Р
Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………………гр.София,
14.05.2021г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ІV „В“ състав,
в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети февруари, две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева Мл. съдия Димитър Ковачев
при участието на
секретаря Цветослава Гилийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева
гр.дело № 3831 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение от 16.12.2019 г. по гр. д. №
81007/2017 г. на СРС, II
ГО,
168 състав, ЕТ „Д.-Н.Р.“ е осъден да заплати на М.В.Й., на основание чл. 128,
т. 2 от КТ- сумата от 3 900 лв.,
представляваща брутни трудови възнаграждения за месеците март, април, юни, юли,
август, септември, октомври и ноември 2016 г., на основание чл. 224 от КТ
сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 13 дни за 2015 г. и в размер на 18 дни за 2016 г., като е
отхвърлен искът по чл. 128, т. 2 от КТ за разликата до пълния предявен размер
от 8804,85 лв., както и искът по чл. 220, ал. 1 за заплащане на сумата от 487,81
лв., представляваща дължимо обезщетение за неспазено предизвестие, като
неоснователни. С решението е отхвърлен и предявеният от ответницата насрещен установителен
иск, с правно основание чл. 74, ал. 1 от КТ вр. чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, за
обявяване недействителността на сключения между страните трудов договор №
005/23.04.2015 г. поради привидност като неоснователен.
Решението, в частта с която са уважени
исковете с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 224 от КТ, както и в
частта, с която е отхвърлен насрещният установителен иск, с правно основание
чл. 74, ал. 1 от КТ вр. чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, е обжалвано от ответника ЕТ „Д.-Н.Р.“.
Във въззивната жалба се релевират
доводи за неправилност на решението в обжалваните части. Твърди се, че процесният
трудов договор е симулативен, доколкото ищецът не е полагал реален труд.
Сключването му е било продиктувано от необходимостта да бъдат заплащани
осигурителни вноски за ищеца. Посочва се, че между страните не е имало
действителна уговорка ищецът да бъде работник на ответницата, те са били
съпрузи и са участвали наравно в дейността на предприятието на едноличния
търговец – магазин за мобилни устройства и аксесоари. Отношенията им били
партньорски и разпределяли печалбата от дейността поравно. Навеждат се доводи,
че ищецът не е доказал в условията на пълно и главно доказване, че е полагал
труд в периода от 03.2016 г. до 11.2016 г., като се оспорват изводите на съда,
че това обстоятелство е доказано по делото. Във връзка с иска по чл. 224 от КТ
посочва, че по делото не е представен трудов договор, въз основа на който да се
определи размера на полагания на ищеца отпуск. Твърди, че правото му на отпуск
е погасено поради изтичането на другодишния срок за използването му. Излага
съображения, че ищецът не е доказал, че е полагал труд през 2015 г. и 2016 г.,
за да се приеме, че за него е възникнало право на платен годишен отпуск. Поддържа
се възражението за погасяване по давност на предявените вземания. С изложените
доводи въззивникът – ответник отивира искането си за отмяна на решението в
обжалваната част и постановяването на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен в цялост. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна М.В.Й., с
депозирания по делото в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор на
жалбата, оспорва същата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на
атакуваното решение в обжалваната част. Твърди, че наличието на трудово
правоотношение се доказвало от заплащането на здравните и социални осигуровки
за ищеца. Също така, в полза на ищеца са начислявани и изплащани трудови
възнаграждения. Посочва, че самата ответница е изложила твърдения, че ищецът е
полагал труд в предприятието, като не е изплащано трудово възнаграждение поради
симулативността на трудовия договор. В първоинстанционното производство
ответницата не е ангажирала нито едно доказателство за разкриване на
симулацията. Навежда доводи, че възражението за изтекла погасителна давност по
отношение на предявените вземания е преклудирано. Претендира разноски за
въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите
на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по реда на
чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:
Съдът, при извършената проверка по реда
на чл. 269, предл.1 от ГПК установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките
на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата
на чл. 269, предл.2 от ГПК.
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване, искови претенции с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 224 от КТ и чл. 220, ал. 1 от КТ, както и насрещен установителен иск с
правно основание чл. 74 от КТ, вр. чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.
Решението в частите, с която е отхвърлен
искът по чл. 128, т. 2 от КТ за разликата от 3 900 лв. до пълния предявен
размер от 8 804,85 лв., както и искът по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на
487,91 лв. за неспазено предизвестие, е влязло в сила като необжалвано.
Между страните не е спорно
обстоятелството, че между тях е бил сключен трудов договор № 005/23.04.2015 г.,
прекратен на 30.11.2016 г. Не се спори и че страните са били съпрузи, като
бракът им е бил прекратен с влязло в сила Решение от 08.01.2018 г. по гр. д. №
51936/2017 г. по описа на СРС.
