Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
шести май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от
младши съдия Малоселска в.гр.дело № 6280 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 33942/06.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 62571/2017 г. по описа на СРС, 57 състав, ответникът – Поделение за пътнически
превози София при „БДЖ – Пътнически
превози“ ЕООД, е осъден да заплати на Л.М.Д., Д.Я.Д.,
В.Я.Д. и Г.Я.Д., в качеството им на наследници на починалия в хода на
производството ищец Я.Г.Д. на основание
чл. 215 КТ сумите от 332,50 евро и 10,00 щатски долара, представляващи остатък
от неизплатената част от командировъчните пари за осъществени международни
командировки за периода от 01.02.2007г. – 28.03.2008г., ведно със законната
лихва върху главницата от 332,50 евро и 10,00 щатски долара, считано от
05.11.2008г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за разликата
над 332,50 евро до пълния предявен размер от 410,18 евро.
Срещу решението в
частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна
жалба от ответника в производството. Жалбоподателят поддържа, че решението,
като постановено по недопустим иск и при допуснати от първия съд съществени
нарушения на процесуалните правила, следва да бъде обезсилено. Счита, че не е
надлежен ответник по предявения от ищеца иск. С молба от 21.11.2017 г. ищецът
уточнил ответниците, като поделението не било сред тях.
Едва с молба от 29.01.2019 г. ищецът заявил, че насочва претенциите си срещу въззивника, без да заяви дали оттегля или се отказва от
исковете си срещу другите ответници, като липсвало
изявление и дали ги поддържа, а съдът без нарочно искане прекратил
производството срещу другите ответници. Исковата
молба била получена на 16.04.2019 г., когато този ответник узнал, че иск срещу
него е предявен. СРС не постановил изричен акт за конституирането му като
страна в производството и на какво основание съдът приел, че е такъв. Счита, че
молба на ищеца, съдържаща такова искане, не е достатъчна. Поддържа, че така
описаните в жалбата процесуални действия на съда са опорочили производството, бил
разгледан иск срещу ненадлежен ответник, което пък довело до постановяване на
недопустим съдебен акт. Искане за замяна на страна по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК не било правено от страна на ищеца, а с предприетите от съда действия се
целяло да се заобиколи приложението именно на тази
норма. Заявеното искане е въззивният съд да обезсили
постановеното решение, а в условията на евентуалност съдебният акт в
обжалваната част да бъде отменен, а претенциите – отхвърлени, поради
погасяването им по давност. Претендират се разноски.
Ответниците
по жалбата не са заявили становище по същата.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
В конкретния случай не се спори между страните, а и от доказателствата
се установява, че през процесния период, наследодателят
на въззиваемите и ищец в първоинстанционното
производство е работел при въззивника - ответник по
трудово правоотношение, по което е изпълнявал длъжността "кондуктор,
спални и кушет вагони", като е бил в международни
командировки, за които са били издадени командировъчни заповеди.
От заключението по ССчЕ, изслушвано и прието в
хода на съдебното дирене, проведено в първоинстанционното
производство, изготвено въз основа на пътните листове и авансови отчети
съхранявани при ответника, вкл. и представени по делото, СРС е установил, че за
процесния период ищецът реално е извършил 23
командировки в чужбина, описани като маршрут на л.7 от заключението на вещото
лице Делчева, като за същите ответникът е извършил плащане на 682,50 евро и
254,26 лв. Като е изложил мотиви по приложението на Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина в действащата към процесния
период редакция и е дал вяра на заключението на вещото лице по изслушаната
експертиза, включително и поясняването и по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК по
вариант № 2 /при приложение на чл.21 от НСКСЧ според конкретиката
на случая/ решаващият състав приел, че общият размер на неплатените
командировъчни пари /дневни/ е в размер на 332,50 евро и 20,44 щатски долара, като претенцията
в евро следва да се уважи до установения размер, а в щатски долара – в пълен
предявен размер.
Като взе предвид наведените от въззивника в
настоящата фаза на процеса доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 269 ГПК
при липсата на оплаквания за неправилно установяване на правнорелевантните
за спора факти, въззивният състав намира, че следва
да възприеме така установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка и да изложи свои мотиви по очертания с въззивната жалба предмет на въззивна
проверка.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, нито процесуални
нарушения, обуславящи недопустимост на съдебния акт и налагащи обезсилване на
последния, противно на соченото с депозираната от ответника жалба. Решението в
обжалваната част е правилно, като съображенията за това са следните:
При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Въззивният съд приема,
че първоинстанционният съд е извършил правилна
преценка на събраните по делото доказателства и правилно е тълкувал и приложил
материалния закон, поради което постановеният съдебен акт в частта, в която е
прието, че предявените искове с правно основание чл. 215 от КТ са основателни,
е правилно и законосъобразно.
Релевираните с въззивната жалба
доводи настоящият състав на съда преценява като неоснователни.
На първо място следва да се разгледа направеното във въззивната
жалба възражение за недопустимост на обжалваното решение, доколкото се твърди,
че ответникът – Поделение за пътнически превози – София при "БДЖ – Пътнически
превози" ЕООД, не е надлежно конституиран като ответник по делото.
Целта на исковия процес е да разреши гражданскоправен
спор със сила на пресъдено нещо. Тази цел се постига
при редовно предявен иск с искова молба, която следва да удовлетворява
изискванията на процесуалния закон за редовност и допустимост. Искът се счита
за предявен с постъпване на исковата молба в съда и от този момент образуваното
дело е вече висящо пред сезирания съд – арг. чл. 125 ГПК. Ищецът определя страните в процеса – от чие име и срещу кого предявява
иска, като последното произтича от принципа на диспозитивното
начало в процеса /чл.6 ГПК/ и необходимостта съдът да предостави защита-санкция
в рамките на заявените от страните предели.
Процесуалната легитимация на страните в процеса е обусловена единствено
от твърденията на ищеца за спорното право, както то е индивидуализирано от
основанието и петитума на исковата молба. Съдът е
този, който е призван да следи за допустимостта на производството по предявения
иск, в това число и за предявяването му срещу надлежен ответник.
Надлежен ответник по иска по чл. 215 КТ е работодателят. Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
поради което, както се посочи вече, за наличието й съдът следи служебно. Ако
при проверката за това бъде констатирано, че искът е предявен срещу ненадлежна страна,
съдът следва да укаже на ищеца да отстрани тази нередовност в определен срок
чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при
неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено /в този
смисъл ТР № 1/30.03.2012 г. по т. д. № 1/2010 г., ОСГК на ВКС/.
Отстраняването на всяка констатирана от съда нередовност е поправка на
исковата молба, като това следва от изричната разпоредба на чл. 129, ал. 5 ГПК,
съгласно която поправената искова молба се смята за редовна от деня на
подаването /в този смисъл т. 5 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС/.
Няма спор в съдебната практика, че спорното право, претендирано
или отричано от ищеца, се характеризира с правопораждащия
факт, на който правната норма е придала правно значение, носителите и
съдържанието му /в този смисъл ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. Ако в хода на
висящото дело се установи, че ищецът е предявил иска срещу ответник, който не
притежава материалната легитимация да отговаря по него, ищецът може да
отстрани тази грешка чрез изменение на иска с конституирането на ответника по
спорното право, при спазване на предпоставките по чл. 228 ГПК. В тази хипотеза обаче
промяната на ответника няма да е извършена поради отстраняване на нередовност
на исковата молба /по реда на чл. 129 ГПК/ и затова няма да е налице поправяне на
исковата молба и отстраняване на нередовности по
предявения иск, а е налице съвсем друга хипотеза за промяна на страна в хода на
висящия процес, с оглед проведеното в процесуалния закон и с изложените по-горе
съображения разграничение.
В конкретния случай от данните по делото е видно, че първоинстанционният
съд с разпореждане № 257417/02.11.2017 г. е оставил исковата молба без
движение, като е указал на ищеца в едноседмичен срок от получаване на
съобщението изрично да посочи срещу кой субект като ответник предявява исковете
си, а също и да отстрани други нередовности на
исковата молба във връзка с индивидуализацията на спорното право.
В изпълнение указанията на съда
ищецът е депозирал уточняваща молба на 21.11.2017 г., в която е заявил, че исковете
са предявени срещу „Холдинг БДЖ“ ЕАД и „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, в
условията на евентуалност. Отстранени са останалите нередовности
на исковата молба, насочени към индивидуализиране на предявените претенции по
вид и период.
По разпореждане на съда препис от исковата молба е връчен на посочените ответници.
На 21.12.2018 г. по делото е постъпил отговор на исковата молба, подаден
от „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, с който процесуалната легитимация на този
ответник е оспорена – позовавайки се на пар.1, т. 1
ДР на КТ, е посочено, че работодател на ищеца е поделението за пътнически
превози София.
Аналогично оспорване е направено и с отговора на исковата молба,
депозиран от страна на „Холдинг БДЖ“ ЕАД.
С разпореждане № 7058/10.01.2019 г. съдът, като е констатирал, че
исковата молба продължава да е нередовна, тъй като в нея е установено
противоречие между обстоятелствената част и петитума,
е дал указания на основание чл. 129, ал. 2, вр. чл.
127, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 5 ГПК да посочи кое лице е негов работодател през процесния период, т.е. с кое лице е възникнало трудовото
правоотношение, респективно срещу кое лице насочва исковете си – юридическите
лица, посочени в молбата, като в този случай обоснове правния си интерес от
посочване на евентуален ответник, или съответното поделение.
