РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 15 03.05.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен
граждански състав
На: пети февруари две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 7 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
С решение
№ 1944/10.10.2018
г., постановено по гр.д.№ 8462/2017 г. по описа на
РС-Бургас, са отхвърлени исковете на А.М., ** гражданин, роден на *** г. в гр.К., с адрес ***, чрез адв.Лина Георгиева, против „Л.С.М. Лоджистик сървис
мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, за осъждане на ответното дружество да заплати
на ищеца следните суми: 104 842.74 лв. –брутно трудово възнаграждение за положен извънреден труд в
периода 18.06.2014г. – 16.06.2017г.; 289 342.42 лв. – брутно трудово възнаграждение при престой по вина на
работодателя за периода 24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и за периода от
15.08.2015г. – 16.06.2017г.; 26 064 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи
се в пропуснати ползи от неполучаване на обезщетение за безработица за периода
от 17.06.2017 г. до 16.10.2017г., заради вписани неверни данни в подадените от
работодателя декларации образец № 1 и образец № 5 от Наредба № Н-8/29.12.2005
г., в 25 броя фишове за трудово възнаграждение, касаещи периода от м.декември
2014г. до м.май 2015г. и от м.август 2015г. до м.юни 2017г., и в трудовата
книжка, ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба до
окончателното им изплащане.
Със същото решение съдът е осъдил „Л.С.М. Лоджистик сървис
мениджмънт“ ООД да заплати на А.М. сумата от 10 860 лв. – обезщетение за имуществени вреди от несвоевременно
върната трудова книжка за период от един месец след прекратяване на трудовото
правоотношение, а именно 16.06.2017 г. – 16.07.2017 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата от
217.80
лв. – разноски по делото, като ответното дружество е осъдено
да заплати и дължимата за уважения иск държавна такса по сметка на БРС.
Против решението на БРС е постъпила въззивна жалба от ищеца А.М., с адрес ***, чрез адв.Лина Георгиева,
в
отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявения от него иск за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 289 342.42 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение при престой
по вина на работодателя за периода 24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и за периода
от 15.08.2015 г. – 16.06.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
Въззивникът
изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за
неправилно и незаконосъобразно в обжалваната му част. Счита се за неправилен
извода на районния съд за неоснователност на предявената претенция за заплащане
на възнаграждение за времето на престой не по вина на работника. Излагат се
доводи, че подписаните от ищеца трудови договори, молби и др. са били изготвяни
само на български език и макар да носят неговия подпис, съдържанието им не му е
било известно изцяло или в отделни части, т.е. същите са били с неизвестно
съдържание или със съдържание, различно от действителното такова. Поради това,
според въззивника спорният въпрос е дали съдържанието на документите е било
точно превеждано на служителите, на кои документи и кой е бил преводач. В тази
връзка се посочва, че от показанията на св.П.и св.М.става ясно, че всички
документи са били превеждани само от св.М., която е служител на ответното
дружество и съдружник в същото, като св.П.е посочил, че на служителите е било
обяснявано, че подписват документи с различно съдържание от установеното
впоследствие. Посочва се също, че съгласно показанията на св.П.за периодите на
престой по вина на работодателя, служителите, вкл. и ищеца, са били задължени
да подпишат документи, оформени само на български език, като съдържанието им е
било преведено от съдружника М., която ги е уведомила, че това са молби за
платен отпуск за определен период, но след завеждане на исковата претенция тези
документи са представени като молби за неплатен отпуск. При това, според
въззивника, подписването на документ с неизвестно съдържание не означава дадено
от него съгласие, тъй като той е подписвал документи, вкл. и тези за неплатен
отпуск, само защото е бил уведомен, че съдържанието им е различно. Посочва се
също, че част от служителите са били компенсирани за периода на престой с
изплащане на трудовото им възнаграждение, поради което у ищеца е било създадено
впечатление, че и той ще получи трудовото си възнаграждение, но това не се е
случило. Според въззивника, въпреки липсата на изрична заповед за обявяване на
престой, от показанията на св.П.е безспорно установено, че за процесните
периоди целият персонал на дружеството не е полагал труд и то по изрично
разпореждане на работодателя, което не е взето предвид от съда. Моли въззивния
съд да отмени решението на БРС в обжалваната част и да уважи иска за заплащане
на сумата от 289 342.42 лв., представляваща дължимо възнаграждение при
престой по вина на работодателя. Претендират се направените съдебни разноски.
Към
въззивната жалба е приложено извлечение от банковата сметка на М. П., разпитан
като свидетел пред първата инстанция, което не е прието като доказателство от
въззивния съд, поради липса на предпоставките по чл.266 ГПК.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна „Л.С.М.
Лоджистик сървис мениджмънт“ ООД,
чрез пълномощник адв.Нина Стоева, в който са изложени съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Оспорват се възраженията на въззивника, че
същият не е бил запознат със съдържанието на подписваните от него документи, за
което се излагат съображения, като се споделя извода на районния съд, че ищецът
е бил наясно, че е ползвал неплатен отпуск, което се установява от писмените
доказателства, графологичната експертиза и свидетелските показания. Оспорват се
и доводите във въззивната жалба, с които се внася съмнение в достоверността на
преводите, извършвани от С. М.и за компрометиране на нейната коректност, за
което също се излагат съображения. За неоснователни се считат и твърденията на
въззивника, че периодите на престой са били по вина на работодателя, тъй като
ищецът не е ангажирал никакви писмени доказателства в този смисъл, а единствено
показанията на св.Перин, които са необективни и пристрастни, поради наличието
на висящ спор между него и работодателя, което безспорно влияе върху преценката
на свидетеля. Считат се за преклудирани наведените в жалбата твърдения, че св.П.е
получил възнаграждения за времето на престой, тъй като такива твърдения не се
съдържат в исковата молба и не са повдигани в хода на първоинстанционното
производство, поради което не следва да се разглеждат от въззивния съд. Въззиваемият
посочва, че за процесните периоди на ищеца възнаграждение не е изплащано, тъй
като той е бил в неплатен отпуск и поради това няма вземане към ответното
дружество. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната му част като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноските по делото, за които се
представя списък по чл.80 ГПК.
Към отговора
на въззиваемата страна са представени документи за експертното ниво на владеене
на ** език от г-жа С. М., разпитана като свидетел по делото пред БРС, които не
са приети като доказателство от въззивния съд, поради липса на предпоставките
по чл.266 ГПК.
Бургаският окръжен съд,
като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я
намира за допустима.
Районен
съд – гр.Бургас е сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание чл.150, чл.267, ал.1, чл.226, ал.1, т.2 и чл.226, ал.2
от КТ,
предявени от А.М. против „Л.С.М. Лоджистик сървис мениджмънт“ ООД.
Предмет
на въззивна проверка е единствено произнасянето на БРС по отношение на
предявения иск по чл.267, ал.1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 289 342.42
лв. – брутно трудово възнаграждение при престой по вина на работодателя
за периода 24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и периода от 15.08.2015 г. –
16.06.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
й плащане.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Ищецът
е изложил твърдения, че по силата на безсрочен трудов договор № */18.06.2014
г., сключен на основание чл.67, ал.1, т.1 КТ, е бил назначен на работа в ответното
дружество на длъжността “м. л.“, при пълно работно време и с основно трудово
възнаграждение в размер на 9850 лв., което е увеличено на 10860 лв. с
допълнително споразумение от 01.09.2014 г. Твърди се, че трудовият договор и
анексите към него са били написани само на български език и макар да носят
подписа на ищеца, самото им съдържание не му е било известно, като всички други
подписани от него документи са били с неизвестно съдържание или той е бил
уверяван, че подписва документи със съдържание, различно от посоченото в тях.
