Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 24. 11. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II – Д въззивен състав, в открито
съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
Председател: Красимир Мазгалов
Членове: 1. Силвана Гълъбова
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия
Любомир Игнатов в. гр. дело № 1943 по
описа на Софийския градски съд за 2020
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от
ищцата в първоинстанционното производство З.М.М. с ЕГН **********,
адрес ***, съдебен адрес *** (въззивница) чрез упълномощения представител
адвокат В.К. срещу
решение № 286030, постановено на 26. 11. 2019 г. от Софийския районен съд, 33-ти състав, по гр. дело № 12566 по описа за 2019 г. (обжалвано решение). С
обжалваното решение първостепенният съд изцяло е отхвърлил предявения иск за
присъждането на сумата 250 лева, представляваща имуществена вреда, изразяваща
се в заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие в
рамките на изпълнително производство.
Въззивницата-ищца
обжалва решението с твърдения, че то е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано. Твърди, че между страните по делото е безспорно установено, че ищцата
е заплатила доброволно задължението си преди образуването на изпълнителното
дело. Намира, че щом като то въпреки това е било образувано и тя е сторила
разноски за процесуална защита, то тези разноски съставляват претърпяна
имуществена вреда. Оспорва извода на първостепенния съд, че плащането е било
направено по погрешна сметка, като изтъква, че няма правно основание, на което
да е длъжна да заплати сумата на кредитора по определена негова сметка.
Заявява, че не е знаела и не би могла да знае целевото предназначение на всяка
една от платежните сметки на кредитора. Отрича да е необходимо изрично
уведомление за извършеното плащане, при положение, че е платено. Претендира
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство „У.Б.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление ***, пл. „********(въззиваем). Той е взел становище за
неоснователност на въззивната жалба в хода на устните състезания пред въззивния
съд. Претендира разноски.
След като съобрази доводите във въззивната жалба и
събраните от първоинстанционния съд доказателства, Софийският градски съд
направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е постъпила в законоустановения срок срещу обжалваем
съдебен акт от заинтересована страна и чрез надлежно упълномощен процесуален
представител. Към нея е приложен документ за внесена държавна такса в
необходимия размер. При това положение въззивната жалба е процесуално
допустима.
При служебна проверка въззивният съд констатира, че решението на първата
инстанция е валидно.
По допустимостта на обжалваното решение и дадената от първостепенния съд
правна квалификация на претендираното материално право, за които въззивният съд
следи служебно, трябва да се отбележи следното. В исковата молба се съдържат
твърдения, според които ищцата е била осъдена да заплати парична сума на
ответника, че го е сторила своевременно, но че ответникът въпреки това след
плащането се снабдил с изпълнителен лист и образувал изпълнително производство
срещу нея, в рамките на което тя сторила разноски за адвокатско възнаграждение.
Претендира като обезщетение за вреди стойността на адвокатското възнаграждение
по изпълнителното производство. При тези твърдения и при това искане първостепенният
съд в началото е дал неправилна правна квалификация на иска по чл. 55 ЗЗД (при
това без да уточни алинеята и конкретното предложение). След това с определение
е отменил хода по същество и е дал нова правна квалификация на иска по чл. 45 ЗЗД, съответно на който разпределил и доказателствената тежест между страните.
Едва с мотивите към обжалваното решение (но не и в самото решение) е дал
правилната правна квалификация по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
съобразявайки, че юридическите лица могат да носят гаранционно-обезпечителна
отговорност по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, но не и деликтна
отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД (т. 1 от Постановление на Пленума на ВС № 7 от
1959 г.). Макар и първата инстанция да не е обявила своевременно правилната
правна квалификация на страните, те все пак са успели да представят относимите
към иска по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД доказателства, не са спорили
относно обстоятелствата, за които не са били представени доказателства и не се
е стигнало до подменяване на правнорелевантните факти по спора. Поради тези
причини обжалваното решение все пак не следва да бъде обезсилвано и връщано за
ново разглеждане.
