№ 4
гр. София, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20221100500527 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20258265 от 23.11.2020 г., постановено по гр. д. №
81420/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 127 състав, С. И. С. е осъден да заплати
на М. Г. С., на основание чл.127, ал.2 ЗЗД, сумата от 2 145, 45 лв.,
представляваща сбор от надплатена от ищцата за пет месеца за периода
м.08.2018 г. – м.12.2018 г. с нейни лични средства сума в размер на по 429, 09
лв. месечно над припадащата й се част от задължението по договор за
ипотечен банков кредит от 01.03.2017 г., сключен с „Първа Инвестиционна
банка“ АД за ремонт на жилище, ведно със законната лихва от 28.12.2018 г.
до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 2 250 лв.
С определение № 20054148 от 26.02.2021 г., постановено по
горепосоченото дело, е оставено без уважение искането на ответника за
изменение на съдебното решение в частта за разноските.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен
предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника С. П. С., с която
го обжалва изцяло. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
недопустимо. Поддържа, че отношенията във връзка с договорната
отговорност не се уреждат от правилата на чл.59, ал.1 ЗЗД. Решаващият съд
не е съобразил, че страните не са солидарни длъжница. До м.07.2018 г. като
съдлъжник е плащал на ищцата по 450 лв. всеки месец. След м.07.2018 г.
ищцата го лишила от правото му на ползване на съсобствения им имот, за
ремонта на който е ползвал ипотечния кредит. Поддържа направеното
възражение за прихващане с дължимото от ищцата обезщетение за лишаване
1
от ползване за периода 01.08.2018 г. – 01.01.2019 г. в размер на 450 лв.
месечно. Решаващият съд не е съобразил, че в случая се касае за
съсобственост на ателие № 1, находящо се в гр. София, район „Лозенец“, ул.
****, на тавански шести етаж с площ от 96, 80 кв. м., заедно с мазе № 4, ведно
с 6, 36 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, като
страните притежават равни квоти. Тъй като не са съпрузи, не се касае за
семейно жилище, както и имотът не е жилищен. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищцата М. Г. С., с който я оспорва. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е правилно и законосъобразно. Счита, че предявеният иск е
допустим, като съдът го е разгледал на предявеното основание. Не е налице
възможност за съвместно ползване на имота, тъй като ответникът го е
напуснал и е сключил брак с друго лице. Поддържа, че извън предмета на
делото е обстоятелството дали имотът е жилище и дали се касае за семейно
жилище. От експертното заключение на вещото лице по изслушаната
съдебнотехническа експертиза е установено, че имотът е ремонтиран,
обзаведен и реално се ползва като жилище, в което той до м.07.2018 г. го е
използвал за жилищни нужди. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Не претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.
Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД. Ищцата
твърди, че на 01.03.2017 г. заедно с ответника като кредитополучатели са
сключили договор с „Първа инвестиционна банка“ АД за банков кредит
„Ипотечен кредит право на избор“ за сумата от 150 000 лв. Съгласно
подписания погасителен план месечното им задължение за погасяване на
кредита възлиза на 858, 18 лв. По силата на раздел I, т.1 от договора по
искане на банката била разкрита разплащателна сметка на името на ищцата,
по която работодателят й превеждал месечното й трудово възнаграждение. От
същата сметка се удържало месечното задължение по договора за банков
кредит. В качеството си на солидарен длъжник ответникът е имал задължение
да възстановява по банков път половината от месечната вноска по кредита,
която се равнява на 450 лв. Ответникът изпълнявал това свое задължение по
м.07.2017 г. включително. От м.08.2017 г. ответникът преустановил
превеждането на дължимата от него сума по кредита, като ищцата е
изплащала в пълен размер дължимата месечна вноска по кредита. Въпреки
отправените покани, ответникът не е платил припадащата се част от
задължението му. Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да й заплати сумата от 2 500 лв., на основание чл.127, ал.2 ЗЗД,
представляваща половината от месечното задължение към банката по договор
за кредит от 01.03.2017 г. за периода м.08. - м.12.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че искът е недопустим, тъй
като договорната отговорност не се урежда от правилата на чл.59, ал.1 ЗЗД.
Ипотечният кредит е отпуснат с цел ремонтна жилище. То съставлява ателие
2
№ 1, находящо се в гр. София, район „Лозенец“, ул. ****, на таванския шести
етаж с площ от 96, 80 кв. м., заедно с мазе 4, заедно с 6, 36 ид. ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж. Счита, че не са солидарни
длъжници, а са съдлъжници. Действително до м.07.2018 г. като съдлъжник
заплащал по 450 лв. месечно, но след като бил лишен от правото на ползване
на съсобственик имот и след многократни откази да му бъде дадена
възможност да ползва съвместно с ищцата съсобствения им имот,
преустановил заплащането на месечните дължими вноски. Заявено е
възражение за прихващане до размера на исковата сума с вземането му за
обезщетение за лишаване от ползване на горепосочения имот за сумата от 450
лв. месечно за периода 01.08.2018 г. – 01.01.2019 г. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявения иск.
