Решение по дело №110/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Постъпила е искова молба от Постъпила е искова молба от Н. М. И. от [населено място], общ. [област], [област], с [ЕГН], действаща чрез адв. М. Б., в която се твърди, че с Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител на „ПО“ в ТП на НОИ - Кърджали й било отказано отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Сочи, че обжалвала постановеното разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Кърджали, като предвид липсата на правни познания и опит, в производството по обжалване на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. била представлявана от изрично упълномощен за това адвокат: Д. К. от Адвокатска колегия - [област], видно от сключен договор за правна защита и съдействие № **/*** г., за което заплатила в брой адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

С Решение № 2153-08-74/24.02.2023 г. на директора на ТП на НОИ Кърджали била отхвърлена жалбата срещу Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. Решението на директора на ТП на НОИ - Кърджали, било обжалвано пред Административен съд Кърджали, който с Решение № 185/15.05.2023 г., постановено по административно дело № 120/2023 г. по описа на Административен съд - Кърджали, отменил Решение № 2153-08-74/24.02.2023 г. на директора на ТП на НОИ Кърджали и потвърденото с него Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ - Кърджали. Решението на административния съд било оставено в сила с Решение № 3050/13.03.2024 г. по а.д. № 5738/2023 г. на ВАС.

Счита, че направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение при обжалване на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ - Кърджали, съставлявали имуществена вреда. Поради особеностите на предвиденото в специалния закон/КСО/ административно производство, разпореждането на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ - Кърджали не можело да бъде обжалвано директно пред съда. В КСО липсвал специален ред, по който страната, оспорваща административен акт по административен ред можело да търси направените разходи по повод на оспорването. В АПК въпросът с разноските в административното производство бил уреден в чл. 12. ал. 3 от АПК, а именно, че не се събират държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е предвидено в АПК или в друг закон, както и в случаите на обжалване на административни актове по съдебен ред. В глава шеста „Оспорване на административните актове по административен ред“ по АПК липсвала норма, уреждаща този въпрос. В съдебното производство на основание чл. 143 от АПК съдът се произнасял по отговорността за разноските и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция по делото, но не и за направените пред съответния административен орган при упражнено право на защита по административен ред. Съдебната практика приемала, че липсвал процесуален ред за присъждането на разноските, направени във връзка с обжалването по административен ред, поради което претенцията за обезщетяване на страна, направила разноски в производство по оспорване на акт по административен ред, поради липсата на друг специален ред, следвало да се реализира по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

С оглед горното намира, че в конкретния случай били налице предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 203 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като държавата отговаря за вредите, причинени от незаконосъобразни действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица в качеството им на административни органи при или по повод изпълнение на административна дейност, независимо дали длъжностното лице е действа.то виновно. изпълнение на административна дейност. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включвали следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка - пряка и непосредствена между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Съдебната практика на ВАС приемала, че пряката последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, тоест увреденото лице не би претърпяло вредите, ако не бе незаконосъобразния административен акт и ако административния орган или длъжностните лица бяха действали съобразно закона. Под вреди следвало да се разбират само тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следвало да бъдат и непосредствени, тоест да са настъпили на място и по време, следващо противоправния резултат.

В случая била налице предпоставката - отменен незаконосъобразен административен акт, издаден в изпълнение на административна дейност.

На следващо място, налице било и второто условие за възникване на право на обезщетение, т.е. настъпили вреди за ищеца, били пряко следствие от издадения незаконосъобразен административен акт - Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ - Кърджали.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди Национален осигурителен институт гр.София [улица], да заплати на Н. М. И. от [населено място], общ. [област], [област], с [ЕГН], сумата в размер на 300 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат в размер на 300 лв. за обжалване по административен ред на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ - Кърджали, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от завеждане на исковата молба до окончателното плащане на сумата, както и направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. От пълномощника адв. Б. е постъпила молба, в която поддържа иска и моли за решение в този смисъл.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът НОИ – София, чрез пълномощника юрисконсулт Х. депозира отговор на исковата молба, в който са изложени доводи за неоснователност на предявения иск. В тази връзка се сочат твърдения, че процесният договор за правна защита и съдействие е уреждал договорни отношения между страните – клиент и адвокат, по силата на който доверителят е заплатил адвокатско възнаграждение на адвокат, а не на ТП на НОИ – Кърджали. Изложени са съображения, че за заплатеното адвокатско възнаграждение ищцата не е понесла вреда, била получила правна помощ. Релевирани са доводи относно приложението на чл. 120, ал. 2 от КСО. В заключение се сочи, че в случай съдът уважи иска, то за целия спор то би се получило обезщетение общо в размер на 1300 лв. Моли съда да отхвърли предявения иск и присъди юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност релевира искане съдът да не присъжда или да намали адвокатското възнаграждение съобразно цената на иска.

