№ 80785
гр. София, 29.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20231110122363 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Ти Би Ай банк“ ЕАД за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу С. Б. Л. за следните суми:
8393,89 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната лихва от
28.04.2023 г. до изплащане на вземането; 1541,57 лева – възнаградителна
лихва за периода от 25.09.2022 г. до 24.03.2023 г., и 287,94 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.09.2022 г.
до 19.04.2023 г. – задължения по договор за потребителски кредит №
31090632/23.08.2022 г., сключен между страните по делото.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи
някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може
да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в
договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда,
че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва
потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.
При договорите за потребителски кредит това правило намира и специална
уредба в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за
плащане потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
1
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще
се явява неравноправна клауза, която налага на потребителя да заплаща лихва
върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое
усмотрение. Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане
се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната
функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като
последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното
покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ).
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договор с потребителя, в който е предвидено, че длъжникът –
потребител получава като чиста стойност на кредита 6950 лева (чл. 7 от
договора), а към това плаща още общо 1457,40 лева застрахователни премии.
Тази сума обаче не е отделена като допълнително плащане към кредита или
плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща
такава в размер на 8407,40 лева, като възнаградителната лихва по кредита се
начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума) и
застрахователни премии. Подобен начин на начисляване на лихвите създава
съмнение, че става въпрос за клаузи, които като общ ефект значително
завишават тежестта на потребителя при разсрочено плащане на
застрахователната премия, като в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и
2 ЗПКр превръщат застрахователната премия във вземане, олихвяемо с 41,05
% годишна лихва (вж. чл. 9 от договора за кредит).
Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза. Към настоящия момент и с оглед
формалния характер на едностранното заповедно производство за настоящия
съдебен състав е невъзможно да определи каква част от претендираната
възнаградителна лихва в размер на 1541,57 лева се дължи върху отпусната
главница, и каква – въз основа на евентуално неравноправния механизъм за
капитализиране на застрахователната премия и начисляване на лихва върху
нея. Поради това и доколкото преценката на настоящия съд е единствената
бариера в производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение,
която се изпълнява без други специални процедури, съдът не следва да издава
заповед за целия размер на лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на
парично вземане, основано на евентуално неравноправна клауза, като така
наруши задължението си по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО. В същия смисъл е
и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 от Определение от
17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти Би Ай банк България (вж. и точки 30 – 32 от
мотивите), която не позволява при невъзможност да се разграничат
последиците на евентуално неравноправна клауза от договора от другите му
части, да се допуска от съда изпълнение на цялото задължение по
принудителен ред.
2
При това положение следва да се отхвърли заявлението за целия
претендиран размер на възнаградителната лихва от 1541,57 лева.
На евентуално възражение на заявителя, че така същият търпи
прекомерна санкция, тъй като една част от лихвата безспорно му се дължи,
следва да се отговори, че недобросъвестното поведение не подлежи на
защита, като при полагане на достатъчно усилия да индивидуализира лихвите
върху дадените на длъжника 6950 лева и тези по застрахователните премии,
той би дал на съда ясно основание да му присъди само част от вземането.
Разчитайки на процесуален мързел на съда (разпорежданията за издаване на
заповед за изпълнение не се мотивират, а тези за отхвърляне подлежат на
мотивиране), заявителят не е направил подобно разграничение на
възнаградителните лихви, като е разчитал да му се присъди в цялост онова,
което иска. Поради това той трябва да понесе и санкцията за недаване на
яснота на съда (въпреки дадената му възможност с указанията от 04.06.2023
г.), а именно – пълно отхвърляне на претенцията си за лихва.
Претенцията за главница пък следва да се уважи само за размера на
онази сума, която длъжникът действително е получил като разполагаема, т.е.
главницата по кредита – 6950 лева, съгласно чл. 7.1. от същия договор (на
лист 9 от делото). Претендираната разлика до 8393,89 лева представлява
застрахователна премия. Макар и да има право да я получи, заявителят е
следвало изрично да я посочи като такава. Съдът не може да присъди тази
сума като главница, тъй като вземането за подобна главница не произтича от
съвкупността от документи по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводни
книги на заявителя и документ, който удостоверява възникване на такова
задължение. В случая договорът удостоверява главница от 6950 лева и в този
размер следва да се допусне незабавно изпълнение. не може да се присъдят
премиите по отпуснатите на длъжника застраховки, тъй като същите не са
„главница“ по кредита, а съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК съдилищата се произнасят
само по заявените от страните претенции и възражения. С оглед указанията
по т. 2в от тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за
заповедното производство точната индивидуализация на вземането е условие
за редовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и съдът не
може да я изменя. С оглед на това следва да се разгледа само предявената
претенция за главница, а същата се установява от представените по делото
документи за 6950 лева, като не следва да се издава заповед за разликата над
последната посочена сума до поисканите 8393,89 лева.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 7237,94 лева от общо 10
223,40 лева, или за 70,80 % от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 204,47 лева и 50 лева
юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 144,76 лева
държавна такса и 35,40 лева юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
3
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 149799/30.05.2020 г. В ЧАСТТА, с
която „Ти Би Ай банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление:
София, ул. „Димитър Хаджикоцев“, № 52 – 54, иска осъждане на С. Б. Л., с
ЕГН: **********, с адрес: София, ж.к. „Надежда“ 4, бл. 443, вх. А, ет. 2, ап. 5,
да плати на заявителя сумите в размер на 1541,57 лева (хиляда петстотин
четиридесет и един лева и 57 ст.) – възнаградителна лихва за периода от
25.09.2022 г. до 24.03.2023 г., и разликата между 6950 лева (шест хиляди
деветстотин и петдесет лева) и пълния претендиран размер от 8393,89
лева – остатък от главница – задължения по договор за потребителски кредит
№ 31090632/23.08.2022 г., като съответно намалява и разноските по делото.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Ти Би Ай
банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52 – 54, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „Ти Би
Ай банк“ ЕАД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4