Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 77
гр.Пловдив, 28.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесет и девети
януари…през…две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Александър Стойчев
при участието на секретаря……Златка
Стойчева……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №784 по описа за 2019 година,…за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №121/01.10.2019г.,
постановено по търг.д. №36/2018г. по описа на окръжен съд Пазарджик, са
отхвърлени предявените искове от „Г.“ ООД, ЕИК ***против Х.С.Т., ЕГН ********** за сумата от
25 500лв. –
частично от 52 364.73лв., представляваща неизплатена част от продажна цена на
доставени стоки по Договор от 26.03.2012г. за продажба на движими вещи на
изплащане и Споразумение от 08.10.2014г., ведно с мораторната лихва за забава
върху претендираната главница в размер на 6 294.80лв., за периода
от 09.10.2014г. до 13.03.2017г. „Г.“ ООД е осъдено да заплати на Х.С.Т. сумата от 430лв., представляващи съдебно-деловодни разноски.
Против така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ищеца „Г.“ ООД. Счита решението за неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствените правила и материалния закон и необосновано. Като нарушение на процесуалните
правила се сочи липсата на надлежен доклад по делото, съгласно чл.146 ал.1 от ГПК. Счита, че не са правилно квалифицирани твърденията на ищеца за наличие на
възникнала солидарност между първоначалните двама ответници и липсва
разпределение на доказателствената тежест по повод твърденията на ищеца за
наличие на солидарна отговорност. Позовава се на липсата на правна квалификация
по чл.301 от ТЗ и чл.304 от ТЗ по отношение ищцовите твърдения, че
солидарността е възникнала на база общото поемане на валидно възникнало
търговско задължение за изплащане цената на доставените стоки, за което са били
сключени договорът от 26.03.2012г. и споразумението от 08.10.2014г. В тази
връзка се твърди, че окръжният съд не е разпределил доказателствената тежест по
евентуалното твърдение на ищеца за приложението на чл.301 от ТЗ – мълчаливо
съгласие на търговеца за сключване на споразумението /подкрепено с частично
плащане/ и не е разпределил доказателствената тежест по обстоятелствата,
предвидени в чл.304 от ТЗ. Съдът е определил правна квалификация на иска
единствено тази – по чл.101 от ЗЗД, въпреки че ищецът е направил възражение за
възникване на солидарност по смисъла на чл.304 от ТЗ. Съдът не е указал на
ищеца, че за някои обстоятелства от значение за делото, не се сочат доказателства
– а именно – че липсват доказателства за солидарност и за встъпване в дълг.
Твърди се, че в обжалваното решение не е обсъден фактът, дали К.К., получавайки
150лв., удостоверено с подписа на ответника Т. върху споразумението, е действала
като представител на „Г.“ ООД или в друго качество. Твърдяното
нарушение на материалния закон се основава на доводи, че първоинстанционният
съд не е приложил правилно нормата на чл.301 и чл.292 от ТЗ по отношение на
споразумението от 2014г. Изложени са съображения в тази насока, свеждащи се до анализ на
представени по делото доказателства, с твърдения за необосновани въз основа на
тези доказателства изводи на първоинстанционния съд. Твърди се липсва на
издирване предпоставките и неправилно прилагане на разпоредбата на чл.304 от ТЗ.
В тази насока е анализирано съдържанието на споразумение от 08.10.2014г. При
условието на евентуалност се твърди и че окръжният съд не е приложил правилно
разпоредбата на чл.101 от ЗЗД. Иска се отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният частично, осъдителен иск, да бъде
уважен. Претендират се сторените по делото разноски. С въззивната жалба не се
предявяват доказателствени искания.
Ответник – жалбата Х.С.Т., в
представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло предявената жалба.