По силата на договор № 000LD-R-032386/01.03.2017 г. за банков
кредит „Ипотечен кредит право на избор“ „Първа Инвестиционна банка АД е
предоставила на М. Г. С. и С. П. С. – кредитополучатели, сумата от 150 000
лв. по разплащателна сметка с титуляр М. Г. С., за ремонт. Крайният срок за
погасяване на кредита е 15.03.2037 г. Съгласно представения погасителен
план към договора за банков кредит месечната погасителна вноска възлиза на
858, 18 лв.
Видно от представените извлечения от разплащателна сметка за
исковия период м.08.2018 г. - м.12.2018 г. от банковата сметка на ищцата е
погасявала месечните погасителни вноски по банковия кредит.
По делото е представен нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 50, том II-1, рег. № 4022, дело № 164/2016 г. от 18.11.2016 г. М.Н.М.
е продал на М. Г. С. и С. П. С. ателие № 1, находящо се в гр. София, район
„Лозенец“, в жилищна сграда на ул. ****, на тавански шести етаж, с площ от
96, 80 кв. м.и прилежащо мазе № 4, с площ от 3, 70 кв. м., заедно с 6, 36 % ид.
ч. от правото на собственост и от правото на строеж върху мястото, в което е
построена сградата.
От показанията на разпитаната пред СРС свидетелка Л.А. С. – майка
на ищцата, се установява, че ответникът е напуснал общото жилище на ул.
****, през м.07.2018 г., по свое едностранно решение. Ищцата не искала да се
разделят, имали малко дете. През пролетта на 2018 г. ответникът казал на
свидетелката, че отношенията му с ищцата са много лоши, непоносими и
смята да се разделят. Ответникът не е искал съдействие от свидетелката за
достъп до общото им жилище. Той споделил със свидетелката, че това е
неговото окончателно решение и повече няма да се върне в жилището.
Ищцата позвънила на свидетелката през м.08., разказала й, че ответникът
дошъл с негов приятел и искали да влязат в жилището. Детето много се
разстроило, плакало. Стресирало се от всяко виждане с баща си в този период
заради скандалите, виковете, разправиите, обидите. Ищцата не се съгласила
ответникът да влезе в жилището. Ответникът бил върнал ключовете от
жилището и нямал пряк достъп до него. Свидетелката говорила с ответника
да се успокои. Не могла да проведе разговор с него. В апартамента живеела
ищцата с общото на страните дете. През 2019 г. родителските права върху
детето са били предоставени на майката с режим на лични контакти с бащата.
Свидетелката знае, че ответникът имал друго жилище. То се намирало в гр.
София, кв. „Борово“, ул. „Родопски извор“. Свидетелката била ходела в това
жилище. То било собственост на ответника. Живеели там с ищцата преди да
3
се преместят на ул. „Богатица“. Ищцата заплащала пълния размер на
месечната погасителна вноска която била в размер на близо 900 лв.
От заключението на вещото лице ивж. А.В.Х. по изсушената пред
СРС съдебнотехническа експертиза се установява, че средната наемна цена за
исковия период възлиза на 4 820 лв., а за 1/2 ид. ч. възлиза на 2 410 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното съдебно решение е валидно.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо,
тъй като договорната отговорност не се урежда по правилата на чл.59, ал.1
ЗЗД.
Както в изготвения от решаващия съд по реда на чл.146, ал.1 ГПК
доклад на делото, така и в обжалваното съдебно решение съдът е
квалифицирал спорното право с нормата на чл.127, ал.2 ЗЗД. В мотивите на
съдебното решение съдът е разгледал заявените от ищцата фактически
обстоятелства, като е обсъдил елементите от правопораждащия фактически
състав на посочената норма. Решаващият съд не е обсъждал установения в
нормата на чл.59 ЗЗД фактически състав, в съответствие със заявените от
ищцата фактически твърдения. Позоваването на ищцовата страна в исковата
молба на нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД вр. с чл.127, ал.2 ЗЗД няма отношение
към допустимостта на иска, предмет на делото, тъй като правната
квалификация на правата, претендирани от ищцата, се извършва от съда,
който не е обвързан от дадената от страната квалификация. Ето защо и
доколкото с обжалваното решение съдът е дал вярна правна квалификация на
правата, претендирани от ищцата, доводите на жалбоподателя за
недопустимост на предявения иск се явяват неоснователни.
Страните по делото са сключили с „Първа инвестиционна банка“ АД
договор № 000LD-R-032386/01.03.2017 г., по силата на който банката им е
предоставила банков кредит в размер на 150 000 лв., срещу насрещното им
задължение да върнат сумата, ведно с уговорената лихва до 15.03.2037 лв.
Жалбоподателят поддържа, че не е налице солидарност на
задължението по договора за банков кредит, а са съдлъжници с ищцата.
Страните участват съвместно в горепосочения договор като
кредитополучатели, като са поели общо задължение за връщане на
предоставената сума, ведно с договорната лихва. Ето защо и доколкото не са
предвидени квоти на отговорността на всеки един от кредитополучателите, се
налага изводът, че страните са уговорили солидарност на задължението им
към банката.
В нормата на чл.101 ЗЗД е регламентирано, че трето лице може да
встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора
или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не
може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният
4
длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни
длъжници. В разглеждания случай тази норма не намира приложение спрямо
договора за банков кредит, тъй като ответникът няма качеството на трето за
правоотношението лице, а съвместно с ищцата участва като
кредитополучател по договора за банков кредит. Ето защо релевираните
оплаквания в тази насока са неоснователни.
На основание чл.127, ал.1 ЗЗД и доколкото страните не са уговорили
друго, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по
равно. Във втората алинея е предвидено, че всеки солидарен длъжник, който е
изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за
разликата.
Предвид обстоятелството, че за исковия период м.08.2018 г. –
м.12.2018 г. ищцата е платила на банката в пълен размер дължимите месечни
анюитетни вноски, които възлизат общо на 4 290, 90 лв., то ответникът
дължи разликата над дължимата от ищцата част от общия дълг – сумата от
2 134, 45 лв.
Жалбоподателят поддържа своевременно заявеното с писмения
отговор на исковата молба възражение за прихващане между претендираната
от ищцата сума и дължимото от ищцата обезщетение за лишаване от ползване
на съсобствения им апартамент за периода 01.01.2018 г. – 01.01.2019 г. в
размер на 450 лв. месечно.
По делото се установи, че страните са придобили правото на
собственост върху ателие № 1, находящо се в гр. София, район „Лозенец“, в
жилищна сграда на ул. ****, на тавански шести етаж, с площ от 96, 80 кв. м.и
прилежащо мазе № 4, с площ от 3, 70 кв. м., заедно с 6, 36 % ид. ч. от правото
на собственост и от правото на строеж върху мястото, в което е построена
сградата. Доколкото в договора за продажба на недвижим имот не е
предвидено друго и на основание чл.30, ал.2 ЗС, частите на съсобствениците
се считат равни.
Вътрешните отношения между съсобствениците, които възникват по
повод използването на общата вещ, са регламентирани в нормата на чл.31 ЗС.
Същата установява правото на всеки съсобственик да си служи с общата вещ
съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. В случай, че общата
вещ се ползва само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. С
оглед на това основателността на предявеното се предпоставя от наличието на
следните елементи от правопораждащия фактически състав, които следва да
участват в условията на кумулативност: наличието на съсобственост;
използване на съсобствената вещ само от ищцата; изпращане на писмено
искане да си служи с вещта.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 7/02.11.2012 г.
по тълк. д. № 7/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК, личното ползване по смисъла
на чл.31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или
ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно
права им, без да се събират добиви и граждански плодове. За личното
ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с
вещта – чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от
член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я
5
е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга
правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по
чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение,
на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. След получаването му съсобственикът изпада в забава. От
този момент той дължи обезщетение. Веднъж отправено, писменото
поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
В разглеждания случай не е налице отправено писмено искане от
страна на ответника до ищцата за заплащане на обезщетение за лишаването
му от ползване на горепосочения апартамент, което да е сторено преди
заявения в писмения отговор на исковата молба период на претенцията.
Отправеното с писмения отговор на исковата молба изявление за заплащане
на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот има действие
занапред и няма ретроактивно действие за разглеждания период.
По изложените съображения и доколкото елементите от
горепосочения правопораждащ фактически състав, регламентиран в нормата
на чл.31, ал.2 ЗС следва да участват в условията на кумулатиност, липсата на
един от тях води до неоснователност на възражението за прихващане поради
липса на изискуемо и ликвидно насрещно вземане в полза на ответника.
Предвид обстоятелството, че задължението на ответника възлиза на
2 134, 45 лв., предявеният иск е основателен в този размер.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Доколкото ответницата по жалбата не претендира разноски за
настоящата съдебна инстанция, такива не следва да й се присъждат.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20258265 от 23.11.2020 г.,
постановено по гр. д. № 81420/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 127 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е влязло в
сила като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7