С оглед преюдициалния му характер по
отношение на претенциите по чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 224 от КТ, на първо място
следва да бъдат разгледани доводите на въззивника по отношение на иска за
прогласяване на недействително на трудовия договор по чл. 74 от КТ.
Съгласно нормата на чл. 74, ал. 1 КТ
трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор
или ги заобикаля, е недействителен. Недействителността на трудовия договор не
се приравнява автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според
уредбата по ЗЗД - т.е., установен порок на трудовия договор или отделна негова
клауза, обуславящи унищожаемост или нищожност по смисъла на ЗЗД, опорочава и
трудовия договор, съответно негова клауза, но води до недействителност по смисъла
на КТ. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите
правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от
своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с
оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и
пенсионноосигурителните права на работника и/или служителя. В този смисъл - Решение
№ 130 от 14.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 150/2016 г., IV г. о., ГК. В
посочения смисъл са и т. 4 от Тълкувателно решение № 86 от 27.02.1986 г. по гр.
д. № 86/1985 г., ОСГК на ВС на РБ и решение № 57 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 2584/2014 г., IV г. о., ГК. При добросъвестност на работника /служител при
сключването му , обявяването на недействителността по чл. 74 КТ няма
ректроактивно действие и важи само занапред, като до обявяването на недействителността по
съдебен ред /чрез иск или възражение/ догворът поражда правни последици, съгласно
фикцията по чл. 75, ал. 1 КТ.
В конкретния случай се ответницата поддържа
с предявения от нея насрещен иск, че процесният трудов договор е недействителен
като симулативен, като страните не са желали настъпването на правното му
действие – предоставяне на работна сила, а единствено да се създаде привидно
основание за социалното и здравно осигуряване на ищеца М.Й.. С оглед правилото
на чл. 154 от ГПК, в тежест на работодателя-ответник е установяване на
обстоятелствата, обосноваващи симулативността на договора. От негова страна не
са ангажирани никакви доказателства по делото, за установяване на твърдяната
симулативност. Фактът, че по време на процесния период страните са били в
граждански брак само по себе си не може да доведе до извод за симулативния
характер на трудовия договор. По делото са налице данни за наличието на воля на
страните за възникване на трудово правоотношение - писмено уведомление за
сключване на трудов договор до НАП, внасяне на осигурителни вноски, начисляване
и изплащане на трудови възнаграждения /Решение № 42 от 25.02.2019 г. на ВКС по
гр. д. № 3042/2018 г., IV г. о., ГК/, като съдът се произнася по доказаността
на твърденията и възраженията на страните само и единствено на база на
събраните по делото доказателства. В конкретния случай от представените по
делото доказателствата се установява наличие на сключен между страните трудов
договор, а от ответната страна-работодател, не са ангажирани никакви
доказателства, които да установяват твърдяната симулативност на сключеният
договор. Съдът приема, че не се и установяват твърденията на ответната страна- работодател - за липса на
реално положен труд от страна на ищеца. Самата ответница-работодател в отговора
на исковата молба изрично признава, че тя и ищецът са били ангажирали в нейното
търговско предприятие – магазин за мобилни устройства и аксесоари, полагали са
труд , като са имали партньорски и равнопоставени отношения. Т.е., ответницата
–работодател изрично признава неблагоприятния за нея факт, че от ищеца е бил
полаган труд, като оспорването й е свързано с единствено правното основание въз
основа на което е извършвана дейността /труда/
от ищеца. Тези изявления на ответницата съдът приема, че следва да бъдат
ценени по реда на чл. 175 от ГПК като признание за неизгоден за нея факт – за
положен от овтетника труд в рамките на периода, за който се претендира
трудовото възнаграждение. Предвид
изложеното, съдът приема, че искът по чл. 74 от КТ вр. чл. 26, ал. 2 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на процесния
трудов договор се явява неоснователен, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
По иска по чл. 128, т. 2 от КТ:
Съгласно чл. 124 от КТ - едно от
основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника
или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд.
Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125 от КТ
работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно (в пълен
обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно
технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена).
Следователно - наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да
възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е
необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява
съответната трудова функция - Решение № 376 от 21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. №
329/2011 г., III г. о., ГК.
Съгласно правилото на чл.154,ал.1 от ГПК, ищецът-работник следва да установи
факта на престирането на труд в рамките на исковия период от време. От своя
страна работодателят носи тежестта за установяване на постоянното, системното
или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване
на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените
задачи, като факти, изключващи правото на работника да получи претендираното
трудово възнаграждение. В конкретния случай, настоящият съдебен състав намира,
че както вече бе посочено по-горе в мотивите, самата ответница-работодател ,
изрично признава факта, /с отговора на исковата молба и във въззивната жалба/, че ищецът е участвал в търговската дейност,
като единствено й оспорване е свързано с
правния статут на правоотношението, въз основа на което от ищеца е полаган
труд, а от доказателствата по делото се установи, че правоотношението е било
трудово. Това изявление на ответницата следва да се цени като признание за
неизгоден за нея факт и предвид приетото наличие на трудово правоотношение,
следва да се приеме, че ищецът е полагал труд в предприятието на
ответника-работодател, доколкото признанието на ответницата на неблагоприятния
факт не се опровергава от доказателствата по делото, а напротив- потвърждава се
от издадените от ответника ведомости за начислени заплати на ищеца за исковия
период от време, а както вече бе посочено по-горе в мотивите, съдът установява
фактите само и единствено на база на доказателствата по делото.
Предвид гореизложеното, възражението на
ответника-работодател за неполагане на труд от страна на ищеца-работник се
явява неоснователно и на последния се дължи заплащане на трудово възнаграждение
в договорения размер. Ето защо искът по чл. 128, т. 2 от КТ се явява
основателен в приетия от районния съд размер.
Възражението за погасяване по давност за
незаплатено трудово възнаграждение за периода 07.2015 г. – 11.2016 г. е заявено
едва в последното открито съдебно заседание пред първата инстанция и на
основание чл. 133 от ГПК се явява преклудирано, поради което и съдът не дължи
произнасяне по него.
По иска по чл. 224 от КТ:
При наличието на валидно сключен трудов
договор, размерът на платеният годишен отпуск е не по-малко от 20 дни /чл. 155,
ал. 3 от КТ/. В тежест на работодателя да докаже размера на използвания от
работника платен годишен отпуск за съответната година. В конкретния случай, по
делото не са представени доказателства за използван отпуск от ищеца за 2015 и
2016 г. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че размерът на платения годишен отпуск, съобразно отработените
месеци за съответната година е 13 дни за 2015 г. и 18 дни за 2016 г., е в
приетия от първата инстанция с обжалваното решение.
Що се касае до възражението за
погасяване на правото на отпуск с оглед разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 от КТ,
съдът намира че същото е преклудирано, като релевирано за пръв път в последното
заседание пред първата инстанция, поради което и не го обсъжда.
Тъй като изводите на първоинстанционният
съд напълно съвпадат с тези на настоящата инстанция, първоинстанционното
решение, в обжалваните части, следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
срещу него- оставена без уважение, като неоснователна.
По
разноските: При горния изход на делото по
въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззиваемия се дължат
направените във връзка със защитата по тази жалба разноски в размер на 580,00
лв. – адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно релевираното от
въззиваемия възражение на прекомерност на адвокатското възнаграждение. Неговият
минимален размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, при материален
интерес от 4 550 лв. /3 900 лв. по иска по чл. 128, т. 2 КТ и 650 лв. по иска
по чл. 224 от КТ/, възлиза на 548 лв. С оглед така установения минимален
размер, броят на разглежданите искове и при отчитане и на предявения неоценяем
иск по чл.74 от КТ и фактическата и правна сложност на делото, съдът намира
претендирания от въззиваемия размер от 580 лв.
не е завишен.
Воден
от горните мотиви Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение 16.12.2019 г. по гр. д. № 81007/2017 г. на СРС, II ГО,
168 състав, в обжалваната част, с
която е отхвърлен предявеният от ЕТ „Д.-Н.Р.“ срещу М.В.Й. иск с правно
основание чл. чл. 74, ал. 1 от КТ, вр. чл. 26, ал. 2 от ЗЗД - за обявяване
недействителността на сключения между страните трудов договор № 005/23.04.2015
г. , поради привидност, както и в частта,
с която ЕТ „Д.-Н.Р.“ е осъден да заплати
на М.В.Й., на основание чл. 128, т. 2 от КТ - сумата от 3 900 лв.,
представляваща брутни трудови възнаграждения за месеците март, април, юни, юли,
август, септември, октомври и ноември 2016 г. , и на основание чл. 224 от КТ - сумата
от 650 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 13 дни за 2015 г. и в размер на 18 дни за 2016 г. , както и в частта за разноските.
В останалата отхвърлителна част,
като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА
ЕТ „Д.-Н.Р.“, ЕИК ******** да заплати на М.В.Й., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 580 лв. –разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.
280, ал. 1 и, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.