Претендира сторените пред въззивната инстанция разноски. Не предявява
доказателствени искания.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбите и доводите на
страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Първоинстанционното производство е образувано по
предявена искова молба от „Г.“ ООД, ЕИК ***срещу
„М.Х.“ ЕООД и Х.С.Т.. С нея е предявен осъдителен частичен иск за сумата
от 25 500лв. от общ размер 52 364,73лв. и акцесорна претенция за
обезщетение за забава върху частично предявения иск, считано от 09.10.2014г. до
13.03.2017г. – в размер на 6 294,80лв., при ангажиране солидарната отговорност
на двамата ответници. Обстоятелствата, на които се основава искът, са следните:
Ищецът твърди, че като търговец, който по занятие продава метални изделия, е установил търговски отношения с „М.Х.“
ЕООД, на което дружество
е доставял метални изделия, съгласно стокови разписки от
02.01.2012г. и Протокол от 12.10.2011г., приети без възражения, но незаплатени.
За
да уредят възникналите отношения по вече предадените стоки, ищецът и „М.Х.“
ЕООД, на
26.03.2012г. подписали
договор за продажба на движимите вещи на изплащане, като за доставените стоки е
издадена проформа фактура. На 08.10.2014г. е сключено и споразумение, с което задълженията за
плащане на получените стоки
се признават от „М.Х.“ ЕООД, а Х.Т. в лично качество, встъпва в
задължението за изплащане на доставените стоки, като се задължава да извърши
плащането. След подписване на споразумението от дължимата сума били заплатени само 1 250лв.
с ДДС, отразено във фактура №04310/11.11.2015г., като останалата част от задължението не е изплатена,
въпреки отправените покани за плащане. Искането, с което е сезиран съдът, е двамата ответници да
бъдат осъдени солидарно да заплатят сумата от 25 500лв. – част от задължението в
общ размер 52 364,73лв. по Договор от 26.03.2012г. за
продажба на движими вещи на изплащане и Споразумение от 08.10.2014г., ведно с
мораторната лихва за забава върху претендираната главница в размер на
6 294.80лв.,
за периода от 09.10.2014г. до 13.03.2017г.
В постъпилия в срока по чл.367
ал.1 от ГПК отговор на исковата молба ответникът Х.Т. оспорва иска. Въвел е възражения за
недействителност на договора за продажба на движими вещи от 26.03.2012г., като подписан от лице без
представителна власт, както и на споразумението от 08.10.2014г., тъй като не е
подписано от страна на дружеството и липсва изявление за признаване на дълга по
договора от негов представител, като споразумението не поражда правни последици
за посочените в него лица. Счита, че липсва законово основание за ангажиране
неговата отговорност, оттам твърди липса на качеството му на ответник. Позовава
се и на погасителна давност.
С
влязло в сила Определение №815/12.11.2018г. производството по делото спрямо ответника „М.Х.“ ЕООД е прекратено /като последица от
неизпълнение от страна на ищеца на указания за внасяне на разноски за особен
представител, чието назначаване се е наложило поради настъпила смърт на
едноличния собстквеник на капитала/. С изрична молба вх.
№1828/27.02.2019г. ищецът е заявявил,
че поддържа иска само срещу физическото лице Х.С.Т..
При така посочените обстоятелства в
исковата молба относими към определената от ищеца пасивна легитимация –
ангажиране отговорността само на ответника, по отношение на който се е развило
производството по делото – Х.Т., то обстоятелствата, на които се основава искът
спрямо този ответник, сочат, че правопораждащият юридически факт, на който
ищецът основа вземането си спрямо ответника Х.Т., е споразумението от 08.10.2014г.
Според изявлението, съдържащо се в исковата молба – „Т. в лично качество
встъпва в задължението за изплащане…“, включително и чрез позоваването на
нормата на чл.304 от ТЗ в допълнителната искова молба, с която ищецът пояснява
и допълва първоначалната, както и с позоваването на нормата на чл.304 от ТЗ във
въззивната жалба, следва да се приеме, че основанието, на което ищецът насочва
претенцията си спрямо ответника Т., е за ангажиране солидарната отговорност на
лице, встъпило в дълг по смисъла на чл.101 от ЗЗД. Тук следва да се отбележи,
че нормата на чл.304 от ТЗ не може да намери приложение, тъй като разпоредбата
от търговския закон, несъмнено с адресати – субекти - търговци, визира
пасивната солидарност между търговци, а в случая се ангажира отговорността на
физическо лице. Следователноно претенцията на ищеца намира правното си
основание на плоскостта на договорна солидарност по смисъла на чл.121 от ЗЗД,
във вр. с чл.101 от ЗЗД – встъпване на трето лице в чужд дълг. В този смисъл
неоснователни, а и неотносими към спора, са всички оплаквания на жалбоподателя,
свързани с приложението на нормата на чл.304 от ТЗ.