По отношение на претенцията по чл.267, ал.1 КТ ищецът е изложил твърдения, че за
периода 24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и периода 15.08.2015 г. – 16.06.2017 г. е
бил в престой по вина на работодателя, който не му е заплащал дължимото
възнаграждение и вместо това е оформил тези периоди като неплатен отпуск. Ангажирал
е доказателства.
В
депозирания отговор ответникът е оспорил като неоснователна исковата претенция
за заплащане на възнаграждение при престой. Изложени са съображения, че в
предприятието никога не е бил обявяван престой, а в процесните периоди ищецът е
ползвал неплатен отпуск по изрични негови молби. Ангажирани са доказателства.
Релевантните
за настоящия спор факти са следните:
С молба от 01.12.2014 г. (л.515)
ищецът е поискал от работодателя да му бъде разрешено ползването на неплатен отпуск, считано от 24.12.2014 г. за неопределен период от време. Във връзка с молбата, работодателят е издал заповед № 14-12-01/01.12.2014 г. (л.516), с която е разрешено на А.М. да излезе в неплатен отпуск, считано от 24.12.2014 г. за
неопределено време, като работодателят си запазва
правото да прекъсне неплатения отпуск на служителя,
в случай че възникне производствена необходимост. Ползваният от ищеца неплатен
отпуск е прекъснат от ответника със заповед № 15-05-02/04.05.2015 г. на
управителя на дружеството (л.517), с която е разпоредено считано от
18.05.2015г. ищецът да се яви в предприятието за изпълнение на трудовите си
задължения, предвид появилата се производствена необходимост и невъзможност на
останалите служители на същата или сходна длъжност да се справят с голямото
количество трудови задължения. Не се спори, че ищецът се е явил на работа в
изпълнение на горната заповед.
С молба от 01.08.2015 г. (л.518) ищецът отново е поискал да му бъде разрешено ползването на неплатен отпуск,
считано от 15.08.2015 г. за неопределен период от време. Отпускът е разрешен от
работодателя със заповед № 15-08-01/01.08.2015 г. (л.519), като същият си е запазил правото да прекъсне отпуска за период не по-дълъг от 2
месеца, в случай, че възникне производствена необходимост. От
представената по делото кореспонденция по електронна поща
между страните,
осъществена през 2017 г., е видно, че предвид дългия период на ползване на
неплатения отпуск, работодателят е отправил предложение до М. за прекратяване на трудовия му договор по взаимно съгласие, което не е било прието от него, след което му е било отправено предложение за
прекратяване на неплатения отпуск, поискан с молбата от 01.08.2015 г., като на му
е била дадена възможност да определи подходящ ден, в който да се яви на
работното си място, предвид постоянното му пребиваване в Република И.. Ищецът
обаче не е посочил ден за явяването му на работа, а вместо това е поискал от
ответника да му представи различни документи, вкл. и копие на молбата от
01.08.2015 г. Предвид това, с имейл от 22.05.2017 г. работодателят е уведомил ищеца, че следва да се яви на работа на 05.06.2017 г., което е
изпълнено от него и неплатеният отпуск е прекъснат.
В
първото по делото съдебно заседание пред БРС ищецът изрично е заявил, че молбата
за неплатен отпуск от 01.12.2014 г. е подписана от него, но тъй като е
изготвена изцяло на български език, съдържанието й установил едва след извършен
от процесуалния му представител превод, като в този смисъл е оспорил действието
на молбата, тъй като при полагането на подписа си не е бил уведомен за съдържанието
й и нейния смисъл.
В
същото заседание ищецът е оспорил молбата за неплатен отпуск от 01.08.2015 г.
като неподписана от него, за което е открито производство по чл.193 ГПК по
оспорване автентичността на документа. В тази връзка, в първоинстанционното
производство е извършена и приета съдебно-графологична експертиза, чието
заключение не е оспореното от страните. От експертизата се установява, че
подписът, положен в молбата за неплатен отпуск от 01.08.2015 г., е изпълнен от А.М..
Пред
първата инстанция е изслушана и икономическа експертиза, вещото лице по което е
изчислило размера на претендираното възнаграждение по чл.267, ал.1 КТ за
процесните периоди, което възлиза на сумата от 289 342.42
лв.
В
производството пред районния съд са събрани и гласни доказателства – св.М. П.
(ангажиран от ищеца), св.А. Б. и св.С. Ж. М.(двамата ангажирани от ответника).
В показанията
си св.М. П. е заявил, че заедно е работил с ищеца от м.май 2014 г. до м.юни
2017 г., като дейността в предприятието била непрекъсната и работният процес
бил 24 часа. Според свидетеля, имало два периода, в които дейността на фирмата
била преустановена – единият период бил от началото на 2015 г. до Коледа 2015
г., а вторият период – от 2015 г. до 2017 г., като тогава цялото предприятие не
е работело и за всеки период от спиране на работота г-н Б.(управителят на
ответника) казвал на работниците да си отидат в къщи, но да бъдат на
разположение и готови да се върнат на работа. На св.П.не му е известно ищецът
да е подписвал молби за неплатен отпуск, същият не е отсъствал извън периодите
на преустановяване на работата. Заявил е, че през втория период всички
работници били събрани в офиса и накарани да подпишат документи на български
език, за които им казали, че са нужни на фирмата и за да могат отново да се
върнат на работа, когато ги повикат, като подписаните документи били
предоставени на работниците в офиса при С. М.. Свидетелят мисли, че е получил
компенсация за периодите, в които фирмата е преустановила дейността си, тъй
като е получил възнаграждения през 2016 г., но ищецът му е споделил, че не е
получавал нищо от фирмата. Заявил е също, че и той води съдебни дела против
ответното дружество.
В показанията
си св.А. Б. е заявил, че е пристигнал в България през м.юли 2014 г. и
оттогава познава ищеца, като са работили заедно в ответното предприятие. Имало дни,
когато е нямало работа на пристанището, но периодите на спиране на работата
били за не повече от три дни, когато е нямало кораб за разтоварване, по-дълъг
период не е имало. Св.Б. е заявил, че документите, които
подписвали били на български език, но С. М.ги превеждала на ** език и те
разбирали за какво са документите.
В показанията
си св.С. М.е заявила, че от м.юни 2014 г. до края на 2017г. е работила в
ответното дружество като преводач и често се е налагало нейното съдействие, тъй
като фирмата работила с чужди граждани. Документите в предприятието били
изготвяни на български език и тя ги превеждала, като специално за трудовите
договори на работниците им е било превеждано на ** език много подробно и
обяснявано какъв е този документ. св.М.е заявила, че на ищеца също е превеждала
документите на ** език и той я е разбирал. Заявила е също, че дружеството не е
спирало работа по времето, през което тя е била наета.
С
първоинстанционното решение съдът е приел, че по делото не е доказано наличието на престой не по вина на работника, за което се
е позовал на показанията на св.М.и св.Б., като не е
ценил показанията на св.П.за „престой“, продължил почти цялата 2015 г. („от началото 2015 г. до Коледа
2015 г.“), като некореспондиращи с писмените доказателства, установяващи,
че от м.май до м.август 2015 г. ищецът е бил на работа. Прието е също, че ищецът
е ползвал неплатен отпуск за процесните два
периода, като е бил наясно
със съдържанието на документа, който подписва – молба за ползване на отпуск, поради което
няма право на трудово
възнаграждение за тези периоди. По горните
съображения, предявеният иск по чл.267, ал.1 КТ е отхвърлен като неоснователен.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част,
а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата,
т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на
наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд
намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни
изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Обжалваното
решение е постановено при изяснена фактическа обстановка, след установяване
на релевантните за спора факти и обстоятелства, на база събраните в процеса
доказателства, поради което и на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на решението в тази част. Настоящата инстанция напълно споделя и
решаващите мотиви и изводи на БРС за неоснователност на предявения от А.М.
осъдителен иск по чл.267, ал.1 КТ, като също препраща към решението му на
основание чл.272 ГПК.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
Наведените във въззивната жалба възражения
обобщено се свеждат до това, че районният съд не е съобразил ангажираните от
ищеца гласни доказателства, от които се установявало наличието на престой през
претендираните периоди и че ищецът не бил наясно със съдържанието на
подписваните от него документи, като съдът неправилно не е кредитирал
свидетелските показания на водения от него свидетел.
Настоящата инстанция намира така
релевираните възражения за неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл.267, ал.1 КТ, за времето на престой не по вина на работника
той има право на брутното трудово възнаграждение. Престоят на работника е състояние,
при което той не работи и не изпълнява задълженията си по сключения трудов
договор, поради цялостно или частично преустановяване (спиране) дейността на
предприятието. Престоят е последица от спирането на работата поради
организационно-технически или икономически причини. При спирането на работата, работодателят има
на разположение няколко възможности, които се уредени в закона: да промени
едностранно мястото или характера на работата на работника, докато трае престоя
– чл.120 КТ;
да даде на работниците да ползват платения си годишен отпуск без тяхно съгласие
– чл.173, ал.4 КТ;
да предложи на работниците да ползват неплатен отпуск по чл.160 КТ; да установи
работниците в престой с последиците по чл.267 КТ; в краен случай да пристъпи
към уволнение по реда на чл.328, ал.1, т.4 КТ. Следва да се има предвид също, че за да възникне за
работника право на обезщетение за периода на престой в размер на брутното
трудово възнаграждение, е необходимо освен престоят да не е по негова вина, но
и работникът да е имал готовност през периода на престоя да изпълнява трудовата
си функция като се явява ежедневно на работното си място, с оглед правото на
работодателя по чл.120 КТ, докато трае престоя да възлага на работника без
негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или друго
предприятие в населеното място.
В
случая, по делото
липсват каквито и да било доказателства, че работодателят е взел решение за спиране на работата. Не са ангажирани и доказателства, от
които да се установи налице ли е реално спиране на работата в ответното предприятие
или в отделно негово звено за посочените в исковата молба периоди 24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и
15.08.2015 г. – 16.06.2017 г. В съответствие с разпределението на
доказателствената тежест, за която е указано на страните с доклада на делото от
районния съд, ищецът носи тежестта да установи горните обстоятелства при
условията на пълно и главно доказване, каквото той не е сторил. В тази връзка,
твърденията на ищеца за наличието на престой не се установяват от ангажираните
от него гласни доказателства – св.М. П., тъй като показанията му са вътрешно
противоречиви – от една страна свидетелят е заявил, че дейността в
предприятието е била непрекъсната, а същевременно с това е заявил, че е имало
два периода на преустановяване на работата от началото на 2015г. до Коледа
2015г. и от 2015г. до 2017 г. Така посочените от свидетеля отделни периоди на
спиране на работата в ответното предприятие са твърде неясни и неконкретизирани
(частично препокриващи се), като влизат в противоречие и в несъответствие с
твърдените от самия ищец в исковата му молба периоди на престой и времето, през
което е бил на работа. Освен това, показанията на св.П.се опровергават от
показанията на св.Алесандро Бакарини и св.С. М., от които се установява, че работата в
ответното предприятие не е спирала за период по-дълъг от 2-3 дни, когато е нямало кораб за разтоварване. Показанията на
последните двама свидетели за обективни, логични и кореспондиращи на останалия
събран по делото доказателствен материал, не са налице и основания за тяхната
заинтересованост, поради което следва да се вземат предвид при решаващата
дейност на съда. Предвид горното, въззивният съд намира, че от показанията на св.П.не
се установяват твърденията на ищеца за наличие на престой за процесните
периоди, поради което същите правилно не са били кредитирани от първата
инстанция при постановяване на решението. Ето защо, изложените в тази връзка
възражения във въззивната жалба са неоснователни.
Отделно
от това,
дори и да се приеме наличие на престой
(каквото категорично не е доказано по делото), следва да се има предвид,
че за да възникне за ищеца право на обезщетение за периода на престой в размер на брутното трудово
възнаграждение е необходимо, освен престоят да не е по негова вина, същият да е имал готовност през този период
да изпълнява трудовата си функция, като се явява ежедневно на работното си
място, с оглед правото на работодателят по чл.120 КТ. По делото обаче не са ангажирани
доказателства ищецът да
се е явявал ежедневно на работното си място през посочените в исковата молба
периоди. Нещо повече – безспорно е, че М. е **
гражданин и в процесните периоди е пребивавал в постоянното си местожителство в
Република И., т.е. не се е явявал ежедневно, за да бездейства на работното си
място.
В конкретния случай, събраните
доказателства водят до извода, че за ищеца А.М. не е налице
основание за присъждане на трудово възнаграждение при престой по
чл.267, ал.1 КТ за периодите
24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и 15.08.2015 г. – 16.06.2017 г., тъй като
бездействието му да упражнява трудовите си функции се дължи на обстоятелството,
че същият е бил в неплатен отпуск, разрешен му по негови молби. Действително,
когато има спиране на работата, една от възможностите
на работодателя е да предложи на работниците да ползват неплатен отпуск по чл.160 КТ.
В случая обаче, дори и да се приеме
наличие на престой в ответното предприятие (какъвто всъщност не е установен), по
делото липсват данни
за подобно предложение от страна на управителя на ответното дружество, тъй като са налице единствено
подадени от ищеца молби от 01.12.2014 г. и от 01.08.2015 г.
за ползване на неплатен отпуск, т.е. инициативата изхожда от работника, а не от
работодателя.
Съгласно нормата на чл.160, ал.1 КТ, работодателят
по искане на работника или служителя може да му разреши неплатен отпуск, независимо от това,
дали е ползувал или не платения си годишен отпуск и независимо от
продължителността на трудовия му стаж.
Необходими са две насрещни писмени
волеизявления на страните по трудовото правоотношение, които съвпадат както
относно основанието и размера на отпуска,
така и за конкретния период, през който работникът или служителят желае да го
ползва, а работодателят да го разреши.
Неплатеният отпуск е правна възможност за работника и ползването му зависи от преценката
на работодателя дали, кога и за какъв период да го разреши, като съгласието на
работодателя трябва да се обективира в писмен акт, въз основа на който да се
започне ползването на искания отпуск.
В случая са налице подадени от А.М.
писмени молби по чл.160, ал.1 КТ, подписани от него. С първата молба от
01.12.2014 г. ищецът е поискал да ползва неплатен отпуск, считано от 24.12.2014 г. за неопределено време, който е разрешен от работодателя със заповед № 14-12-01/01.12.2014 г. и впоследствие прекъснат със
заповед № 15-05-02/04.05.2015 г., като ищецът се е явил на работа на 18.05.2015
г. Молбата от 01.12.2014 г. не е
оспорена от ищеца като неавтентична, като същият изрично е заявил в първото
съдебно заседание пред БРС, че тя е подписана от него.
С втората
молба от 01.08.2015 г. М. отново е
поискал да ползва неплатен отпуск, считано от
15.08.2015 г. за неопределено време, който е разрешен от
работодателя със заповед № 15-08-01/01.08.2015 г. и
впоследствие прекъснат на 05.06.2017 г. от ответника. Тази молба от 01.08.2015
г. е оспорена от ищеца като неавтентична, като оспорването й е недоказано по
делото, предвид заключението на графологичната експертиза, че положеният върху
молбата подпис е изпълнен от А.М..
Предвид
горното и на основание чл.180 ГПК следва да се приеме, че така подадените молби
за неплатен отпуск, като частни документи, подписани от ищеца, съставляват
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от него. В
тази връзка, настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията във
въззивната жалба, че съдържанието на горните молби не е било известно на М. и
същите не са му били точно превеждани. Противно на изложеното в жалбата, тези
твърдения на ищеца не се установяват от показанията на св.П., в същите не са изнесени подобни данни – свидетелят не
е е заявявал пред съда, че на работниците е било обяснявано, че подписват
документи с различно съдържание от установеното в последствие, нито че
работниците са били задължени да подпишат документи, които след завеждане на
исковата претенция са били представени и оформени като молби за неплатен
отпуск. Нещо повече, твърденията на ищеца се опровергават от собствените му
изявления в съдебното заседание пред БРС, че
е наясно със съдържанието на документа, който е подписал – молба за ползване на отпуск,
както и от
показанията на св.Б. и св.М., които съдът кредитира по изложените по-горе
съображения и от които се установява, че действително документите са били изготвяни на български
език, но ищецът е бил наясно със съдържанието на трудовия договор и на другите документи, които е подписвал, тъй
като те са му били превеждани
на ** език от св.М.и той е напълно е разбирал тяхното съдържание. Освен
това, от разменената между страните електронна кореспонденция, представена по
делото, също се установява, че М. е бил
в известност за точното съдържание на подадените и подписани от него молби за
ползване на неплатен отпуск. Ето защо, изложените в този смисъл възражения и
доводи във въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Що се отнася
до доводите на въззивника, че част от работниците са били компенсирани за
периода на престой и затова у него се създало впечатлението, че и той ще получи
трудово възнаграждение, въззивният съд намира, че същите са преклудирани и не
следва да ги обсъжда, тъй като такива доводи не са изложени в исковата молба и
не са били предмет на установяване и доказване в производството пред районния
съд.
Предвид всичко изложено до тук,
настоящата инстанция намира, че в случая не са налице предпоставките по чл.267,
ал.1 КТ, тъй като по делото не е установено за процесните периоди 24.12.2014 г.
– 18.05.2015 г. и 15.08.2015 г. – 16.06.2017 г. да е бил налице престой в
предприятието на ответното дружество не по вина на работника. Напротив,
доказателствата по делото обосновават извода, че в посочените периоди ищецът е
бездействал и не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор единствено
поради собственото си поведение, а именно ползването на неплатен отпуск по
негово желание, който е разрешен от работодателя. При това положение, доколкото
претенцията е за заплащане на трудово възнаграждение по чл.267, ал.1 КТ при
престой не по вина на работника, какъвто не е доказано реално да е съществувал,
то същата се явява неоснователна. В този смисъл, предявеният иск за
заплащане на сумата от 289 342.42 лв. е неоснователен и правилно е
отхвърлен от районния съд.
С
оглед неоснователността на главния иск, неоснователна е и акцесорната претенция
за заплащане на законна лихва върху претендираното възнаграждение, поради което
същата не следва да се уважава.
Предвид
изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
неоснователна, а поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с
тези на районния съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
При
този изход на спора и направените от двете страни искания за разноски, съдът намира,
че на въззивника не му се дължат съдебни разноски и такива не следва да му се
присъждат, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати на въззиваемата
страна сумата от 9 000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 1944/10.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 8462/2017 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е
отхвърлен иска на А.М., ** гражданин, роден на ***
г. в гр.К., с адрес ***, чрез адв.Лина Георгиева, против „Л.С.М. Лоджистик сървис
мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, за заплащане на основание чл.267, ал.1 КТ на сумата
от 289 342.42 лв. – брутно трудово възнаграждение при престой по вина на
работодателя за периода 24.12.2014 г. – 18.05.2015 г. и за периода от
15.08.2015 г. – 16.06.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
ОСЪЖДА А.М., ** гражданин, роден на *** г. в гр.К., с адрес ***, чрез адв.Лина Георгиева, да заплати на „Л.С.М.
Лоджистик сървис мениджмънт“ ООД, ЕИК
*********, сумата от 9 000 лв. (девет хиляди лева) за направените във
въззивното производство пред БОС
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.