Относно правилността на обжалваното решение съдът е обвързан от доводите
във въззивната жалба (чл. 269, изр. второ ГПК) и приема следното.
По предявения иск в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно
и главно доказване, че е заплатила изцяло задължението в полза на ответника, че
негови служители въпреки това противоправно и виновно при или по повод на изпълнението
на службата си са поискали издаването на изпълнителен лист за задължението и са
образували изпълнително производство въз основа на него (като е
правноирелевантно кои тъкмо са въпросните служители – Решение № 27 от 1982 г.
по гр. дело № 126 от 1981 г. на ОСГК на ВС), че е уговорила и заплатила
разноски за адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство в размер на
250 лева, както и наличието на пряка причинна връзка между виновното поведение
на съответните служители на ответника и заплащането на съответното адвокатско
възнаграждение.
При установяване на горните обстоятелства в доказателствена тежест на
ответника е да установи липсата на вина у служителите си (чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
Страните не спорят, а и от данните по делото се установява, че с влезли в
сила съдебни актове въззивницата-ищца е била осъдена да заплати в полза на
въззиваемия-ответник парични задължения за деловодни разноски в общ размер на
3 367 лева. Още след постановяването на въззивното решение въззиваемият-ответник
възложил на свои служители да се снабдят с изпълнителен лист за част от сумата
и такъв бил издаден на 14. 11. 2017 г. На 16. 07. 2018 г. ВКС не допуснал
въззивното решение до касационно обжалване и осъдил въззивницата-ищца и за
разноски в касационното производство. С платежно нареждане, изпълнено на 18.
08. 2018 г., въззивницата-ищца превела всички дължими разноски по платежна
сметка на въззиваемия-ответник, като изрично посочила като основание на
плащането номера на първоинстанционното дело и стойностите на задълженията за
разноски за всяка една от трите инстанции. Въпреки това около една седмица
преди 05. 10. 2018 г. въззиваемият-ответник възложил на свой служител да се
снабди с изпълнителен лист и за разноските, присъдени от ВКС. След това било
възложено въз основа на двата изпълнителни листа да бъде поискано образуването
на изпълнително производство, за което била подадена молба чрез юрисконсулт Р.
на 16. 11. 2018 г. След 21. 11. 2018 г. частният съдебен изпълнител връчил
покана за доброволно изпълнение на въззивницата-ищца за сумата 3 367 лева,
а освен нея и за разноски по изпълнението в размер на 575 лева и 62 стотинки. С
поканата за доброволно изпълнение тя била уведомена и че е наложен запор върху
банковите ѝ сметки в две банки. На 21. 01. 2019 г. въззивницата-ищца
сключила договор за правна защита и съдействие с адвокат К., чийто предмет се
изразявал в „правна защита“ по съответното изпълнително дело. Тя поела
задължение да заплати на адвоката възнаграждение в размер на 250 лева в брой,
чието реално заплащане се удостоверява от самия договор, съдържащ разписка. На
същия ден подала чрез адвокат К. молба за прекратяване на изпълнителното
производство, придружена с документ за изплащане на задължението преди
образуването му. На 13. 02. 2019 г. с електронно изявление до съдебния
изпълнител въззиваемият-ответник потвърдил погасяването на вземането в размер
на 3 367 лева и помолил делото да бъде „свършено“, при което съдебният
изпълнител го прекратил на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да отхвърли изцяло предявения иск първостепенният съд е приел, че
ответникът и неговите служители не са действали противоправно, че ищцата не е
уведомила ответника за извършеното плащане с молба по исковото производство или
подадена извънсъдебно, че плащането е било направено по ненадлежна банкова
сметка ***е на изпълнителното производство не съставлява правна сложност и че
представлява действие по смисъла на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Всъщност по иска с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД
не става въпрос за противоправно и виновно поведение на въззиваемия-ответник.