По същата причина неотносими към
спора са и оплакванията относно приложението на чл.301 от ТЗ. Потвърждаване
действията на лице, действало от името на търговец без представителна власт, би
бил относим спорен въпрос, в случай че се ангажираше отговорността на
дружеството – страна по договора от 26.03.2012г., съответно – по
споразумениеуто от 08.10.2014г. - „М.Х.“ ЕООД. На следващо място по отношение на
отговорността на ответника Т., релевантността на нормата на чл.301 от ТЗ,
съответно – наличие на валидно възникнало задължение за „М.Х.“
ЕООД, ще е от значение
при наличие на валидно възникнало правно положение на встъпило в дълг лице по
смисъла на чл.101 от ЗЗД.
В тази насока и по отношение на
оплакването на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения - липсата на надлежен доклад по
делото, неправилно квалифицирани твърденияа на ищеца за наличие на възникнала
солидарност между първоначалните двама ответници и липсва разпределение на
доказателствената тежест, следва да се посочи, че първоинстанционният съд е
определил правилната правна квалификация на предявения иск – чл.101 от ЗЗД,
изведена като основание от обстоятелствата в исковата молба, относими към
ответника Т.. На самостоятелно основание неоснователно е оплакването за неразпределение
на доказателствената тежест по повод твърденията на ищеца за наличие на
солидарна отговорност. В доклада си по делото първоинстанционният съд, наред с
други указания, изрично е указал, че в тежест на ищеца е доказването на
встъпване в дълга на „М.Х.“ ЕООД от ответника Х.Т.. Съгласно
разпоредбата на чл.101, изр.3 от ЗЗД, първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят
към кредитора като солидарни длъжници. Следователно, установяването на
облигационна връзка, възникнала от фигурата на встъпване в чужд дълг,
имплицитно предполага пасивна солидарна отговорност. В този смисъл правно
разбираемо е, че не са необходими изрични указания за наличие на солидарна
отговорност.
Във
връзка с характера на иска, основанието му и обстоятелствата, на които се
основава, както и с оглед очертания предмет на спора, най-същественото значение
от правна страна има споразумението от 08.10.2014г., от което черпи права
ищецът спрямо ответника Т..
Разпоредбите на ЗЗД предвиждат
прехвърлимост на задължения чрез поемане на дълг в две разновидности
- встъпване или заместване в дълг. Встъпването в дълг представлява договор,
сключен между кредитора и трето лице или между длъжника и трето лице, с който
третото лице
се
съгласява да поеме едно задължение като солидарен длъжник. Като всяко договорно съглашение, договорът за встъпване в дълг, в двете му
разновидности на двустранно съглашение – кредитор – трето лице; длъжник – трето
лице, предполага съвпадение на насрещни волеизявления. Това означава и изразена
воля от всяка от страните. Споразумението от 08.10.2014г. е със следното
съдържание: Страните по него са посочени: 1.„Г.“ ООД – от една страна; 2. „М.Х.“ ЕООД, представлявано от С.Х.Т. и Х.С.Т. – двамата от друга.
