определението на САС, с което е било
оставено без уважение искането му за допускане на обезпечение на предявения иск,
която е била уважена. Това добросъвестно процесуално поведение на ищеца, обаче,
доколкото обективно е довело до забавяне на производството, съгласно чл. 52 ЗЗД
вр. с чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, следва да се вземе предвид
от съда при определянето на справедливия размер на обезщетението за вреди –
наред с всички останали, релевантни обстоятелства, установени по делото.
Образуваните производства пред ВКС /частно,
производство по отмяна и касационно/ са със разумна продължителност.
На следващо място въззивният
съд приема, че юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди, тъй като
самият законодател с изрични правни норми предвижда такава възможност.
Обезщетението за причиняване на неимуществени вреди е уредено в ЗЗД като част
от правния институт на непозволеното увреждане /чл. 45 – чл. 54/. Когато се
претендира обезщетение за неимуществени вреди, които нямат конкретно материално
изражение, съдът определя размера по справедливост. Разпоредбата на чл. 45 ЗЗД
е обща и не съдържа ограничения относно страните в правоотношението, възникнало
от непозволено увреждане – всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму, в т.ч. и на юридическо лице. Липсва основание да се приеме
изключване на възможността да се търси отговорност за имуществени вреди от
юридическо лице и в последващите разпоредби на
закона, включително и чл. 52 ЗЗД, чрез предявяване на иск за неимуществени
вреди. Налице и са по-нови разпоредби, в други закони, които предвиждат правото
на подобно обезщетение – виж например чл. 631а, ал. 2 и ал. 1 ТЗ, чл. 76а вр. с чл. 76 и чл. 2 ЗМГО, Глава трета „а“ ЗСВ – от чл. 60а
до чл. 60м /в сила от 01.10.2021 год./. Със закона за изменение и допълнение на
ЗОДОВ от 15.12.2012 год., считано от тази дата, отговорността на държавата за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно § 6, ал. 1 ЕКПЧ вече
може да бъде ангажирана по съдебен ред – чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. Безспорно е, че
активна процесуална легитимация в производството по чл. 2б ЗОДОВ имат всички
физически и юридически лица, които имат право да подадат заявление по реда на
ЗСВ. Съгласно практиката на ЕСПЧ съществува силна, но оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява
неимуществени вреди. И така се презюмира както
относно вредите на физически лица, така и относно вредите на юридически лица.
Такава възможност е предвидена и в разпоредбите на чл. 71, ал. 1, т. 3 и чл.
71, ал. 1 от ЗЗДискр., както и с тези, предвидени в
законите за интелектуална и индустриална собственост /чл. 28, ал. 1, т. 3 ЗП,
чл. 95 – 95б ЗАПСП, чл. 76 – 76б ЗМГО, чл. 57 – 57г ЗПД/. По всички
обезщетението се дължи за имуществените и неимуществените вреди, като при някои
от тези състави това е уредено изрично, а при останалите следва по тълкувателен
път /виж и Тълкувателно решение № 4 от 29.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК/. Такова тълкуване
съответства както на Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи /КЗПЧОС/ и Хартата на основните права на ЕС. Възможността за търсене на
неимуществени вреди е призната като принцип на международното право.
Европейският съд по правата на човека приема, че за да бъдат ефективно
гарантирани правата по КЗПЧОС, в полза на юридическите лица също следва да се
присъжда парично обезщетение за неимуществени вреди. Неимуществените вреди,
претърпени от такива дружества, могат да имат основание, които са повече или
по-малко обективни или субективни. Съдът приема, че сред тези основание следва
да се държи сметка за репутацията на дружеството, несигурността при вземането
на решения, разрива в управлението на дружеството /за изчисляването на
последствията от който няма точен метод/ и макар и в по-малка степен, на
причинените на членовете на управителните органи тревоги и безпокойство – виж решението
на ЕСПЧ по казуса Comingersoll S.A. v. Portugal. Ратифицирайки
Конвенцията, България ясно и категорично е заявила желанието си да спазва
нейните разпоредби, които с акта на ратификация са станали част от вътрешното
право на страната. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред,
обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право
на страната. Те имат предимство пред тези норми от вътрешното законодателство,
които им противоречат. В решение № 29/1998 год. по к.дело № 28/1998 год.
