№
гр. София, 29.07.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на десети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 2758 по описа за 2019 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 446815 от 09.07.2018 г., постановено по гр. д. № 31966/2017 г. на
СРС, 53 състав, поправено с решение № 555023 от 06.12.2018 г., е отхвърлен
предявеният иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ от М.И.М. срещу
Народно събрание за признаване на извършеното със Заповед № АД 755-01-265/12.04.2017 г. прекратяване на
трудовото ѝ правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ чрез
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за незаконно.
Недоволна
от постановеното решение е останала ищцата М.И.М., която в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в която излага
съображения за неговата незаконосъобразност, неправилност, необоснованост и
немотивираност. Посочва, че съдът не е коментирал факта, че трудовият договор е
бил прекратен от служителката на 05.04.2017 г. на основание чл. 327, ал. 1, т.
2 КТ, към който момент не ѝ е била още връчена заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание. Сочи, че след тази дата не се е явявала на работа, тъй
като трудовото правоотношение вече е било прекратено. Излага, че с допълнително
споразумение от 26.01.2017 г. е бил изменен трудовият ѝ договор, но не и
длъжностната характеристика и то само по отношение срока му на действие, не и
относно задълженията по него. Счита, че заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание е издадена от некомпетентно лице, тъй като по делото липсват
доказателства директорът на дирекция „Административно-правно обслужване и
човешки ресурси“ да е пряк ръководител на служителката. Счита заповедта за
неправилна и необоснована, тъй като не се доказват виновни нарушения на
трудовата дисциплина, които да са в разрез с вменените ѝ по длъжностна
характеристика задължения – работата ѝ не е от такова естество, което да
изисква непрекъснато присъствие в сградата на НС, а и не са посочени конкретни
нарушения. Счита, че дисциплинарното наказание е наложено без съобразяване
критериите на чл. 188 и чл. 189, ал. 1 КТ. Претендира разноски.
Подаден
е отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от
ответника Народно събрание, в който жалбата се счита за неоснователна и
необоснована. Сочи се, че дисциплинарното наказание е наложено заради нарушение
на задължението за явяване на работното място. Сочи, че компетентността на
Главния секретар на Народното събрание произтича от § 6, ал. 4 от ДР на
Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. Намира, че са
налице задължителните реквизити на чл. 195, ал. 1 КТ. Сочи, че служителката не
се е явявала на работа 6 дни, а заповедта е връчена след изтичане на отпуск.
Претендира разноски.
С
решение № 555023 от 06.12.2018 г., постановено по гр. д. № 31966/2017 г. на
СРС, 53 състав, е оставена без уважение молбата на М.И.М. по чл. 250 ГПК за
произнасяне от страна на съда по предявените при евентуалност иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 1917,24 лева, представляваща дължимо
трудово възнаграждение за периода февруари – април 2017 г. и иск с правно
основание чл. 221, ал. 1, вр. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ за сумата от 954,25 лева,
представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода февруари –
април 2017 г.
Срещу
така постановеното допълнително решение е подадена въззивна жалба от ищцата М.И.М.,
в която счита същото за незаконосъобразно, неправилно, необосновано и
немотивирано, като твърди, че решението на СРС е непълно, тъй като съдът не се
е произнесъл по предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а разгледана
по същество се явява частично основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и императивни материални норми.
Пред
СРС, 53 състав, са били предявени за разглеждане обективно съединени искове по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 225 КТ, чл.
221, ал. 1 КТ. Предмет на разглеждане във въззивното производство са исковете с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 128, т. 2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ,
тъй като исковете по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ и чл. 225 КТ са оттеглени.
По
делото не е спорно, че между страните е бил сключен срочен трудов договор № 441
от 08.12.2014 г., по силата на който М.И.М. е заемала длъжността „Главен
експерт сътрудник“ към Комисия за борба с корупцията, конфликт на интереси и
парламентарна етика към Народното събрание, чиито срок е определен до края на
мандата на 43-то Народно събрание, както и че с допълнително споразумение № 69
от 26.01.2017 г. срокът на договора е продължен до избиране на постоянни
комисии на 44-то Народно събрание.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
В разглеждания случай страните не спорят, че
процесното трудово правоотношение е било прекратено, но спорят на какво
основание е било прекратено. При наличие на конкуренция между насрещни
волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно
действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. В случая ищцата
твърди, че тя е прекратила първа трудовото правоотношение на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ.
Правната
норма на чл. 327 КТ представлява материално субективно преобразуващо право на
работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с
работодателя, като неговото упражняване не е с свързано с предварително
уведомяване на последния. Правото на едностранно прекратяване на трудовия
договор се осъществява с едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно,
недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т.
