№ 78
гр. С., 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500093 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260474/29.10.2021г. по
гр.д. № 295/2021г. на СлРС, с което е осъдено „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост-3, бул. Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20 да заплати
на ПЛ. К. ГР., ЕГН ********** от гр. С., кв. "К.** на основание чл. 55, ал.1,
предложение първо от ЗЗД във вр. чл. 23 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК сумата от
250 лв., получена без основание от „Фератум България“ ЕООД, гр. София,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовта лихва за забава от
датата на подаване на исковата молба 27.01.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата и на ответника са възложени разноските по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува изцяло цитираното решение, като заявява, че
първоинстанционният съд правилно е приел за безспорно, че ищецът е
сключил договор за кредит от разстояние с ответното дружество на
1
30.10.2019 г., по силата на който ответното дружество му е предоставило
сумата от 500 лв., при описаните в мотивите условия, че преди сключване на
договора за кредит на заемателя е била предоставена съответната
преддоговорна информация, както и общите условия на кредитора и че са
изпълнени всички други специални изисквания на закона за сключване на
договор за потребителски кредит по електронен път, но е погрешен
правният извод, че съдържанието на договора за потребителски кредит от
разстояние е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. За да уважи
предявените искове, съдът е приел, че възнаграждението на гаранта по
договора за гаранция следва да се включи в ГПР. Въззивникът намира този
извод за изцяло погрешен. Твърди, че възнаграждението по договора за
гаранция не спада към годишния процент на разходите, тъй като не
отговаря на белезите, установени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК. То не представлява
„общи разходи по кредита“, нито представлява възнаграждение на
посредник за сключване на договора, а е възнаграждение на друго лице,
различно от заемодателя, дължимо по друго правоотношение, а не по
договора за гаранция/поръчителство, като двете правоотношения запазват
своята относителна самостоятелност и страните по тях са различни. По-
нататък въззиникът заявява, че съгласно договора заемателят е имал право
на избор дали да се ползва от процесното обезпечение или да представи
друго такова, като си осигури поръчител. От горното следва, че това
възнаграждение няма как да бъде включено в ГПР. В случая се касае за
плащане, попадащо в приложното поле на чл. 19, ал. 3 ЗПК, а ГПР по
договора е коректно изчислен. Също така въззивникът сочи, че съгласно чл. 5
от договора, задълженията по договора се гарантират чрез поръчителство,
а не чрез банкова гаранция, както е приел районният съд, приел е погрешно и
че в договора е следвало да има „посочване като сума на банковата
гаранция“. Твърди, че тъй като се касае за поръчителство, няма как да се
изисква посочване на размер на обезпеченото задължение. Друго оплакване
на въззивника е, че съдът неправилно е счел за недокадано въобще
предоставянетона посочената банкова гаранция, докато по делото е
представено и прието писмено изявление от поръчителя, че отношенията
между двете дружества във връзка с договора за поръчителство и
плащанията по него са уредени. Тъй като става дума за самостоятелно
облигационно отношение между две дружества, погасяването на
2
задълженията може да стане не само чрез плащане, а и чрез някой от
другите познати на облигационното право способи за погасяване на
задължения - компенсация, новация, опрощаване, даване вместо изпълнение и
други, поради което изявлението е достатъчно, за да обоснове наличието на
правно основание за получаване на процесната сума от заемодателя и
ответник в настоящото производство. На последно място във въззивната
жалба се твърди, че правинте изводи на първостепенния съд са кратки и
съдържат просто наслагване на гореизложените неправилни заключения.
Поради това е налице и необоснованост на решението, като самостоятелен
порок, обуславящ неговата неправилност.
Въз основа на гореизложеното въззивникът моли въззивния съд да
постанови решение, с което да отмени обжалвания акт и да постанови
друг, с който да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционният съд правилно, обосновано и справедливо е постановил
своето решение, след обсъждане на целия обем от налични доказателства в
тяхната съвкупност и цялост. Въззиваемият счита, че в хода на
първоинстанционното производство е доказано по безспорен начин, че са
налице всички необходими предвидени предпоставки за възникване и
ангажиране отговорността на ответното дружество. Правилно е прието,
че ответникът е погасил изцяло сумата по сключения договор за
потребителски кредит № 813297 от 30.10.2019 г., а именно в общ размер на
810 лева, както и че последната е изплатена единствено и само на
„Фератум България” ЕООД. Съдът е стигнал до правилния извод, че
процесният договор за потребителски кредит № 813297 с „Фератум
България” ЕООД е нищожен на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на законоустановените
императивни правила, както и е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
3
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Въззиваемият твърди още, че в хода на първоинстанционното производство
е установено, че е налице нарушение на императивните правила, като в
договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР,
а действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази
връзка не е посочена и общата сума, дължима от кредитополучателя.
По-нататък в отговора се излагат детайлни съображения, с които се
оборват последователно всички наведени с въззивната жалба оплаквания.
