Решение по дело №1614/2021 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

N

гр.София 09.05.2023 г.

Софийски градски съд, II-А състав в откритото съдебно заседание на 09.06.2022 г. в състав:

                                                           Председател: Мариана Георгиева

                                  Членове:  Виолета Йовчева                                                                              

Димитър Ковачев

При секретар Нели Първанова, като разгледа докладваното от съдията-докладчик Димитър Ковачев въззивно гражданско дело № 1614 по описа за 2021г.,

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „А.з.с.н.в.“АД срещу Решение от 18.03.2020г., постановено по гр. д. № 67433/2018г. по описа на Софийски районен съд, 170 с-в с което са отхвърлени, предявените от „А.з.с.н.в.“АД  като цесионер срещу С.Ж. установителни искове по чл. 422 ГПК за установяване съществуване на вземане в размер на 539,30 лева главница по договор за заем, договорна лихва от 50,25 лева, такси в размер на 9,00 лева и неустойка в размер на 327,29 лева.

С жалбата моли решението да се отмени като неправилно и немотивирано, поради неправилни изводи на СРС за липса на уведомяване на длъжника за извършената цесия. Счита, че липсата на уведомяване няма отношение към действителността на договора за цесия и неговото действие щом като няма възражение, че е платено на стария кредитор. Сочи, че връчването в хода на делото на уведомлението за цесия (като приложение към исковата молба) поражда ефект и е несъстоятелен и в противоречие с практиката на ВКС извода, че трябва уведомлението да е връчено преди заявлението по чл. 410 ГПК.  Посочва практика на ВКС.

Иска отмяна на решението и уважаване на исковете.

СГС при проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 ГПК намира същото за валидно и допустимо. По отношение неговата правилност СГС е ограничен до оплакванията в жалбата и приложението на императивните материални норми.

След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед събраните по делото писмени доказателства въззивния съд намира предявените искове за частично основателни по следните фактически и правни съображения:

Ответникът не оспорил действителността на договора за заем сключен между него и трето за делото лице. Направените възражения са за недействителност на клаузата за неустойка и за недължимост на такси, както и относно уведомяването за извършената цесия в полза на ищеца.

Единствения мотив за отхвърляне на исковете от СРС е липсата на връчване на уведомление до длъжника за извършената цесия, което да е направено преди заявлението по чл. 410 ГПК, като се позовал на посоченото в т. 4г от ТР4 /2013г., че заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК може да с  издаде в полза на цесионер ако цесията е съобщена преди заявлението по чл. 417 ГПК.

СГС не споделя това становище. То е в противоречие със самото ТР на което се позовал СРС и което предвижда, че предмет на иск по чл. 422 е съществуването на вземането и че съдът е длъжен да съобразява на основание чл. 235, ал. 3 ГПК всички настъпили след предявяване на иска факти, имащи значение за спорното право. В същият смисъл е и ТР 8/2017г на ОСГТК на ВКС в разясненията по т. 1. 2 от което е разяснено изрично, че придобиване на спорното право от ищеца след предявяване на иска по чл. 422 ГПК следва да се вземе предвид от съда в исковия процес. На още по-силно основание следва да се вземе предвид и извършено уведомяване за цесията в хода на делото. Цесионера е титуляр на вземането от сключване на цесията. Изискването за уведомяване е с цел осигуряване точното изпълнение на длъжника. Щом придобиване на вземане  след иска трябва да се вземе предвид, то трябва да се вземе предвид и уведомяване за настъпилото придобиване извършено в хода на делото.

Впрочем и след приемането на ТР 4/2013г ВКС е посочил в своята практика че не може да се игнорира такова уведомяване и то в хипотеза на чл. 410 ГПК (Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК; Решение  78/09.07.2014 по т. д. № 2352/2013, ВКС, II т. о.).

Щом веднъж е издадена заповед-независимо дали по чл. 417 или по чл. 410 ГПК, няма как да се проверява дали е трябвало тя да се издава и да се отхвърля искът за съществуване на вземането по аргументи относно възможността да се издаде заповед. Предмет на иска по чл. 422 ГПК не са предпоставките за издаване на заповед, а самото вземане с всичките му характеристики включително надлежните страни по материалното правоотношение.

Независимо от горното решението като краен резултат е само частично неправилно поради следното.

СГС намира клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора (за неустойка при неосигуряване на предвидено в ал. 1 обезпечение) за нищожна. Касае се за прикрита допълнителна такса за предоставяне на заем като необезпечен и така се заобикаля ограничението, касаещо годишния процент на разходите (пет пъти размера на законната лихва за забава), както и за забраната на друго обезщетение за забава на плащането от потребителя освен законната лихва. Чрез тази клауза формално кредитора не нарушава забраните по чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР (който включва всички разходи включително настоящи и евентуални и преки или косвени) да надхвърля 5 пъти размера на законна лихва, но в същото време си гарантира, че ще има правна възможност да събира не само главния дълг ведно с дължимите договорни и мораторни лихви, но и отделно сумата за неустойка, която е 65 процента от размера на главницата. Така обаче би се стигнало до нарушаване на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване.

 

Клаузата е уговорена за неизпълнение не на главното задължение, а на задължението да се учреди обезпечение за главния дълг. Неизпълнение на такова задължение има последицата по чл. 71 от ЗЗД-право на кредитора обяви предсрочна изискуемост. В случая такова право дори не е уговорено в полза на кредитора, а напротив предвидена е огромна неустойка при това включена в погасителните вноски изначално, което говори, че не е налице намерение за получаване на обезпечение, а намерение да се получи парична сума при ясно осъзнаване, че обезпечение няма да има.

Не може освен това обезпечаването на едно акцесорно задължение да е по-голямо от това на главното задължение. В случая за неизпълнение на главното задължение отговорността е ограничена от закона до размер на законната лихва за забава - чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК. Задължението да се осигури поръчителство или банкова гаранция за обезпечаване на главницата е акцесорно задължение по договора, по същността си такова по чл. 23 ЗЗД, за чието неизпълнение може да се уговори неустойка, но не и в размер надхвърлящ с пъти обезщетението дължимо според закона за неизпълнението на главния дълг към, чието обезпечаване е насочена клаузата по чл. 23 ЗЗД.

Впрочем ясно си личи истинската воля на кредитора да получи допълнителна сума от поставените изисквания към поръчителите и от алтернативно дадената възможност да се предостави банкова гаранция в комбинация със срока за даване на обезпечение. За три дни не би могло физически да се набавят нужните документи, които да удостоверят изискванията на които трябва според договора да отговарят поръчителите, нито да се сключи с банка договор за банкова гаранция, да не говорим, че ако се намери банка която да даде такава гаранция то явно потребителя отговаря на условията на банката за получаване на кредит и би могъл да получи такъв при много по-ниски лихвени условия.

Ето защо искът за неустойка е неоснователен и правилно отхвърлен.

Неоснователен е и искът за такси за разходи в размер на 9,00 лева. тези такси всъщност са такива по чл. 10 ЗПК за управление на кредита, каквито кредитора, вкл. негов правоприемник не може да събира. Отделно изобщо не е доказано извършване на действия за които да се събра таи такса.

Неоснователен е и искът за възнаградителна лихва. Уговорения размер на тази лихва от 40 % СГС намира за противоречащ на добрите нрави. Действително договора е сключен след измененият на ЗПК от 2014г. уреждащи определен процент на ГПР, над който не може да се отива. Това обаче не изключва контрола за съответствие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва( Определение № 527 от 9.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III г. о.,). В конкретния случай според настоящият състав на СГС същата нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения.

 Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Това е установената практика на ВКС. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021 г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка, вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС е приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва, в който смисъл и многобройна съдебна практика, в който смисъл е налице и многобройна съдебна практика. Ето защо не се дължи и сумата от 50,25 лева.

При това положение e следвало платените от жалбоподателя по кредита суми да се отнасят към главницата съгласно чл. 76 ЗЗД. По делото е установено от СЧЕ, че ответника е заплатил по кредита сумата от 170,00 лева още преди цесията. Следователно искът за главница е основателен до размер от 430,00 лева.

Направените плащания покриват вноските с падеж по главницата до 08.07.2015г. вкл. Длъжникът е изпаднал в забава на 15.07.2015г. и дължи законната лихва за период от падежа на всяка вноска до заявлението по чл. 410 ГПК, изчислен от съда в размер на 118,78 лева.

До посочените размери следва да бъдат уважени исковете  за главница и мораторна лихва съответно решението на СРС отменено. В останалите му части решението е правилно като резултат и следва да се потвърди.

По разноските. При този изход на делото и двете страни имат право на разноски съответно уважената респективно отхвърлената част от исковете. Уважени са 51 % от исковете и на същият процент от разноските си има право ищецът.

Ищецът е сторил такива заповедното дело в размер на 75,00 лева за такса и юрисконсултско възнаграждение, като се следват 38,25 лева. За първа инстанция му се следват 89,25 за държавна такса и 76,50 за юрисконсултско възнаграждение. За въззивна инстанция му се следват 44,62 за държавна такса. Не е искано присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответника има право на разноски общо в размер на 294,00 лева за адвокат за двете инстанции съобразно отхвърлената част от исковете.

Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение от 18.03.2020г., постановено по гр. д. № 67433/2018г. по описа на Софийски районен съд, 170 с-в В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:

В частта, с която е отхвърлен до размер на сумата от 430,00 лева, предявеният от „А.з.с.н.в.“АД, като цесионер срещу С.Т.Ж. с ЕГН********** иск по чл. 415 ГПК за установяване на дължимост на непогасена главница по Договор за паричен заем № 2306210 от 13.05.2015 г. сключен между ответника и „И.А.М.“ АД, КАКТО И в частта, с която е отхвърлен до размер на сумата от 118,78 лева искът за дължимост на мораторна лихва за периода 15.07.2015г до 30.05.2018г. (датата на заявлението по чл. 410 ГПК).

КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА  ЗА УСТАНОВЕНО, че С.Т.Ж. с ЕГН ********** и адрес *** дължи н. „А.з.с.н.в.“ЕАД с ЕИК *******и адрес на управление ***-р „*******, офис - сграда *******, офис 4 сумата от 430,00 лева-непогасена главница по Договор за паричен заем № 2306210 от 13.05.2015 г. сключен между ответника и „И.А.М.“ АД, ведно със законната лихва от 30.05.2018г до окончателното плащане,  КАКТО И СУМАТА  118,78 лева мораторна лихва за периода 15.07.2015г до 30.05.2018г. (датата на заявлението по чл. 410 ГПК), които вземания са цедирани от „„И.А.М.“ АД н. „А.з.с.н.в.“АД на 01.04.2016г. и за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 34494/2018г. на СРС.

Отменя решението и в частта по разноските присъдени на С.Ж. над размера от 147,00 лева.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА С.Т.Ж. с ЕГН********** ДА ЗАПЛАТИ Н. „А.з.с.н.в.“ЕАД с ЕИК *******разноски за ч.гр.д. 34494/2018г. в размер на 38,25 лева; за първа инстанция 89,25 за държавна такса и 76,50 за юрисконсултско възнаграждение и за въззивна инстанция в размер на 44,62 за държавна такса.

ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ЕАД с ЕИК *******ДА ЗАПЛАТИ НА С.Т.Ж. с ЕГН ********** СУМАТА 147,00 ЛЕВА- за адвокат във въззивна инстанция.

 

Въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            Членове: 1.                          2