В съдебно заседание не изпраща представител. От пълномощника юрисконсулт Б. е постъпило становище, в което поддържа депозирания отговор и оспорва предявения иск по основание. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло исковата молба като неоснователна и присъди юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура – Кърджали, прокурор В. изразява становище за основателност на исковата претенция. Счита, че в случая били налице всички изискуеми предпоставки за уважаване на иска, тъй като бил налице незаконен административен акт; касаело се за понесена имуществена вреда от ищеца, произтичаща от заплатения от нея адвокатски хонорар за обжалване на процесното разпореждане. Намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, които изцяло съответствали на въведеното правило в чл. 7 от Конституцията на Р България. Моли съда да уважи предявения иск.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 26.10.2022 г. Н. М. И. от [населено място], [област], с [ЕГН], е депозирала в ТП на НОИ – Кърджали Заявление с вх. № 2113-08-1975, с което е поискала да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО/л. 35 от а. д. № 120/2023 г. на Административен съд – Кърджали, прието като доказателство в настоящето производство/.

С Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г., издадено от ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали на ищцата е било отказано отпускане поисканата пенсия. Административният орган е изложил мотиви, че периода на майчинство се зачитал за осигурителен стаж, не следвало да се зачита за действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Предвид обстоятелството, че Н. И. е нямала 15 години действителен осигурителен стаж е бил постановен отказ да му бъде отпусната пенсия отпускане на ЛПОСВ/л. 57 от а. д. № 120/2023 г./.

Н. М. И. е обжалвала така постановеното разпореждане в срока чл. 117, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, при което е било постановено Решение № 2153-08-74/24.02.2023 г./л. 7 – л. 8 от а.д. № 120/2023 г./, издадено от директор на ТП на НОИ – Кърджали, с което жалбата против Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г., е била отхвърлена. В производството по оспорване по административен ред на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г., издадено от от ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали, ищцата е сключила Договор за правна защита и съдействие № **/*** г. с адв. Д. Й. К. от АК – [област], с договорено и заплатено, в брой, възнаграждение, в размер на 300 лв./л. 14, стр. 2 от а.д. № 120/2023 г./.

С Решение № 185/15.05.2023 г., постановено по а. д. № 120/2023 г. по описа на Административен съд – Кърджали, е било отменено Решение № 2153-08-74/24.02.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали, като съдът е постановил изпращане на преписката на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали за ново произнасяне по Заявление с вх. № 2113-08-1975/26.10.2022 г. на Н. М. И., при спазване на дадените указания по прилагането на закона. Изрично в мотивите на акта съдът е посочил, че решението на директора на ТП на НОИ и потвърденото с него разпореждане са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени. Решението на административния съд е оставено в сила с Решение № 3050/13.03.2024 г. по а.д. № 5738/2023 г. на ВАС.

При така събраните доказателства и приетите за установени обстоятелства, съдът намира предявеният иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за допустим и доказан по основание и размер.

При проверката на допустимостта на иска, съдът счита, че са налице положителните процесуални предпоставки, обуславящи правото на ищеца да иска от съда да се произнесе по предявените претенции, с които е сезиран. Допустимостта на иска се извежда от наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, че е неблагоприятно засегнат от отмененият като незаконосъобразен административен акт, издаден от ръководителят на „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали. Искът е допустим за разглеждане в производството пред Административен съд – Кърджали, по реда на глава ХІ от АПК/чл. 203 и сл./, като предявен пред съда по мястото на увреждането – чл. 7 от ЗОДОВ. В конкретния случай искът за обезщетение е предявен в 5-годишен срок от влизане в сила на съдебния акт, с който е бил отменен незаконосъобразният административния акт.

