№ 53
гр. Варна, 20.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20243001000477 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на Н.
Н. Н. от ***** срещу решение №75/11.07.2024 г. постановено по т.д. №145/2023 г. по описа
на ДОС, в частта с която съдът е отхвърлил предявения от Н. Н. Н. от ***** срещу
„Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, с ЕИК *********
със седалище гр. София, иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на
29.05.2023 г., около 20:20 часа в *****, по ул. „Чипровска“ № 4 по вина на водача на лек
автомобил марка и модел „БМВ 320 И“ с ДКН *****, който към момента на произшествието
е бил застрахован в ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“, за горницата над 25 000 лева до 80 000 лева, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 27.09.2023 година до окончателно
изплащане на задължението.
Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на
решението, изразяващи се в противоречие с материалния закон – чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че
присъденото обезщетение е занижено и не отговаря на действителния обем претърпени
болки и страдания. Счита, че няма основания за намаляване размера на обезщетението, тъй
като не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
Насрещната страна „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и
Здраве“ АД, с ЕИК ********* със седалище гр. София е подала писмен отговор, в който
оспорва жалбата.
В останалата част, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Тъй като първоинстанционният акт се обжалва частично, само по иска за заплащане
1
на обезщетение за неимуществени вреди, за горницата над 25 000 лв., решението е влязло в
сила в осъдителната част за сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, поради което е формирана сила на пресъдено нещо относно
основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните
по материалното правоотношение и съдържанието му. Така, отчитайки обективните и
субективни предели на формираната сила на пресъдено нещо на решението на ОС, следва да
се приеме, че по делото са установени предпоставките за ангажиране на отговорността на
ответника по предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Основните спорни въпроси, за разрешаване на които е сезиран въззивният съд, са
свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по
правилото на чл.52 ЗЗД, както и с наличието или не на съпричиняване на вредоносния
резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивникът поддържа неправилно определяне на
дължимото обезщетение, посредством намаляването му при нарушение принципа за
справедливост и липса на съпричиняване на вредоносния резултат, като се позовава на
влязлото в хода на делото в сила, определение от 05.11.2024 г., постановено по НОХД
433/2024 г. по описа на ДОС, с което е одобрено споразумение между ОП – Добрич и
деликвента М.М., по силата на което последният е признат за виновен в това, че на
29.05.2023 г., в *****, по ул. „Чипровска“ № 4, при управление на лек автомобил марка и
модел „БМВ 320 И“ с ДКН *****, умишлено е причинил на Н. Н. Н. от ***** средна
телесна повреда, изразяваща се в счупване на първа метакарпална кост на лявата ръка,
счупване на медиалния израстък на лева глезенна става и изкълчване на лява скочна става.
В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото
на чл. 269, изр.2 ГПК.
От съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл.
и експертни заключения се установява, че въззивникът Н., в резултат на произшествието е
получил счупване на първата метакарпална кост на лявата ръка, счупване на вътрешния
глезен на лявата глезенна става и изкълчване на долна скочна става. В период околко месец
ищецът е имал нужда от помощ за ежедневните си нужди. При извършения преглед от
вещото лице по назначената медицинска експертиза е констатиран лек оток около външния
глезен на лявата глезенна става и леко ограничаване на извиването на стъпалото навън,
както и слабо изразен твърд оток на мястото на счупването на лявата ръка, но в същото
заключение е посочено, че за ищеца няма настъпили усложнения и няма данни периода му
на възстановяване да надхвърля обичайния за този вид травми.
От показанията на свидетелите Ал.И. и Г. Н.а, които съдът цени като непосредствени
и при отчитане на възможната им заинтересованост на основание чл.172 от ГПК се
установява, че след инцидента въззиваемият е бил настанен в болница, бил е напълно
неподвижен, не можел да се обслужва сам, имал нужда от постоянни грижи, оплаквал се е от
болки, което е налагало прием на обезболяващи. Това състояние е продължило и след
изписването му от болницата, като в продължение на месец не е можел да стане от леглото,
а после е започнал да се раздвижва и да посещава кинезетерапевт. Според свидетелите и към
настоящият момент, въззиваемият изпитва болки и има ограничения в движението на крака,
като леко накуцва. Двамата свидетели обясняват, че в психическото състояние на ищеца
настъпила съществена промяна, затворил се в себе си, ограничил е контактите, станал е по-
мълчалив.
