№ 23502
гр. София, 30.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. Г.
при участието на секретаря Диана Г. Д.а
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Гражданско дело №
20221110150805 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД срещу
П. Д. А., с която са предявени претенции за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца 3758,83 лева – главница, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 28.10.2020 г., до окончателното плащане; 393,29 лева
– договорна лихва за периода от 12.02.2017 г. до 12.08.2020 г.; 412,42 лева –
законна лихва за забава за периода от 12.02.2017 г. до 1203.2020 г.; 62,50 лева –
такси за периода от 12.02.2017 г. до 22.10.2020 г., и 153,60 лева – разходи за
уведомяване – задължения по договор за кредит № FL764545/23.03.2015 г.,
сключен между страните, за които е издадена Заповед за незабавно
изпълнение от 12.01.2021 г. по частно гр. дело № 64376/2020 г. на Софийския
районен съд, 28. състав.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
кредит № FL764545/23.03.2015 г., по силата на който на ответника било
уговорено да се предоставят 5334,75 лева за потребителски цели. Твърди се, че
задължението по договора е било в общ размер 6958,39 лева, като е следвало
да се изплати на 64 месечни вноски (последната – с падеж на 12.08.2020 г.) по
105,90 лева и последна вноска от 82,98 лева, както и 334,75 лева такса за
отпускане на кредита, при променлив годишен лихвен процент, който към
датата на отпускане на кредита е 4,45 % годишно, и се определя от вътрешен
лихвен процент на банката, определен по представена в договора методология
и фиксиран компонент от 4,32 процентни пункта. Дължали се и 62,50 лева
такси за обслужване на банковата сметка, от която се заплаща кредитът.
1
посоченият годишен процент на разходите (ГПР) е 10,79 %. Излагат се
твърдения, че ответника не заплатил неуточнени месечните вноски, поради
което ищецът обявил кредита за предсрочно изискуем с писмо, получено от
съпруга на ответницата на 12.08.2020 г. Поддържа се, че ответника дължал и
разноските за известяването си с нотариална покана. Издадена била заповед за
незабавно изпълнение, срещу която ответникът възразил, поради което е
заведен искът. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответника – П. Д. А., с
който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Твърди се, че
изчисленията на банката относно остатъчния дълг не били обосновани, не е
ясно каква част от кредита е погасен. Поддържа се, че ответникът е платил
недължими се такси, като прави възражение за прихващане на изпълнението
по чл. 76 ЗЗД на дължимата се главница (ако има такава) с тях. Прави
възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа, че посоченият в
кредита ГПР не отговаря на действителния и не включва компонентите по
закон, както и че същите не са обяснени в договора за кредит. Не бил посочен
ясно размер на лихвения процент и методиката за изменението му била
неясна. Не бил налице и погасителен план. Иска се отхвърляне на иска.
Претендират се разноски, вкл. в свързаните производства.
В съдебното заседание ищецът поддържа чрез процесуалния си
представител основателност на иска. Ответникът не изпраща представител,
заявява с писмена молба, че смята договора за нищожен поради нарушения на
потребителското законодателство. Ищецът представя писмени бележки, като
поддържа, че е приложена методология за променлива лихва, с която страните
изрично се били съгласили, и поради това договорът бил действителен и имал
погасителен план, като поддържа, че в договора за кредит е посочен ГПР и
вземанията не са погасени по давност.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Съгласно представен на лист 6 – 10 от делото Договор за потребителски
кредит № FL764545/23.05.2015 г., ответникът, който е записал като постоянен
и настоящ адрес два адреса в Перник (в договора няма адрес на ответника в
София), е приел да получи от ищеца кредит в размер, описан като 5334,75
лева, като от тази сума ищецът ще си удържи такси, уговорени в чл. 5 от
договора – 75 лева за разглеждане на искането, както и 2,50 лева месечно за
поддържане на сметка. Ответникът се задължава да върне посочената сума до
датата, посочена в приложен погасителен план, като се задължава да заплати и
възнаградителна лихва, която е променлива и се определя на базата на
основен лихвен процент, който ищецът нарича „прайм“, с установена
методология в приложение към договора, който е увеличен с фиксирана
надбавка от 4,32 процентни пункта, като така към датата на отпускане на
кредита общият лихвен процент е 8,77 % годишно. Чл. 7, ал. 5 от договора
допуска и намаляване на лихвения процент, като в чл. 7 е уредена подробно
методология и периодичност (на всяко тримесечие) на промените, както и
2
възможностите на ответника да узнае за тези промени. В чл. 3, ал. 3 е
посочено, че ГПР по договора е уговорен като 10,79 %, а общото задължение,
ако лихвата не се промени, по договора е 6958,39 лева. В чл. 7, ал. 7 е
предвидено задължение на кредитополучателя да получава цялото си трудово
възнаграждение за срока на договора по разплащателна сметка, открита при
ищеца. В чл. 21 от договора е предвидено, че неизпълнението на това
задължение за период повече от 45 дена – за първата вноска, и 3 месеца – за
периода между всеки два следващи превода, лихвеният процент по договора
за кредит се увеличава с 3,5 процентни пункта годишно (т.е. при липса на
други промени става 13,79 %). В чл. 19 от договора е предвидено, че цялата
кореспонденция между страните следва да се осъществява на адресите им,
посочени в началото на договора.