Възложената от него дейност е правомерна, а противоправно и виновно е
поведението на служителите му. Ако самото възлагане на дейността е
противоправно, то прекият възложител би отговарял наред със служителите си по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД (Постановление на Пленума на ВС № 7 от 1958 г.).
Противоправността на поведението на служителите на въззиваемия-ответник, представляваща
обективен факт, трябва да бъде доказана пълно и главно от въззивницата-ищца,
което според въззивния съд тя е сторила. Установява се, че вземанията по
изпълнителните листове са били погасени изцяло чрез плащане още преди
подаването на молбата за образуването на изпълнително дело. За настъпването на
погасителния ефект е достатъчно, че въззивницата-ищца е индивидуализирала
паричните задължения, които погасява, и че е била заверена една от платежните
сметки на въззиваемия-ответник. Законът не поставя изискване нито сметката да е
предназначена за тази цел, нито кредиторът да бъде нарочно уведомен за
заверяването на сметката си (чл. 75, ал. 3 ЗЗД). При това положение
образуваното изпълнително производство след заплащане на задълженията е било
материално незаконосъобразно, съответно подаването на молбата за образуването
му е противоправно действие.
Въпросът за това дали заверената платежна сметка е била надлежна,
съответно, ако не е била надлежна, дали въззивницата-ищца е уведомила кредитора
за заплащането на съответните задължения, следва обаче да бъде поставен във
връзка с вината на служителите на въззиваемия-ответник. Мотивите към
обжалваното решение, че „няма данни как ищцата е стигнала до извод да плати
именно по тази банкова сметка“, *** „платила по сметка за доставчици на стоки и
услуги“, че „едва след отправяне на волеизявление до кредитора, че е изпълнила
задълженията си, може да се приеме, че кредиторът е недобросъвестен“ разкриват
неправилен подход при разпределянето на доказателствената тежест и изследването
на вината. Всъщност вината на служителите на въззиваемия-ответник се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) и не следва да бъде доказвана от
въззивницата-ищца. Напротив, въззиваемият-ответник е длъжен под страх от
неблагоприятните последици на тежестта на доказването да проведе пълно обратно
доказване, че служителите му не са действали виновно. А вината на служителите
му би могла да се изразява не само в „недобросъвестност“ (това понятие на ЗЗД,
използувано от първата инстанция, е равнозначно на „умисъл“), но и в
небрежност. Ответникът е този, който не е доказал, че ищцата е превела сумата
по платежна сметка за доставчици на стоки и услуги – това негово твърдение от
отговора на исковата молба не е подкрепено с доказателства. Дори и обаче той да
беше представил данни за целевото предназначение на съответната платежна сметка,
това обстоятелство не би могло да докаже липсата на небрежност у служителите
му. Банката е търговец, към когото законът поставя особено високи изисквания за
професионализъм. Дори и в такъв случай онези служители на въззиваемата банка,
които следят за движението по платежните ѝ сметки, са могли и са били
длъжни да забележат, че по платежна сметка за доставчици на стоки и услуги е
постъпило плащане с основание „съд. разн. по гр. д. 12485/2015“, „въззив.“,
„касац.“ и да изпълнят служебните си задължения във връзка с правилното счетоводно
отчитане на настъпилия погасителен ефект. Пропускът им да го сторят съставлява
тяхно небрежно бездействие, което в съвкупност с противоправното
действие по подаването на молбата за образуване на изпълнително дело,
извършено близо три месеца след цялостното плащане на задълженията, е причинило
на въззивницата-ищца имуществени вреди във формата на заплатено адвокатско
възнаграждение.
Действително, според съдебната практика между противоправно инциираното
производство и всички сторени от страната разходи за адвокатско възнаграждение
не винаги е налице пряка причинно-следствена връзка. Например в наказателния
процес прокурорът не разполага с процесуална възможност да направи възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на защитника (включително при
приет за съвместно разглеждане граждански иск). Когато производството приключи
с оправдателна присъда и по този начин се установи, че прокурорът противоправно
е повдигнал обвинението, изразходваните разноски за адвокатско възнаграждение
от оправдания са имуществена вреда, която той може да претендира по ЗОДОВ.
Тогава обаче, ако уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено
разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече
няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него
(Тълкувателно решение № 1 от 2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г., ОСГК на ВКС). В
рамките на изпълнителното производство частният съдебен изпълнител събира само
суми в полза на взискателя (вземанията по изпълнителния титул, лихвите и
авансово внесените разноски) и в своя полза (разноските, които не са били
авансово внесени и са останали в тежест на длъжника). Сторените от самия длъжник
разноски по правило не са предмет на изпълнителното производство и не се
събират от съдебния изпълнител. След като той не приема за събиране съответните
разноски на длъжника за адвокатско възнаграждение, то и взискателят не
разполага с процесуална възможност да направи възражение срещу тях по чл. 78,
ал. 5 ГПК. Затова в рамките на настоящия процес, след като се установи
материалната незаконосъобразност на изпълнителното производство, следва да се
постави и въпросът за прекомерността на адвокатското възнаграждение. В тежест
на въззивницата-ищца е да докаже пълно и главно наличието на причинна връзка
между незаконосъобразното образуване на изпълнителното дело, от една
страна, и пълния размер на имуществените вреди, от друга, като обоснове, че
размерът на адвокатското възнаграждение съответства на разумния и обичаен
размер на дължимото адвокатско възнаграждение по изпълнителни дела. Във връзка
с това въззивният съд отчита, че спрямо нея са били наложени два запора на
банкови сметки, при което е съществувала реална възможност повторно да заплати
сумата 3 367 лева, както и разноски за материално незаконосъобразното
изпълнение. Неоснователен е доводът на въззиваемия-ответник, възприет от
първостепенния съд, че обичайното адвокатско възнаграждение при това положение
е по съответната редакция на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), тоест в размер
на 50 лева. Видно от договора за правна защита и съдействие, адвокатът е поел
задължение не само да изготви искане за прекратяване на изпълнителното
производство, но изобщо да предостави на въззивницата-ищца защита по делото,
която е могла да включва и други процесуални действия (например обжалване на
отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство, ако
такъв беше постановен, или пък обжалване на насочването на изпълнението върху
несеквестируемо имущество по чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК). При това положение
минималният размер на адвокатското възнаграждение би следвало да се определи по
съответната редакция на чл. 10, т. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата и възлиза на 363 лева и 59 стотинки. Сторените от въззивницата-ищца
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева следователно не
надхвърлят разумния и обичаен размер на хонорарите по сходни дела въпреки
липсата на правна и фактическа сложност.
По изложените съображения въззивният съд приема обжалваното решение за
неправилно. То следва да бъде отменено, а предявеният иск трябва да бъде уважен
изцяло.
Разноски. Предвид изхода на делото в полза
на въззивницата-ищца следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски.
В
производството пред първата инстанция ищцата е сторила разноски за държавна
такса в размер на 50 лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева (уговорено и реално заплатено в брой – л. 3 от делото).
Във въззивното
производство въззивницата е сторила разноски за държавна такса в размер на 25
лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева (уговорено и
реално заплатено в брой – л. 22 от делото).
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 286030, постановено на 26. 11. 2019 г. от Софийския районен съд, 33-ти състав, по гр. дело № 12566 по описа за 2019 г., като вместо това постановява:
ОСЪЖДА на основание
чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите
ответника „У.Б.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, пл. „********да
заплати на ищцата З.М.М. с ЕГН **********, адрес ***, сумата 250 лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение по изп. дело
№ 20187860401148 по описа на частния съдебен изпълнител М.М.рег. номер 786,
район на действие Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********, да заплати на З.М.М. с ЕГН **********
сумата в размер на 350 лева, представляваща
сторени разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********, да заплати на З.М.М. с ЕГН **********
сумата в размер на 325 лева,
представляваща сторени разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.