По отношение на размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя
винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и
тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и
страдания, физическите, но и психологическите последици за увредения, както и
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, преценени адекватно
и в тяхната съвкупност. В тази връзка следва да се изтъкне, че именно посочената динамика
в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на
застрахователно покритие за неимуществени вреди и законодателното задължение за
2
тяхното периодично осъвременяване. Задължението на застрахователя е функция от
задължението на застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете
задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния
договор.
Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези
доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди
/болки и страдания/, тогава решението е постановено в съответствие с принципа на
справедливост. В този смисъл е и константната съдебна практика - Решение № 356 от
09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на Върховен касационен съд; Решение № 356 от
09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на Върховен касационен съд и редица други.
Степента, характерът и видът на уврежданията, посочени по-горе в мотивите, са
обусловили болки, страдания със значителен интензитет, причинили са невъзможност
за самообслужване за елементарни дейности – хранене, обличане, ходене до тоалетна,
къпане и др. и необходимост от активната чужда помощ за около два месеца, като
въпреки липста на усложнения, процесът на възстановяване не е приключил напълно.
Преживеният стрес, проявените страхови изживявания и отбягващо поведение, обосновават
извод за значителни физически и психически страдания и негативни емоционални
преживявания, които ищецът е претърпял и ще продължава да търпи, с оглед
неблагоприятните прогнози за възможност за пълно възстановяване на физическото и
психическото здраве, като последица от получените травматични увреждания. Засегнати са
значими за пострадалото лице човешки потребности. Настъпила е промяна в
обичайния начин на съществуване и живот, било е невъзможно самостоятелно
функциониране за значителен период от време, затруднено е бил упражняване на
професионална дейност, а преживяното събитие, причинило значителни болки и
страдания, е провокирало у пострадалото лице последваща висока тревожност и
негативни емоционални преживявания.
Наред с това, следва да се съобрази, че болките и страданията, във физически,
психологичен и емоционален план, не се ограничават само до изживените в момента на
самото престъпление болки и страдания, а продължават и след това. Анализът на събраните
доказателства сочи, че претърпения инцидент се е отразил съществено върху
неимуществената сфера на въззиваемия, поради което критерият на справедливостта изисква
да бъде определено обезщетение, което в най-пълна степен да репарира неблагоприятните
последици върху личността на пострадалия.
Предвид това и съобразявайки се с факта, че повече от година пострадалата е търпяла
физическите последствия от произшествието, а към настоящия
Като съобрази всички установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне
размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/1968г. по
приложението на чл. 52 ЗЗД, в това число социалния статус на ищеца, общественият
критерий за справедливост на дадения етап на социално–икономическото развитие в
страната, лимитите на застрахователни обезщетения, както и предвид обичайната съдебна
практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на
вредите, настоящият състав на въззивния съд намира, че справедливият размер по смисъла
на чл. 52 ЗЗД е 50 000 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази
разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само
заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са
причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или
бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде
неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или
3
бездействията на деликвента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността
на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието
на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и вредата. Във
всички случаи действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на
общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с
непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква
противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата
вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на
съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението
на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.
Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява санкция за
неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение.
Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на който правото свързва
определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в
намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното
увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от
допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично
начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий
в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема
предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между
тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не
се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато
съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да
разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на
обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта
на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако
вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението,
то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са
равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий
за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое
усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки
един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на
дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с
друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на
непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.
Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос
на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай може да
бъде по-голям от този на деликвента.
Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението да търпи
негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението. Същото
обаче не поражда субективни права за деликвента и не може да бъде релевирано от него чрез
самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен иск за
обезщетение за вредите от непозволеното увреждане.
Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като
с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен да извършва
служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се
намалява задължително. С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството,
това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба.
Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на
ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради
което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за
установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване,
което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на
4
съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му
не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и
обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези
изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по
делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване,
както и на събраните във връзка с тях доказателства.
В срока за отговор на исковата молба, ответното застрахователно дружество е въвело
в предмета на производството възражение за съпричиняване на вредонносния резултат
изразяващо се в целенасочено покатерване върху капака на потеглящия автомобил.
За да приеме наличието на съпричиняване в размер на 50%, първоинстанционния съд
изцяло е кредитирал показанията на деликвента М.М. като е приел, че пострадалият
съзнателно се е качил на капака на автомобила за да му попречи да потегли, като с това
поведение е допринесъл за настъпване на вредите.
От представеното във въззивното производство като доказателство определение от
05.11.2024 г., постановено по НОХД 433/2024 г. по описа на ДОС се установява, че между
ОП – Добрич и деликвента М.М. е одобрено споразумение, по силата на което последният е
признат за виновен в това, че на 29.05.2023 г., в *****, по ул. „Чипровска“ № 4, при
управление на лек автомобил марка и модел „БМВ 320 И“ с ДКН *****, умишлено е
причинил на Н. Н. Н. от ***** средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на първа
метакарпална кост на лявата ръка, счупване на медиалния израстък на лева глезенна става и
изкълчване на лява скочна става.
Съгласно чл.383, ал.1 от НПК, одобреното от наказателния съд споразумение има
последиците на влязла в сила присъда. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и
виновността на дееца.
Видно от постигнатото споразумение пред наказателния съд, деянието е извършено
при евентуален умисъл като форма на вината. Деецът се е признал за виновен за
извършеното престъпление по чл. 343, ал. 3 пр. последно вр. с чл. 342 НК и умишленото
нанасяне на следна телесна повреда.
При така установеното, имайки предвид и експертизите пред първата инстанция,
въззивният съд приема следния механизъм на произшествието: Пострадалият е застанал
пред спрелия автомобил, в опит да осуети потеглянето му. Водачът е имал пряка видимост
към пешеходеца, потеглил е право срещу него, с постоянно нарастващ интензитет. След
първоначалното съприкосновение, което също е било възприето от водача, той е продължил
да ускорява скоростта, пешеходецът се е задържал за кратко време върху капака на
превозното средство, докато е изпаднал от него пред автомобила. Във всеки един момент до
изпадането на пострадалия пред автомобила, водачът е имал техническата възможност да
предотврати инцидента, т.е. е имал пълен контрол върху случващото се на пътя.
Настоящият състав не кредитира показанията на деликвента М.М., тъй като същите
са в разрез с възприетото от експертизите и задължителната сила на споразумението
одобрено в наказателното производство.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че единствената причината за настъпването
на инцидента поведението на водача на МПС-то, тъй като привеждането на автомобила в
движение и насочването му към пострадалия е зависело изцяло от неговата воля и действия.
Тъй като не се установи причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат, то не са налице основания за намаляване на така
определения от съда размер на дължимото застрахователно обезщетение.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че обжалваното решение в
отхвърлителната част за горницата над 25 000 лева до 50 000 лева следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови друго, с което допълнително в полза на Н. Н. се присъдят 25
5
000 лева /над присъдените от първата инстанция/, ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на исковата молба – 27.09.2023 г. до окончателното плащане на сумата.
Решението в частта за горницата над 50 000 лева до претендираните 80 000 лева,
следва да сее потвърди.
С оглед изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта, с която Н. Н. Н.
от ***** е осъден да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и
Здраве“ АД, със седалище гр.София, разноски в първоинстанционното производство, за
горницата над 825 лева до присъдените 1512.50 лева.
Въззивникът е отправил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство и защита в производството, в размер на 4200 лева с ДДС.