Конституционният съд е отбелязал, че ЕКПЧ е „част от вътрешното право на
страната, а решенията на Европейския съд по правата на човека са задължителни
за всички органи в страната, включително и по тълкуването й по силата на чл. 46
от Конвенцията“ – в този смисъл Решение № 206 от 26.03.2019 год. на ВКС по
гр.дело № 4762/2017 год., ІІІ г. о., ГК.
По иска по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат
всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност
на съдебното производство. Ищецът дължи пълно и главно доказване на вида и
размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка
със забавеното производство. Както вече бе посоченото, съгласно практиката на
ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ
приема, че в някои случаи неразумната продължителност на производството може да
причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди. /когато обаче
съдът присъди минимално или не присъди никакво обезщетение той е длъжен изрично
да посочи защо приема, че ищецът не е доказал наличието на съществени вреди/ –
в този смисъл Решение № 306 от 22.10.2019 год. на ВКС по гр.дело № 4482/2017
год., ІV г. о., ГК.
В контекста на изложеното настоящият съдебен
състав приема, че ищецът е следвало поне да установи, че с оглед на своята
тежест укоримото поведение е можело да му причини неимуществени
вреди. Общата продължителност на процесното търговско
дело от над 5 години надхвърля прогнозната продължителност за подобни дела,
която ищецът е могъл да предвиди, по-специално в момента на подаване на
исковата молба. Посоченият срок по никакъв начин не е оправдан, като следва да
бъдат отчетени и обстоятелствата, че съдебното производство по прекратяване на
дружество с ограничена отговорност е част от процедурата по реализиране на
изпълнителния способ „Изпълнение върху дял от търговско дружество“, като след
уважаване на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК се открива производство по ликвидация,
като способ за събиране на задължението по реда на чл. 266 и сл. ТЗ, както и че
сезираният съд може да отхвърли иска по чл. 517, ал. 4 ГПК само ако в хода на
разглеждането му се установи, че дружеството е изплатило на взискателя
припадащата се на съдружника част от имуществото или че вземането на взискателя е погасено – независимо дали от дружеството,
длъжника или от трето лице.
При това
положение следва да се приеме, че неспазването на разумен срок за разглеждането
и решаването на процесното търговско дело е можело да
постави ищеца в несигурно положение, което надхвърля обичайно предизвикваната
от наличието на съдебно производство несигурност. Това продължително състояние
на несигурност по необходимост се е отразило на планирането на предстоящите
решения и управлението на дружеството, чиито приходи произтичат най-вече от
осъществяваните от него продажби на услуги /източник на вземането по издадения
на ищеца изпълнителен лист е договор от 01.09.2004 год. за доставка и монтаж на
материали и устройства на обект „Преработвателна фабрика“/ и следователно
представлява неимуществена вреда, която е оправдано да бъде обезщетена /виж и
Решение на Общия съд от 10.01.2017 год. по дело Т-577/14/.
Обезщетение за неимуществените вреди, които се
твърди, че са били претърпени от съдружниците –
опасения за липсата на източник за прехрана, не може да се присъди, тъй като
никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд – чл. 26, ал. 2 ГПК
/само за пълнота трябва да се отбележи, че по делото липсват доказателства, че съдружниците са били лично, пряко и самостоятелно увредени,
отделно от понесените от ищеца вреди/.
В този смисъл въззивният
съд намира, че размерът на дължимото
на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот,
с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и предвид характера на обезщетението, служещо
преди всичко за морално удовлетворение на пострадалите и същевременно имащо
възпиращо и предупредително значение за нарушителя, следва да бъде определен на
1 000 лв., до който и релевираната претенция се явява основателна, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.10.2019
год. до окончателното изплащане. Присъждането на сума, по-голяма от посочената,
би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено
разместване. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално
удовлетворение – признаване, че е допуснато нарушение на правото на страната да
получи разглеждане и решаване на спора в разумен срок, като размерът на
паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не може да
служи за обогатяване.
На основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД ищецът се
легитимира и като кредитор на вземане за обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01.11.2014
год. до 03.10.2019 год. Доколкото липсват данни за неговия размер, СГС го
определя по правилото на чл. 162 ГПК /с помощта на компютърна програма/ на 499.71
лв., до който и предявеният акцесорен иск се явява
основателен.
Релевираната претенция за имуществени вреди се явява неоснователна. Причинно-следствената
връзка на противоправното поведение с настъпилите
вреди е материално-правна предпоставка за пораждане на отговорността на
държавата по чл. 2б ЗОДОВ. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, обезщетението се
дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Терминът „непосредствени вреди“ не е легално дефиниран. Съдебната
практика и теория приемат, че „непосредствени“ са онези вреди, които по време и
място следват противоправния резултат. Точно такива
са и „преките вреди“. Следователно в чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД законодателят
предвижда, когато се ангажира гражданската отговорност на длъжника, той да
отговаря само за онези вреди, които са по причина на неговото противоправно поведение, за които причинната връзка не се
прекъсва.
В частност твърдените от ищеца имуществени вреди
във формата на направени разходи – заплащане на
лихви и разходи по сключен с „Райфайзенбанк /България/ ЕАД договор за
кредит, не са в пряка причинно-следствена връзка с неспазването на разумния
срок при разглеждането и решаването на процесното
дело. И това е така, тъй като пораждането на задълженията на ищеца по посочения
договор, респ. нуждата от оборотни средства, предхожда образуването на процесното търговско дело, както впрочем и изискуемостта на
вземанията, за които му е бил издаден изпълнителния лист на 18.07.2012 год. по
т.дело №3488/2011 год. по описа на СГС, ТО, VІ-9 с-в – видно е от данните по
делото, че задължението по договора от 01.09.2004 год. е станало изискуемо на
20.03.2007 год., когато е бил подписан приемо-предавателен
протокол за предаване на извършената от ищеца работа, а целта на договора за
кредит от 12.03.2010 год. е обслужването на предишен кредит на ищеца от
28.02.2006 год. Следователно законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че релевираните претенции за имуществени
вреди и обезщетение за забава в размер на законната лихва се явяват
неоснователни.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено
в частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 2б ЗОДОВ и по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лв. –
неимуществени вреди и за сумата от 499.71 лв. – обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 01.11.2014 год. до 03.10.2019 год., които
претенции подлежат на уважаване.
В останалата обжалвана част първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание
чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на жалбоподателя /ищеца/ направените
разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер
на 25 лв. и за възнаграждение за вещо лице в размер на 30 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 12.50 лв.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 12.11.2020
год., постановено по гр.дело №56832/2019 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, в
частта му, в която са отхвърлени предявените от „Р.Г.1“ ООД срещу Софийски
апелативен съд искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди
и за сумата от 499.71 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 01.11.2014 год. до 03.10.2019 год. /датата на подаване на
исковата молба/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, с адрес: гр.София, бул.“Витоша“ №2, да заплати на „Р.Г.1“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:***, по искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок
на т.дело №7961/2012 год. по описа на СГС, ТО, VІ-15 с-в, съгласно чл. 6, § 1
от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.10.2019
год. до окончателното й изплащане и сумата от 499.71 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 1 000 лв. за периода от
01.11.2014 год. до 03.10.2019 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от
12.11.2020 год., постановено по гр.дело №56832/2019 год. по описа на СРС, ГО,
169 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, с адрес: гр.София, бул.“Витоша“ №2, да заплати на „Р.Г.1“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер
на 25 лв. и за възнаграждение за вещо лице в размер на 30 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 12.50 лв.
Решението в частта му по
исковете за имуществени вреди в размер на 10 438.95 евро и за обезщетение
за забава в размер на 3 694.71 евро подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, а в останалата част не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/