Сочи, че сумата – възнаграждение за поръчителя е изплатена заедно с
вноските по кредита, а незаконосъобразно не е включена в ГПР, който по
този начин би надхвърлил максимума, определен от правната норма. Освен
това получаването на кредита било обвързано с поръчителството точно на
Фератум банк. Счита, че правилно първостепенният съд е приел наличие на
нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, в договора неправилно е посочен размерът
на ГПР, на длъжника не е посочена точно финансовата му тежест, това е
основание за приемане на целия договор за недействителен с оглед чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК, тъй като в него е неточно посочен и целият размер на
задължението – 542, 35 лв., докато тя е 750 лв. Заявява, че и договорът за
поръчителство е нищожен, най-малкото поради липса на кауза, а и като
акцесорен на нищожния договор за кредит. Развива подробни доводи. В
обобщение счита, че с оглед изложеното дължи само чистата сума по
кредита и ответникът е получил без основание сумата, определена като
възнаграждение за поръчителя, поради което следва да бъде осъден да му я
върне.
Така атакуваното решение, с което искът му е уважен, е правилно и
законосъобразно, поради което въззиваемият моли съда да остави без
уважение въззивната жалба и потвърди обжалвания акт. Претендира
разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон, с писмено становище процесуалният
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната
4
жалба, моли съда да отмени атакуваното решение и отхвърли изцяло иска,
претендира разноски, прави възражение за прекомерност на
възнаграждението на адвоката на насрещната страна. Представя списък
по чл. 80 оот ГПК, преводно нареждане и фактура.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да
потвърди решението на СлРС. Претендира присъждане на разноски в
размер на 300 лв. за безплатно представляване на въззиваемия при условията
н ачл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Не се спори между страните, че чрез средства за комуникация от
разстояние - електронна поща, уебсайт и телефон - при спазване на
изискванията на ЗПФУР, ЗЗД и ЗЕДЕУУ, между тях е сключен във формата
на електронен документ договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 813297/30.10.2019г., по който ответното дружество-въззивник е
кредитор, а ищецът-въззиваем – кредитополучател. Страните са се
уговорили първият да предостави на втория заем в размер на 500 лева,
който да върне сумата на четири вноски съгласно погасителния план,
неразделна част от договора, като първата вноска е на 01.11.2019 г., а
последната - на 28.02.2020 г. В договора за потребителски кредит е
посочено, че кредитополучателят дължи връщане на сумата от 542,35 лв.
5
на кредитора, от които 500 лв., главница и 42,35 лв. лихва, като лихвеният
процент е в размер на 8.47 %, за същите суми е изготвен погасителен план, а
посоченият ГПР на заема е в размер на 49,03%.
В т. 5 от този договор е посочено, че „заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ ЕАД в полза на
дружеството /„Фератум България“ ЕООД/“. Посочено е още, че „с
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени
нито от кредитополучателя, нито от лицето предоставило
обезпечението“, както и че „одобряването на обезпечението се извършва
чрез одобряването на кредита“.
Представени са разпечатки от екранни снимки на хронологията на
автоматизирания процес за кандидатстване, одобрение и потвърждаване
на кредита, като непосредствено след стъпката за заявка на конкретния
кредит, където са описани и личните данни на заявителя, следва стъпка за
избор на гарант с две опции – „гаранция от Фератум банк“ и „личен
гарант/поръчител“. След избор на първия вариант за ищеца-
кредитополучател е определена такса за гаранта „Фератум Банк“ в общ
размер на 207,65 лева.
Представени са формуляр за предоставена преддоговорна информация
на кредитополучателя, Общи условия за отношенията между „Фератум
България“ ЕООД и клиентите по повод предоставяните от дружеството
потребителски кредити и Общи условия към договора за гаранция/
поръчителство.
По делото безспорно е установено, че „Фератум Банк“ ЕАД е
дружество - партньор на Фератум България, представлява самостоятелно
юридическо лице, кредитна институция, регистрирана в Малта, която
предоставя услуги на територията на Република България по силата на
лиценз, издаден от БНБ, и е вписано под № 178 в публичния регистър на БНБ.
В ОУ към договора за гаранция/поръчителство е посочено, че те се
прилагат към Договор за гаранция, сключен между „Фератум Банк“ ЕАД и
Клиента, по силата на който „Фератум Банк“ ЕАД се съгласява да
предостави гаранция, под формата на поръчителство, като се задължава
да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от Договор за
6
потребителски кредит между Клиента и „Фератум България“ ЕООД.
В т.4.2 на тези условия е посочено, че гарантът предоставя
гаранцията след като клиентът подаде искане за гаранция, с подаването на
такова искане последният попълва информацията за кредита и изискуемите
данни, които подписва, удостоверявайки и запознаването си с ОУ, а в т.4.3 е
посочено, че договор за гаранция се сключва, ако гарантът одобри
предоставянето на гаранция на клиента и го информира по електронен път
/смс, идент. номер../, а клиентът след това връща съгласието си по
аналогичен начин и договорът, от който неразделна част са ОУ, се счита
сключен. Липсата на потвърждение от страна на клиента е равнозначно на
несключване на ДГ. В т. 5 е посочено, че клиентът е длъжен да плати на
гаранта такса за предоставяне на гаранция, зависеща от размера на
кредита.
