Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 16.05.2017
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ- А въззивен състав, в публично съдебно
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТИНА
РУБИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЙОАННА СТАНЕВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия
Рубиева въззивно гражданско № 12011 по описа за 2015 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.
С решение № 16 от 30.03.2015г., постановено по гр. д. № 17947 /2013г., Софийски районен съд (СРС), 34 състав, е
отхвърлил, като неоснователен, предявеният от К.С.Г., К.К.К. и Е.С. Г. против А.
Б. Р. и Ц.И.Р., иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който се претендира
признаване спрямо ответниците собствеността на ищците върху 66/100 идеални
части от апартамент, находящ се в сграда на четири етажа с административен
адрес гр. София, ул. „*********, при съседи, от три страни вътрешен двор и
четвърта страна стълбище и коридор на жилищната сграда и магазин на А.Р.,
находящ се на партер /първи етаж/, състоящ се от коридор, две стаи, килер,
клозет, с площ от 25 кв.м., при граници на цялата сграда: калкан в УПИ /парцел/ XV – 15, калкан в УПИ /парцел/ I-1, вътрешен двор и ул. „Е. Й.“, построена в УПИ с пл.
№ XVI-16, в кв. 149 по
плана на гр. София, м. *******с площ от 408 кв.м. и граници по скица: имот XI-15, имот XI-11,
имот I-1 и ул. „Е. Й.“, ведно с идеалните части от общите
части на сградата и дворното място, като ответникът бъде осъден да предаде
владението върху същия.
Срещу решението е постъпила въззивна
жалба от ищците К.С.Г., К.К.К. и Е.С. Г., с оплакване, че е неправилно, поради
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ищците твърдят,
че видно от представените по делото нотариални актове, те са собственици на
идеални части от недвижим имот – жилищна сграда, находящ се в гр. София, р-н
„Възраждане“, ул. „*********. Посочват, че сградата е застроена на около 200
кв.м. и се състои от първи етаж /партер/ - магазин и апартамент; втори етаж
/първи надпартерен/ - два апартамента; трети етаж /втори надпартерен/ - два
апартамента и четвърти /тавански/ жищен етаж – два апартамента, заедно със
съответните на апартаментите мазета в сутерена, при граници на цялата сграда:
калкан в УПИ /парцел/ XV-15, калкан в УПИ
/парцел/ I-1, вътрешен двор и ул. „Е. Й.“. Поддържат, че
притежаваните от тях идеални части от правото на собственост върху сградата са
реално обособени в: два апартамента на втори /първи надпартерен етаж,
апартамент на трети етаж, апартамент на четвърти /трети надпартерен етаж/,
заедно с прилежащите им мазета, както и съответните идеални части от общите
части на сградата и от дворното място, цялото с площ от 408 кв.м., съставляващо
УПИ XVI-16, в квартал 149, местността „Зона Б-2“
по плана на гр. София, с административен адрес: гр. София, СО – Район
„Възраждане“, ул. „*********, при граници на мястото по скица: имот XI-15, имот XI-11, имот
I-1 и ул. „Е. Й.“. Твърдят, че притежават и апартамент
на партера на сградата с площ от около 25 кв.м., заедно със съответните идеални
части от общите части на сградата и дворното място, при граници: три страни
вътрешен двор и четвърта страна стълбище и коридор на жилищната сграда и
магазин на А.Р.. Поддържат, че са придобили тези имоти от наследниците на Я.Х.П..
Навеждат доводи, че проценото жилище е било индивидуализирано с протокол №
595/06.05.1956 г. на Коларовски район, съставен към основния протокол-опис на
сградата отчуждена с АДС № 1756 и АДС № 1755/54г. Поддържат, че видно от
приетите по делото доказателства, още преди отчуждаването на процесната сграда,
между различни собственици е съществувала разделна собственост върху конЪкретно
определени обекти в сградата, т.е. била е налице етажна собственост, като с
одържавяването е възникнала съсобственост вътре в тези обекти, а не в сградата
като цяло. Излагат съображения, че първоинстанционният съд неправилно е основал
решението си върху представения по делото АДС № 07562/28.05.2010г., доколкото
последният не е вписан в Служба по вписванията – гр. София, което е условие за
неговата валидност. Навеждат доводи, че съдът неправилно е посочил, че е налице
делба на имот, доколкото държавата не е наследник и нейното участие не е
задължително с оглед разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗН. Поддържат, че
ответниците не доказват правото си на собственост върху процесния имот. Посочват,
че видно от назначената и приета по делото съдебно-техническа експертиза процесният
имот не е част от намиращия се на партера магазин, като този извод на вещото
лице се подкрепя и от депозираните пред съда свидетелски показания. Навеждат
доводи, че първоинстанционният съд неправилно не е допуснал, направеното от тях
доказателствено искане за допускането на един свидетел при режим на довеждане. Молят
въззивният съд да отмени първоинстанционното решение, като уважи предявения иск
и осъди ответниците да заплатят направените разноски.
Въззиваемите - ответници А.Р. и Ц.Р., в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез своя процесуален представител, са
депозирали отговор, в който са оспорили жалбата с доводи, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Поддържат, че първоинстанционният съд
правилно е отхвърлил исковата претенция на ищците, поради липсата на елемент от
фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС. Считат за правилни изводите на първоинстанционния
съд, че сделките по нотариалните актове представляват продажба на наследство. Поддържат,
че никога не са твърдели, че процесното помещение е част от техен недвижим
имот. Твърдят, че не е налице идентитет между обекта, предмет на СТЕ и описания
в исковата молба. Молят въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение,
като им присъди сторените от тях разноски.
В открито съдебно заседание страните
заявяват становище, с което въззивниците поддържат жалбата, а въззиваемите я
оспорват, като поддържат подадения отговор. В открито съдебно заседание, проведено
на 06.10.2016г., настоящият въззивен състав е приел за безспорно между
страните, че до 16.09.2016г. ответникът –А.Р. е бил във владение на процесното
жилище, като считано от 16.09.2016г., ищците са във владение на помещението.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл.
108 ЗС.
От заключението на назначената по делото
съдебно-техническа експертиза се установява, че процесното жилище се намира на
партерния етаж на сграда, представляваща триетажна къща, застроена на около 200
кв.м. и състояща се от първи етаж /партер/ - магазин и апартамент; втори етаж
/първи надпартерен/ - два апартамента; трети етаж /втори надпартерен/ - два
апартамента и четвърти /тавански/ жилищен етаж – два апартамента, заедно със
съответните на апартаментите мазета в сутерена, при граници на цялата сграда:
калкан в УПИ /парцел/ XV-15, калкан в УПИ
/парцел/ I-1, вътрешен двор и ул. „Е. Й.“, построена в УПИ с пл. №
XI-16, в кв. 149 по плана на гр. София, м. Зона
Б-2. Вещото лице установява, че в приложената към Акт за държавна собственост
на недвижим имот № 1755-II от 01.I.1954г. скица /лист 32 от делото пред СРС/,
отразяваща разпределението на партерния етаж на сградата, не са посочени
никакви размери на отделните помещения, но след извършената съпоставка с
установеното на място, при огледа, фактическо състояние на партерния етаж от
сградата констатира, че на място разпределението на партерния етаж съответства
на разпределението, отразено в приложената скица. Вещото лице описва, че
процесното жилище е разположено в северната фасада на жилищната сграда, същото
е с вход откъм вътрешния двор, разположен на северната фасада на жилищната
сграда, посредством 4 броя външни стъпала. Според експерта, жилището се състои
от входно антре, една стая, разположена в североизточния ъгъл на партерния етаж
от сградата, кухня, разположена в северозападния му ъгъл, малко изолационно антре
пред тоалетна и тоалетна. Съобразно заключението на вещото лице, към момента на
огледа имотът е с граници - от север, от изток и от запад - вътрешен двор и от
юг- вход на сградата, стълбищна клетка и магазин, собственост на ответниците по
делото. При извършеното заснемане на процесното жилище експертът установява, че
площта на помещението възлиза на 33.65 кв.м. Евентуални разлики с посочената от
ищците площ от около 25 кв.м. най-вероятно се дължат на разлики в методите на
измерване и не води до извода за липса на идентитет между описания в исковата
молба имот и този находящ се в сградата. При извършения от вещото лице оглед на
място същото констатира, че жилището представлява самостоятелен обект, със
самостоятелен вход.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че по делото не се установява ответниците да
са владели имота към датата на приключване на устните прения. Поради което е
отхвърлил предявеният иск.
Както бе посочено, считано от
16.09.2016г. ищците са установили, респективно ответниците са загубили
владението върху процесното помещение. Тези факти, с оглед правилото на чл.
235, ал. 3 ГПК, следва да се вземат предвид от съда. Загубата на владението от
страна на ответниците не води поначало до неоснователност на ревандикационния
иск с правно основание чл. 108 ЗС. Съгласно дадените в т. 2А указания на ОСГК
на ВКС в Тълкувателно решение №4 от 14.03.2016г., по тълкувателно дело №
4/2014г., искът за собственост по чл.108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на
невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този
иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за
правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът
притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден
ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с
иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде
отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е
източникът на силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите
към т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1 от 2000 г. на
ОСГК на ВКС. В т.2А от Тълкувателно решение №4 от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС се
посочва още, че ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния
иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го
владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да
уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив,
че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто
искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Така решението
ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота,
който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни.
Такъв е и настоящият случай и въззивният съд следва да се произнесе относно
наличието на право на собственост на ищците върху процесния имот спрямо
ответниците по настоящето дело, като отхвърли искането за предаването на
владението на имота.
По доводите във въззивната жалба, съдът
намира следното:
Предметът на делото и на търсената
правна защита се очертава от основанието и петитума на предявения иск. С
исковата си молба ищците правят искане да се установи спрямо ответниците правото
им на собственост върху недвижим имот, имащ характера на самостоятелен обект в
сграда и представляващ апартамент на партера, около 25 кв.м., заедно със
съответните идеални части от общите части на сградата и дворното място, при
граници - три страни вътрешен двор и четвърта страна стълбище и коридор на
жилищната сграда и магазин на А.Р.. С оглед на това, значим за изхода на делото
е въпросът, дали това помещение представлява обект на право на собственост,
различно от правото на собственост върху цялата сграда. При отрицателен отговор,
дори да се приеме, че ищците са собственици на идеални части от правото на
собственост върху цялата сграда, искът би бил неоснователен, доколкото няма да
е налице годен обект на собственост, по отношение на който да се осъществи
търсената, чрез установителния ефект на решението, правна защита.
С постановеното по реда на чл. 290 ГПК и
задължително за настоящия състав Решение № 44 от 12.09.2012 г. по гр. д. №
699/2011 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС се приема, че при извършване на преценка за
наличието на самостоятелен обект на собственост в сгради, изградени преди 1963
г., от значение е единствено фактическата обособеност на обекта като жилище.
Съгласно цитираното решение, с ТР № 96/16.11.1971 г. на ОСГК на ВС е прието че
при решаване на въпроса относно възможността за самостоятелно ползване на етаж
или част от етаж следва да се отчете, че § 155 от ППЗПИНМ от 1950 г. и § 38 и
39 от Строителните правила и норми до изменението им от 05.04.1960 г. уреждат
положението на сградите, които предстои да се изграждат след влизането им в
сила. Взето е предвид, че съобразно § 158 и сл. от ППЗПИНМ от 1950 г. и § 121,
290 и сл. от новия ППЗПИНМ построените по време на стари строителни правила и
норми сгради си остават да съществуват със старите им вид и архитектурно
устройство и могат да бъдат само преустройвани и съобразявани с новите
строителни правила и норми при изрично предвидените в цитираните текстове
условия. Прието е, че самостоятелното ползване на тези заварени сгради, макар и
частично неотговарящи на изискванията на новите строителни правила и норми е
позволено от закона. ВКС счита, че това тълкуване се прилага и при преценка за
възможността такива обособени преди 1963 г. етажи или части от етажи да бъдат
годен обект на разпореждане, макар и да не отговарят на изискванията на
действащите към момента на сделката строителни правила и норми за самостоятелен
обект. При тази хипотеза водещ е фактическият признак - заварена обособеност в
самостоятелно жилище. Посоченото задължително тълкуване е в основата на
трайната съдебна практика, според която обособените преди 1963 г. жилища са
годен обект на отчуждителна сделка, без да се прилагат действащите към момента
на разпореждането строителни правила и норми - т.е. строителните правила и
норми, определящи понятието самостоятелен обект на разпореждане не се прилагат
за заварените случаи в посочената хипотеза. Идентично е и разрешението дадено в
Решение № 371 от 14.02.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС,
съгласно което наличието на последващи изменения на строителните правила, норми
и изисквания по отношение на жилищата и обособяването им, не може да доведе до
ограничаване на вещното право, като по юридически критерии се отрече правното
съществуване на неговия обект.
В конкретния случай, видно от
представения по делото констативен протокол на НПИК, сградата е построена през
1915г. Също така, видно от Акт за държавна собственост на недвижим имот № 1755-II от 01.I.1954г., ид.ч. от
апартамент на І-ия етаж, находящ се в процесната сграда, е бил отчужден, което
навежда към извода, че сградата е била изградена преди датата на съставяне на
акта. От представените по делото актове за частна държавна собственост от
28.05.2010г., за дата на построяване на сградата е посочена 1934г. От
обсъдените в съвкупност доказателства може да се направи извод, че сградата е
била изградена преди 1963 г.
Видно от описа на процесната сграда към
Акт за държавна собственост на недвижим имот № 1755-II от 01.I.1954г. и констативния протокол на НПИК процесното
помещение е използвано като жилище. Този негов характер се установява и от представеното
от Столична община, район „Възраждане“, писмо № ЖН-94-К-10(1)/25.09.2013г.,
съгласно което с Настанителна заповед № ЖН-04-29/09.02.1988г., процесното
помещение е било отдадено под наем на Валентин Тодоров. Предвид изложеното, с
оглед цитираната практика на ВКС и жилищния характер на процесното помещение,
същото може да се приеме, че е отделен и самостоятелен обект на собственост,
различно от правото на собственост върху цялата сграда.
Що се касае до въпроса дали ищците са
собственици на процесния недвижим имот, съдът намира следното: По делото са
представени Нотариален акт № 137 от 29.12.2004г. за покупко-продажба на
недвижим имот, том VII, рег. №25563,
дело 1349/2004г. на Р.Д.– нотариус с рег. № 274 на НК и Нотариален акт № 142 от
07.04.2005г., том II, рег. № 6344,
дело № 301/2005г. на Р.Д.– нотариус с рег. № 274 на НК. Настоящият състав,
противно на приетото от първоинстанционния съд, счита че процесните договори не
са такива за продажба на наследство по смисъла на чл. 212 ЗЗД, а с тях се
прехвърля вещно право върху процесния недвижим имот. До този извод съдът
достигна, като прецени съдържанието на нотариалните актове и след като тълкува
волята на страните по смисъла на чл. 20 ЗЗД. Целта на процесните договори е да
се прехвърлят идеални части от собствеността върху сградата, обособени в определени
реални части. Този смисъл, произтича от всички техни уговорки. Чл. 1 и на двата
нотариални акта има за предмет само и единствено прехвърлянето на идеални части
от правото на собственост върху процесната сграда, а не на дял от наследство,
разбирано като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. По този
начин специфичната престация и по двата договора е такава на договор за
покупко-продажба на недвижим имот, а не на наследство. Това се подкрепя и от
предмета на другите клаузи на нотариалните актове – декларации за липса на
тежести върху имота и че продавачите са негови собственици, уговорената
неустойка в случай на съдебно отстранение от недвижимия имот, както и
посочването на данъчна оценка на имота – уговорки типични за договор за
покупко-продажба на недвижим имот.
С оглед на това, обективираните в
нотариалните актове договори, са с предмет прехвърлянето на идеални части върху
недвижим имот.
С депозираните от всеки от ответниците
отговори на исковата молба е направено възражение за нищожност на договорите,
поради привидност, като такива прикриващи продажба на наследство, невъзможен
предмет, доколкото процесното помещение няма характера на самостоятелен обект в
сграда, както и поради нарушение на правилото на чл. 588, ал. 1, б. „в“ ГПК –
тъй като не е налице точно описание на имота.
Установяването на привидност е в тежест
на ответниците, като по делото не са представени никакви доказателства в тази
насока и това възражение се явява неоснователно.
За характера на процесното помещение
като самостоятелен обект на право на собственост въззивният съд е изложил
мотиви по-горе в решението си.
Що се касае до твърдяното нарушение на
чл. 588, ал. 1, б. „в“ ГПК, настоящият състав приема следното: Изискванията,
въведени с тази разпоредба, се отнасят единствено до констативните нотариални
актове, но не и по отношение на тези за правни сделки, с предмет недвижим имот.
Минимално необходимото съдържание на последните е уредено в чл. 580 от ГПК,
като в този член не са въведени изрични изисквания за описанието на имота. То
следва да е извършено по начин, от който може да се изведе волята на страните
за прехвърляне на съответната недвижима вещ. В този случай, евентуални
недостатъци на описанието не биха довели до нищожност на нотариалното удостоверяване
по смисъла на чл. 576 от ГПК, тъй като ненадлежно извършеното описание на един
или друг имот не е едно от въведените с тази разпоредба основания за обявяване
на нищожност. Независимо от това, в конкретния случай е посочено, че процесния
недвижим имот се намира в сграда, чието описание е извършено по достатъчно
подробен начин, с посочване на границите и местонахождението й.
Първоинстанционният съд е преценил, че е
налице нищожност на процесните договори, на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, в
частта, с която са прехвърлени определени реални части от процесната сграда. Според
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 472 от 14.12.2013 г. по гр. д. №
2341/2013 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, съгласно чл. 133 ГПК ответникът губи
право на писмен отговор, на вземане становище или заявяване на възражение, ако
не е сторил това по начина и в срока по чл. 131 ГПК, по този начин предметът на
спора е конкретизиран от искането на ищеца и своевременно направените
възражения от ответника, като в рамките на този предмет съдът дължи
произнасяне. В този смисъл е и Решение № 128 от 22.02.2016 г. по гр. д. №
931/2015 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС. В депозираните отговори на исковата молба
и двамата ответници правят възражения за нищожност на процесните договори. С
молба от 04.03.2014г. по делото ответниците са релевирали основания за нищожност
- привидност на процесните договори, липсата на годен предмет, както и
нарушение на правилата за описание на недвижимия имот. Нито в отговора обаче,
нито в първото заседание по делото са наведени доводи за нищожност на сделката,
като противоречаща на чл. 75, ал. 2 ЗН вр. чл. 34, ал. 2 ЗС и
първоинстанционният съд не е следвало да се произнася по този въпрос, нито това
следва да прави въззивният съд.
Действително налице са случаи, в които
въззивният съд следва да се произнася служебно относно валидността на дадени
договорни клаузи. Това се явява изключение и е винаги обусловено от значим
обществен интерес – икономическата неравнопоставеност между търговец и
потребител, при разглеждането на неравноправността на дадени клаузи, нуждата от
съблюдаване на добрите нрави от участниците в оборота при сключване на
договори, при преценка за нищожността на неустоечна клауза и прочие. В
конкретния случай обаче става дума за нищожност по чл. 75, ал. 2 ЗН вр. чл. 34,
ал. 2 ЗС, която има за цел да обезпечи участието на всички сънаследници, респ.
съсобственици в делбата на дадена вещ. Макар и да става дума за абсолютна
нищожност, на която може да се позове всяко трето лице, първоинстанционният или
въззивният съд не следва да се произнасят за наличието й, без изрични твърдения
в тази насока, каквито в конкретния случай липсват.
Предвид гореизложеното, въззивният
състав приема, че по делото не се установява нищожност на процесните договори.
По възражението на ответниците, че с
приложените нотариални актове не се прехвърля правото на собственост върху
процесния апартамент: Действително прехвърлянето на правото на собственост върху
процесното помещение не е изрично посочено в процесните нотариални актове. То
не е посочено и в изключенията по тях. Преценявайки съдържанието на нотариалните
актове и тълкувайки волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД, следва да се направи извод, че ищците са придобили 2/3 идеални
части от правото на собственост върху процесното помещение. В нотариалните
актове е посочено, че ищците придобиват идеални части от правото на собственост
върху цялата сграда, което от своя страна означава, че се придобива право на
собственост върху всички самостоятелни обекти находящи се в нея, доколкото не е
предвидено нещо друго. Тъй като не е налице уговорка, която да въвежда
изключение, досежно процесното жилище, следва да се приеме, че ищците са
придобили и правото на собственост върху него. В подкрепа на този извод е и
обстоятелството, че и в двата нотариална акта е посочено, като изключение
34/100 идеални части от „апартамента на партера“ – който се явява процесния
апартамент, доколкото не е налице друг апартамент на този етаж, а останалите
обекти на партера са вече споменати като изключения на придобивния ефект на
договорите. Независимо дали държавата е имала права върху процесното жилище или
не, от тази уговорка може да се изведе волята на страните по процесните
договори, че с последните се прехвърля собствеността и върху процесното жилище,
в противен случай не би имало нужда от предвиждане на подобно изключение.
Предвид изложеното, въззивният съд
приема, че ищците притежават общо 66/100 идеални части от правото на
собственост върху апартамент, разположен на партера на сградата с площ от около
25 кв.м. /33.65 кв.м. съгласно заключение на СТЕ/, заедно със съответните
идеални части от общите части на сградата и дворното място, при граници - три
страни вътрешен двор и четвърта страна стълбище и коридор на жилищната сграда и
магазин на А.Р.. Доколкото изводите на първоинстанционния и въззивния съд не
съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
е отхвърлено искането за признаване за установено по отношение на ответниците,
че ищците са собственици на 66/100 идеални части от правото на собственост
върху процесния имот, като същото бъде уважено.
С оглед на установеното пред въззивната
инстанция изгубване на фактическата власт върху имота от страна на ответниците,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е
отхвърлено искането за предаване на владението на процесния недвижим имот.
По отношение на разноските:
По делото е прието за безспорно и
ненуждаещо от доказване обстоятелството,
че до 16.09.2016г., ответникът А. Б. Р. е упражнявал фактическа власт върху
процесния апартамент. По този начин се установява, че той е осъществявал
владение към датата на образуване на делото и следователно е станал причина за
образуването му. С оглед на това, въпреки отхвърляне на искането за предаване
на фактическата власт, този ответник следва да понесе отговорността за разноски
по делото по аргумент от противното на чл. 78, ал. 2 ГПК. Не такъв е случаят с
ответницата Ц.Р. обаче, по делото не се установи тя да е упражнявала
фактическата власт върху имота, нито бе доказано, че ответникът А.Р. е
упражнявал фактическата власт върху имота от нейно име на каквото и да е
основание. В този смисъл тя следва да понесе единствено половината от
разноските по делото.
С оглед приетото относно основателността
на иска, че ищците са собственици на претендирания от тях имот и отхвърлянето
на иска за осъждане на ответника да предаде владението, то по отношение на
ответницата Ц.Р., тя следва да понесе единствено ¼ от направените от
ищците разноски. Ответникът А.Р., от своя страна, следва да заплати пълната
½ част от тези разноски. По този начин Ц.Р. следва да бъде осъдена да
заплати разноските сторени от ищците пред първата инстанция в размер на 376.88
лв. и 70.86 лв. – пред настоящата инстанция, а ответникът А.Р. следва да бъде
осъден да заплати разноски в размер на 753.77 лв. - за първата инстанция и
141.71 лв. пред настоящата. Доколкото едно от исканията по чл. 108 ЗС е
отхвърлено по отношение на ответницата Ц.Р., на нея следва да се заплатят
половината от сторените от нея разноски. По този начин ищците следва да й
заплатят сумата от 1000 лв., разноски пред първата инстанция и сумата от 500
лв., разноски пред въззивния съд.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 16 от
30.03.2015г., постановено по гр. д. № 17947 /2013г. от Софийски районен съд, 34 състав в частта, с която:
-
е
отхвърлено искането за признаване за установено по отношение на А. Б. Р., ЕГН **********
и Ц.И.Р., ЕГН ********** и двамата със съдебен адрес: *** – адв. П., че К.С.Г.,
ЕГН **********, К.К.К., ЕГН ********** и Е.С.Г., ЕГН ********** *** притежават
общо 66/100 идеални части от правото на собственост върху апартамент, находящ
се в сграда, представляваща триетажна къща, застроена на около 200 кв.м. и
състояща се от първи етаж /партер/ - магазин и апартамент; втори етаж /първи
надпартерен/ - два апартамента; трети етаж /втори надпартерен/ - два
апартамента и четвърти /тавански/ жилищен етаж – два апартамента, заедно със
съответните на апартаментите мазета в сутерена, при граници на цялата сграда:
калкан в УПИ /парцел/ XV-15, калкан в УПИ
/парцел/ I-1, вътрешен двор и ул. „Е. Й.“, построена в УПИ с пл. №
XVI-16, в кв. 149 по
плана на гр. София, м. *******с площ от 408 кв.м., който апартамент е с площ от
около 25 кв.м. /33.65 кв.м. съгласно заключение на СТЕ/, състоящ се от две
стаи, килер, клозет, с граници на апартамента - от три страни вътрешен двор и
четвърта страна стълбище и коридор на жилищната сграда и магазин на А.Р., ведно
с идеалните части от общите части на сградата и дворното място;
-
са
осъдени К.С.Г., К.К.К. и Е.С.Г. да заплатят на А. Б. Р. и Ц.И.Р. сума в размер
на общо 4000 лв. /по 2000 лв. за всеки/ – разноски по делото.
като вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
А. Б. Р. и Ц.И.Р., че К.С.Г., К.К.К. и Е.С.Г., притежават общо 66/100 идеални
части от правото на собственост върху апартамент, находящ се в сграда,
представляваща триетажна къща, застроена на около 200 кв.м. и състояща се от
първи етаж /партер/ - магазин и апартамент; втори етаж /първи надпартерен/ -
два апартамента; трети етаж /втори надпартерен/ - два апартамента и четвърти
/тавански/ жилищен етаж – два апартамента, заедно със съответните на
апартаментите мазета в сутерена, при граници на цялата сграда: калкан в УПИ
/парцел/ XV-15, калкан в УПИ /парцел/ I-1, вътрешен двор и ул. „Е. Й.“, построена в УПИ с пл. №
XVI-16, в кв. 149 по
плана на гр. София, м. *******с площ от 408 кв.м., който апартамент е с площ от
около 25 кв.м. /33.65 кв.м. съгласно заключение на СТЕ/, състоящ се от две
стаи, килер, клозет, с граници на апартамента - от три страни вътрешен двор и
четвърта страна стълбище и коридор на жилищната сграда и магазин на А.Р., ведно
с идеалните части от общите части на сградата и дворното място.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 16 от 30.03.2015г.,
постановено по гр. д. № 17947 /2013г. от Софийски районен съд, 34 състав, в частта с която е отхвърлено
искането да бъдат осъдени А. Б. Р. и Ц.И.Р. да предадат на К.С.Г., К.К.К. и Е.С.Г.
владението върху процесния недвижим имот.
ОСЪЖДА
Ц.И.Р.
да заплати на К.С.Г., К.К.К. и Е.С.Г., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 376.88 лв. /триста седемдесет и шест лева и
осемдесет и осем стотинки/, разноски пред първата инстанция и сумата от 70.86 лв. /седемдесет лева и осемдесет и шест стотинки/, разноски
пред въззивния съд.
ОСЪЖДА
А.
Б. Р. да заплати на К.С.Г., К.К.К. и Е.С.Г., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 753.77 лв. /седемстотин петдесет
и три лева и седемдесет и седем стотинки/, разноски пред първата инстанция и сумата от 141.71 лв. /сто четиридесет и един лева и седемдесет и една стотинки/,
разноски пред въззивния съд.
ОСЪЖДА К.С.Г., К.К.К. и Е.С.Г. да
заплатят на Ц.И.Р., на основание чл.78, ал. 3 ГПК, сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, разноски пред
първата инстанция и сумата от 500 лв.
/петстотин лева/, разноски пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
Република България, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/