Р Е Ш Е Н И Е №
град Свиленград, 24.02.2020 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СВИЛЕНГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, наказателна
колегия, І състав, в публично съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА СТАМБОЛИЕВА
при секретар Цвета
Данаилова, като разгледа докладваното от Председателя Административнонаказателно дело № 33 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда
на глава ІІІ, раздел V от ЗАНН.
С постъпилата Жалба от А.Г.Г.
с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, се оспорва Електронен фиш (ЕФ)
серия
К № 2456392 на ОДМВР - Хасково,
с който на жалбоподателя за извършено нарушение по чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание
чл. 189, ал. 4,
вр.чл. 182, ал. 2, т. 2 от ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба” в размер 50 лв. С
Жалбата е релевирано оплакване за
незаконосъобразно издаване на ЕФ, сочи се че било допуснато
нарушение на процесуалните правила.
В
съдебната фаза, редовно призован, жалбоподателят А.Г.Г.,
не се
явява. За него се явява адвокат Станислав Михалев, който пледира
за отмяна на обжалвания акт, тъй като действителното място на нарушението не
съответствало на посоченото от органа (извод, за което си прави процесуалния
представител предвид факта, че бил жител ***) и тъй като снимката на патрулния
автомобил и по–точно заобикалящата го обстановка (растителност) не
съответствала във времево отношение на действителната обстановка към датата на
деянието. Претендират се разноски по делото.
В
съдебната фаза се ангажира писмено
доказателство.
Административнонаказващият
орган (АНО) (въззиваемата страна) – ОДМВР
- Хасково, редовно призовани, не изпращат представител.
В
съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.
Районна
прокуратура – Свиленград, редовно призована по реда на надзора за законност, не
изпраща представител и не взема становище.
Съгласно чл. 61
от ЗАНН ход на делото е даден, тъй
като неприсъствието на редовно призована страна не е пречка за водене на делото.
Съдът, след като прецени
поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства,
установи следното от
фактическа страна:
На 14.09.2018 година в 09.43
часа по
първокласен път № 8 при км. 365+500 на територията на община Свиленград, област
Хасково,
с автоматизирано техническо средство или система (АТСС) (радар) № 656/14,
представляващо мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение TFR
1-М е регистрирано и заснето моторно
превозно средство (МПС)
марка „Мерцедес”, модел „Е 200 ЦДИ” с държавен регистрационен номер Х 81
07 ВР,
със скорост 67 км/ч, при разрешена такава 50 км/ч, съответно превишена стойност на
скоростта 17 км/ч. След обработване на
информацията от заснемането, от ОДМВР - Хасково е издаден ЕФ серия К № 2456392 на името на жалбоподателя
в
качеството му на собственик на превозното средство, видно
от Справка за собствеността на автомобила към датата на деянието. ЕФ
е изготвен по образец съгласно Заповед № 8121з-172 от 29.02.2016 година на
Министъра на вътрешните работи, ведно с образец към нея, представляващ
Приложение № 1 към т. 1.1 от посочената Заповед. В обстоятелствената част
на ЕФ съобразно отразените данни за установена
скорост и превишението й, респ. разрешената, приета и съответно вписана е
правна квалификация по чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 от ЗДвП за така констатирането нарушение, за което на основание чл. 189, ал. 4, вр.чл. 182, ал. 2, т. 2 от ЗДвП на жалбоподателя е наложено административно наказание
„Глоба” в размер на 50 лв. Фишът е
връчен на лицето на дата 02.12.2019 година
(, видно от печата, приложен върху процесния ЕФ и от Справката за
нарушител/водач, като в този смисъл са и изявленията на жалбоподателя в
депозираната от него Жалба), като съгласно чл.
189, ал. 5 от ЗДвП е даден 14-дневен
срок да плати Глобата, или да предостави писмена Декларация с
данни на лицето, извършило нарушението, респ. копие от Свидетелството му
за управление на МПС. В указания срок, жалбоподателят не представя в ОДМВР - Хасково Декларация по чл.
188 от ЗДвП и не
прави възражения в срока по чл.
189, ал. 6 от ЗДвП (7 дни).
За работата и използването
на конкретното АТСС TFR 1-M на процесната дата - 14.09.2018 година, когато е установено
нарушението на жалбоподателя, е изготвен
Протокол съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година за условията и реда за използване на АТСС за контрол на правилата за движение по пътищата (Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година), издадена
от Министъра на вътрешните работи. Същият е приложен по делото и приет като доказателство по делото. От съдържанието на Протокола
се установяват данни за датата на използването на АТСС - 14.09.2018 година,
времето (09.00 часа до 10.00 часа) и точното местонахождение на
мястото за контрол, където е използвана системата – първокласен път № 8 при км. 365+500, община Свиленград, област Хасково, за общото ограничение на скоростта - 50 км/ч разрешена скорост, режима на измерване - стационарен, номера на служебния
автомобил, където е поставено, посоката на задействие, така и броя на установените нарушения и други
сведения, съгласно реквизитите на образеца. ЕФ е
съставен на основание снимков материал за заснетото нарушение по ЗДвП, въз
основа на направените записи от системата, общо налични са 4 броя снимки за конкретния клип, на които е виден автомобила. От
същите се установява, че е заснет автомобил с държавен
регистрационен № Х 81
07 ВР в процес на приближаване към мобилната система за
видеоконтрол, при измерена скорост на движение 70 км/ч, съответно наказуема установена скорост
– 20 км/ч
(преди приспадане на допустимата грешка 3
км/ч) и разрешена такава от 50 км.ч.,
като превишението е 17 км/ч. (след приспадане на допустимата грешка 3 км/ч). Аналогични данни се съдържат и в приложената извадка - разпечатка от системата на регистрираните
нарушения на максимално разрешената скорост от TFR за конкретното нарушение, заснето в 09.43 часа, при съвпадение на цифровата стойност на наказуемата скорост (17 км/ч), наред с отразена и реално
измерената, 70 км/ч.
От представения
Протокол № 6-53-17/13.10.2017 година,
издаден от Лаборатория за проверка на полицейска техника се установява, че на посочената дата е извършена периодична проверка на мобилна система за
видеоконтрол TFR 1-M № 656/14, според който съответства
на одобрения тип.
В публичния регистър на
Български институт по метрология (БИМ), който е
общодостъпен на интернет-страницата на посочения
институт, след извършена служебно от Съда справка, се
установява, че мобилната система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за
движение TFR 1-M е одобрен тип, вписан под № 4835 в регистъра на одобрените
за използване типове средства за измерване, със срок на валидност до 24.02.2020
година.
Издаденото за одобряването му Удостоверение (, приложено в кориците на делото) е от датата 24.02.2010 година и е валидно до 24.02.2020 година.
След получаването на ЕФ
жалбоподателят не се възползва от правото си на възражения по него по чл. 189,
ал. 6 от ЗДвП, а го обжалва
в срока по чл. 189, ал. 8 от ЗДвП пред съответния местно компетентен Съд – Районен съд
- Свиленград.
В
кориците на делото е приложена и Справка за нарушител, видно от която
жалбоподателят Г. има наложени множество административни наказания „Глоба” с ЕФ,
както и с Наказателни постановления (НП), за нарушения на ЗДвП.
Като прецени така установената фактическа обстановка с оглед
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, при цялостната служебна
проверка на акта, при условията на
чл. 84 от ЗАНН, вр.чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от НПК и във
връзка със становищата на страните, настоящият
състав на Свиленградски районен съд, достигна
до следните правни изводи:
Жалбата е с правно основание чл. 59, ал.
1 от ЗАНН и е допустима – подадена е в преклузивния срок по ал. 2 на
посочения текст, вр.чл.
189, ал. 8 от ЗДвП
видно от датата на депозиране в
Регистратурата на Районен съд - Свиленград, от
надлежно легитимирано за това действие лице (срещу, което е издаден атакувания ЕФ)
– лично нарушителят,
при наличие на правен интерес от обжалване и пред местно (по местоизвършване на
твърдяното нарушение)
и родово (по аргумент от чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) компетентния Свиленградски Районен съд.
Ето защо същата е проявила своя суспензивен (спиращ изпълнението на ЕФ – аргумент от чл. 64, б. „б” от ЗАНН) и девулативен (сезиращ Съда – чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) ефект.
Преценена по същество, Жалбата
е основателна, за което Съдът
излага следващите правни съображения:
В разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП е въведена забрана на водача на
пътно превозно средство при избиране скоростта на движение да не превишава
определените в нормата стойности, а в ал. 2 е предвидено, че когато стойността
на скоростта, която не трябва да се превишава, е различна от посочената в ал. 1,
това се сигнализира с пътен знак.
Видно от данните, обективирани в издадения ЕФ, лицето се е движело
извън населено място, при предвидено в нормата на чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 от ЗДвП ограничение на скоростта от 50 км/ч, въведено с пътен знак В26.
Същевременно в Протокола за използване на АТСС е посочено, че на мястото на
нарушението има общо ограничение от 50 км/ч, т.е. не е посочено, че има знак,
въвеждащ някаква различна скорост. В съдържащите се в кориците на делото
документи дори не се споменава за наличие на пътен знак, въвеждащ конкретно
ограничение на скоростта до 50 км/ч в дадения пътен участък. Надлежното оформяне
на Протокола е гаранция за правилното установяване на нарушението, с неговите
обективни признаци. В конкретния случай Съдът констатира противоречия в
отбелязванията му спрямо ЕФ, които се отразяват върху вида на нарушението. Допуснатото
създава неяснота досежно начина, по който е въведено ограничението на скоростта
за контролирания пътен участък – дали важи общото ограничение на скоростта
според категорията на пътното превозно средство и мястото на движение или максимално
допустимата скорост на движение на водача е сигнализирана с пътен знак. Посоченото
е в основата за правилното квалифициране на административното нарушение като
такова по чл. 21, ал. 1 или по чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 от ЗДвП.
При противоречивите данни в Протокола спрямо тези в ЕФ за начина, по който е
въведено ограничението на скоростта, остава неясно защо нарушението е
квалифицирано по чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 от ЗДвП, а не по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. От описанието на деянието в ЕФ може да се
заключи, че е извършено евентуално нарушение по чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 от ЗДвП, но не и по ал. 1 от същата норма, към какъвто извод насочват данните от
посочения Протокол, приложен към АНП, т.е. налице е несъответствие между
описаното нарушение (фактическото описание на деянието), дадено от една страна
в ЕФ и от друга страна – в документите, приложени в АНП, което поставя в
невъзможност Съда да прецени дали посочената като нарушена правна норма в ЕФ е
правилна или не. Това несъответствие между описаното нарушение в ЕФ и в
документите по АНП представлява съществено процесуално нарушение, тъй като води
до нарушаване правото на защита на санкционираното лице. Посоченото очевидно
разминаване между фактите, изложени в ЕФ и в документите по преписката
съставлява процесуално нарушение от категорията на съществените, доколкото
препятства възможността нарушителят да узнае в какво точно е обвинен от
фактическа и правна страна, за да организира своевременна и адекватна защита, и
е достатъчно основание за отмяна на ЕФ.
В административнонаказателното
производство не е познат института на фактическа, техническа, явна или очевидна
грешка и е напълно недопустимо съществуването на такава, когато се касае до
описание на нарушението, явяващо се задължителен съгласно чл. 189, ал. 4 от ЗДвП
реквизит на същия акт. Извеждането на описанието на нарушението от други
налични по АПН документи е недопустимо, като в противен случай би се стигнало
до хипотеза, в която по тълкувателен път да се извличат изводите на АНО.