2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен
забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната
норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава модалитет относно
размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение, респ. месецът
за който се отнася възнаграждението или вида на обезщетението. Ето защо
достатъчно е обективно работодателят да е забавил изплащането на уговореното
между страните трудово възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, за
да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, ал.
1, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които работодателят е забавил
изплащането на уговореното трудово възнаграждение
Според
разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение, което се
прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на
писменото изявление за прекратяване на договора. Законът не прави разлика между
прекратяването на трудов договор без предизвестие от работодателя и
прекратяване на трудов договор без предизвестие от работника. И за двата случая
нормата сочи, че трудовото правоотношение се счита за прекратено от датата на
получаване на писменото изявление /на работодателя или на работника/.
Следователно законът не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в
зависимост от това дали фактически е налице основанието, посоченото от
работодателя или от работника за прекратяване на договора. Поради това, както
връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена
от работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали
са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото
изявление на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от
основания по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовия
договор, независимо от това дали е налице соченото от работника основание.
Въпросът дали преобразуващото право по чл. 327, ал. 1 КТ е съществувало, т. е.,
дали са били налице предвидените в закона предпоставки за възникването му и
дали с оглед на това то е било надлежно упражнено, може да бъде предмет на
преценка и евентуално установяване впоследствие в случай, че работодателят
предяви по съдебен ред притезания, възникнали като негова последица. В този
смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в решение № 144 от
23.02.2010 г. по гр. д. № 3101/2008 г. на ВКС, І г. о. и решение № 203 от
30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.
В
конкретния случай със заявление с вх. № АД-758-00-37 от 05.04.2017 г. на
Народното събрание М.И.М. е заявила, че прекратява трудов договор от 08.12.2014
г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 06.05.2017 г. поради
неизплащане на дължимото възнаграждение в пълен обем за м. март 2017 г. С
допълнителна молба с вх. № АД-758-00-41 от 13.04.2017 г. на Народното събрание М.М.
е посочила, че прекратяването на трудовия договор следва да се счита от
06.04.2017 г., поради допусната техническа грешка в предходното заявление. По
изложените по-горе мотиви достигането на това изявление до работодателя е
достатъчно, за да се счита трудовото правоотношение прекратено на 13.04.2017 г.
от ищцата на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. По делото няма данни, а и не се
твърди ответникът да е оспорил така извършеното прекратяване по надлежния ред,
като в производството по предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ от служителя не
подлежи на изследване въпросът дали фактически са били налице основанията за
прекратяване по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Този въпрос би бил предмет на
разглеждане в производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, образувано по иск на
работодателя за незаконосъобразност и отмяна на извършеното от работника
прекратяване, за каквото по делото не са ангажирани доказателства. Без значение
за осъществяване на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е обстоятелството
дали към датата на получаване на изявлението на работника работодателят е бил
инициирал дисциплинарно производство, тъй като трудовото правоотношение не се
смята за прекратено с образуването на такова производство.
Следва
да бъде отбелязано също така, че съгласно константната съдебна практика,
обективирана в решение № 75 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 876/2012 г.,
III г. о., решение № 183 от 21.12.2011 г. по гр. д. № 565/2010 г. на ВКС, III г.
о. и решение № 87 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г. на ВКС, IV г. о.,
повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление
на една от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява
извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно
действие, а издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна.
Следователно районният съд неправилно е отхвърлил предявеният иск по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ, тъй като е следвало да отмени процесната заповед, с която
работодателят е наложил дисциплинарно наказание "уволнение", след
като трудовото правоотношение е било прекратено от работника на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 13.04.2017 г.
Според
приетото в решение № 193 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 5948/ 2013 г. на ВКС, IV
г.о. при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се твърди
незаконност на уволнението, като се иска да се признае, че трудовото
правоотношение е незаконно прекратено, както и отмяна на уволнението. В този
случай няма твърдение за неточно отразено основание на иначе законосъобразно
уволнение и липсва правен интерес да се иска поправка в трудовата книжка, след
уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Тази последица се
следва по право и работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка, че
уволнението на работника или служителя е признато за незаконно. Поради неправилното отхвърляне на иска по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ за работодателя не е възникнало задължение за вписване на
друго основание. В резултат на изложеното уволнението, извършено със Заповед № АД-755-01-265/12.04.2017
г., следва да бъде признато за незаконно, като в трудовата книжка на М.И.М. се
впише, че трудовото ѝ правоотношение с Народното събрание е било
прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. При този извод първоинстанционното
решение се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено.
Съгласно
чл. 271, ал. 2 ГПК при отмяна на решението по главния иск се възстановява
висящността и по евентуално съединените с него искове, по които
първоинстанционният съд не се е произнесъл, като въззивният съд следва да
разгледа евентуално предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ.
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
Съгласно
чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на
работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
При предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е
да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или
допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част
от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално
уговорената работа, доколкото от тези положителни факти работникът черпи
изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително е било изплатено.
По
изложените по-горе съображения настоящият съдебен състав приема, че по делото е
установено наличието на трудово правоотношение между страните с уговорена
основна месечна заплата в размер на 1834 лева. Със заповед № 230 от 10.06.2015
г. на Председателя на Народното събрание основната месечна заплата е увеличена
на 1926 лева. Според уговореното в трудовия договор трудовото възнаграждение се
изплаща два пъти месечно в рамките на текущия месец. Направеното от ответника оспорване,
че през процесния период, за който се претендира заплащане на трудово
възнаграждение, ищцата не е полагала труд през определени дни, е основателно. В
докладна записка от 08.03.2017 г. на директора на дирекция
„Административно-правно обслужване и човешки ресурси“ е посочено, че от справка
за контрол на достъпа се е установило, че М.М. не е идвала на работа в периода
17.02.2017 г. – 22.02.2017 г., на 24.02.2017 г., 27.02.2017 г. и на 07.03.2017
г. Представена е разпечатка от системата за контрол на достъпа в сградата на
Народното събрание, от която е видно, че за посочените дни няма регистрирани
влизания или излизания с личния пропуск на М.М.. В писмени обяснения от
10.03.2017 г. М.М. не отрича, че е отсъствала от работа в периода 17.02.2017 г.
– 22.02.2017 г., на 24.02.2017 г. и на 27.02.2017 г., като посочва, че това се
е наложило по лични причини. Отсъствието си на 07.03.2017 г. оправдава с факта,
че към тази дата вменените ѝ задължения са изпълнени в пълен обем. За
посочените дни не са представени документи, оправдаващи отсъствието на
служителката.
Претендира
се дължимо възнаграждение за периода 01.03.2017 г. – 10.03.2017 г. в размер на
353,70 лева, като искът е увеличен впоследствие на 1917,24 лева. От служебна
справка № 756-10-762 от 20.11.2017 г. се установява, че за м. март 2017 г.
работните дни са били 22. От тях ищцата е отработила 7 работни дни, за които са
ѝ били изплатени 612,82 лева, за 4 работни дни е ползвала платен годишен
отпуск, за който са ѝ изплатени 350,18 лева, 10 дни е била в болничен, първите
3 от които са ѝ били изплатени от работодателя в размер на 70 % от
дневната ставка – 183,85 лева. Изплатената заплата за м. март 2017 г. е в
размер на 312 лева, след приспадане на лични осигурителни вноски и дължим ДДФЛ
от лицето, както и дължими суми от разлика от начислена заплата за м. февруари
2017 г., която е била изплатен в пълен размер, преди да са постъпили документи
за установените отсъствия от работа. От представените по делото платежни
документи се установява, че на М.М. са били заплатени аванс (400 лева) и
заплата (1102 лева) за м. февруари 2017 г., заплата за м. март 2017 г. (312
лева), заплата за м. април 2017 г. (485 лева). Така с оглед представените
писмени доказателства съдът намира, че на ищцата са били коректно заплатени дължимите
суми за м. март 2017 г., след като са били приспаднати дните, през които
неоправдано е отсъствала от работа през м. февруари 2017 г., за който месец
ѝ е било изплатено пълно месечно възнаграждение. По арг. чл. 126 КТ задължение
на служителя при изпълнение на възложената работа е да се явява на работа, като
в случай че е възпрепятстван да се яви на работното си място, то същият следва
да уведоми за това работодателя и да представи документи, удостоверяващи
причината за отсъствието му. В конкретния случай няма данни това да е сторено.
По
изложените съображения М.М. не установи по предявения иск, че е престирала
реално уговорената работа за времето, през което не ѝ е изплащано трудово
възнаграждение в пълен размер, поради което и искът с правно основание чл. 128,
т. 2 КТ за периода 01.03.2017 г. – 10.03.2017 г. в размер на 1917,24 лева следва
да се отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ:
Съгласно
чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или
служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ
работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение и в размер на
действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
Съобразно
изложените по-горе мотиви, настоящият съдебен състав приема, че процесното
трудово правоотношение е било прекратено от ищцата на основание чл. 327, ал. 1,
т. 2 КТ на 13.04.2017 г. От приложения по делото трудов договор се установява,
че трудовото правоотношение е било срочно - до края на мандата на 43-то Народно
събрание, като срокът е продължен до избиране на постоянни комисии на 44-то
Народно събрание. След извършена проверка в сайта на Народното събрание съдът
установи, че постоянните комисии на 44-то Народно събрание за избрани на
10.05.2017 г., което е общоизвестен факт. Обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ би
се дължало за периода 13.04.2017 г. – 10.05.2017 г. От представена справка от
НАП за актуално състояние на трудовите договори към дата 19.04.2018 г. е видно,
че на 24.04.2017 г. ищцата е започнала да полага труд при друг работодател. Така
съдът намира, че обезщетение според правилата на чл. 221, ал. 1 КТ ще се дължи
за периода 13.04.2017 г. - 23.04.2017 г. включително. Размерът на обезщетението
не следва да се определя по начина, посочен от въззивницата-ищца, тъй като
определянето му е нормативно установено в чл. 221, ал. 4, т. 1, вр. чл. 228,
ал. 1 КТ, според които разпоредби действителните вреди се изчисляват върху
брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето, през
което същият е останал без работа, но за не повече от остатъка от срока на
трудовото правоотношение. Според чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово
възнаграждение за определяне на обезщетенията по КТ е полученото от работника
или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в
който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено. По арг. от решение № 665 от 11.01.2011 г. по
гр. д. № 1688/2009 г. на ВКС, III г. о., обезщетението
следва да се определи въз основа на брутното трудово възнаграждение, получено
за последния пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото
правоотношение. По арг. чл. 177, ал. 1 КТ обезщетението
се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на
трудовото правоотношение, през който работникът или служителят е отработил
най-малко 10 работни дни. От приетите във въззивното производство служебна
бележка от 10.04.2019 г., извлечения от банковата сметка на ищцата и фишове за
работна заплата е видно, че през м. март 2017 г., който е месецът, предхождащ
настъпването на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата
има отработени едва 7 работни дни, тъй като за останалите работни дни е
ползвала отпуск, болничен или не се е явявала на работа. Така за определяне на
размера на обезщетението следва да бъде взето месечното брутно трудово
възнаграждение за м. февруари 2017 г., което е в размер на 1926 лева. През м.
февруари 2017 г. е имало 20 работни дни, поради което дневната ставка за
работен ден се определя в размер на 96,30 лева/ден. Обезщетение по чл. 221, ал.
1 КТ следва да бъде определено за 5 дни, колкото са били работни дни през
периода 13.04.2017 г. – 23.04.2017 г. и същото е в размер на 481,50 лева, до
който и размер следва да бъде уважен предявеният иск по чл. 221, ал. 1 КТ.
При този
изход на правния спор, предмет на въззивното производство, разноски се дължат и
на двете страни. Пред въззивната инстанция въззивницата е представила списък по
чл. 80 ГПК, в който е посочено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева,
платено в брой съгласно договор за правна защита и съдействие. Въззиваемият е
претендирал юрисконсултско възнаграждение, което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК,
вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП настоящата инстанция определя в размер
на 100 лева. Тъй като част от предявените искове се уважава, а друга отхвърля,
то разноските следва да се определят по компенсанция и в размерите, в които са
претендирани, в резултат на което на въззивницата следва да се присъдят
разноски в размер на 200 лева за въззивната инстанция. На основание чл. 78, ал.
6 ГПК ответникът дължи заплащането на следните държавни такси при основателност
на два от предявените искове: за първоинстанционното производство в размер на
130 лева, за въззивното производство – 65 лева.
По арг.
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване в
частта относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 446815 от 09.07.2018
г., поправено с решение № 555023 от 06.12.2018 г., постановени по гр. д. № 31966/2017
г. на СРС, 53 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ уволнението на М.И.М., ЕГН *********,
извършено със Заповед № АД-755-01-265/12.04.2017 г. на Главния
секретар на Народното събрание, с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратено
трудовото ѝ правоотношение поради налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от М.И.М., ЕГН *********,
срещу Народното събрание иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от
1917,24 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода
01.03.2017 г. – 10.03.2017 г.
ОСЪЖДА Народното събрание да заплати
на М.И.М., ЕГН *********, на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 481,50 лева,
представляваща обезщетение за периода 13.04.2017 г. – 23.04.2017 г., през който
последната е останала без работа, като ОТХВЪРЛЯ
предявеният от М.И.М. срещу Народното събрание иск за разликата до пълния
предявен размер от 954,24 лева.
ОСЪЖДА Народно събрание да заплати на М.И.М.,
ЕГН *********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лева,
представляваща разноски за въззивното производство, определени по компенсация.
ОСЪЖДА Народно събрание на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по бюджета на СРС сумата от 130 лева и по бюджета
на СГС сумата от 65 лева за държавни такси.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от съобщаването му на страните в частта относно иска по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.