№ 6191
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100501530 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Д. К. З., чрез назначения особен представител адв. В.К., срещу решение
№ 17898 от 01.11.2023 г., постановено по гр. дело № 65467/2022 г. по описа на СРС, 160
състав, в частта, с която са уважени предявените от „М.Б.“ АД (с предходно наименование
„Кредисимо Супер“ АД) положителни установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 342 ТЗ, чл. 92 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД и чл. 347, ал. 2 ТЗ, вр. с
чл. 233, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2136,00 лева, представляваща дължими лизингови вноски с
настъпил падеж за периода 10.02.2020 г. - 10.10.2020 г. по Договор за обратен лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № 507/15.01.2020 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.02.2022 г. до изплащане на вземането,
за сумата от 400,64 лева, представляваща разходи във връзка с ползването на лизинговата
вещ (дължим данък за МПС - 165,17 лева и разсрочена вноска по сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ - 235,47 лева) по договора за обратен лизинг, ведно
със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 25.02.2022 г. до изплащане на
вземането, за сумата от 630,69 лева, представляваща договорна лихва за периода от
16.01.2020 г. до 10.10.2020 г. по договора за обратен лизинг, за сумата от 441,48 лева,
1
представляваща мораторна неустойка за периода от 11.02.2020 г. до 23.02.2022 г., съгласно
чл. 16.1 от Общите условия към Договор за обратен лизинг със задължително придобиване
на собствеността върху лизинговия актив № 507/15.01.2020 г., както и за предаване на вещта,
предмет на Договор за обратен лизинг със задължително придобиване на собствеността
върху лизинговия актив № 507/15.01.2020 г., сключен между „Кредисимо Супер“ АД, в
качеството на лизингодател и Д. К. З., в качеството на лизингополучател, а именно: лек
автомобил марка „Шевролет“, модел „Епика“, рег. № *******, с идентификационен номер
на рама: KL1*******, за които задължения е издадена на 01.04.2022 г. заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10159/2022 г. по описа на СРС, 160
състав.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон и необоснованост. Въззивникът поддържа, че от
представените по делото доказателства не се доказва идентичност между лизингодателя по
договора и ищеца, както и наличие на неплатени лизингови вноски, като предвид
развалянето на договора с обратно действие претенциите за лизингови вноски и лихви били
неоснователни. Счита за недопустимо да се претендират едновременно лизингови вноски и
връщане на автомобила, придобиването на собствеността върху който било задължително за
лизингополучателя. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено в
обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „М.Б.“ АД (с предходно наименование „Кредисимо Супер“ АД) счита, че
решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
2
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че по
силата на договор за обратен лизинг № 507/15.01.2020 г. „Кредисимо Супер“ АД е
предоставило за ползване на Д. К. З. лек автомобил марка „Шевролет“, модел „Епика“, с рег.
№ *******, за срок от една година, срещу месечно възнаграждение, включващо главница и
възнаградителна лихва в общ размер от 3688,92 лв., съгласно погасителен план,
представляващ приложение № 1 към договора. Възраженията на въззивника за липса на
идентичност между лизингодателя и ищцовото дружество са неоснователни – видно от
данните по партидата на „М.Б.“ АД в търговския регистър, които представляват
общоизвестни факти по смисъла на чл. 155 ГПК, доколкото достъпът до регистъра е
публичен, дружеството с ЕИК ******* е било с предходно търговско наименование
„Кредисимо Супер“ АД, променено на „М.Б.“ АД на 30.08.2022 г., т.е. в случая не се касае до
правоприемство и прехвърляне на правата по договора с ответника, което да подлежи на
доказване, а до промяна в индивидуализиращите белези на юридическото лице, което е
напълно идентично с лизингодателя – страна по процесния договор.
От писмените доказателства се установява, че автомобилът е предаден на ответника на
15.01.2020 г., видно от приетия по делото приемо-предавателен протокол, поради което в
тежест на последния е възникнало задължение за плащане на лизингови вноски в размер на
307,41 лв. месечно на посочените в погасителния план падежи, като за процесния период
10.02.2020 г. – 10.10.2020 г. дължимата сума е в размер на претендираната – 2136 лв.
главница и 630,69 лв. възнаградителна лихва. Противно на доводите във въззивната жалба,
при установени възникнали и изискуеми парични вземания в полза на ищеца, в тежест на
ответника е да докаже, че ги е погасил чрез плащане, за да обоснове неоснователност на
предявените претенции. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да
установява фактите, на които основава своите искания или възражения, като общият
принцип е, че на доказване подлежат положителните факти, т.е. плащането на
претендираните лизингови вноски, в случай че такова се твърди от длъжника.
Неизпълнението на паричното задължение представлява отрицателен факт – твърдение, че
нещо не се е случило, което поради своята същност не подлежи на доказване. За
основателността на предявените от ищеца искове е достатъчно да се проведе пълно и главно
доказване на твърденията за възникнало между страните облигационно правоотношение и
изпълнение на задължението на лизингодателя да предаде за ползване лизинговия
автомобил, а в случай че твърди да е изпълнил паричните си задължения за лизингови
вноски (главница и възнаградителна лихва), лизингополучателят следва пълно и главно да
докаже този факт, като представи съответни платежни документи, удостоверяващи
погасяване на задълженията му. В този смисъл, възраженията на въззивника за липса на
доказателства за неизпълнение на паричните му задължения са несъстоятелни, като същият
не е ангажирал доказателства за извършени от него плащания (включително чрез изискване
на извлечение от банковата сметка на лизингодателя, по която твърди да е изпълняван
договорът), поради което предявените искови претенции са основателни за посочените
размери.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД развалянето има обратно действие освен при
договорите за продължително или периодично изпълнение. Договорът за лизинг несъмнено
е с продължително изпълнение (предоставена е вещ за временно ползване за срок от една
година с насрещно задължение за плащане на месечно възнаграждение), поради което
развалянето му има действие занапред и не е пречка да се претендира уговореното в
договора мораторно обезщетение (неустойка) върху неплатените по време на действие на
договора лизингови вноски. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения,
съдържащи се в мотивите на Тълкувателно решение № 7/13.11.2014 г. по тълк. дело №
7/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съобразно които в хипотезата на двустранен договор, който е за
продължително или периодично изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще,
уговорената между страните неустойка за забава се дължи – в случай на неточно, вкл.
забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от сделката, чието
действие се запазва, т.е. за лизинговите вноски, които вече са падежирали преди развалянето
на договора в период на ползване на автомобила от лизингополучателя. Ето защо при
установеното неизпълнение на лизинговите вноски за процесния период дължима е и
претендираната неустойка за забава върху тях по т. 16.1 от общите условия, която всъщност
е в размер на законната лихва. Отделен е въпросът, че в случая не се установява
лизингодателят да е упражнил валидно правото си да развали договора с изпращане на
уведомление до лизингополучателя с даден 30-дневен срок за изпълнение, като
правоотношението между страните се е прекратило поради изтичане на уговорения
едногодишен срок, поради което несъмнено е допустимо да се претендира лихва за забава
върху просрочените вноски в периода на действие на договора.
Противно на доводите във въззивната жалба, не е недопустимо да се кумулират исковете за
неплатени лизингови вноски до датата на разваляне на договора с претенция за връщане на
лизинговия автомобил. Лизингови вноски се дължат за периода на действие на договора
като насрещна престация на предоставеното ползване на автомобила. След развалянето му
занапред или след прекратяването му поради изтичане на срока на договора отпада
основанието за лизингополучателя да държи вещта, като същият не дължи повече и
възнаграждение за ползването й, поради което следва да я върне на лизингодателя.
Задължението за прехвърляне на собствеността върху автомобила възниква едва след
изплащане на всички лизингови вноски по договора, като това условие в случая не е
изпълнено – ответникът не е плащал каквито и да било суми по договора, поради което не
може да упражни правото си да изкупи автомобила, а следва да го върне на насрещната
страна по договора предвид прекратяване на правоотношенията между тях.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че предявените претенции са
заплащане на лизингови вноски (главница и възнаградителна лихва), на лихва за забава и за
връщане на лизинговата вещ са основателни и следва да се уважат изцяло. Във въззивната
жалба не се съдържат конкретни доводи срещу неправилността на обжалваното решение
относно размера на присъдените вземания и дължимостта на претендираните разходи във
връзка с ползването на вещта (данък МПС и застрахователна премия), поради което
4
въззивният съд не следва да излага собствени мотиви по този въпрос, а следва да потвърди
първоинстанционното решение в цялата обжалвана част.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият има право на
сторените по делото пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100 лв. и за депозит за особен представител в размер на 350 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17898 от 01.11.2023 г., постановено по гр. дело № 65467/2022
г. по описа на СРС, 160 състав, в частта, с която са уважени предявените от „М.Б.“ АД (с
предходно наименование „Кредисимо Супер“ АД), ЕИК *******, срещу Д. К. З., ЕГН
**********, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 342 ТЗ, чл. 92 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД и чл. 347, ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 233, ал. 1
ЗЗД за сумата от 2136,00 лева, представляваща дължими лизингови вноски (главница) с
настъпил падеж за периода 10.02.2020 г. - 10.10.2020 г. по Договор за обратен лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № 507/15.01.2020 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.02.2022 г. до изплащане на вземането,
за сумата от 400,64 лева, представляваща разходи във връзка с ползването на лизинговата
вещ (дължим данък за МПС - 165,17 лева и разсрочена вноска по сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ - 235,47 лева) по договора за обратен лизинг, ведно
със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 25.02.2022 г. до изплащане на
вземането, за сумата от 630,69 лева, представляваща договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 16.01.2020 г. до 10.10.2020 г. по договора за обратен лизинг, за сумата от 441,48
лева, представляваща мораторна неустойка за периода от 11.02.2020 г. до 23.02.2022 г.,
съгласно чл. 16.1 от Общите условия към Договор за обратен лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив № 507/15.01.2020 г., както и за
предаване на вещта, предмет на Договор за обратен лизинг със задължително придобиване
на собствеността върху лизинговия актив № 507/15.01.2020 г., сключен между „Кредисимо
Супер“ АД, в качеството на лизингодател и Д. К. З., в качеството на лизингополучател, а
именно: лек автомобил марка „Шевролет“, модел „Епика“, рег. № *******, с
идентификационен номер на рама: KL1*******, за които задължения е издадена на
01.04.2022 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
10159/2022 г. по описа на СРС, 160 състав.
ОСЪЖДА Д. К. З., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. *******, *******, да заплати на
„М.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******,
Бизнес център „България“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450 лв., разноски във
въззивното производство.
5
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6