Следва да се отбележи, че ЕФ не
се ползва с доказателствена стойност относно възприетите в него фактически
положения. Обратното освен, че не е предвидено изрично в закона, би
противоречало на основните принципи за равенство на страните в процеса и на
разпределение на доказателствената тежест, отчитайки факта, че ЕФ всъщност се
явява и предметът на обжалване, чиято
законосъобразност и доказаност са в обхвата на преценката на Съда по същество –
аргумент от чл. 189, ал. 10
и ал. 11 от ЗДвП.
С оглед на това принципно положение, следва и друго такова, а именно: че в
тежест на издателя на ЕФ е да бъдат установени по недвусмислен начин всички
белези и признаци от обективна страна на нарушението, чрез предвидените
доказателствени средства.
Предвид изложеното настоящият Съдебен състав следва да отмени обжалвания ЕФ като незаконосъобразен.
Независимо от изложеното в случай че не се приеме горния
извод, то Съдът излага следните съображения:
Обжалваният ЕФ би
бил законосъобразен от формална,
процесуалноправна страна.
Съдът би приел, че не са допуснати
съществени процесуални нарушения по образуването и приключването на
административнонаказателната процедура.
Административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя би била ангажирана за нарушение на чл. 182, ал. 2, т. 2,
вр.чл. 21, ал. 2,
вр.ал. 1 от ЗДвП, установено с АТСС № 656 (радар) на основание
издаден против него ЕФ. Последният според легалното си определение, съдържащо
се в разпоредбата на § 6, т. 63 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗДвП
представлява електронно изявление записано върху хартиен, магнитен или друг
носител, създадено чрез административно-информационна система въз основа на
постъпили и обработени данни за нарушения от АТСС. Съдът би приел, че ЕФ
съдържа минимално изискуемото съдържание и задължителни реквизити, изчерпателно
изброени в нормата на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП.
При наличие в ЕФ на посочените в цитираната разпоредба обективни признаци, Съдът
би приел, че се покриват основните съществени елементи от
административнонаказателния състав на чл. 182, ал. 2, т.
2, вр.чл. 21, ал. 2, вр.ал.
1 от ЗДвП, твърдян в ЕФ за осъществен и вменен в отговорност на
жалбоподателя.
Що
се отнася до правосубектността и персонификацията на на органа, издал процесния ЕФ, законодателното
изискване се свежда до посочване териториалната структура на МВР, на чиято
територия е извършено нарушението, което е достатъчно касателно авторството. И
тук отново, изключението следва по силата специалната норма на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП, установяваща отклонение
от общите правила на ЗАНН. Обсъжданият задължителен реквизит, Съдът
би приел че
е налице, видно от съдържанието на ЕФ, в който фигурира
вписана териториалната единица - ОДМВР - Хасково в
структурата на МВР. ОДМВР представлява основна структура на Министерството на вътрешните
работи по силата на нормата на чл. 37,
ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Посочването
на дата на издаване на ЕФ не е след задължителните реквизити на ЕФ.
Относно спазването на срока по чл. 34 от ЗАНН
- ЕФ е своеобразен властнически акт с установителни и санкционни функции. Той
се приравнява едновременно към Акта за установяване на административно
нарушение (АУАН) и НП, но само по отношение на правното му действие (съгласно чл. 189, ал. 11 от ЗДвП), не и по форма, съдържание, реквизити и процедури по издаване.
От това следва, че изискванията за форма, съдържание, реквизити и процедура
(включително срокове) за издаване на АУАН и НП, сравнително подробно
регламентирани в ЗАНН, са неприложими по отношение на ЕФ. Предвид изложеното, и
в светлината на Тълкувателно решение № 1/2014 година по т.д.№ 1/2013 година на
ВАС, настоящият Съдебен състав би намерил, че разпоредбите на чл. 34 от ЗАНН
не намират приложение и не следва да се прилагат по аналогия при липса на
изрична разпоредба (в този смисъл е и
Решение № 185 от 26.03.2019 година на Административен съд – Хасково по КАНД №
902/2018 година, докладчик Съдията Василка Желева). Обстоятелството,
че ЕФ е връчен на Г. на 02.12.2019 година не би съставлявало процесуално
нарушение от кръга на съществените, водещо до отмяната му на самостоятелно
основание, тъй като това не би рефлектирало неблагоприятно върху правото на
защита на наказаното лице. В процесния случай, след като на нарушителя е бил
връчен ЕФ, същият го е обжалвал в предвидения от закона срок и е реализирал в
пълнота правото си на защита. На следващо
място би следвало да се посочи, че обстоятелството, че ЕФ е бил надлежно връчен
на адресата му едва на 02.12.2019 година не изключва възможността за
реализиране на административнонаказателната му отговорност, доколкото както към
датата на съобщаване на ЕФ, така и понастоящем, не са изтекли нито
регламентираната в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК относителна давност за реализиране
на административнонаказателно преследване, нито уредената в чл. 81, ал. 3 от НК
абсолютна такава, които разпоредби са приложими в административнонаказателното
производство по силата на препращащата разпоредба на чл. 11 от ЗАНН и
Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 година на ВКС по т.д.№ 1/2014
година, ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС, т.е. Съдът би приел, че сроковете, които трябва да са изтекли следва
да са съответно 3 години и 4 години и 6 месеца, които към настоящия момент не
са изтекли.
Мобилното
средство за контрол е одобрен тип, съгласно правилата на Закона за
измерванията, притежава надлежното Удостоверение № 4835, издадено от
БИМ и регистрирано във водения Регистър, констатация от служебната проверка на
Съда в същия - общо достъпен на интернет- страницата на органа и видно от
наличното по делото Удостоверение. Същото Съдът би приел, че е в съответствие с
метрологичните изисквания, технически изправно и преминало последваща проверка,
както би се установило от приетите доказателства. В обжалвания ЕФ е посочено,
че се ползва АТСС, както и номерът му. В този смисъл няма
нарушение на нормата на чл. 6, ал. 1 от цитираната Наредба. Действително в
кориците на делото липсват данни по чл. 6, ал. 2 от посочената Наредба, но в
случая това е ирелевантно, тъй като мястото за контрол с АТСС е определено от
контролния орган и дори да не отговаря на критериите, посочено в ал. 2 на чл. 6
това не би представлявало нарушение на цитираната Наредба, тъй като по безспорен
и категоричен начин е установено нарушението.
ЕФ отговаря на образеца, изготвен от Министъра на
вътрешните работи.
За пълнота на настоящото изложение би следвало да се
посочи, че при връчване на ЕФ, АНО няма задължението да представя и наличния снимков
материал на нарушителя, който се прилага към АНП.
От
приложените по делото доказателства се установява, че след съобщаването на ЕФ на жалбоподателя, той не е посочил
друго лице, като извършител на нарушението, при съблюдаване на изискванията на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, което би изключило предвидената в
цитираната разпоредба възможност за анулиране на Фиша.
Предвид
изложеното биха липсвали предпоставки за отмяна, на процесуално основание,
поради недостатък във формата на акта или допуснато друго процесуално
нарушение, от категорията на съществените такива, рефлектиращо върху правото на
защита на санкционираното лице.
От обективна страна, Съдът би приел, че са установени точния час на нарушението, регистрационния номер на автомобила и скоростта на движението му, както и мястото на нарушението. Тези доказателства, обсъдени в съвкупност Съдът би приел, че доказват обективните признаци на процесното нарушението и биха били основание на санкцията на чл. 182, ал. 2, т. 2 от ЗДвП.
От събраните по делото доказателства, Съдът би
направил извод, че са спазени изискванията на ЗДвП и на посочената Наредба при
използването на АТСС за контрол на скоростта - мобилна камера за контрол на
скоростта TFR 1-М № 656.
По отношение на мястото на
извършване на нарушението, същото Съдът би приел, че е посочено коректно с
текстово описание и координатите, индивидуализиращи точно определено място на
извършване. От приложените доказателства, както и от изготвения от полицейските
служители Протокол, Съдът би приел, че също се установява точното място, на
което е извършено нарушението, както и посоката на движение, а така също датата
и точния час, регистрационният номер на автомобила, и останалите реквизити на
акта; налице би било и пълно описание на нарушението. Иначе казано Съдът би
приел, че мястото на нарушението съвпада с мястото на установяване на
нарушението, поради което не би се споделил
доводът в тази връзка за нарушено право на защита. Съгласно на чл.
10, ал. 2 от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година Протоколът по
ал. 1 (използване на мобилно АТСС) се попълва при всяка смяна на
мястото/участъка за контрол.
За
пълнота би следвало да се посочи, че посочването на първокласен път № 8 при км.
365+500, община Свиленград, област Хасково, е достатъчно за означаване на
мястото на нарушението. Още повече, че по делото е представен и заснетият клип,
на който освен автомобила, са отразени локацията, включително с GPS координати.
Ето защо изложените оплаквания в насоката, която цели жалбоподателя, не биха се
явили основателни.
Видно от снимковия материал, който Съдът би приел за
надлежно доказателства би станало ясно, че процесното МПС е категория В
съгласно чл. 150а, ал. 2, т. 6 от ЗДвП. С разпоредбата на чл. 10, ал. 3
от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година е въведено
изискването при работа с временно разположени на участък от пътя
АТСС за
контрол на скоростта, Протоколът по ал. 1 на същата норма да се
попълва за всяко място за контрол и да се съпровожда със снимка на
разположението на уреда. Като част от АНП по делото е
представен Протокол за използване на АТСС, съставен по образец – Приложение към
чл. 10, ал. 1 от посочената Наредба. В Протокола за използване на АТСС е наличен подпис на
проверилия го Началник на структурното звено. Към Протокола е приложена снимка на
разположението на уреда на патрулния полицейски автомобил,
с който се
извършва заснемането.
Следва да се отбележи, че доколкото
работният процес на АТСС, в конкретика мобилното такова, не изисква
непосредствена манипулация от страна на контролен орган през времетраенето на неговата
работа, а само включване и изключване, физическото присъствие на
контролния орган на мястото на контрол не оказва влияние върху работата на
техническото средство за контрол, намиращо се в автоматичен режим, а оттам - на
достоверността на отчитанията му.
В случая Съдът
би приел, че правилно е пристено към съставяне на процесния ЕФ в съответствие с
разпоредбата на чл. 189, ал. 4, изречение първо от ЗДвП. ЕФ за санкциониране на допуснато нарушение на ЗДвП може да бъде издаден, когато нарушението
бъде установено и заснето с мобилно АТСС, при
условие, че са изпълнени изискванията на Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година, какъвто би бил и настоящия случай.
Налице би бил и субективният елемент от
състава на нарушението – извършено
виновно, при пряк умисъл, Т.е. жалбоподателят е разбирал свойството и значението на извършваното и е
могъл да ръководи постъпките си.
В
конкретния случай скоростта е превишена с 17 км/ч (стойност, получена след приспадане на допустимата техническа
грешка при изчисляване скоростта на движение), поради което за нарушението би била
приложима санкцията по т. 2 от разпоредба на чл.
182, ал. 2 от ЗДвП. Последната предвижда
за превишаване на разрешената максимална скорост във фиксирано допустим размер
точно фиксирано по размер наказание – „Глоба” от 50 лв., изключващо
възможността за преценка на обстоятелствата по чл. 27, ал. 2 от ЗАНН.
Така
наложеното с обжалвания ЕФ наказание Съдът би намерил за правилно с
оглед постигане на предвидените в чл. 12 от ЗАНН цели
на административното наказание.
Процесното административно нарушение не
би разкрило пред настоящия Съдебен състав характеристиките на маловажен случай.
Касае се за формално нарушение - на просто извършване. Като релевантен аргумент
би се отчел и би се ценил характерът на обществените отношения, засегнати от
конкретната простъпка - административнонаказателна, с оглед сферата на
отношенията, ползващи се със засилена защита, който и пряко е свързан с охраняването
публичните интереси, тъй като се касае за правила за движение по пътищата. В
този смисъл не биха били налице основания за приложение на чл. 28 от ЗАНН,
вр.чл. 93, т. 9 от ДР на НК по силата на
препращането от чл. 84 от ЗАНН, за отпадане на наказуемостта, като
незаконосъобразно санкционираща маловажен случай на нарушение.
Извършеното редуциране на фактически
измерената скорост от 70 км/ч до приетата за установена скорост от 67 км/ч би
било в интерес на жалбоподателя, тъй като би изключило възможните
неблагоприятни последици за него от допусната грешка на измерване с
техническото средство TFR 1-M. Освен
това така извършеното редуциране би било в съответствие с основния принцип в
административното право наказание да се налага само тогава, когато нарушението
е установено по несъмнен начин. В процесния случай обсъжданото редуциране не би
довело до промяна на правна квалификация на нарушението или до друго основание
за налагане на различно наказание.
При този вариант
на разсъждение Съдът би изградил изводите си на базата на писмените
доказателства. С правна преценка за достоверност, Съдът изцяло би кредитирал
писмените доказателства, приложени в АНП, приобщени по реда на чл. 283 от НПК,
вр.чл. 84 от ЗАНН. Същите биха се ценили изцяло по съдържанието си спрямо
възпроизведените в тях факти, респ. автентични по признак – авторство. По своя доказателствен ефект и стойност, така
обсъдените и оценени с кредит на доверие писмени доказателства биха били пряко
относими към изпълнителното деяние на процесното нарушение и неговото
авторство, времето и мястото на осъществяването му, като биха потвърдили
фактическото му извършване от жалбоподателя, с оглед установения факт на
управление на МПС със скорост над разрешената.
По разноските:
От представения по
делото Договор за правна защита и съдействие е видно, че адвокатското
възнаграждение не е заплатено от жалбоподателя на неговия процесуален
представител, а се претендира при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата (ЗА).
Съгласно разпоредбата на
чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, ДВ, брой 94 от 2019 година, в съдебните производства по
ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато Съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на Жалбата е имал такъв, се
възстановяват от Бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Съгласно чл.
144 от АПК субсидиарно се прилагат правилата на ГПК.
В открито съдебно
заседание процесуалният
представител на жалбоподателя – адвокат Станислав Михалев, пледира за осъждане на АНО да
му заплати адвокатско възнаграждение за оказаната на страната безвъзмездна
правна защита. Разпоредбата
на чл. 2, ал. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004 година за
минималните размери на адвокатските възнаграждения признава правото на адвокат,
предоставил безплатна правна помощ и съдействие при хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗА
да бъде възмезден за положения труд от насрещната страна, ако в съответното
производство същата е осъдена за разноски, като възнаграждението му се определя
от Съда в размер не по-нисък от предвидения в посочената Наредба № 1. В конкретния случай (при двата варианта на разсъждение) АНО
не е осъден за разноски, поради което липсват
предпоставки за приложението на чл. 38, ал. 2, изречение
първо от ЗА
в полза на пълномощника
на жалбоподателя и в този смисъл
искането му следва да се остави без уважение.
Водим от изложеното и на
основание чл 63, ал. 1 от ЗАНН, вр.чл. 189, ал. 8 от ЗДвП, Съдът:
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ ЕФ
серия К № 2456392 на ОДМВР - Хасково, с който на А.Г.Г. с ЕГН ********** ***, е
наложено административно наказание „Глоба” в размер 50 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв.Станислав Михалев, вписан в регистъра на
Адвокатска колегия – Хасково, с адрес за съдебна кореспонденция: град Свиленград, ул.„Трети март” № 18 , област Хасково,
за осъждане на ОДМВР - Хасково да му
заплати адвокатско възнаграждение за оказаната на жалбоподателя безплатна правна помощ.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Административен съд – Хасково в 14-дневен
срок, който тече от получаване на Съобщението за
постановяването му, с Касационна жалба на основанията, предвидени в НПК и по
реда на Глава XII от АПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
(Кремена Стамболиева)