Съгласно представения на лист 13 от делото погасителен план обаче
общото задължение не е 6958,39 лева, а 7195,33 лева, което е сбор от
вноските, определени за такива „по кредита“ – лихва и главница, в размер на
6698,08 лева, като е включена и месечна такса за поддържане на сметка по
2,50 лева и 334,75 лева – премия по застраховка по кредита. Съществуването
на такава и връзката с договора не са отразени никъде в текста на
първоначалния договор, но фигурират като задължение по самия кредит (а не
по отделно отношение със застрахователя) в погасителния план. Последният
падеж според погасителния план е на 12.08.2020 г.
На лист 10 – 12 от делото е представено приложение № 1 към договора
за кредит – методология за изчисляване на променливия компонент на
лихвения процент, наречен „прайм“, която се основава на относително сложна
формула, която включва следните компоненти – два коефициента за
определяне на отношението между другите променливи (обозначени като
„тегло на депозити“), които имат фиксирано съотношение – 0,88 : 0,12; среден
лихвен процент по депозитите, обявен от БНБ, изразен като сложно
отношение между обема (сумата) на всички депозити на домакинства в
търговските банки и лихвения процент по тях; стойността на нормативно
определените задължителни резерви на банките и вноската им във фонда за
гарантиране на депозитите; доходността на облигациите на българското
правителство на международните пазари; рисково тегло – константа,
определена от банката за претегляне на стойността на депозити, неизменна за
периода на договора, и „корекция за промяна на пределната цена на ресурса“ –
отношение между привлечените от банките нови депозити и лихвения
процент по тях, което обаче води до промени в редки случаи, определени от
промяната на стойността на този коефициент. Всички променливи са
изключително сложно обяснени с финансови термини, които излишно
усложняват значението им (напр. никъде не се посочва какво е „ресурса“,
който има „пределна цена“ – два икономически термина, които обозначават
съответно „парите, които банката е привлякла в нови депозити за последните
Х месеца“ (наречени в текста договора „депозити нов бизнес (!) на
домакинствата (!)“ – формулировка, която сама по себе си е в състояние да
обърка средностатистическия гражданин, доколкото „домакинство“ и
„бизнес“ в ежедневния език са противоположни понятия), и „промяна на
3
лихвата, която банката плаща“ – в икономическата теория е възприето като
„пределни“ да се отразяват не абсолютни стойности, а стойността на промяна
на определено число за даден период от време – термин, използван частично в
диференциалното смятане). Всички компоненти обаче могат да се определят
от данни, публикувани от държавни институции, или са резултат от индекси
на борсовата търговия на ценни книжа в международен план, поради което
ищецът няма как да влияе пряко върху стойностите им.
Страните не спорят по отношение на автентичността на изброените
дотук документи, ответникът е оттеглил всичките си възражения в тази насока
с молба от 18.09.2024 г. (на лист 110 от делото).
Съгласно представена от ищеца на лист 15 – 23 от делото декларация от
ответника последният се е съгласил на 23.03.2015 г. (датата на сключване на
договора за кредит) да се присъедини към застраховка „Защита на
плащанията“, която се осигурява от „Кардиф животозастраховане“ чрез клона
в България, и покрива риска на ищеца (банката) като ползващо се лице
(изрично е посочено в декларацията) от това, че може да не получи плащане
по кредита при смърт на ответника, продължителна неработоспособност на
същия или безработица. Съгласно информацията към декларацията при
настъпване на застрахователно събитие заплатената от застрахователя сума е
равна на „остатъчния баланс“ (т.е. общото неплатено задължение) по кредита.
Съгласно представено на лист 14 от делото бордеро №
6860211/23.03.2015 г. по сметка на ответника ищецът е превел 5334,75 лева. В
погасителния план обаче като вноска за заплащане на същия ден („нулева“
вноска) са посочени 334,75 лева – застрахователна премия. От съвкупното
тълкуване на погасителния план и бордерото, както и данните на вещото лице
по счетоводната експертиза, съдът приема, че от сметката веднага са били
удържани 334,75 лева, както и посочената в чл. 5 от договора такса от 75 лева
и по сметката на ответника са останали 4975 лева.
Съгласно представен на лист 24 от делото протокол от 02.04.2018 г. на
нотариус М. Д.-С. с район на действие – този на Софийския районен съд, и
регистрационен № 621 в регистъра на Нотариалната камара, последната е
опитала да връчи подадена от ищеца нотариална покана от 15.12.2017 г., с
адрес за връчване в София, но ответникът не бил открит на посочения от
адреса адрес в София, а при адресни справки (вероятно изненадващо, предвид
изричния текст на договора между страните), се установило, че ответникът
има регистрирани адреси само в Перник. Съгласно представено на лист 25 от
делото преводно нареждане от 20.12.2017 г. ищецът е платил за услугите на
нотариус Д.-С. 117,60 лева.
Представени са и две платежни нареждания за плащания на нотариус П.
П., без обаче да са представени каквито и да е доказателства за извършени от
последния действия във връзка с делото.
На лист 28 – 58 от делото са представени извлечения от сметки на
ответника, водени при ищеца, които са послужили за анализ от счетоводната
експертиза, поради което няма да се обсъждат отделно.
4
Съгласно заключението на счетоводната експертиза по делото, прието в
откритото заседание на 26.06.2024 г. (на лист 98 от делото), а в писмен вид –
на лист 90 – 95 от делото, което съдът кредитира като логично,
последователно и посочващо методите си на изчисление, описаният в
договора размер на ГПР от 10,79 % е изчислени на база само на задълженията
за главница и договорна лихва, без никакви такси и застрахователни премии;
от счетоводството на ищеца се установява, че при отпускане на кредита са
начислени две такси – 75 лева за разглеждане на искането, и 65 лева – за
оценка на кредитоспособност, като ако се включат те и месечната такса за
обслужване на разплащателна сметка в размер на 162,50, ГПР би бил в размер
на 16,46 %, а при включване и на застрахователната премия, стойността на
ГПР е 22,73 %. Същевременно вещото лице установява, че ответникът е
платил по кредита общо 2686,91 лева, при последно плащане на 12.02.2017 г.,
които включват и 334,75 лева, отчислени като застрахователна премия, и 65
лева – такса за оценка на кредитоспособност. Според счетоводството на
банката задълженията на ответника са в размерите, посочени в исковата
молба. Пресметнати са и размери на лихви за забава, но това няма отношение
към изхода на делото.
Съгласно заключението на техническата експертиза по делото, прието в
откритото заседание на 18.09.2024 г. (на лист 115 от делото), а в писмен вид –
на лист 111 – 112 от делото, което съдът кредитира като логично,
последователно и посочващо методите си на изследване, кегелът на шрифта в
договора за кредит е 12 пункта.
Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна
страна:
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на
вземанията по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, вкл. лихва,
с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1
ЗПКр и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответникът възразява за това, че е плащал по
договора и са му начислявани разходи, непредвидени в договора.
Този иск се уважава, ако съдът установи, че ищецът е сключил с
ответника договор за кредит, по който ответникът е получил изцяло за свои
нужди уговорената като главница сума, в договора е уредена лихва, и ищецът
е обявил предсрочна изискуемост с изявление до ответника. Искът ще бъде
отхвърлен, ако се установи, че ответникът е заплатил задълженията си.
Както е посочил съдът в доклада си по делото в изпълнение на чл. 7, ал.
1, изр. второ ГПК, исковете за всички лихвени плащания и такси ще се
отхвърлят, ако съдът установи, че годишният процент на разходите е
неправилно посочен, което съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. подело
C-714/22 Профи кредит България се приравнява на липса на посочен ГПР, и
се установи, че ответникът е платил на ищеца в повече от това, което е
получил по договора, съгласно чл. 22 – 23 ЗПКр.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
5
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
От заключението на счетоводната експертиза по делото се установява, че
6
при отпускане на кредита са били начислени две такси – за оценка на
кредитоспособност в размер на 65 лева, и за обработка на искането – в размер
на 75 лева, а „общият размер на разходите“ е определен като сбор само от
главницата и лихвата по договора за кредит. Само това е достатъчно
основание да се приеме, че ГПР не е правилно посочен в договора, и поради
това същият е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.
При това насрещното възражение на ищеца, че договорът предвиждал
променлива лихва по договора, а ГПР се изчислявал според закона при
допускане, че лихвеният процент няма да се промени, няма никакво
отношение към действителността на договора – към датата на отпускане на
кредита и сключване на договора не са били спазени изричните и ясни
изисквания на закона – § 1, т. 1 ЗПКр, за определяне на компонентите на
разходите по кредита. В това отношение няма и никакво значение на какво
ответникът се е съгласил условно или безусловно – съгласно цитираната
практика на Съда на Европейския съюз смисълът на законодателно въвеждане
на понятието „годишен процент на разходите“ и единна формула за
изчисляването му е това потребителите да не бъдат подвеждани при
сключване на договори за кредит и да се ориентират за условията по тях
именно въз основа на тази въведена нормативно единица – ГПР, която, за да
изпълни тази цел, следва винаги да се изчислява в съответствие с формулата
на закона, защото иначе не позволява правилно сравнение на различни
възможни оферти.
Макар и да не е необходимо да се задълбочава повече, съдът следва да
вземе предвид и още една група договорни условия, които имат отношение
към определянето на ГПР – отстъпката от лихвата във връзка със
задължението на длъжника да превежда заплатата си по сметка при ищеца.
Само по себе си това задължение е условие за отпускане на кредита при
договорените параметри и поради това представлява „прилагане на търговски
клаузи и условия“ по смисъла на § 1, т. 1 ЗПКр, поради което разходите за тези
преводи на заплата и за изтегляне на заплатата от сметките, водени от ищеца,
следва също да се преценят и включат в размера на разходите по кредита,
което също не е направено.
Поради това съгласно чл. 23 ЗПКр всички претенции за възнаградителни
лихви и такси по кредита следва да се отхвърлят, като бъде уважена само
претенцията за главница след изваждане на платеното от ответника по
договора.
Претенцията за законна лихва за забава се разглежда съгласно принципа,
установен в практиката на Върховния касационен съд – Решение №
129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г., I ТО, според което при нищожен
договор за кредит, последиците следва да се уредят така, че да не са по-
неблагоприятни за потребителя от случая, в който договорът би бил
действителен при правилно лихвен процент, т.е. в случая при ГПР в размер на
10,79 %. Настоящият съдебен състав обаче намира за непълна (т.е.
неприложима общо, при всички случаи) методологията, посочена в
7
цитираното решение – дали размерът на присъдената лихва за забава би бил
по-малък от размера на възнаградителната лихва, която потребителят би
платил, ако договорът беше с погасителен план съгласно точния ГПР,
доколкото в случаите, в които потребителят е плащал и начислените му
допълнителни лихви и такси, неговите плащания следва да се отнесат само
към вноските за главница съгласно чл. 23 ЗПКр и да се смята, че той е
изпаднал в забава от момента, в който платеното от него (вкл. като лихви,
такси и разноски) не е достатъчно да покрие частта от вноските за главница.
Да се приеме обратното означава да се постави потребителят в по-
неблагоприятно положение не според хипотетично правилното развитие на
правоотношението, а според онова, което според закона – чл. 23 ЗПКр, е
правомерно – приспадане на платените лихви и такси от последващи
задължения за главница.
В случая ответникът е платил 2686,91 лева, като според погасителния
план вноски само за главница в този размер се натрупват към 12.03.2018 г.,
когато дължимата се главница е 2660 лева, и са платени и 26,91 лева от
вноската за главница с падеж на 12.04.2018 г., като от последната е останал
неплатен остатък в размер на разликата между 83,85 лева главница по
вноската и платените 26,91 лева, или 56,94 лева. Това означава, че забава на
ответника е настъпила най-рано на деня след падежа на вноската – 13.04.2018
г. и цялата претенция за лихва за забава за периода от 12.02.2017 г. до
12.04.2018 г. е неоснователна.
След този момент кредиторът би се облагодетелствал, ако получи
законна лихва за забава в размер, по-голям от този на вноските за
възнаградителна лихва по погасителния план, или за остатъка от процесния
период – от 13.04.2018 г. до 12.03.2020 г., в размер на 281,58 лева.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че сравнението в случая не
води до санкционна последица за кредитора, тъй като сравнението не следва
да бъде между онова, което кредиторът би получил при действителен договор,
а онова, което би се получило при прилагане на уредбата на неоснователното
обогатяване – т.е. получаване на пари от ответника от имуществото на ищеца
без основание. В този случай лихва би се дължала едва след поискване от
длъжника на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Причината за това сравнение е, че
поведението на ищеца е изцяло недобросъвестно и последиците от него са
ясно посочени в закона – чл. 23 ЗПКр, като не се дължат никакви лихви. При
това положение да се сравнява размер на възнаградителни лихви при
действителен договор не следва да се прилага въобще. Следва да се отхвърли
цялата претенция за лихви за забава.
По изложените от Върховния касационен съд съображения, и тъй като
законната лихва от датата на исковата молба насетне би била повече от 10,79
%, следва да се отхвърли и цялата претенция за законна лихва от датата на
исковата молба.
Следователно искът следва да се уважи за разликата между чистата
получена от ответника сума от 4935 лева (съгласно счетоводната експертиза) и
платените от ответника 2686,91 лева, или за сумата от 2248,09 лева.
8
За пълнота следва да се посочи, че искът за вземането за разноски за
уведомяване в размер на 153,60 лева следва да се отхвърли, доколкото на
първо място е начислено изцяло в противоречие със закона – чл. 33, ал. 1 и 2
ЗПКр, не допускат при забава на длъжника по потребителски кредит да се
начислява друго обезщетение, освен лихва за забава, и то в размер, не по-
висок от този на законната лихва. В настоящия случай е отчетливо
забележимо, че претенцията е и недобросъвестно заявена – част от разходите
са за изпращане на покани до ответника в София, при положение, че същият
изрично е посочил адрес по договора за кредит в Перник, поради което тези
разходи не се намират в причинна връзка с неизпълнението на договора.
Относно разноските:
Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз – т. 5 от Решение от
16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 CaixaBank SA, когато
дело срещу потребител – длъжник по договор за кредит, е решено частично
решено в полза на потребителя, същият не следва да търпи разноски само
поради това, че не е можел да прецени в какъв размер вземането срещу него е
основателно, без да може да прецени това без специални знания.
Поради това разноските следва да се присъдят в полза на ответника.
Същият е доказал разноски в размер на 550 лева, установени с договор от
09.06.2022 г. (на лист 16 от заповедното дело) – 200 лева по заповедното дело,
и 350 лева – по исковото, с документи за плащане на лист 17 – 18 от същото,
като се присъждат суми без уговорените за изпълнително дело, доколкото
разноските в същото не са доказани в настоящото производство и не е ясно
има ли събрани суми по издадената заповед за незабавно изпълнение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК иск на „Юробанк България“ АД с правна квалификация чл. 23 ЗПКр по
отношение на П. Д. А., с ЕГН: **********, и постоянен адрес: П., ул. „В.“ №
*, че дължи на „Юробанк България“ АД, с ЕИК: *********, и адрес на
управление: София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 2248,09 лева
(две хиляди двеста четиридесет и осем лева и 9 стотинки) – остатък от
получена главница по недействителен Договор за потребителски кредит №
FL764545/23.03.2015 г., сключен между страните, за които е издадена Заповед
за незабавно изпълнение от 12.01.2021 г. по частно гр. дело № 64376/2020 г. на
Софийския районен съд, 28. състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумите от
393,29 лева (триста деветдесет и три лева и 29 стотинки) – договорна лихва за
периода от 12.02.2017 г. до 12.08.2020 г.; 412,42 лева (четиристотин и
дванадесет лева и 42 стотинки) – законна лихва за забава за периода от
12.02.2017 г. до 1203.2020 г.; 62,50 лева (шестдесет и два лева и 50 стотинки)
– такси за периода от 12.02.2017 г. до 22.10.2020 г., и 153,60 лева (сто петдесет
и три лева и 60 стотинки) – разходи за уведомяване, като и по претенцията за
законна лихва след подаване на заявлението до съда.
9
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 7 от
Директива 93/13/ЕИО „Юробанк България“ АД, с ЕИК: *********, и адрес
на управление: София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да плати на П. Д. А., с
ЕГН: **********, и постоянен адрес: П., ул. „В.“ № *, сумата от 200 лева
(двеста лева) – разноски в заповедното производство, и 350 лева (триста и
петдесет лева) – разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10