Указанията на съда са връчени на ответника на 23.01.2019 г., видно от
разписката към съобщението, с което разпореждането на съда му е връчено. С уточнителна молба от 29.01.2019 г. ищецът, като е
съобразил, че с молба от 05.11.2008 г. ищците са посочили, че са осъществявали
трудовите си функции на заеманите от тях длъжности при поделение за пътнически
превози – София, при „БДЖ“ ЕАД, последното самостоятелно юридическо лице, е
заявил, че работодател на ищеца в процесния период е
самото поделение, което до 12.11.2007 г. е било структурно звено на „БДЖ“ ЕАД,
а в последствие при преструктуриране на компанията, работникът бил уведомен, че
трудовото му правоотношение продължава да съществува с Поделение за пътнически
превози – София към „БДЖ Пътнически превози“ ЕООД. С оглед така направеното
уточнение на фактическите основания на предявения иск и ясното посочване на
работодателя, насрещна страна по трудовото правоотношение, ищецът е заявил, че
предявява иска си срещу Поделение за пътнически превози София при „БДЖ –
пътнически превози“ ЕООД.
С определение от 13.02.2019 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, СРС
е прекратил производството по отношение на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, като е постановил
препис от молбата от 29.01.2019 г. да се връчи на ответника Поделение пътнически
превози София при „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД.
В откритото съдебно заседание, проведено на 26.03.2019 г. съдът, като е
констатирал, че ответникът Поделение за пътнически превози – София е нередовно
призован, както и че последният към този момент не е получил препис от исковата
молба и уточненията към нея с указания, че може да подаде отговор по реда на
чл. 131 ГПК, а също и че не е прекратил производството по отношение на „БДЖ –
Пътнически превози“ ЕООД с оглед уточнителната молба,
подадена от ищеца на 29.01.2019 г., решаващият състав на първия съд е прекратил
производството по отношение на „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, не е дал ход на
делото, постановил е връчване на исковата молба на последния посочен от ищца
ответник с указания, че може да подаде отговор в едномесечен срок.
Определенията на съда, с които производството по делото е прекратено по
отношение на „Холдинг БДЖ“ ЕАД и „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, не са
обжалвани.
При така очертаното процесуално развитие на първоинстанционното
производство, въззивният съд приема, че с направените
от ищеца уточнения с депозираната от него на 29.01.2019 г. молба е извършена
поправка на исковата молба, доколкото същата към този момент все още е била
нередовна. В тази връзка следва да се посочи, че указанията на съда, дадени с
разпореждането от 02.11.2017 г., не са били конкретни и ясни, както тези,
постановени след това, доколкото още към 2008 г. по делото са били въведени
твърдения, че ищецът е бил в трудово правоотношение с поделението. Ето защо и
първите, дадени от съда указания, не са допринесли до отстраняване на
съществуващото в исковата молба противоречие между обстоятелствена част и петитум, с оглед което и процесуалната легитимация на
ответника, който следва да отговаря по предявените искове /а именно
работодателя/ не е съответствала в петитумната си част
на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба. Последното пък е
довело до възникване на формално процесуално правоотношение между съда и
ненадлежните ответници /“БДЖ Пътнически превози: ЕООД
и „Холдинг БДЖ“ ЕАД /, които са оспорили легитимацията си именно с доводи, че
не те са били работодател на ищеца през исковия период.
Следователно надлежни указания по реда на чл. 129 ГПК на ищеца са дадени
с последващото постановено от СРС разпореждане, с
което ясно е указано в какво се състои противоречието в исковата молба и как
последното да бъде остранено. Като е изложил с
молбата си от 29.01.2019 г. твърденията за надлежната пасивна легитимация на работодателя
си и е уточнил петитума в съответствие с поясненията,
предявеният иск правилно вече е бил насочен, съответно разгледан от първоинстанционния съд, срещу работодателя на ищеца, който
в случая е Поделението за пътнически превози – София. По отношение на
последното обстоятелство /за наличието на трудово правоотношение между страните
по делото/ не съществува спор.
Така предявеният иск е допустим с оглед наличието на процесуална
легитимация за страните по същия като абсолютна процесуална предпоставка за
правото на иск, а делото се смята висящо от деня на подаване на исковата молба
– в частност на 05.11.2008 г. /аргумент чл. 129, ал. 5 от ГПК/. В случая с
подадената от ищеца молба на 29.01.2019 г. не се прави искане за изменение на
иска чрез замяна на първоначалния ответник с оглед материалноправната
легитимация, а се отстраняват нередовности по подадена
искова молба вх. № 57298/05.11.2008 г., поради което правилно СРС е приел, че в
случая не е налице хипотезата на чл. 228 ГПК и не е провел предвидената за това
в закона процедура. Надлежен ответник по делото е поделението, а първоинстанционният съд, като е разгледал предявения от
ищеца иск срещу този ответник, е постановил валиден и допустим съдебен акт.
Всички наведени в обратния смисъл доводи във въззивната
жалба не съответстват на доказателствата по делото и като такива са
неоснователни.
Не могат да бъдат споделени и аргументите на въззивника,
че за да бъде надлежно прекратено производството срещу другите ответници, от страна на ищеца следвало да има изрично
искане за това, като последният да заяви още дали оттегля или се отказва от
исковете си срещу тях. В тази връзка следва да се припомни, че изясняването на
надлежния ответник е сторено в производството по отстраняване на нередовности на исковата молба при съдействие от страна на
съда за поправяне на нередвно извършено процесуално
действие, насочено към обезпечаване разглеждането на допустим иск с оглед
заявените фактически твърдения и правното основание на предявената претенция.
Ищецът няма право на иск срещу ненадлежен ответник, доколкото последното е
функция, обусловена от твърденията за материалното право, предмет на спора.
Както се посочи, още към 2008 г. ищецът е посочил работодателя си, но в противоречие
с тези си твърдения е посочил ответник, съответно формулирал петитум с искане за осъждане на лице/лица, различни от
работодателя. Чрез отстраняване на така констатираната от съда нередовност
исковата молба, с която искът е предявен срещу поделението, е станала редовна
от момента на подаването й. Последното води до извод, че производството срещу
ненадлежните ответници подлежи на прекратяване, доколкото
с разпореждането за връчване на преписи от исковата молба за отговор формално
между тях и съда е възникнало процесуално правоотношение. За да отпадне същото,
е необходим изричен акт на съда, а именно определение за прекратяване, чието
основание е недопустимостта на производството срещу ненадлежен ответник поради
липса на пасивна процесуална легитимация по отношение на същия, т.е. основанието
е чл. 130 ГПК, а не, както се сочи във въззивната
жалба – чл. 232 ГПК или чл. 233 ГПК.
Предвид всички изложени по-напред съображения следва да се заключи, че
производството пред първия съд се е развило с участието на надлежни страни
/ищец и ответник/, а постановеният акт е допустим. Ето защо следва да се даде
отговор на оплакванията, касаещи правилността на съдебното решение в обжалваната
част, конкретно основателно ли е поддържаното с въззивната
жалба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните вземания за заплащане на командировачни
пари.
Давността за вземанията по трудовите спорове е определена в чл. 358 КТ,
като съгласно ал. 1, т. 3 от посочената разпоредба вр.
с чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, за иска по чл. 215 КТ срокът е тригодишен и започва
да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е
могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята за
настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане.
Доколкото в случая се претендират командировъчни пари за периода от 01.02.2007
г. – 28.03.2008 г., а исковата молба е подадена на 05.11.2008 г., то настоящият
съдебен състав приема, че претендираните вземания не
са погасени по давност, като по отношение на приложението на чл. 228 ГПК в
настоящия случай въззивният състав на съда изложи
вече съображения за липсата на предпоставки за това, които намира за ненужно да
преповтаря в тази част на решението си.
По разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемите
имат право да им бъдат присъдени разноските за въззивното
производство, но искане в този смисъл не е заявено.
Делото следва да бъде
върнато на СРС, 57 състав, който по реда на чл. 247 ГПК да извърши
преценка дали в диспозитива на съдебното решение не е
допусната очевидна фактическа грешка при посочване наименованието на ответника,
последният посочен като Поделение за пътнически превоДи,
вместо Поделение за пътнически превоЗи, както
и в ЕИК на „БДЖ – пътнически превози“ ЕООД, като в решението същият е изписан:
175056470209, вместо *********.
Мотивиран от изложеното,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 33942/06.02.2020 г., постановено по гр.д. № 62571/2017 г. по описа на СРС, 57
състав, в частта, с която ответникът – Поделение за пътнически превози - София
при „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, е
осъден да заплати на Л.М.Д., Д.Я.Д., В.Я.Д. и Г.Я.Д.,
в качеството им на наследници на починалия в хода на производството ищец Я.Г.Д. на основание чл. 215 КТ сумите от 332,50 евро
и 10,00 щатски долара, представляващи остатък от неизплатената част от
командировъчните пари за осъществени международни командировки за периода от
01.02.2007г. – 28.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от
332,50 евро и 10,00 щатски долара, считано от 05.11.2008г. до окончателното й
изплащане.
ВРЪЩА
делото на СРС, II Гражданско
отделение, 57 състав, за извършване на преценка по реда на чл. 247 ГПК
дали в диспозитива на съдебното решение не е
допусната очевидна фактическа грешка съобразно изложените в решението съображения.
Първоинстанционното
решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 332,50
евро до пълния предявен размер е влязло в сила.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.