РЕШЕНИЕ
№ 125
гр. Пловдив, 17.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Магдалина Ст. Иванова
Членове:Михаела Хр. Буюклиева
Велина Ем. Антонова
при участието на секретаря Елеонора Хр. Крачолова
в присъствието на прокурора Д.Ангелов
като разгледа докладваното от Магдалина Ст. Иванова Наказателно дело за
възобновяване № 20215000600468 по описа за 2021 година
Производството е образувано на основание чл. 424, ал. 1 вр.
чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
В срока по чл. 421, ал. 3 НПК е постъпило искане от адв. Е.Н.,
в качеството й на защитник на осъдената О.П.К., за възобновяване на ВНОХД
№ 1693/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и НОХД № 3317/2016 г.
на Районен съд – Пловдив, отмяна на постановените по тях, съответно,
решение и присъда, като делото бъде върнато за ново разглеждане.
Изложените доводи попадат в обхвата на касационните основания по 348 ал.
1, т. 1 - т. 3 НПК.
В съдебно заседание пред настоящия съд адв. Н. и осъдената
К. поддържат искането по изложените в него съображения.
Представителят на Пловдивската апелативна прокуратура
изразява становище за неоснователност на искането.
Пловдивският апелативен съд, след като обсъди доводите на
1
страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на
делото, намери за установено следното:
Искането за възобновяване е процесуално допустимо,
подадено е от активно легитимирана страна и се отнася до съдебен акт,
непроверен по касационен ред. Основава се на разпоредбата на чл. 422, ал. 1,
т. 5 НПК и е направено в шестмесечния преклузивен срок.
Разгледано по същество, искането е неоснователно.
С присъда № 281/05.11.2019 г. по НОХД № 3317/2016 г. на РС
- Пловдив подсъдимата О.П.К. е призната за виновна в това, че през м. март
2009 г. в гр. С. и гр. П. с цел да набави за себе си имотна облага е възбудила и
до 10.08.2010 г. е поддържала заблуждение у Ж.Р.. Ч. и А.Д. Ч. и с това е
причинила на последните имотна вреда в размер на 168 438,60 лв., като
причинената вреда е в големи размери, поради което и на основание чл. 210,
ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 НК е осъдена на три години
лишаване от свобода, като е призната за невиновна в това да е поддържала
заблуждението у Ж.Р.. Ч. и А.Д. Ч. до м. октомври 2013 г., поради което е
оправдана в тази част на първоначално повдигнатото й обвинение.
На основание чл. 66, ал. 1 НК така наложеното на
подсъдимата О.П.К. наказание три години лишаване от свобода е отложено за
изпълнение с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на
присъдата в сила.
Със същата присъда подсъдимата К. е осъдена да заплати на
гражданските ищци Ж.Р.. Ч. и А.Д. Ч. сумата от 168 438,60 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 10.08.2010 г. до окончателното й
изплащане.
С присъдата в тежест на подсъдимата са възложени
направените по делото разноски и държавната такса върху уважения размер
на гражданския иск, като е осъдена и да заплати на гражданския ищец и
частен обвинител Ж.Р.. Ч. направените от него разноски за адвокатско
възнаграждение на повереник.
С решение № 5/04.03.2021 г., постановено по ВНОХД №
2
1693/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, първоинстанционният
съдебен акт е потвърден. Решението не подлежи на касационно обжалване и
протест и е влязло в сила на датата на постановяването му.
При проверка на съдопроизводствените действия на двете
предходни инстанции, както и на постановените от тях актове, настоящата
инстанция не констатира да са налице посочените в искането основания за
отмяна по реда на възобновяването по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК.
Неоснователен е доводът за допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила по чл. 327, ал. 2 НПК, тъй като в определението на
въззивния съд от 16.10.2020 г. липсва произнасяне относно необходимостта
от изслушване на подсъдимата. Той не кореспондира със съдържанието на
посочения съдебен акт. В него е прието, че: „Не се налага събиране на нови
или проверка на вече събрани от първоинстанционния съд доказателства“ (л.