Страната е представила списък с разноски по чл.80 ГПК, договор за правна защита и
съдействие и доказателства за изплащане на претендираното адвокатско възнаграждение. От
страна на въззиваемия е отправено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
При направено възражение за прекомерност на възнаграждението, съдът дължи
преценка освен за интереса по спора, така и на други обстоятелства, свързани с преценка на
правна и фактическа сложност на спора, извършените по делото процесуални действия,
присъденото от първата инстанция възнаграждение и др. С оглед задължителния характер на
даденото с решение на СЕС по дело С - 432/2022 г. тълкуване, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни и
не обвързват съда. Делото се отличава с известна фактическа и правна сложност, доколкото
излиза извън типичните случаи на предявени срещу застрахователя преки искове.
Производството пред въззивния съд е протекло в едно съдебно заседание, в което се е явил
процесуален представител на въззивника, който по-късно е представил и писмена защита.
Съобразно уважената част от жалбата, адвокатското възнаграждение възлиза на 1909 лева,
поради което съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, в полза на
въззивника следва бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, за защита пред
въззивната инстанция в размер на 1700 лева.
С оглед направеното искане и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, в полза на въззивника,
следва да се присъдят и направените в първоинстанционното и въззивно производство
разноски за заплащане на държавни такси и възнаграждения за вещи лица, съразмерно
уважената част от жалбата, в размер на 281 лева за първата инстанция и 55 лева за
въззивната инстанция.
На осн. чл.78, ал.6 от ГПК и като съобрази частта от държавната такса, от внасяне на
която ищецът не е бил освободен, въззиваемото „Застрахователно акционерно дружество
ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, със седалище гр.София, следва да бъде осъдено да заплати
в полза на съда, държавна такса върху уважената част от иска, в размер на 960 лв. и
държавна такса за въззивно обжалване върху уважената част от иска в размер на 450 лв.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 75/11.07.2024 година по търг.дело № 145/2023 година на ДОС,
в частта с която е отхвърлен предявения от предявения от Н. Н. Н. от ***** срещу
„Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, с ЕИК *********
със седалище гр.София, иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на
29.05.2023 г., около 20:20 часа в *****, по ул. „Чипровска“ № 4 по вина на водача на лек
автомобил марка и модел „БМВ 320 И“ с ДКН *****, за горницата над 25 000 лева до 50 000
лева, както и в частта, с която Н. Н. Н. от ***** е осъден да заплати на Застрахователно
акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, със седалище гр.София, разноски в
6
първоинстанционното производство, за горницата над 825 лева до присъдените 1512.50 лева,
като вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, ж.к.
„Дианабад“, бул. „Г. М. Д.“ № 1 ДА ЗАПЛАТИ на Н. Н. Н., с ЕГН ********** и постоянен
адрес *****, *****, сумата от 25 000 /двадесет и пет хиляди/ лева, представляваща
допълнително обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на
29.05.2023 г., около 20:20 часа в *****, по ул. „Чипровска“ № 4, по вина на водача на лек
автомобил марка и модел „БМВ 320 И“ с ДКН *****, който към момента на произшествието
е бил застрахован в ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“, на основание чл.432, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 27.09.2023 г. до окончателно изплащане на
задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75/11.07.2024 година по търг.дело № 145/2023 година
на ДОС, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, ж.к.
„Дианабад“, бул. „Г. М. Д.“ № 1 ДА ЗАПЛАТИ на Н. Н. Н., с ЕГН ********** и постоянен
адрес *****, *****, сумата от 1700 /хиляда и седемстотин/ лева, представляващи
направените разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство и защита във въззивното производството, както и сумата от 336 /триста
тридесет и шест/ лева, представляващи направените в първоинстанционното и въззивно
производство разноски за заплащане на държавни такси и възнаграждения за вещи лица,
съразмерно уважената част от жалбата, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, ж.к.
„Дианабад“, бул. „Г. М. Д.“ № 1, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на Апелативен съд – Варна, сумата от 960 /деветстотин и шестдесет/ лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от иска и сумата от 450
/четиристотин и петдесет/ лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване
върху уважената част от исковете, на осн. чл.78 ал.6 от ГПК.
Решението подлежи обжалване при условията на чл.280 от ГПК пред Върховен
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7