Процесуалната легитимация на страните в исковото производство следва от изложените в исковата молба твърдения, относно наличието на претендираното право и доколкото в конкретния случай ищецът твърди, че настъпването на вредите, за които се претендира да бъдат обезщетени, е резултат именно от издаването на незаконосъобразното разпореждане на длъжностно лице в ТП на НОИ - Кърджали, с което е му е било отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, то искът е насочен срещу носителя на пасивната процесуална легитимация – Национален осигурителен институт гр.София, който е юридическо лице и се явява пасивно легитимиран ответник в производството по аргумент от чл. 205, ал. 1 от АПК. В тази връзка, съгласно чл. 2, ал. 1 от Правилник за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, НОИ е юридическо лице със седалище в гр. София, каквито очевидно не са териториалните поделения - чл. 9, ал. 1 от Правилника.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество, като се произнесе дали са налице кумулативните елементи от сложния фактически състав за ангажиране отговорността на НОИ – София, за причинените имуществени вреди на Н. М. И.. Носител на доказателствената тежест за установяване на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, е ищецът, който следва да установи в процеса, при условията на пълно и главно доказване, въведените с исковата молба фактически твърдения и обстоятелства, на които основава претенцията си.

За уважаването на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да е налице отменен като незаконосъобразен административен акт и настъпили причинени вреди - щети или пропуснати ползи, които следва да се намират в причинно-следствена връзка с отменения незаконосъобразен акт. Отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е обективна, т.е. държавата отговаря за вредите, причинени от незаконосъобразни бездействия на нейни органи и длъжностни лица в качеството им на административни органи, при или по повод изпълнение на административна дейност, независимо дали длъжностното лице е действало виновно, като първото условие е актът да е в изпълнение на административна дейност.

В случая е безспорно, че е налице отменен като незаконосъобразен административен акт – Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали, с което е бил постановен отказ по Заявление с вх. № 2113-08-1975/26.10.2022 г. на Н. М. И., да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО, потвърден с Решение № 2153-08-74/24.02.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, които актове са отменени с влязло в сила Решение № 185/15.05.2023 г. по а. д. № 120/2023 г.

Отменените като незаконосъобразни решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали и разпореждане на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали са индивидуални административни актове. С процесното разпореждане е бил постановен отказ за предоставяне на претендирано право, за което съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КСО е предвидено задължително административно обжалване.

С други думи налице е първата от по-горе посочените предпоставки за реализиране на отговорността по ЗОДОВ.

Както в КСО, така и в АПК липсва специален ред, по който страната в оспорване на актовете по административен ред може да търси направените от нея разноски в това производство. Към настоящия момент е действаща разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. (ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г.), съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие пред административен орган възнаграждението се определя по реда на предходните алинеи. Законодателният пропуск, относно присъждане на разноски сторени в административното производство не може да се запълни с прилагането на чл. 143 от АПК по аналогия, тъй като тази разпоредба регулира разпределеното на разноските, направени само в съдебното производство, поради което нормата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ се явява неприложима. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК не може да бъде прилагана по аналогия от съда, като основание за присъждане на разноски, направени в производството пред директора на ТП на НОИ, развило се по реда на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КСО. Прилагането на посочената процесуална норма/чл. 143/ по аналогия е недопустимо. Единствената възможност за страните в този случай е да реализират правата си по исков ред. В този смисъл е налице и съдебна практика - Решение № 3407 от 9.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 16005/2010 г., IV о., Решение № 12086 от 28.09.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8835/2011 г., IV о.

С други думи, единственият начин да се търси възстановяване на заплатено адвокатско възнаграждение от страната в производството по административно оспорване е по реда и при условията на ЗОДОВ.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая е налице и втората от горецитираните предпоставки, а именно настъпилите за ищеца вреди да са в причинно-следствена връзка с отменения незаконосъобразен акт. В тази връзка по делото е безспорно, че в производството по оспорване на разпореждането пред административния орган, ищецът е упълномощил адвокат, за което е заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., което се установява от приложения по а.д. № 120/2023 г. в оригинал Договор за правна защита и съдействие № **/*** г.

Ищецът не би ангажирал адвокат и не би заплатил адвокатско възнаграждение, ако не е било издадено незаконосъобразното Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г., за което, както вече бе посочено по горе законодателят е предвидил задължително обжалване по административен ред. В конкретния случай е налице намаляване на имуществото на Н. И., поради заплащане на адвокатско възнаграждение, което е предизвикано от издаване на незаконосъобразното разпореждане, материализиращо отказ за предоставяне на заявеното право. В тази връзка, издаденият административен акт е необходимо условие за съществуване на договора за правна помощ и съдействие, сключен именно с цел защита срещу конкретния акт, с който неблагоприятно е засегнат ищецът.

Настоящият състав приема, че адвокатската защита е израз на обичайната грижа на лицето за охраняването на неговите права и интереси, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт. По тези съображения неоснователни са доводите на ответника, че от отмененото разпореждане за ищеца не са произтекли преки вреди.

В конкретния случай, ангажираният адвокат е осъществил реално предмета на договора за правна защита и съдействие, като уговореното възнаграждение е било заплатено в брой от ищеца.

Отново следва да се отбележи, че след като в закона не е предвиден специален ред за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в хода на производството по задължителния административен контрол по чл. 117 от КСО, невъзстановените разходи за адвокатски хонорар представляват имуществена вреда, за която ответникът дължи обезщетение, на основание чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ.

По силата на чл. 4 от ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

По изложените съображения съдът намира за установено по делото, че налице пряка причинно-следствена връзка между изплатената сума за адвокатско възнаграждение от страна на ищеца във воденото пред директора на ТП на НОИ – Кърджали производство по оспорване по административен ред на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали. Видно от съдържанието на приложения Договор за правна защита и съдействие № **/*** г. и пълномощното към него от същата дата (обсъдени по-горе), безспорно са били изготвени за оказване на правна защита и съдействие в производството по оспорване на разпореждането пред директора на ТП на НОИ. Доколкото в договора за правна защита и съдействие изрично е отразено/словесно и с цифри/, че е заплатена договорената сума от 300 лв. в брой, то доказано се явява и твърдението, че посочената сума е изплатена от ищеца в брой, при сключването на договора. Цитираният договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила уговорения размер на адвокатското възнаграждение.

В случай, че заявеното право на пенсия не е било отказано с горепосоченото разпореждане, а своевременно признато от органа, а не едва след постановяване на съдебното решение, ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение за оспорване по административен ред, което пък е задължително условия за последващо оспорване по съдебен ред.

Съдът намира за неоснователен довода на пълномощника на ответника, че искът следва да бъде отхвърлен, обоснован с приложението на чл. 120, ал. 2 от КСО, съгласно която норма при обжалване по административен ред жалбоподателят няма право на платеното възнаграждение за адвокатска защита. В тази връзка следва да се отбележи, че действащата към момента редакцията на нормата е в сила от 01.08.2023 г., като производството по административно обжалване на отменения като незаконосъобразен ИАА е протекло м.2.2023 г., т.е. преди действието на горепосочената редакция на нормата.

На следващо място, настоящият състав счита, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КСО не аргументира извода за неоснователност на исковата претенция по ЗОДОВ. Буквалният прочит на съдържанието на нормата обоснова нормативно въведена пречка за жалбоподателя при провеждането на административно обжалване на актове по реда на чл. 117 от КСО/задължителния административен контрол/, да търси възстановяване на заплатеното адвокатско възнаграждение в това производство, респ. от административния орган. Това от своя страна не би могло да възпрепятства възможността за жалбоподателя да претендира обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от разходите за заплатено адвокатско възнаграждение в производството по административно обжалване, по реда на ЗОДОВ, след отмяната на ИАА. Да се приеме обратното, че чл. 120, ал. 2 от КСО въвежда безусловна и категорична пречка за съответното лице да търси възстановяване на понесените от него разходи за адвокатско възнаграждение, изобщо и независимо от изхода на проведеното оспорване по административен ред на акта, би означавало, в разрез с чл. 5, ал. 1 от Конституцията, да се приложи норма, която е в пряко противоречие с чл. 7 от Конституцията на Република България, съгласно която разпоредба държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Именно в съответствие с посочената разпоредба на Конституцията са и нормите на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, изразяващи общия принцип, визиран в чл. 7 от Конституцията, който има всеобхватен характер, действащ спрямо всички.

Не може да се приеме и че нормата на чл. 120, ал. 2 от КСО е относима към чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, която хипотеза предвижда, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, ЗОДОВ не се прилага. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ, обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и 2, чл. 2а и чл. 2б, ал. 1, може да се търси по този закон, а не по общия ред. Настоящият случай касае претенция за обезщетение за имуществени вреди, вследствие на отменен като незаконосъобразен ИАА, поради което приложими са разпоредбите на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ.

Съдът счита, че размерът на възнаграждението по договора за правна защита и съдействие е съразмерен с извършената реална правна защита, поради което така поисканият размер на обезщетение от 300 лв. се явява доказан, т.е. същият би обезщетил ищеца за действително понесените от него вреди от причиненото му от държавния орган непозволено увреждане.

С други думи, в конкретния случай претендираното обезщетение, произтичащо от уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за производство по обжалване пред административния орган, не надвишава разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. За прецизност следва да се отбележи, че към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, размерът на възнаграждението е бил под минимално предвидения в чл. 8, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 4 на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Съдът намира, че така заплатеното възнаграждение не е прекомерно и отразява реално извършените процесуални действия от страна на пълномощника. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно Решение на Съда от 25 януари 2024 година по дело C-438/22: (т. 54) - член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба; (т. 61) - член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Цитираното решение, обаче не може да обоснове неоснователност или прекомерност на настоящата искова претенция. В случая се претендира обезщетение за имуществени вреди, произтичащо от заплатено адвокатско възнаграждение, а не присъждането на деловодни разноски от такъв характер. Единствено при решаване на въпроса по възлагането на разноските в съдебното производство, съдът следва да се съобрази с даденото разрешение в решението на СЕС и откаже да приложи предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери, при което присъди размер на възнаграждение, който е по-нисък от минималния предвиден в наредбата, при наличието на условията за това, респ. когато възнаграждението не съответства на фактическата и правна сложност на делото, на осъществените процесуални действия и др. Решението на СЕС касае задължението на съда да не се съобразява с предвидените в тази наредба минимални размери на адвокатско възнаграждение, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. За прецизност, цитираното решение по никакъв начин не въвежда изискването, когато съдът възлага разноските, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение, при заплатено такова в минимален размер съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г., автоматично да присъжда разноски от такъв характер в по-нисък размер.

Според съда по делото не са налице предпоставките за приложението на чл. 5 от ЗОДОВ. В настоящия казус са неприложими хипотезите на визираната норма, която в ал. 1 предвижда отпадане на отговорността на държавата за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, и в ал. 2 регламентира намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за това. Липсват каквито и да са доказателства, от които да се изведе изводът, че в конкретния случай единствено ищецът е виновен за настъпилия вредоносен резултат, респ. че поведението на пострадалия е единствен казуален фактор или, че поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган, респ. с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат

Предвид горното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и цена от 300 лв., се явява основателен и доказан по размер, поради което следва да бъде постановено решение, с което да бъде осъден Национален осигурителен институт гр. София да заплати на Н. М. И. от [населено място], общ. [област], [област], с [ЕГН], сумата в размер на 300 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат в размер на 300 лв. за обжалване по административен ред на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали, пред директора на ТП на НОИ - Кърджали.

Върху така присъдената главница, респ. с оглед уважаването на иска за обезщетение, предвид депозираното надлежното искане от страна на ищеца за присъждане на законна лихва, то основателен се явява и акцесорния иск за присъждане на законна лихва, а именно: върху обезщетението следва да бъде присъден законна лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 15.03.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на делото и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и деловодни разноски в исковото производство, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса, а именно в размер на 410 лв., от които внесена държавна такса в размер на 10 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., заплатено в брой съгласно Договор за правна защита и съдействие от 14.03.2024 г. Заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е в съответствие с фактическата и правна сложност на делото и съответства на осъществените процесуални действия от страна на пълномощника, поради което следва да бъде присъдено в пълен размер.

Водим от горното и на основание чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 4 и чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт със седалище и адрес на управление: [населено място] ***, [улица], да заплати на Н. М. И. от [населено място], общ. [област], [област], с [ЕГН], сумата в размер на 300 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат в размер на 300 лв. за обжалване по административен ред на Разпореждане № 2113-08-1975#10/18.01.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали, пред директора на ТП на НОИ – Кърджали, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 15.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт със седалище и адрес на управление: [населено място] ***, [улица], да заплати на Н. М. И. от [населено място], общ. [област], [област], с [ЕГН], деловодни разноски в размер на 410 лв.

Препис от решението да се връчи на страните.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС, чрез Административен съд – Кърджали, в 14 - дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.