65 от ВНОХД). Следователно, съдът е приел, че няма необходимост, както от
разпита на подсъдимата, така и от повторните такива на свидетелите,
разпитани в хода на съдебното следствие пред районния съд. Липсва и такова
искане от страна на защитата и/или на подсъдимата за изслушване на
обясненията на последната като самостоятелен доказателствен източник по
фактите на обвинението, както във въззивната жалба, така и в производството
пред въззивния съд. Поначало в производството по чл. 327 НПК въззивният
състав се произнася по доказателствените искания, направени с жалбата или
протеста, за да прецени, налага ли се и в какъв обем провеждането на съдебно
следствие. Преценката от необходимостта за допълване на доказателствения
материал в насока за събиране и проверка на факти и обстоятелства,
относими към разкриване на обективната истина, включително и чрез
извършване на повторен разпит на подсъдимия, може да бъде извършена и
служебно от съда. В случая, както бе отбелязано, въззивният състав е
преценил, че такава необходимост не е налице. При тези данни и при
положение, че нов разпит на подсъдимата във въззивното производство не е
бил задължителен, не може да се приеме, че е допуснато твърдяното
нарушение. То би било налице, ако в съдебното производство и пред двете
решаващи по фактите инстанции подсъдимата е била лишена от
възможността да изрази своето отношение към обвинението, да прави
искания и да прави възражения или в случаите, при които подсъдимата е
3
направила искане за даване на обяснения по обвинението за първи път пред
въззивната инстанция, когато не е упражнила това си право пред предходния
съд, но то не е било удовлетворено. В случая тeзи хипотези не са налице.
Неоснователно е възражението на защитата за допуснато
съществено процесуално нарушение от въззивния съд, тъй като делото не е
докладвано от съдията - докладчик от въззивния съдебен състав според
изискванията на чл. 331, ал. 2 НПК и по този начин е нарушен принципа за
публичност на наказателния процес. Посоченото в тази връзка в искането
решение на ВКС е цитирано избирателно. Действително, в протокола от
съдебно заседание, проведено на 28.01.2021 г. (л. 135 от ВНОХД № 1693/2020
г.), докладът на съдията – докладчик е отразен по стандартния за съдебната
практика начин чрез израза: "Докладва се делото от съдията - докладчик".
Съгласно разпоредбата на чл. 331, ал. 3 НПК в доклада се излага същността
на присъдата и съдържанието на жалбите, протестите и възраженията, както и
допуснатите доказателства. В настоящия случай, в съдебния протокол липсва
отбелязване за подобно изложение на посочената информация при даване ход
на делото и формално следва да се счете, че е допуснато нарушение на
изискването на чл. 331, ал. 3 НПК. Същото обаче не е съществено и не
представлява основание за отмяна на постановения въззивен съдебен акт.
Съгласно теорията и константната съдебна практика "съществено" е това
нарушение, чието допускане се е отразило на правилността на присъдата
и/или е довело до ограничаване правата на страните. При това, не всяко
нарушение на правилата на процесуалния закон представлява отменително
основание, а само онова, което е съществено. В случаите, когато нарушението
е формално и не е довело до нарушаване на правата на страните, то не
представлява основание за отмяна на акта и не предпоставя необходимостта
от връщане на производството за отстраняването му при новото разглеждане
на делото. Липсата на подробен доклад по чл. 331, ал. 3 НПК е нарушение от
формален порядък, което, макар и в отклонение от принципа на
публичността, не засяга правата на подсъдимата К., а и на другите страни в
производството. Те са били запознати със съдържанието на присъдата, а при
надлежното администриране на въззивните протест, жалба и възражение
срещу жалбата - са били запознати и с всички сезиращи въззивната инстанция
документи. Отделно от това, нито подсъдимата, нито нейният защитник, нито
някоя друга от страните са направили възражения срещу приложения от
4
съдията – докладчик подход относно процедурата по чл. 331, ал. 3 НПК. С
оглед на това, не са налице основания възражението на защитата да се счете
за основателно (в този смисъл – Решение № 25/16.06.2021 г. на ВКС по н.д.
№1019/2020 г., І н.о.).
Неоснователно е възражението на защитата, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по обвинителен акт, който не
отговаря на изискванията на чл. 246 НПК и ТР № 2/2022 г., а въззивният съд е
ингонирал това нарушение. Изтъкнатите в тази насока доводи, че в
обстоятелствената част и диспозитива отсъстват фактите, по отношение на
които пострадалите са били въведени в заблуждение, както и по кои от тези
факти то е било поддържано; че в обвинителния акт били въведени
обстоятелства, свързани с мислите и впечатленията на пострадалите, без да е
посочено дали подсъдимата е оказала някакво въздействие върху тях; че не са
посочени ясно измамливите действия в инкриминирания период в П. и С.,
като не е описано нито едно такова действие в П. не могат да бъдат
споделени. Същите са били поддържани и пред районния съд в хода на
проведеното по делото разпоредително заседание и обосновано отхвърлени
като неоснователни. Тезата на защитата не е била възприета и от окръжния
съд, който, след като е разгледал жалбата й срещу определението на районния
съд, го е потвърдил като правилно и законосъобразно. Настоящата инстанция
също счита, че съдържанието на обвинителния акт не създава неяснота
относно фактическата и правна рамка на обвинението. В неговата
обстоятелствена част са описани множество факти относно действията на
подсъдимата, обстоятелствата и обстановката, при които са били
осъществени на конкретни дати или в определени периоди от време, тяхното
въздействие в съзнанието на пострадалите и влиянието, което са оказали на
предприетите от тях последващи действия при вземане на решенията за
имуществено разпореждане. Такова е осъществено, като всички извършени в
тази връзка действия на пострадалата Ч. са описани подробно по дати и суми
в обстоятелствената част на обвинителния акт (стр. 4 от
първоинстанционното дело). Посочено е също, че всички преводи са
извършвани по банков път от клон на ОББ в гр. П., което опровергава
твърдението на защитата, че всички инкриминирани от обвинението факти са
били извършени в гр. С.. При тези данни изпълнителното деяние на
инкриминираното престъпление е довършено с акта на имуществено
5
разпореждане в гр. П., поради което не е допуснато и твърдяното от защитата
нарушение на правилата на местната подсъдност. Отделно от горното,
очевидно в обвинителния акт достатъчно ясно и конкретно е
индивидуализирано инкриминираното деяние относно времето, мястото и
начина на извършването му, след като при даване ход на съдебното следствие
пред районния съд подсъдимата е заявила, че разбира в какво е обвинена и
заедно със защитата си адекватно и енергично се е бранила по него пред двете
инстанции по същество.
Неоснователно е възражението на защитата, че при
постановяване на решението си въззивният съд е допуснал нарушение по чл.
348, ал. 3, т. 2 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК. Като основен довод в тази насока
се изтъква, че въззивният съдебен акт в по-голямата си част бил препис на
мотивите на районния съд и в него не са посочени основанията, поради които
не са приети доводите във въззивната жалба. В тази връзка следва да посочи,
че въззивният съд изцяло е възприел фактическите изводи на първата
инстанция, както и доказателствения анализ, който ги е обезпечил, поради
което не се е спрял подробно на всички доказателства и доказателствени
източници. Принципно задължение на въззивния съд е да направи
самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, както и да даде
оценка досежно аналитичната дейност на първия съд. Безспорно е, че съдът
не е изпълнил това си задължение, но не сме изправени пред хипотезата на
допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на
мотиви. Когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, както е
в настоящият случай и това позволява на страните и на контролната
инстанция да проследи начина, по които е формирано вътрешното убеждение,
въззивният съд не е длъжен подробно да обсъжда всичко онова, което е
задължително за първата инстанция, след като не е достигнал до различни
фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. В редица свои
решения ВКС многократно е отбелязвал, че когато въззивният съд не е
достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по
делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е
задължително за мотивите на първоинстанционната присъда (напр.: Решение
№ 181 от 11.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 486/2012 г., I н. о.; Решение №
283/12.10.2015 г. на ВКС по н.д. № 892/2015 г., ІІІ н.о. и др.). Задължението на
предходните инстанции е да съберат достатъчна по обем доказателствена
6
съвкупност, свързана с изясняване на въпросите, включени в предмета на
доказване, да ги подложат на внимателна преценка, да обосноват изводите си,
съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК. В случая
настоящият състав не констатира да са допуснати съществени процесуални
нарушения в дейността по събиране и оценка на доказателствения материал.
Приетите за установени фактически положения не подлежат на контрол в
настоящото производство, когато те са резултат на извършена в съответствие
с процесуалните изисквания доказателствена дейност на съда. Твърденията,
че въззивният съд не е обсъдил всички възражения на защитата, наведени
пред него, също не може да бъде преценено като основателно. Съобразявайки
изискването по чл. 339, ал. 2 НПК, въззивният съд е дал мотивиран отговор
на всички възражения на защитата (л. 20 – л. 27 от въззивното решение), сред
които и на такива, възпроизведени в искането за възобновяване, с което е
изпълнил процесуалните предписания на закона.
Настоящата инстанция намира за неоснователно и
възражението за допуснато нарушение на материалния закон. Приетите
фактически обстоятелства от първата и въззивна инстанция относно
дейността на осъдената К. правилно са били подведени под нормата на
престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК. Чрез съответните
доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната
и субективна страна на престъплението, ангажирало наказателната й
отговорност. Не се споделя доводът, релевиран в искането за възобновяване,
за неправилност на извода за съставомерност на деянието от обективна
страна, тъй като в случая не е налице измама, а класическо облигационно
отношение по предварителен договор, който за продажба на имот не е
задължително да бъде сключен от собственик, както и че този договор е
обвързващ свидетеля Ц. по смисъла на чл. 301 от ТЗ, тъй като той не се е
противопоставил веднага след узнаването. Няма пречка облигационните
отношения да се развиват успоредно с измамливите действия, като от
обективна страна те могат и да съвпадат. Съществената разлика е в
субективното отношение на дееца към съвпадането на волеизявленията при
сключване на сделката. При измамата в наказателен аспект деецът
предварително не желае постигането на правомерния резултат, а желае само
получаването на имотната облага, без да престира насреща каквото и да било,
или престирането да е на незначителна стойност. В това се крие и
7
съществената разлика между измамата по НК и гражданскоправната измама.
При последната едната страна може да бъде заблудена относно съществени
елементи на сделката, като например качества на вещта, свойства и т.н., но
априори не съществува намерение да не се сключи тази сделка, напротив –
целта е купувачът да бъде заблуден и мотивиран да я сключи. При измамата,
при която се използват привидно облигационни отношения, намерението да
се достигне до сделка изначално не съществува, а само желанието за
придобиване на имотна облага във вреда на контрагента, в случая
пострадалите. В тази връзка правните изводи на инстанциите по същество са
съобразени със събраните по делото доказателства и закона и напълно
открояват обективната и субективната страна на престъплението по чл. 210
НК, извършено при условията на продължавано престъпление. Всъщност,
наличието на повтарящите се действия по причиняване на имотната вреда в
един продължителен период от време, успоредно с поддържането на вече
възбуденото заблуждение у пострадалите, демонстрира по нагледен начин
изначалната липса на намерение за сключване на валидна сделка, която да
породи исканите имуществени последици и опровергава защитната теза, че
осъденото лице е имало само гражданскоправни взаимоотношения с
пострадалите. В конкретния случай, елементите от субективната страна на
деянието са тези, които установяват наличие на престъпление, а
не гражданскоправни отношения. Проследявайки хронологията на действията
на К. в отношенията със свидетелите Ч., се установява, че тя изначално не е
имала намерение да изпълни поетия ангажимент (да им съдейства като
посредник/брокер да закупят избраните от тях имоти), защото нито е свързала
пострадалите с представляващия дружеството – собственик на имотите
свидетел Ц., нито го е уведомила за точните намерения на пострадалите, нито
е уговорила с него конкретните параметри на предварителните договори,
които тя е подписала уж с неговото одобрение и съгласие (подсъдимата сама
твърди, че Ц. не ги признавал, защото нямало включен ДДС в цената), нито е
представила договорите в дружеството, нито е предоставила на пострадалите
сметка на дружеството за извършване на плащанията, нито пък е съдействала
заплатените от Ч. суми по друга сметка (на нейната майка) да постъпят по
какъвто и да било начин в дружеството, посочено като продавач по
предварителните договори. В случая сключването на тези договори
фактически е една съществена част от измамливите действия на подсъдимата,
8
насочени към затвърждаване на създадените от К. погрешни представи у
пострадалите, че тя действително извършва дейност като посредник по
бъдеща сделка. Подсъдимата обаче не е страна по тези договори и
практически се явява трето лице по отношение на тях, като не тези договори
са предмета на измамата. Те са средство за поддържане на заблуждението у
пострадалите. Действително, предварителният договор за продажба на имот
не е задължително да бъде сключен от собственик, но твърдението на
защитата, че след като не е бил оспорен от него – в случая от свидетеля Ц.,
той го обвързва, не кореспондира със с дадените от него показания и тези на
свидетелите Ч. и Б.. От тях се установява, че при срещата им през м.
октомври 2013 г., когато последните двама разказали за сключените
предварителни договори и направените по тях плащания, Ц. се учудил и дори
стреснал за това, че някой е подписал договори от негово име, защото
подписите под договорите не били негови и не е получавал плащане за
апартаментите. Заявил е, че няма как да удовлетвори искането на Ч. сделките
за закупуване на двете жилища да бъдат изповядани пред нотариус, докато не
е налице пълно плащане на стойността им. В тази връзка провел и телефонен
разговор с К. пред двамата свидетели, а впоследствие тримата направили и
опит да се срещнат с нея, който се оказал неуспешен. При тези данни е
очевидно, че свидетелят Ц. е изразил несъгласието си с действията на К. от
негово име, без да й е дал представителна власт, незабавно след узнаването
им, което е и противопоставянето на същия по смисъла на чл. 301 от ТЗ, а
оттам и следва и липса на основания за обвързването му с тях.
Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на
наложеното наказание. Съдилищата правилно са отчели наличните
смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, които имат значение
за индивидуализацията на наказанието на подсъдимата, като е отчетена и
продължителността на изминалия период от извършване на деянието до
постановяване на присъдата. Правилно е прието, че тази продължителност в
случая не може да обуслови приложението на чл. 55 НК, тъй като, освен
приравняването на това обстоятелство към тези с изключителен характер,
визираната разпоредба изисква и кумулативно най-лекото, предвидено в
закона, наказание да се окаже несъразмерно тежко, която предпоставка в
случая не е налице. Като се има предвид и, че именно в резултат на
отчетените обуславящи отговорността обстоятелства, на К. не е наложено
9
предвиденото в чл. 210, ал. 2 НК допълнително наказание конфискация до
една втора на имуществото, настоящата инстанция също счита, че в случая
няма основания за по-голямо снизхождение по отношение на наложеното й
наказание.
Не се споделя и довода на защитата, че уваженият срещу
подсъдимата граждански иск е погасен по давност. Същото е било
поддържано и пред предходните инстанции и правилно отхвърлено като
неоснователно. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността почва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, а съобразно ал. 3 на същия текст
- за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от
откриването на дееца. Следователно, началото на давността е свързано със
знанието, т.е. с известността на дееца, което е едно от основните
обстоятелства, които трябва да са налице за един успешен иск. В случая е
безспорно, че вземането на пострадалите е от непозволено увреждане.
Безспорно е също обаче, че датата на откриване на дееца, не съвпада с датата
на извършване на престъплението. Както се сочи и в самото искане за
възобновяване, в жалбата си до прокуратурата семейство Ч. са посочили три
лица, срещу които да се образува наказателно производство – К., майка й –
свидетелката М. и управителя на дружеството – продавач на имотите –
свидетеля Ц.. От този факт се установява, че и към датата на подаване на
жалбата си пострадалите не са били наясно кой точно от посочените трима
следва да носи както наказателна, така и гражданска отговорност, което е
напълно разбираемо, с оглед данните за усложнената фактическа обстановка
в развилите се отношения. Това им е станало известно едва след като деецът,
а именно К., е била привлечена като обвиняема, първоначално с
постановление от 17.04.2015 г. - за престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК,
а впоследствие с постановление от 14.09.2015 г. - за престъпление по чл. 210,
ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК. Следователно, дори и да се приеме, че
петгодишната давност за предявяване на гражданския иск е започнала да тече
от датата на първото постановление, с което К. е била привлечена като
обвиняема, тя не е била изтекла дори и към датата на провеждане на
съдебното заседание на 03.07.2018 г., когато районният съд е започнал
разглеждане на делото отначало и когато отново е приет за съвместно
разглеждане в наказателния процес на гражданския иск на пострадалите
срещу подсъдимата К.. По същите съображения относно началния момент, от
10
който започва да тече давността, неоснователни са и възраженията за
присъдената лихва.
С оглед на изложеното по-горе, без разглеждане следва да
бъдат оставени доводите на защитата, че както районният, така и окръжният
съд не са обсъдили факти дали пострадалите са знаели кой е извършителя на
евентуалния деликт срещу тах, тъй като, както бе отбелязано,
необосноваността на съдебните актове не е предмет на обсъждане в
настоящото производство.
С оглед на изложеното, като не установи основания за
възобновяване на наказателното производство, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената О.П.К.,
чрез защитника й адв. Е.Н., за възобновяване на наказателното производство
по ВНОХД № 1693/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и по НОХД
№ 3317/2016 г. по описа на Пловдивския районен съд.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11