/Установен и неспорен е фактът, че едноличен собственик на капитала и управител
на „М.Х.“ ЕООД към процесния момент е С.Т., който е баща на Х.Т. и е
починал през 2016г./. В раздел втори е описано договорното правоотношение по
договора от 26.03.2012г., със страни „М.Х.“ ЕООД и „Г.“ ООД, задължението по този договор. В чл.1 е посочено, че управителят на
„М.Х.“ ЕООД признава по смисъла на чл.116, б.а от ЗЗД задълженията си
по договора за продажба от 26.03.2012г. В чл.2 е посочено, че за обезпечаване
вземането на „Г.“ ООД, „М.Х.“ ЕООД, при
подписване на споразумението, издава запис на заповед, като Х.Т. се задължава
да авалира издадения запис на заповед. Отразено е, че споразумението се сключва
с нотариална заверка на подписите в два екземпляра – по един за всяка от
страните. Липсва обаче нотариална заверка на подписите, не е спорен и фактът,
че запис на заповед не е издаден. Споразумението е подписано: за страна „1“ –
от управителя на „Г.“ ООД – К.К.; за страна
„2“ – липсва положен подпис за „М.Х.“ ЕООД от управителя му С.Т., положен е
подпис за Х.Т.. Или споразумението не е подписано от законния представител на „М.Х.“
ЕООД, за да се приеме, че изявлението, съдържащо се в чл.1 от споразумението е
декларирано от органния му представител. По същественото обаче е, че от така
описаното съдържание на споразумението не може да се изведе изявление, сочещо
на правната фигура „встъпване в дълг“ по смисъла на чл.101 от ЗЗД и ангажиращо Х.Т.
като солидарен, последващ длъжник, независимо от това дали е формирано или не
валидно изявление на първоначалния длъжник. Доколкото липсва обективирано
писмено изявление от страна пъврвоначалния длъжник – „М.Х.“ ЕООД /поради
липсата на положен подпис от органния му представител/, то следва да се извърши
преценка за наличие на елементите на договор за встъпването
в дълг от втория вид - сключен между длъжника и трето лице. От съдържанието на договора не може да се изведе обаче воля, включително
и съвпадение на насрещни волеизявления за сключване на договор за встъпване в
дълг от първия тип – сключен между кредитор и третото лице. Вярно е че
споразумението носи подпис на соченото от ищеца за кредитор лице - „Г.“ ООД и
соченото за встъпило в дълг лице – Х.Т.. Полагането на подпис обаче не е
достатъчно да се обоснове извод, че Х.Т. е манифестирал воля на встъпило в дълг
лице. Полагането на подпис потвърждава/удостоверява обективирано в текста на
документа изявление от лицето, положило подписа си. А от съдържанието на
споразумението не може да се изведе формирана воля/волеизявление за встъпване в
дълг. Липсва каквото и да е изявление или клауза, сочещи, че Х.Т. встъпва в
задължението на първоначалния длъжник, както и обозначаване /напр. „встъпило в
дълг“/ на качеството, в което Х.Т. участва в това споразумение. От
съдържанието на договора може да се направи само извод, че подписът, положен от
Х.Т., е в полза на изявлението, съдържащо се
в чл.2 от договора – поемане на задължение да
авалира запис на заповед, какъвто не е издаден, но друго изявление не може да
се свърже с този подпис. Волята за встъпване в чуждо
задължение следва да е явно изразена, а не предполагаема. А договорът за
встъпване в дълг е и каузален. Ако
договорът е сключен между кредитора и новия длъжник, основанието на всяка от
страните е на плоскостта на вътрешните им отношения, т. е. вътрешните отношения
между кредитора и новия длъжник, а не на плоскостта кредитор - стар длъжник. Следователно от
съдържанието на споразумението не може да се изведе правната фигура „встъпване
като съдлъжник“ по смисъла на чл.101 от ЗЗД, в която хипотеза първоначалният и
последващ длъжник ще отговарят солидарно. Що се отнася до положения в документа
печат на дружеството „М.Х.“ ЕООД до подписа на Х.Т.,
то това отразяване би могло да е относимо при ангажиране отговорността на „М.Х.“
ЕООД /напр. като действие от името на търговеца от лице без представителна
власт/, но по никакъв начин не ангажира солидарната отговорност на Х.Т. на
встъпило в дълг лице.
Неоснователно
е оплакването, че в обжалваното решение не е
обсъден фактът, дали К.К., получавайки 150лв., удостоверено с подписа на
ответника Т. върху споразумението, е действала като представител на „Г.“ ООД или в друго качество. Първоинстанционният съд е направил подробен анализ
на ръкописния текст на забележката под текста на споразумението /под положените подписи/ - „Днес 8.10.2014г. дадох 150лв. на К.К.….“, с
положен подпис и собственоръчно изписване името на Х.Т.. На първо място този
ръкописен текст не е „част“ от споразумението, доколкото е изписан ръкописно,
след положените подписи в споразумението. Дори и да би бил част от
споразумението, от този текст не може да се направи извод, че същият обективира
воля на подписалото го лице за встъпване в задължението на първоначалния
длъжник. На първо място не става ясно в какво касечство Х.Т. „дава“ 150лв. на
К.К. и на какво основание. На следващо място не става ясно, както правилно е
посочил и първоинстанционният съд, на какво основание и в какво качество е
„даването“ по отношение на К.К.. По – скоро от писменото изявление може да се
направи извод, че „даването“ е в лично нейно качество, а не в качеството й на
законен представител на „Г.“ ООД. Следва да се отбележи, че по делото са
налице данни и за съществуващи търговски отношения между „М.Х.“
ЕООД и ЕТ „Е.– К.К.“ - протокол за предаване на стоки на
стойност 2 107.44лв. с ДДС от 12.10.2011г.; приложение №1 към договор за продажба на движими вещи от
26.03.2012г., с посочени продавачи - „Г.“ ООД и ЕТ „Е.– К.К.“.
Въззивната инстанция препраща към мотивите на
първоинстанционното решение относно подробно изложената фактическа обстановка,
основана на представените като доказателства счетоводни документи във връзка с
договора от 26.03.2012г. - стокова разписка за продажба на стоки
№848/02.01.2012г. с доставчик ищеца и получател „М.Х.“ ЕООД за стоки на стойност
43 027.05лв. с ДДС, протокол
за даване на стоки на консигнация № 1/12.10.2011г. с консигнатор „М.Х.“ ЕООД, на стойност 10 585.68лв. с ДДС, проформа фактура
№03-13/26.03.2012г. и
направените въз основа на тях изводи, но всички те касаят правоотношение между
ищеца и търговеца „М.Х.“ ЕООД. Това се отнася и за данните относно извършени
плащания към „Г.“ ООД и счетоводното отразяване, съгласно
заключението от съдебносчетоводната експертиза, но констатирано само в
счетоводството на ищеца. Тези доказателства и изводи биха били относими при установено
качество на ответника Х.Т. на встъпило в дълг трето лице. Както правилно е
приел и първоинстанционният съд, това му качество не е установено при условията
на пълно и главно доказване от носещата доказателствената тежест страна – ищеца
– жалбоподател в настоящето производство.
По изложените съображения
въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на
основание чл.78, във вр. с чл.273 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемата страна направените разноски пред въззивната инстанция. Съгласно
представения списък на разноските по чл.80 от ГПК същите са в размер на 400лв.
– заплатено адвокатско възнаграждение в брой – съгласно договора за правна
защита и съдействие. По реда на чл.78 ал.5 от ГПК насрещната
страна предявява възражение за прекомерност на така заплатеното адвокатско
възнаграждение. Минималното адвокатско възнаграждение, според материалния
интерес, съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 1 483,84лв., при
което възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно.
Водим
от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№121/01.10.2019г.,
постановено по търг.д. №36/2018г. по описа на окръжен съд Пазарджик, с което са
отхвърлени предявените искове от „Г.“ ООД, ЕИК ***против Х.С.Т., ЕГН ********** за сумата от
25 500лв. –
частично от 52 364.73лв., ведно с лихва за забава върху претендираната главница в
размер на 6 294.80лв., за периода от 09.10.2014г. до 13.03.2017г. и „Г.“ ООД е осъдено да заплати на
Х.С.Т. сумата
от 430лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Г.“ ООД, ЕИК ***да
заплати на Х.С.Т. ЕГН ********** направените разноски пред въззивната
инстанция - 400лв.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: