Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 04.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 16006 по описа за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
182080 от 01.08.2019 г. по гр.д. № 29478/2017 г. по описа на СРС, 42 с-в са обявени
за недействителни на основание чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.143 от ЗЗП клаузите на чл.1, ал.1; чл.1, ал.2; чл.2, ал.1; чл.3, ал.1; чл.3, ал.3; чл.3, ал.5; чл.6, ал.2;
чл.8, ал.2; чл.12, ал.1; чл.21, ал.1; чл.23, ал.1 и чл.23, ал.2 от договор за
потребителски кредит № HL 32586, сключен на 27.12.2007 г. между О.Й.Д. и „Ю. и
е. д. Б."АД (с настоящо наименование „Ю.Б."АД); осъден е „Ю.Б."АД,
ЕИК ******* да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД на О.Й.Д., ЕГН **********, сумата от 2000
(две хиляди) евро, представляваща надвзети суми вследствие на курсови разлики, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - на
10.05.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
Срещу решението в частта, в която
исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Ю. и е. д. Б.“ АД с доводи, че
същото е недопустимо, евентуално неправилно, като необосновано, постановено при съществено
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Заявява, че предявените установителни
искове не са неоценяеми, както е приел СРС и родовата подсъдност за
разглеждането им е на окръжен съд, а не на районен.
На следващо място заявява,
че съдът се е произнесъл по непредявен иск, доколкото не е бил сезиран с иск за
прогласяване нищожност на клаузата на чл.1,
ал.2 от договора.
Освен това
жалбоподателят се позовава на неправилно разпределена доказателствена тежест в
процеса и липса на указания по чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК за подлежащите на
установяване факти по отношение нищожността на атакуваните клаузи на договора
за кредит. Районният съд не бил обсъдил всички възражения на въззивника. Поддържа,
че клаузите на договора са индивидуално договорени. Позовава са на множество
решения на СГС и СРС, в които е прието, че такива клаузи не са неравноправни,
както и на решение на СЕС от 20.09.2017 г. по преюдициално запитване, като
поддържа, че клаузите на договора за ясни и разбираеми, индивидуално уговорени
с ищеца и съдържат достатъчна информация, която позволява на потребителя да
вземе решение, дали да сключи договора в швейцарски франкове. Според ответника
кредитополучателя е подал искане за кредит и не е бил лишен от възможност да
изрази становище по предложените от банката условия за кредитиране. Излагат се
аргументи, че в периода след подписване на договора за кредит ищецът е имал
време да обмисли съдържанието на договора за кредит. Твърди се, че ищецът не е
установил в производството коя от клаузите на договора не му е била ясна,
поради което следвало да се приеме за установено, че клаузите по договора са
ясно формулирани. Сочи се, че оспорените клаузи следвало да бъдат анализирани
поотделно, а това не било направено от съда и така били обявени за нищожни
всички правила за определяне на лихвата по кредита. Поддържа, че
кредитополучателят – ищец не е направил възражения или предложения за промяна
на клаузите на договора. След като е подписал договора за кредит и го е
изпълнявал без възражения години наред, ищецът е обвързан с променените лихвени
проценти. Ирелевантно в случая, според жалбоподателя, е дали договора е типов.
Неоснователно СРС е приел, че клаузата относно определяне на лихвения процент
също не е индивидуално договорена и е неравноправна. Сключването на договор при
променлива лихва се допуска от чл. 58, ал.1 и ал.2 от ЗКИ. Неоснователно СРС е приел, че в договора не е предвидена
възможност за предсрочното му прекратяване от кредитополучателя. Неправилни са
и изводите относно клаузата на чл.12, ал. 1 от договора, касаеща прилаганата от
банката Тарифа. Отправя искане за обезсилване на постановеното решение,
прекратяване на производството пред въззивната инстанция и изпращането му на
компетентния първоинстанционен съд; обезсилване на решение в частта, с която
съдът се е произнесъл по непредявен иск; отмяна на решението, в частта на
уважаване на исковете и отхвърлянето на последните като неоснователни.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна О.Й.Д. оспорва жалбата, като неоснователна в подадения писмен отговор. Поддържа, че
решението на СРС е валидно, допустимо и правилно;
постановено, при спазване процесуалните
правила и при правилна преценка на събраните доказателства.
Поддържа, че съдът не е допуснал процесуални нарушения и с доклада по делото, тъй като е дал подробни указания на
страните за подлежащите на доказване факти. Заявява, че атакуваните
клаузи са неравноправни и нищожни, поради което правилно районният съд е
присъдил претендираната сума. Излага, че доводите на ответника за индивидуално
договаряне на атакуваните клаузи са неоснователни. Идентичен извод се налага и
за валутата, в която е бил отпуснат кредита, съответно за риска, който е
възложен на кредитополучателя при отпускане на кредит в чуждестранна валута,
различна от желаната от него. По този начин банката – ответник е нарушила и
принципа на добросъвестност, което в случая е установено от СРС. Отправя искане
за потвърждаване на решението в обжалваната част, като допустимо и правилно.
Претендира разноски.
Софийски градски съд,
след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания във въззивната жалба.
Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените
от ищеца О.Й.Д. срещу „Ю. и е. д. Б."АД (с настоящо наименование „Ю.Б."АД
) установителни искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП и осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Във връзка с доводите за
недопустимост, съдът намира следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.чл. 143
ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Ищецът О.Й.Д. излага
твърдения за недействителност на договорни клаузи и моли съда да прогласи
тяхната недействителност, а именно на клаузите на чл.1, ал.1, чл.1, ал.2, чл.3, ал.1, чл.3, ал.3, чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.8, ал.2, чл.12,
ал.1 и чл.23, ал.1 и ал.2 от сключения договор, както и сумата от 2000 евро -
недължимо платена поради курсови разлики по договор № HL 32586 от 27.12.2007
г., сключен между „Ю. и Е. Д. Б."АД, като кредитор, и О.Й.Д., като
кредитополучател.
Установителните искове
за прогласяване нищожност на договорни клаузи като неравноправни са неоценяеми.
В разпоредбата на чл. 69, ал.1 ГПК липсва правило за определяне цената на иск
за оспорване съществуването само на отделна клауза от договора, поради което
при липса на критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по
правилата на чл.69, ал.1 ГПК, както и за определяне приблизителна цена на иска
по чл.70, ал.3 ГПК същият е неоценяем. В случая не се поддържа нищожност на
целия договор и ищецът не отрича наличието на валидно и правно основание на
претенциите на кредитора-ответник, като в подадената искова молба същият
заявява, че евентуално обявяване на нищожност на оспорените клаузи не влече
нищожност на целия договор, те имат самостоятелно съществуване и относителната
тежест на всяка от тях спрямо цялото задължение е неопределяемо, поради което е
невъзможно да се определи цена на исковете.
По въпроса оценяем ли е
установителният иск за прогласяване нищожност на отделни клаузи на договор за
банков кредит, в които е регламентирано правото на банката едностранно да
променя договорната лихва по кредита, като неравноправни, е формирана практика
по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав, обективирана в
Решение № 76/15 юли 2016 г. по т.д. № 888/2015 г. на І .о. и Решение № 72 от 2
август 2016 г. по т.д. № 686/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, според която искът е
неоценяем.
Според изразеното
становище в цитираните съдебни решения, когато съдържанието на договорната
клауза, чиято нищожност се претендира, не касае основанието на вземането
/престацията/ и длъжникът не отрича наличието на действително правно основание
за претенцията на кредитора, а единствено реда и начина за определяне на
вземането му или други уреждащи правоотношението елементи, част от
несъщественото съдържание на договора, искът за прогласяване нищожността на
тази клауза следва да се счита неоценяем. Касае
се за хипотези в които от преценката за действителността на атакуваната
договорна клауза за кредитора не се заличава възможността да претендира
вземането си от длъжника. Материалният интерес, изводим от атакуваната за
нищожност разпоредба, ще следва да се съобразява винаги като интерес на
кредитора, а пряко засегнат материален интерес на кредитора се явява само този,
оспорван му по осъдителен иск за събиране на вземането. - Определение № 449 от 29.07.2015 г. на ВКС по т. д. №
1596/2015 г., I т. о., ТК.
С оглед на горното неоснователни
са доводите за недопустимост на решението на първоинстанционният съд в частта
на произнасяне по установителните исковете за прогласяване нищожност на отделни
клаузи от договора за банков кредит, тъй като по силата на чл.103 ГПК Софийски
районен съд е родово и местно компетентен да се произнесе по спора при спазване
и на изискванията на разпоредбата на чл.113 ГПК. Идентичен извод се налага и за
предявените осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати сумата 2000 евро - недължимо платена по договора за кредит поради
курсови разлики.
Неоснователен е и
доводът на въззивника за недопустимост на решението на Софийски районен съд в
обжалваната част поради произнасяне по непредявен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр.чл. 143 ЗЗП досежно клаузата на чл.1, ал.2 от договора за кредит.
Решението е недопустимо,
когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по
същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на
иск или при ненадлежното му упражняване, в хипотезата, когато съдът е бил
десезиран, или когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална
предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният
съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка,
обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи
служебно. В настоящия случай с подадената искова молба и молби уточнения от
01.06.2017 г. и от 14.03.2018 г. ищецът е обосновал искане за прогласяване нищожност
на клаузата на чл.1, ал.2 от договора за
кредит сочейки изрично и нейното съдържание: „В деня на усвояване на
кредита, страните подписват Приложение № 1 към договора, представляващо
неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс
"купува" за швейцарския франк на "Ю. И Е. Д. Б." АД, както
и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове“. С оглед това при произнасяне от СРС с решение по така предявения иск
не е налице нарушаване принципа на чл.6 ГПК.
Освен това в постановените
по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. № 3686/2014 г. на
ВКС, ТК, І ТО, решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС,
ТК, II ТО и др., съобразявайки и задължителната практика на СЕС (решенията по
дело С-40/08, дело С-137/08, дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело
С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10,
дело С-243/08, дело С-472/11, дело С-397/11), е прието, че съдът следи служебно
за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира,
съдът е длъжен, с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще
се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност
да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по
неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил
уведомен, се противопостави на това.
В случая, ищецът изрично
се е позовал на нищожността на клаузи от процесния договор, поради което и
съдът дължи произнасяне по този въпрос.
По доводите за
неправилност на постановеното решение в обжалваната част:
Решението на СРС е
постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154
от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на въззивника - ответник във връзка с неговата правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни.
Противно на изложеното в
жалбата, първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора
доказателства и доводи на страните, като даденото от него разрешение по
спорното право във връзка с установяване на недължимост на суми по договора за
кредит е съобразено изцяло с приложимите материалноправни разпоредби на закона.
Неоснователни са
изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция.
В случая ответникът не е оспорил заключението на вещото лице по приетата
съдебно- счетоводна експертиза, не е ангажирал доказателства, включително и
такива оборващи представените и ангажирани от ищеца доказателства или
опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства по делото.
Както е посочено в
решение № 114/27.06.2012 по т.д. № 1194/2011 г.; решение № 51/04.04.2016 по
т.д. № 504/2015 ; решение № 188/09.05.2016 по т.д. № 1787/2014 г. ; решение №
26/03.04.2013 по т.д. № 957/2012 г. ; решение № 91/08.07.2015 по т.д. №
1097/2015 г., решение № 6/20.05.2015 по т.д. № 2332/2014 г. ; решение №
211/06.01.2015 г. по т.д. № 1987/2014 г. ; решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. №
240/2015 г. ; решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. ; решение №
165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г., решение № 235/15.12.2016 г. по т.д. №
1510/2016 г., и др. на ВКС неравноправни са клаузите в договори за банкови
кредити с потребители, ако банката има възможности за едностранна промяна на
компонентите, формиращи договорната лихва, вкл. базовия лихвен процент. В самия
договор следва да бъде определена методиката за изменение на лихвения процент
през периода на действие и да бъде конкретизиран видът, количествените
изражения и относителна тежест на отделните компоненти и промяната да е
обвързана с обективни критерии. Ако промяната на лихвения процент е извършена
при необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на договора
ясни правила, тя не отговаря на изискването за добросъвестност. Основният
критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът не може да
се счита за недобросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар
и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени, обаче, дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерии за изключване общия
принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цента, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
В случая клаузите на чл.1,
ал.1; чл.1, ал.2; чл.2, ал.1; чл.3,
ал.1; чл.3, ал.3; чл.3, ал.5; чл.6, ал.2; чл.8, ал.2; чл.12, ал.1; чл.21, ал.1;
чл.23, ал.1 и чл.23, ал.2 от договора за потребителски кредит № HL 32586, сключен
на 27.12.2007 г. между О.Й.Д. и „Ю. и е. д. Б."АД (с настоящо наименование
„Ю.Б."АД) са нищожни като неравноправни. С цитираните договорни клаузи е
предвидено, че банката предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове, който
като конкретна парична сума се определя към датата на усвояване, по приложимия
курс купува, кредитът се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове, а
при постъпване на парични суми в друга валута същите се превалутират във
франкове, а при превалутиране на кредита в евро кредитополучателят дължи
неустойка по тарифа на банката, както и носи риска при промяна на обявения курс
купува или продава, съответно носи риск от увеличаване на погасителните вноски
като декларира, че разбира правните последици при превалутиране. Сочените
клаузи пораждат значително неравновесие между страните, респективно нарушена е
нормата на чл.143 от ЗЗП. Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия. Тежестта за доказване, че определено условие е
индивидуално уговорено, пада върху търговеца/доставчика. В случая, оспорените
като нищожни клаузи се съдържат в договора за кредит, а не
в общи условия. Въззивната банка, обаче, не е ангажирала доказателства за това,
че оспорените клаузи са били индивидуално договорени с кредитополучателя
и последния е имал възможност да влияе върху съдържанието им, а същите не са
били предварително изготвени, без да е предоставена възможност на потребителя
да участва в договарянето. От тук следва изводът, че при наличие на
неравноправност по чл. 143 ЗЗП, оспорените клаузи ще са нищожни.
Индивидуалното
договаряне на договорни клаузи с потребител се доказва в процеса от търговеца
съгласно правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, което урежда презумпция, че клаузите
не са договорени индивидуално. За да обоснове този извод жалбоподателят –
ответник твърди, че договорът, сключен между страните не бил типов и за него
били водени преговори.
Настоящият съдебен
състав обаче намира, че събраните пред първата инстанция доказателства не
установяват индивидуално уговаряне на цитираните по-горе клаузите от договора за кредит между
страните. Противно на твърденията на банката индивидуалното уговаряне не
означава възможност за избор на основните параметри на кредита като
валута, сума и срок на погасяване – тези параметри са част от основния предмет
на договора за кредит, които съгласно чл.145,
ал. 2 ЗЗП не могат да бъдат проверявани за неравноправност. Индивидуално
уговаряне означава не само, че потребителят е имал абстрактната възможност да
измени някоя от предложените му от търговеца клаузи, а че в крайния вариант
на договора тази клауза е отразила резултата на преговори
между търговец и потребител – т. е. че действително тази клауза не е само
потвърдена от потребителя от типова бланка, представена от търговеца, а той
фактически е определил нейното съдържание, чрез изменение на тази типова
бланка. В конкретния случай единствената установена воля на потребител е
била кредитът да е с променлива лихва. Клаузите относно начина
на определяне на променливия лихвен процент, периодичността на промяна на
лихвата, начините на уведомяване и т. н. въобще не са били предмет на
преговори. Не са налице и доказателства по делото предложението на потребителя
– ищец за промяна в клаузите за начина на определяне на лихвата да е било
съобщено на единствения орган на жалбоподателя – ответник, който е имал правото
да изменя типовите договори – централното управление, нито да
са били водени преговори относно точното съдържание на клаузите от договора.
В чл. 58 от
ЗКИ, при действието на който е сключен процесния договор, се
въвеждат редица задължения на кредитните институции в процеса
на отпускане на банкови кредити с цел защита правата и
задълженията на длъжниците. Съгласно чл. 58 от ЗКИ, при отпускане
на кредити банката задължително предоставя безплатно и в
писмена форма на клиентите си своите условия по кредита, които
съдържат най - малко данни за общите разходи по кредита (такси,
комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит)
и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се
изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита. Допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване
на кредита.
Възможността на банката
да променя едностранно лихвения процент по кредита е
ограничена от изискването тя изрично и изчерпателно да информира потребителя за
механизма, по който ще се изчислява лихвата. Освен това е задължително
клаузите, които предвиждат такова едностранно изменение, да не поставят
потребителя в неравностойно положение по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Според т. 2 от
диспозитива на решение на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, § 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза
да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите
институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация,
която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва
да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен,
трябва да се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват, в смисъл, че среден
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен,
но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза
върху финансовите му задължения. Потребителят трябва да е добре осведомен, че
със сключването на договор за кредит в
чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс,
който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на
валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция,
трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в
тази валута. За да установи дали, в разрез с принципа на добросъвестност,
дадена клауза води до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя,
националният съд трябва да провери дали продавачът или доставчикът може
основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16, в който смисъл
и решение по C-415/11, т. 68 и 69). В т. 55 от разяснителната част на
решението по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит,
изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване
на кредита да се извършват в същата валута, в случай на
обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя
курсовият риск в тежест на потребителя. (в този смисъл определение № 159 от
03.04.2019 г. по т. д. № 1864/2018 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 384 от
29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
Според чл.
143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП, неравноправна е уговорка,
която позволява на търговеца да променя едностранна условията по договора,
въз основа на непредвидено в него основание, а според чл. 143, т.
12 ЗЗП, неравноправна е клауза, която предвижда търговецът да може да увеличава
цената по договора, без потребителят да има право при това да се
откаже от договора, ако първоначално определената цена е значително
завишена, в сравнение с тази, определена при сключване на договора.
Съдът намира, че
предвиждането на възможност банката едностранно да измени стойността на
насрещната парична престация (цената на кредита), при условие че
потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без
да дължи такси, т. нар. наказателни лихви), поставя ищеца в неравноправно положение
както по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП така и по смисъла
на чл. 143, т. 12 от ЗЗП и съставлява клауза, уговорена във
вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Клаузите, които дават право на
търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива
случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора, са неравноправни клаузи по смисъла
на чл. 143, т. 12 от ЗЗП.
Тъй като в договора не
е предвидена уговорка за незабавно му прекратяване, в случай че насрещната
страна по него не е съгласна с промяната на лихвения процент без предизвестие,
в процесния случай няма да намери приложение изключението уредено в нормата
на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, при
наличие на което не се прилага разпоредбата за неравноправност на клаузите
по чл. 143, т. 10 ЗЗП, в какъвто смисъл са възраженията на
ответника по въззивната жалба. В чл. 8, ал. 2 е
предвидена възможност за предсрочно изплащане, единствено в случай, че
кредитополучателят заплати 4 % такса върху размера на предсрочно погасената
главница, което не би могло да се приравни на предоставена възможност на
потребителя незабавно да прекрати договора без да се
накърняват правата му. Едностранното прекратяване, по смисъла на чл.
144, ал. 2 ЗЗП, трябва да е предоставено на свободната воля на
потребителя, без за него да се пораждат насрещни неблагоприятни последици,
каквато последица е задължението за заплащане на такса.
На следващо място,
съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договора са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално. Както е посочил и СРС, по аргумент
от чл. 146, ал. 4 ЗЗП, в тежест на ответника е било да
докаже, че атакуваните клаузите от договора са били уговорени
индивидуално (т. е., че не са предоставени от банката на ищеца в този вид при
подписване на договора, а относно съдържанието им са протекли
преговори и клаузите са формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете
страни). Такова доказване не е проведено. Възраженията на ответника в обратния
смисъл са неоснователни.
Като съобрази
представените по делото доказателства въззивният съд намира, че в правилно
приложение на материалния закон СРС е приел, че атакуваните клаузи от договора за кредит не
са индивидуално уговорени, изготвени са предварително от банката и са типови.
Поради това не може да се приеме становището, че ищецът е имал възможност да
влияе върху съдържанието им по някакъв начин. Тези клаузи вече са били част от
съдържанието на договора за кредит, който е предложен
на ищеца направо за подпис. Ответникът не е представил и доказателства, ищецът
да е приемал или да е бил запознат с методологията за определяне измененията в
БЛП, приложена от банката.
От тълкуване
съдържанието на чл. 3, ал. 5 на договора се
установява, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на
договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните. Както
основателно приема и СРС, в договора не са предвидени
конкретни основания и критерии, при които е допустимо изменението на БЛП на
банката. Не е посочено при какви предпоставки възниква правото на банката да
увеличи или намали размера на БЛП, а оттам - да промени размера на лихвата
по кредита и респективно - месечната погасителна вноска.
В договора не е направена и препратка към правила или
методология за определяне на БЛП, не е посочено и от какви вътрешно
институционални или външни признаци се влияе същият. Доколкото в договора не
е посочено, че изменението на базовия лихвен процент зависи от фактори, които
са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то в случая
не може да се приеме, че е реализирано изключението на чл.
144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, в какъвто
смисъл се поддържат възражения във въззивната жалба.
На следващо място,
настоящият състав споделя изводите, че възможността банката да определи начина
на изчисляване на базовия лихвен процент (БЛП) по договора съставлява
възможност тя едностранно да определи съдържанието на договора.
Следователно, разпоредбата на чл. 3, ал. 5
от договора е неравноправна съгласно чл. 143, т.
10 ЗЗП, понеже е във вреда на потребителя (дава право на едностранно изменение
на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията
за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел
да облагодетелства страната, предложила промяната на договорната клауза)
и води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на
страните в зависимост от определяне съдържанието на едно понятие само от една
от тях).
Горопосоченото се отнася
и за клаузата на чл. 6, ал. 3 от договора.
В разглеждания случай не
е налице фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП:
1. доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата
страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в
7-дневен срок и 2. другата страна по договора да има право незабавно да го
прекрати. В процесния договор липсва клауза, която предоставя такава възможност
на потребителя. С чл. 8 от договора се предвижда единствено възможност за
кредитополучателя да изплати предсрочно дълга по кредита изцяло или частично,
което без съмнение не е равнозначно на уговорка за възможността за едностранно
прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване.
Налице е трайна съдебна
практика на Върховния касационен съд (ВКС), цитирана в Решение № 308/29.01.2019
г. по т. д. № 2931/2017 г., II ТО, която посочва, че клауза за изменение на
лихвения процент по договор за кредит е
допустима само ако съдържа изрично указание за потребителя относно начина, по
който ще бъде определен лихвения процент при изменение на определени фактори,
като в решението изрично е прието, че когато "потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например
с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит,
банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП". Във връзка с изложеното следва
да се приеме, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 от договора за кредит между
страните, тълкувани във връзка с установеното в чл. 12 от същия договор право
на жалбоподателя – ответник да изменя
лихвения процент по договора, са неравноправни като
нарушаващи чл. 143, т. 10 ЗЗП.
Съгласно чл. 147 ЗЗП клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен
начин. В Решение от 20.09.2017 г. на С. по дело С-186/ 16, постановено въз
основа на преюдициално запитване по сходен случай, е разяснено, че изискването
договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при
договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат
решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това означава, че
клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна
валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя
едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на
конкретния обхват в смисъл,
че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза
върху финансовите му задължения. В настоящия случай от формулировката на
клаузите на договора за кредит, обсъдени по-горе, не може да бъде направен
извод, че същите са написани ясно и разбираемо, така че ищецът не само да е
бил запознат граматически и формално с тях към момента на
сключване на договора, но и да е можел да прецени икономическите им
последици по отношение на личното му финансово състояние. При сключването на
договора банката разполага с достатъчна информация, добита от специалисти в
областта, относно движението в дългосрочен план на котировките на швейцарския франк,
за разлика от потребителя, който няма достъп до такава информация и
необходимите познания да предвиди мащабите на валутния риск. Освен това ищецът не е бил наясно и какво
точно ще дължи на банката с оглед на това, че не е знаел какъв конкретен
валутен курс ще приложи банката на всяка падежна дата. Налице е различно ниво
на информираност между търговеца и потребителя, като не са ангажирани
доказателства от страна на банката, че преди сключването на договора е запознал ищеца
с информацията, с която самият е
разполагал във
връзка с валутния риск, за да може той да прецени по-мащабно последиците от
сделката. Последното налага извод, че при сключването на клаузите от чл. 23 от договора
банката не е действала съгласно изискването за добросъвестност в гражданските
отношение и съответно в отношенията търговец-потребител.
Настоящият състав
намира, че клаузите на чл.1,ал.1; чл.1,ал.2; чл.2,ал.1; чл.3,ал.1; чл.3,ал.3;
чл.3,ал.5; чл.6,ал.2; чл.8,ал.2; чл.12,ал.1; чл.21,ал.1; чл.23,ал.1 и
чл.23,ал.2 от договора за кредит не са
съставени по прозрачен и достъпен начин, така че кредитополучателят да може да прецени,
на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от договора,
сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, във вреда на
потребителя, поради което са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП -
нищожни. Клаузите са във вреда на потребителя понеже дават неконтролируеми
права на другата страна по договора за кредит, не отговарят на изискванията на
добросъвестността и водят до неравновесие в правата на двете страни по
договора, като позволяват на банката безконтролно да променя съдържанието на
договорните отношения между страните.
Пред първата инстанция е
приета съдебно-счетоводна експертиза, чийто изводи настоящият състав кредитира
по реда на чл.202 ГПК. Чрез нея се установява, че при извършено сравнение на
паричните суми по първоначалния погасителен план и действително внесените
парични вноски надплатената сума вследствие на увеличения лихвен процент
възлиза на 13760,97 швейцарски франка – надплатената такса за управление е
187,11 швейцарски франка, надплатената сума за договорна лихва е 30074,71
швейцарски франка, а платената по-малко главница възлиза на 16500,85 швейцарски
франка, като за периода 01.05.2012 г. до 10.05.2017 г. надплатената сума за
месечни вноски възлиза на 4288,59 швейцарски франка. Според заключението
размерът на заплатената парична сума по договора за кредит е 290318,41
швейцарски франка, за част от които могат да бъдат установени курсови разлики
поради внасяне на суми в лева или евро по разплащателната сметка, при което
надплатената парична сума е 10218,55
лева, а в останалата част – за сумата от 198572,47 швейцарски франка не
могат да бъдат изчислявани курсови разлики, поради това че паричните суми са
внасяни по разплащателната сметка в швейцарски франкове, за периода 01.05.2012
г. до подаване на исковата молба за заплатена сума от 1029,25 швейцарски франка
се установяват курсови разлики, които по курс продава на банката към датата на
усвояване на кредита са 651,49 евро, а при прилагане курс продава към
съответния ден на вноската са 509,79 лева. Установява се от заключението, че
парична сума от 294041 швейцарски франка е постъпила по разплащателна сметка, открита
във франкове с титуляр О.Д., след което са извършвани прехвърляния по
разплащателна сметка в евро и разплащателна сметка в лева, от които са
извършвани всички транзакции, след приключване на операциите по усвояване на
кредита и изразходване на паричната сума, сметката в евро е замразена, а
сметката във франкове остава обслужваща кредита сметка. Според заключението
съгласно методологията за образуване на БЛП, БЛП представлява сбор от
трансферната цена на ресурса и буферна надбавка, компонентите, които са
включени са пазарните лихвени мерители, рисковата премия, разходи на банката за
поддържане на задължителни минимални резерви, буферна надбавка, но няма
математическа формула, която да определя относителното тегло на всеки от
компонентите, за процесния период са настъпили изменения в тримесечния либор на
швейцарския франк, рисковата премия на България, рисковата премия на Гърция, но
предвид липсата на математическо уравнение за изчисляване на БЛП не може да
бъде даден конкретен отговор при съпоставяне с реално заплатените парични суми
по месечните вноски, ако бъде извършено изчисляване на курса на франка към
еврото, дължимата вноска в евро би била 1516,63 евро, а при прилагане лихвения
процент на кредити в евро месечната вноска би била 1594,94 евро, при прилагане
на погасителен план в евро размерът на дължимите суми за периода 27.12.2007 г.
до 31.01.2017 г. е 175932,90 евро.
Видно е, че СРС е
присъдил на ищеца сумата 2000 евро, за каквато стойност е предявена
осъдителната претенция по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД.
С оглед на изложеното и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, в обжалваната част.
По разноските:
С оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 2 000 евро – за заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран,
Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 182080 от 01.08.2019 г. по гр.д. № 29478/2017 г. по описа на СРС, 42 с-в са
обявени за недействителни на основание чл.124, ал.1 вр. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.143 от ЗЗП клаузите на чл.1, ал.1; чл.1, ал.2; чл.2, ал.1; чл.3, ал.1;
чл.3, ал.3; чл.3, ал.5; чл.6, ал.2; чл.8, ал.2; чл.12, ал.1; чл.21, ал.1; чл.23,
ал.1 и чл.23, ал.2 от договор за потребителски кредит № HL 32586, сключен на
27.12.2007 г. между О.Й.Д. и „Ю. и е. д. Б."АД (с настоящо наименование „Ю.Б."АД);
осъден е „Ю.Б."АД, ЕИК ****** да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1
от ЗЗД на О.Й.Д., ЕГН **********, сумата от 2000 (две хиляди) евро,
представляваща надвзети суми вследствие на курсови разлики, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - на 10.05.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Ю.Б."АД, ЕИК ******** да заплати на О.Й.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2000 евро с левова равностойност 3966.11 лв. към датата на сключване на
договора за правна защита и съдействие -02.11.2020 г., разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.