Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 14.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на тридесети юни две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 97 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени
установителни с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.
А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България,
срещу А.Б.Б. за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на
ищеца следните суми: 3850,40 лв. – изискуема главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-16615782/07.12.2018 г., 2622,80 лв. –
възнаградителна лихва за периода 05.09.2019 г. – 05.12.2023 г., и 348,99 лв. –
мораторна лихва за периода 05.10.2019 г. – 12.10.2020 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
28.10.2020 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 260085/29.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 665/2020 г. по описа на РС Свиленград. При условията
на евентуалност предявява осъдителни искове за посочените претенции.
В исковата молба се твърди, че с
Договор за потребителски кредит № PLUS-16615782/07.12.2018 г. ищецът се
задължил да предостави на ответника паричен заем в размер на 4000 лв. Въз
основа на договора за ответника възникнало задължение да погаси заема чрез
заплащане на 60 месечни вноски – всяка в размер на 144,30 лв.
Кредитополучателят следвало да заплати и такса ангажимент, срещу което
кредиторът сключвал договора при фиксиран лихвен процент. Таксата се заплащала
от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържал сумата
от общия размер на кредита. Посочено е, че сумата била преведена по банковата
сметка на ответника. Твърди се още, че ответникът преустановил плащането на
вноските по кредита на 05.09.2019 г., като били погасени осем месечни вноски.
Поддържа, че на основание чл. 5 от договора вземането станало изискуемо в пълен
размер на 05.10.2019 г., когато изтичала падежната дата на втората пропусната
месечна вноска, за което било изпратено изрично уведомление до длъжника. Твърди
се, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 665/2020 г. по описа на РС
Свиленград. Тъй като заповедта за изпълнение била връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът предявил
иск за установяване на вземането си. При условие че установителният иск бъде
отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предявява осъдителни искове
за вземанията си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител на ответника – адв. О., с който оспорва исковите претенции.
Поддържа, че не дължи заплащането на застрахователна премия в общ размер на
1344 лв., съставляваща компонент от месечната погасителна вноска, тъй като
ответникът не бил сключил договор за застраховка с ищеца. Оспорва претенцията
за заплащане на възнаградителна лихва след твърдяната предсрочна изискуемост.
Счита, че не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като ответникът не бил
уведомен за обявяването ѝ. Уведомлението било изпратено с исковата молба,
поради което в случай на забава мораторната лихва се дължала за всяка една
месечна вноска, а не върху претендираната главница, която не била изискуема.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. №
665/2020 г. по описа на РС Свиленград в полза на ищеца е издадена Заповед №
260085 от 29.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
следните суми: 3850,40 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
PLUS-16615782/07.12.2018 г., 2622,80 лв. – възнаградителна лихва за периода
05.09.2019 г. – 05.12.2023 г., и 348,99 лв. – мораторна лихва за периода
05.10.2019 г. – 12.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.10.2020 г., до
окончателното изплащане на вземането. Тъй като заповедта е връчена на длъжника
при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК
е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. В
изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал
настоящата искова молба.
От представения договор за
потребителски кредит № PLUS-16615782/07.12.2018 г. се установява, че ищецът, в
качеството му на кредитор, се е задължил да предостави на ответника А.Б.Б., в
качеството му на кредитополучател, кредит за потребителски цели в размер на 4000
лв., който последният е следвало да върне в срок до 05.12.2023 г. на 60 месечни
вноски, всяка една в размер на 144,30 лв. или общо 8658 лв., включващи плащания
по главницата, на застрахователна премия в размер на 1344 лв., такса ангажимент
в размер на 140 лв. и на договорна лихва в размер на 26,97 %. В чл. 2 от
договора е посочено, че застрахователната премия е разделена на равен брой
вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска. Кредитополучателят
следвало да заплати и такса ангажимент, срещу което кредиторът сключвал
договора при фиксиран лихвен % по смисъла на § 1, т. 5 от ЗПК. Таксата се
заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът
удържал сумата от общия размер на кредита. В чл. 5 от договора за кредит е посочено,
че при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят
дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода
на забавата върху всяка забавена погасителна вноска. Предвидено е, че при
просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората непогасена вноска, вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо,
включително всички определени надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава
и всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на
съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост. Изрично е
записано, че с полагането на подпис върху договора кредитополучателят
удостоверявал, че е получил по посочената от него банкова сметка ***.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
За успешното провеждане на
предявените искове ищецът следва да установи наличието на валидно
правоотношение по договор за потребителски заем, по който е била предоставена и
усвоена от ответника твърдяната парична сума. Също така следва да установи и
наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на заема
с лихва, както и размера на дължимите възнаградителни лихви.
От наличните по делото
доказателства може да се направи извод, че страните са обвързани от договор за
кредит, съгласно който ищецът е поел задължение да предостави на ответника
сумата от 4000 лв., която последният се е задължил да върне на 60 месечни
вноски до 05.12.2023 г. Процесният договор отговаря на императивните изисквания
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК. В случая договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин, посочен е общият размер на кредита, фиксираният лихвен
процент, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, инкорпориран е и погасителен
план. Тъй като за целия срок на договора е договорен фиксиран лихвен процент,
не е налице задължение погасителният план да съдържа информация за последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми – по арг. от чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева или валута,
определена с постановление на МС на Република България. С оглед изложеното,
съдът приема, че е възникналото заемно правоотношение, което валидно обвързва
страните.
Във връзка с претенцията за
главница следва да се уточни, че е отпусната сума в размер на 4000 лв., от
която е приспадната сумата от 140 лв. – такса ангажимент и по сметка на лицето
са преведени 3860 лв. (видно от чл. 2, изр. посл. от договора), а отделно от
това към кредита е включена и застраховка с цена от 1344 лв., която го оскъпява
допълнително. Според договора таксата ангажимент е дължима чрез удръжка от
отпуснатата сума, като в замяна кредиторът фиксира лихвения процент за срока на
договора. В този смисъл тя се явява такса по усвояване на кредита, но тук
следва да се има предвид нормата на чл. 10а ЗПК, която предвижда, че кредиторът
не може да събира такси за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Освен това, с уговарянето на това допълнително възнаграждение съдът
намира, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение
в размера на ГПР. В този смисъл е налице противоречие с императивна законова
норма, поради което клаузата е нищожна и като такава не поражда правни
последици, респективно задължения за заемателя и ищецът няма основание да търси
тази сума. Предвид изложеното, съдът намира, че подлежи на връщане от заемателя
само сумата, която той е получил и реално му е била предоставена. Също така по
делото не са представени доказателства, че е сключен договор за застраховка „Защита на плащанията“, като такъв договор е
задължителен да съществува, доколкото единствено писмената му форма го прави
действителен. Фактът, че кредитополучателят е поел задължение с договора за
кредит да заплаща и застрахователна премия като част от месечната вноска не
отговаря на разпоредбата на чл. 382 КЗ, която изисква задължително при
сключването на застрахователния договор да изрази воля застрахователят или
негов посредник. Дори да се приеме, че така постигнатите уговорки сочат на
правоотношение по договор за потребителски кредит под формата на заем, по
силата на който заемодателят е поел задължението да заплати на застрахователя
дължимата от ответника застрахователна премия, която последният се е задължил
да върне разсрочено на кредитора, то не са налице доказателства, че ищецът е
заплатил тази премия на застрахователя. Отделно от това тази сума е извън
обхвата на настоящата претенция. Видно от приложения към исковата молба погасителен
план месечната вноска от 144,30 лв. включва и застрахователна премия в размер
на 22,40 лв. Включването на плащането за застраховка в погасителния план не
означава, че застраховката се приравнява на главница по кредита. Тя представлява
самостоятелно вземане, като нито в заповедното производство, нито в исковото
такова ищецът е заявил претенция по отношение на застрахователната премия.
Изрично е посочено, че търсените суми са за главница, договорна лихва и
мораторна лихва.
Предвид изложеното съдът намира,
че дължима е само тази сума от главницата, която е била реално преведена по
банков път на лицето, а именно – 3860 лв. Недължима е и прибавената към
главницата застрахователна премия в размер на 1344 лв. В случая е дължима и уговорената
договорна лихва, която видно от съдържанието на договора е в размер на 26,97 %.
Уговорката е валидна, тъй като не е налице значителна липса на еквивалентност
на насрещните престации. Едновременно с това величината на ГПР (32,94 %) и на
възнаградителната лихва, като елемент от ГПР (арг. от чл. 19, ал. 1 ЗПК) не
надвишава императивно уредения лимит съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
следва, че договорената възнаградителна лихва не е прекомерна и следователно се
дължи.
Въпреки че длъжникът е
преустановил плащанията по договора за кредит, съдът намира, че не е настъпила
предсрочна изискуемост преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като не са ангажирани
доказателства, че поканата е връчена на ответника. Предсрочната изискуемост
съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, представлява изменение на договора, което
за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление само
на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва
да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента
на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за
спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например
ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става
изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването
на иска“. Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде
съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното
дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради
което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на
иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Следователно обявяването на кредита за
предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство,
образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на
банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като
приложение по делото. В тези случаи изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на
ответника-кредитополучател (така Решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. №
16/2019 г. на ВКС, II т. о.). Тук е мястото да се изясни, че е налице надлежно
уведомяване и когато исковата молба е връчена на назначения по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК особен представител (в този смисъл Решение № 198 от 18.01.2019 г. по
т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о.). Именно такъв е и настоящият случай,
поради което съдът приема, че с връчването на исковата молба на назначения от съда
особен представител – на 20.04.2021 г., кредитът е обявен за предсрочно
изискуем. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. №
3/2017 г. на ОСГТК на ВКС при настъпване на предсрочна изискуемост отпада
занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили
заемът/кредитът да се връща на вноски. Уговорената в договора лихва е
възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на
договора. Предсрочната изискуемост има гаранционно-обезпечителна функция
съгласно чл. 71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на
договора поради неизправност на заемополучателя има за последица загуба на
преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за
длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи. Поради това и предвид настъпилата в хода
на процеса предсрочна изискуемост следва, че са дължими единствено непогасените
главница и договорната лихва за периода до обявяване на предсрочната
изискуемост на 20.04.2021 г.
При определяне на конкретния им
размер следва да се съобрази, че ответникът е изплатил общо 8 месечни вноски по
144,30 лв. всяка или по договора за кредит е извършил плащания в размер на общо
1154,40 лв. Предвид липсата на възникнало валидно задължение за заплащане на
застрахователна премия в размер на 22,40 лв. месечно, съдът приема, че
месечната вноска по договора за кредит следва да бъде в размер на 121,90 лв. От
това следва, че с извършените от ответника плащания са били погасени общо девет
вноски за периода 05.01.2019 г. – 05.09.2019 г. и частично 57,30 лв. от вноската
с падеж 05.10.2019 г. Тъй като се дължи само договорната лихва до датата на
предсрочната изискуемост – 20.04.2021 г., съобразявайки приложения погасителен
план, следва, че общо натрупаната до този момент сума възлиза на 2173,58 лв. Предвид
всичко изложено и след извършване на необходимите изчисления, съдът намира, че
непогасената главница възлиза на 3537,63 лв. (3860 лв. – погасената главница от
322,37 лв.), а непогасената възнаградителна лихва за периода от 05.10.2019 г.
до 20.04.2021 г. – на 1341,55 лв. (2173,58 лв. – погасената възнаградителна лихва
от 832,03 лв.).
Поради това искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да
бъде уважен до сумата от 3537,63 лв., като за разликата до пълния предявен
размер от 3850,40 лв. подлежи на отхвърляне. Тъй като вземането в пълен размер
е станало изискуемо след обявяването на предсрочната изискуемост на 20.04.2021
г., законната лихва върху сумата в размер на 3537,63 лв. се дължи от 21.04.2021
г. до окончателното ѝ изплащане. Върху частта от главницата, чийто падеж
е настъпил през периода от 28.10.2020 г. (датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК) до 20.04.2021 г., следва да се присъди законната лихва върху всяка
вноска от падежа до датата на предсрочната изискуемост. Съдът, като съобрази
определения от БНБ основен лихвен процент за процесния период, с нормативно
установената надбавка от 10 пункта, намира, че дължимата законна лихва за този
период е на стойност 36,69 лв. По изложените по-горе съображения искът за
възнаградителна лихва следва да се уважи за сумата от 1341,55 лв., като за
разликата до пълния предявен размер от 2622,80 лв. и за периодите от 05.09.2019
г. до 04.10.2019 г. и от 21.04.2021 г. до 05.12.2023 г. се отхвърли като
неоснователен.
С оглед обстоятелството, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на главницата преди подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК, претендираната мораторна лихва за забава на основание чл. 5 от
договора за периода 05.10.2019 г. – 12.10.2020 г. следва да се изчисли върху
всяка една падежирала погасителна вноска. Съдът, отчитайки определения от БНБ
основен лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка
от 10 пункта, установи, че мораторната лихва за периода 05.10.2019 г. –
12.10.2020 г. възлиза на 29,48 лв. От това следва, че до пълния предявен размер
от 348,99 лв. искът следва да се отхвърли.
Тъй като исковете не са
отхвърлени поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, съдът не дължи
произнасяне по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове.
Съобразно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното производство,
следва да се присъдят с решението по исковото производство, като съдът се
произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът е
направил разноски в общ размер на 136,44 лв. за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. В исковото производство е извършил разноски в общ размер на
722,49 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. Според разпоредбата на чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1 предвижда
възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а в исковото – от
100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия,
съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. за
заповедното и 100 лв. за исковото производство. С оглед уважената част от
исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното
производство разноски в размер на 134,15 лв., както и тези, направени в хода на
настоящото производство, които възлизат на 591,79 лв.
Така мотивиран,
РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД
по отношение на А.Б.Б., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, че
дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция, действащ чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, следните
суми: 3537,63 лв. – изискуема главница по договор за потребителски кредит № №
PLUS-16615782/07.12.2018 г., 1341,55 лв. – възнаградителна лихва за периода 05.10.2019
г. – 20.04.2021 г., и 29,48 лв. – мораторна лихва за периода 05.10.2019 г. –
12.10.2020 г., ведно
със законната лихва върху падежиралите вноски за периода 28.10.2020 г. –
20.04.2021 г., възлизаща на сумата от 36,69 лв., и законната лихва върху
присъдената главница на стойност 3537,63 лв. от 21.04.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, като исковете за разликата над сумата от 3537,63 лв. до
пълния предявен размер от 3850,40 лв. за главница, над сумата от 1341,55 лв. до
пълния предявен размер от 2622,80 лв. и за периодите от 05.09.2019 г. до
04.10.2019 г. и от 21.04.2021 г. до 05.12.2023 г. за възнаградителна лихва и над сумата от 29,48
лв. до пълния предявен размер от 348,99 лв. за мораторна лихва ОТХВЪРЛЯ, за които суми е издадена Заповед
№ 260085/29.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 665/2020 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА А.Б.Б., ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.
А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Младост” 4,
Бизнес Парк София, сгр. 14, сумата от 134,15 лв. – разноски в заповедното производство,
и сумата от 591,79 лв. – разноски в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Районен
съдия: