№ 564
гр. Варна, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 1 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ивелина Димова
при участието на секретаря Петя В. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивелина Димова Административно
наказателно дело № 20213110204730 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано на основание чл.59 и сл. от
ЗАНН.
Подадена е жалба от „Сивинити България“ ЕООД- гр.Варна срещу
Наказателно постановление № 03-2100033/23.09.2021г. на директора на
Дирекция „Инспекция по труда“-Варна, с което на дружеството било
наложено административно наказание “имуществена санкция” в размер на
2000 лева, на основание чл.416, ал.5, вр. с чл.414, ал.1 от КТ.
Санкционираното лице счита обжалваното наказателно постановление
за постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, а също и
за недоказано. Твърди, че към момента на извършените проверки съответната
служителка се е намирала в обекта, но не е полагала труд. Изтъква, че
работодателят е организирал графика на работните смени в съответствие с
нормативните изисквания, както и че няма доказателства дружеството да е
допуснало служителката да полага труд през работна смяна с
продължителност, по-голяма от 12 часа. Намира за приложима разпоредбата
на чл.415в от КТ, като привежда и доводи за маловажност на случая. Оспорва
законосъобразността на размера на наложената санкция. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното постановление.
Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на
евентуално претендираните от въззиваемата страна разноски за адвокатско
възнаграждение.
1
В съдебно заседание дружеството-жалбоподател, редовно уведомено,
се представлява от адв.И.С., който поддържа жалбата на изложените в нея
основания.
Представител на въззиваемата страна изразява становище за
неоснователност на жалбата. Счита извършването на нарушението за
безспорно установено. Изтъква, че са били констатирани и други подобни
нарушения от страна на дружеството. Моли жалбата да бъде оставена без
уважение, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е подадена от надлежна страна– наказаното юридическо
лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН (в редакцията,
действала в този момент), срещу акт, подлежащ на съдебен контрол и пред
надлежния съд – по местоизвършване на претендираното нарушение, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е частично
основателна, по следните съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи
от фактическа страна следното: Дружеството-жалбоподател е с основна
дейност „Хотелиерство и ресторантьорство“, като стопанисвало обект-
ресторант „Панорама“ при хотел „Лонгоз“, находящ се в к.к. „Камчия“,
общ.Аврен, обл.Варна. Със Заповед №14/29.04.2021г. работодателят въвел
сумирано изчисляване на работното време за период от три месеца, като
служителите следвало да работят по месечни графици, при продължителност
на работната седмица, непревишаваща 56 часа.
В посочения хотел на длъжност „сервитьор“ работело лицето КР. Р.
Р.. Въпреки че в предварителния график за отчитане явяването и неявяването
на работа за м.август 2021г. били предвидени дневни смени за времето от
08,00ч. до 20,00ч., на 24.08.2021г. Р. полагала труд в рамките на работна
смяна от 07,00ч. до 20,30ч.
На същата дата от служители на Д „ИТ”-Варна била извършена
проверка за спазване на трудовото законодателство в обекта, по повод
постъпил сигнал от работници с оплакване, че полагат труд повече от 12 часа
и че не се спазват междудневните почивки. Проверяващите пристигнали в
ресторанта около 07,30ч. и установили, че св.К.Р. работи, като подготвя
масите в ресторанта за закуска. Същата била поканена да попълни декларация
във връзка с извършваната проверка и в 07,40ч. Р. изготвила такава, като
отразила, че е с работно време е от 07,00ч. до 20.00ч. С оглед установяване
основателността на сигнала същият ден след 20.00ч. проверяващите посетили
отново обекта и установили, че св.Р. все още е там и отсервира масите. В
2
20.15ч. св.Р. попълнила нова декларация, в която посочила, че работното й
време е от 07.00ч. до 20.30ч.
Проверяващите преценили, че служителката е полагала труд през по-
дълъг период от нормативно допустимия. Във връзка с тези констатации на
13.09.2021г. бил съставен акт за установяване на административно нарушение
на санкционираното лице за това, че на 24.08.2021г. е допуснало посоченото
лице, изпълняващо длъжността „сервитьор“, да полага труд в работна смяна с
продължителност над 12 часа, при въведено сумирано изчисляване на
работното време. Актът бил съставен в присъствието на упълномощен
представител на дружеството, бил предявен и подписан без възражения.
Писмени такива не били депозирани и в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН (в
действалата в този момент редакция). Въз основа на съставения акт на
23.09.2021г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което
на въззивното дружество било наложено административно наказание
имуществена санкция в размер на 2000,00 лева за извършено нарушение на
чл.142, ал.6 от Кодекса на труда.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз
основа на събраните по делото доказателства- от разпита на свидетелите ПЛ.
Б. Б. и М. ИВ. М., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени
доказателства. Показанията на посочените свидетели следва да бъдат
кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват
основания за съмнение в тяхната достоверност. По делото не е установено
наличието на данни за предубеденост или заинтересованост на свидетелите,
поради което твърденията им следва да бъдат приети за обективни и
правдиви. Показанията на проверяващите се подкрепят и от приложените
писмени доказателства и конкретно- от попълнените от служителката
декларации, от изготвения Протокол за извършена проверка №
ПР2127806/13.09.2021г. и др.
По делото като свидетел е разпитана и КР. Р. Р., работила в обекта
като сервитьор на посочената дата, която твърди, че е полагала труд от
08,00ч. до 20,00ч., а се е намирала в обекта преди и след посочените часове
във връзка с организирания от работодателя транспорт. Заявява и че не е
полагала труд в обекта преди 08,00ч., а е закусвала, заедно с други работещи
за дружеството лица. Доколкото свидетелката е била в трудово
правоотношение с въззивното дружество и следователно не се явява напълно
незаинтересуван и непредубеден свидетел, съдът намира, че показанията й
следва да бъдат кредитирани само в тези части, които кореспондират и на
други събрани по делото доказателства, преценени от съда като достоверни.
Конкретно съдът намира, че не следва да бъдат кредитирани твърденията на
3
Р., че не е полагала труд повече от 12 часа на датата на проверката. В обратен
смисъл са показанията на проверяващите, които са категорични, че Р. е
полагала труд, като е сервирала и отсервирала маси и е обслужвала гостите в
ресторанта. Доколкото за свидетелите Б. и М. не са установени основания за
съмнение в дадените от тях показания, като изявленията им кореспондират
напълно на данните от попълнените от самата Р. декларации, съдът намира,
че твърденията на последната не са достоверни в достатъчна степен и не
опровергават фактическите твърдения в наказателното постановление.
В показанията си св.Р. твърди, че е била притеснена и изплашена от
проверяващите и е попълнила декларациите под тяхна диктовка. Същата
обаче е посочила като начален час на работната си смяна 07,00ч. не само в
първата попълнена декларация, но и във втората такава. Втората декларация е
попълнена вечерта, когато свидетелката несъмнено е имала достатъчно време
да преодолее първоначалното си притеснение от извършваната проверка и да
обмисли ситуацията, като дори сочи, че е контактувала и с майка си за съвет.
Следователно няма основания да се смята, че при попълването на втората
декларация Р. е била все още притеснена и изненадана, а напротив- явно
същата е отразила правдиво началния и крайния час на работната си смяна.
Изводът за недостоверността на показанията на св.Р. в посочената част
се подкрепя и от обстоятелството, че проверката е извършена именно по
повод оплаквания от работници за полаган от тях труд в продължение на
повече от 12-часови смени.
При така установеното съдът намира, че показанията на св.Р. не са
достоверни в достатъчна степен, за да се приеме въз основа на тях, че същата
не е полагала труд повече от 12 ч. на процесната дата. Обратното, съдът
приема за безспорно доказано, че служителката е полагала труд непрекъснато
за времето от 07,00ч. до 20,30ч., което обстоятелство правилно е
констатирано от проверяващите.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното: В настоящото производство съдът следва да
извърши проверка на законността на оспореното пред него наказателно
постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени
процесуалният и материалният закон, с оглед описаните в НП факти и
обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената от
административнонаказващия орган санкционна норма.
При извършената цялостна служебна проверка с оглед задължението си
по чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че при издаването на обжалваното
наказателно постановление не са допуснати съществени процесуални
нарушения на нормите на ЗАНН, водещи до неговата отмяна. Съставеният
АУАН и издаденото въз основа на него НП съдържат законоустановените в
чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити (в действалата при издаването им
4
редакция). Същите са издадени в предвидените за това срокове, като при
връчването им не са допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, на
основание Заповед № 0280/03.08.2010г. на изпълнителния директор на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“. Описанието на
нарушението е достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното
лице да разбере неизпълнение на административно задължение му е вменено
и да организира адекватно защитата си.
По приложението на материалния закон съдът установи следното:
По начало работната седмица е петдневна с нормална
продължителност на седмичното работно време до 40 часа, а нормалната
продължителност на работното време през деня е до 8 часа /чл.136 от КТ/.
Разпоредбата на чл.142, ал.2 и ал.3 от КТ дава възможност на работодателя да
установи сумирано изчисляване на работното време при условия и по ред,
определени с наредба на Министерския съвет, за период от един до четири
месеца. Това е форма на отчитане, при която установената нормална
продължителност на работното време се спазва средно за определен, по-
продължителен от деня и седмицата, период от време. В този случай
продължителността на работното време през отделните дни може да
надвишава нормалното, но работата в повече се компенсира с почивка в
границите на отчетния период. По този начин балансът на работното и
свободното време се запазват средно за периода на отчитане. Шестата алинея
на цитираната норма предвижда максимална продължителност на работна
смяна при сумирано изчисляване на работното време до 12 часа, като
продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа, а за
работниците и служителите с намалено работно време - до 1 час над
намаленото им работно време.
В разглеждания случай работодателят е въвел този начин на
организация на работа в обекта, а именно сумирано отчитане на работното
време, с отчетен период три месеца.
От коментираните по-горе доказателства е видно, че на процесната
дата служителката К.Р. е започнала да полага труд в 07,00ч. и е приключила
работа в 20,30ч. Следователно работната й смяна е била с продължителност
повече от 12 часа, с което е нарушена нормата на чл.142 ал.6 от КТ.
За констатираното нарушение правилно е ангажирана
административнонаказателната отговорност на въззивното дружество.
Същото има качеството „работодател“ по смисъла на § 1, т. 1 от КТ по
отношение св.Р., тъй като се явява юридическо лице което самостоятелно
наема работници или служители по трудово правоотношение и следователно
е било задължено да организира работните смени на служителите си
съобразно нормативните изисквания. Макар и графиците за работа да са
съобразени с ограниченията за максимална продължителност на работните
смени, на практика служителката Р. е полагала труд през повече от 12ч., като
5
няма как това обстоятелство да не е било известно на работодателя, предвид
работното време на ресторанта и организацията му на работа. Като е
допуснало св.Р. да полага труд през повече от 12 часа, дружеството
действително е осъществило вмененото му нарушение, за което правилно и
законосъобразно е санкционирано с обжалваното наказателно постановление.
Съдът констатира, че в представените графици за отчитане явяването
и неявяването на работа е посочено, че дневната смяна е 11 ч. –от 08,00ч. до
20,00ч., с почивка от един час. Следва да се има предвид, че работната смяна
обхваща както работното време /реално отработеното време/, така и
почивките. Следователно определените в графиците работни смени не са 11-
часови, а 12-часови. В случая това обстоятелство не рефлектира върху
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя, но следва да
бъде отбелязано за изчерпателност.
Правилно е издирена и приложимата санкционна разпоредба и
наказанието е наложено на основание чл.414 ал.1 от КТ, предвиждащ
специална санкция за работодател, който наруши разпоредбите на трудовото
законодателство извън правилата за осигуряване на здравословни и безопасни
условия на труд, какъвто е и разглежданият случай.
Не следва да се обсъжда дали случаят представлява маловажен такъв по
смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като тази норма се явява обща и
приложението е изключено поради наличието на специалната норма на
чл.415в от КТ- становище, последователно застъпвано в практиката на
съдилищата. От своя страна последната норма е неприложима в случая,
предвид естеството на нарушението и невъзможността същото да бъде
отстранено, след като веднъж е извършено. Следва да се отбележи и че по
начало случаят не се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения от
този вид и няма основания да бъде счетен за маловажен по смисъла на
чл.415в от КТ.
Предвид всичко изложено съдът не констатира наличие на основания
за отмяна на оспореното наказателно постановление. В същото време съдът
намира, че административнонаказващият орган не е индивидуализирал
правилно наложеното наказание. Санкцията е определена над минималния
размер, предвиден в закона, но за определянето й не са изложени конкретни
мотиви. При това положение, предвид тежестта на процесното нарушение и с
оглед липсата на постъпили данни за влезли в сила наказания за други
нарушения на трудовото законодателство, съдът намира за законосъобразно
имуществената санкция да е в минималния размер, предвиден в закона, а
именно 1500 лева.
С оглед изхода на делото и направеното от пълномощника на
въззиваемата страна съответно искане, на основание чл. 63д от ЗАНН, вр. чл.
143, ал.4 от АПК, вр. чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.8 от ГПК на Дирекция
„Инспекция по труда“-Варна следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, в размер определен в чл. 37 от Закона за правната помощ.
6
Съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. За защита по дела по ЗАНН
чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ предвижда
възнаграждение в размер от 80 до 120 лева. Според разпоредбата на чл.78,
ал.8 от ГПК размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя от
съда. Случаят не се отличава с особена фактическа или правна сложност,
поради което съдът намира, че следва да се присъди възнаграждение в размер
на предвидения в закона минимум от 80 лева. Като съобрази размера на
оставената без уважение част на жалбата (1500 лв., доколкото това е размерът
на потвърдената санкция), съдът намира, че на въззиваемата страна следва да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 60,00 лв., като
посочената сума следва да бъде заплатена от дружеството в полза на
Дирекция „Инспекция по труда“-Варна.
На основание чл. 63д от ЗАНН, вр. чл. 143, ал.4 от АПК, вр. чл. 144
от АПК вр.чл. 78, ал.1 от ГПК на жалбоподателя също следва да се присъди
съразмерната част от направените по делото разноски. Същите се изразяват в
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за процесуално
представителство. Като съобрази размера на уважената част на жалбата (500
лв., доколкото това е размерът на отменената санкция), съдът намира, че на
въззиваемото дружество следва да се присъдят разноски в размер на 100,00
лв.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.2 от ЗАНН съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 03-2100033/23.09.2021г. на
директора на Дирекция „Инспекция по труда“-Варна, като намалява
наложеното на „Сивинити България“ ЕООД- гр.Варна, ЕИК:*********, на
основание чл.416, ал.5, вр. с чл.414, ал.1 от КТ, административно наказание
“имуществена санкция” от 2000,00 лева на 1500,00 лева.
ОСЪЖДА „Сивинити България“ ЕООД- гр.Варна, ЕИК:********* да
заплати на Дирекция „Инспекция по труда“-Варна сумата от 60,00 лева
/шестдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“-Варна да заплати на
„Сивинити България“ ЕООД- гр.Варна, ЕИК:********* сумата от 100,00 лева
/сто лева/, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от
получаване на съобщението за изготвянето му пред Административен съд –
7
Варна.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на
наказващия орган по компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8