Ищецът-кредитополучател е заплатил на ответника „Фератум
България” ЕООД сумата от 810 лева, от която главница в размер на 500 лв.,
редовна лихва в размер на 42.35 лв., такса за гаранция 207.65 лв. и такса за
просрочие 60 лв.
Анализът на гореописаните документи и осъществените юридически
факти налага следните правни изводи:
Безусловно ищецът има качество на потребител и приложение
намират разпоредбите на ЗЗП, а доколкото предметът на спора има за
основен източник договор за потребителски кредит – и ЗПК. Този извод не
се конфронтира с обстоятелството, че е налице и договор за
гаранция/поръчителство, доколкото той не може да бъде сключен
самостоятелно, тъй като има обусловено от договора за кредит значение и
правата и задълженията по него са свързани с тези по договора за кредит.
Точката на противопоставяне между страните е дали се дължат
всички суми по двата договора, или са налице правоизключващи факти,
свързани с тяхната действителност, като ищецът-въззиваем се е позовал
на наличие на неравноправни клаузи и нарушения на императивни изисквания
относно договорното съдържание на ДПК.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, съгласно чл.
143 ал. 1 от ЗЗП, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
7
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно чл. 146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
посочената разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
каузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия.
Освен това, съгласно чл. 22 от ЗПК, „когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“
Приведени към настоящия случай, горните разпоредби намират
своето пълно проявление - както в посока нарушение на изискването за
задължително съдържание на договора за потребителски кредит, така и
чрез наличието на неравноправни /и като таква - нищожни/, клаузи, които
именно, са довели до невярност на изискуемото съдържание на ДПК,
превръщайки го в недействителен.
Договорът за кредит и договорът за предоставяне на гаранция/
поръчителство са недействителни, на първо място, тъй като в първия /и в
ОУ, представляващи неразделна част от него/ са налице клаузи, уговорени
във вреда на потребителя, неотговарящи на изискването за
добросъвестност и водещи до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Същото се
отнася и за договора за гаранция/поръчителство, сключен между „Фератум
банк“ ЕАД и ищеца, ведно с ОУ към него, като следва да се посочи, че липсва
представен договор между „Фератум българия“ ЕООД и „Фератум банк“
ЕАД, от който да е видно какви са отношенията между тези дружества.
Може да се отбележи и че няма пречка съдът да констатира пороци на
договор, сключен с трето, неучастващо в производството лице, доколкото
това рефлектира върху спорното правоотношение, без да се произнася с
диспозитив /и без формиране на СПН/, тъй като не е сезиран изрично с
такъв иск.
Тук важи изцяло нормата на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като
договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на
гаранция/ поръчителство очевидно имат общ, типов характер и не са
8
персонално съставени – с оглед личността на клиента, с оглед някакви
индивидуални особености, или съобразени с конкретни обстоятелства. Те
изцяло са били изготвени предварително и потребителят не е разполагал с
възможност да влияе на съдържанието им. От своя страна самото
съдържение на тези съглашения в обсъжданите им части противоречи на
изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл.
143 от ЗЗП те придобиват характер на неравноправност.
От една страна недействителността на ДПК е такава, възникнала
при наличието на условията по чл. 22 от ЗПК, съгласно който „когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“ В
случая е безспорно, че е нарушена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
– в представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо
посочено съдържанието по тази точка – „годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“. Освен това
кредитополучателят е дължал месечно възнаграждение за „банкова
гаранция“ /както е упоменато в електронните форми/, което общо възлиза
на 207, 65 лв. при заета сума от 500 лв. /почти половината от нея/, като
тази вноска не е включена в годишния процент на разходите, както
повеляват разпоредбите на ЗПК.
От друга страна двата договора, които в цялост съставляват
източника на облигационното задължение на ищеца, са сключени на една и
съща дата, като от съдържанието им е видно, че кредитополучателят не е
имал реална възможност нито да избегне тази опция, нито незабавно да
посочи друг „гарант“ по смисъла на т. 5 от ДПК от 30.10.19г. Както в този
текст е посочено – „одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита“, а в електронните стъпки не е възможно да се
одобри кредита без да е посочен гарант - тоест – сключването на
„договора за предоставяне на гаранция/поръчителство“ от
кредитополучателя е било дефинитивно условие за предоставянето на
кредита.
9
Независимо, че в т. 5.3 на ОУ към ДПК е посочено, че „за да повиши
кредитоспособността си и вероятността да бъде одобрена заявката за
кредит кредитодателят може да предложи едно от следните обезпечения –
а. – обезпечение, предоставено от гарант във формата на договор за
поръчителство /който в електронния формуляр е единствено „Фератум
банк“ ЕАД/ и б. – обезпечение, предоставено въз основа на договор за
поръчителство от одобрено от кредитодателя физическо лице“, от
изследваните посредством експертизата електронни форми за регистрация
е видно, че ползването на „гарант“ не е опционално, а ултимативно, а
изборът на такъв, различен от „Фератум банк“, е обусловен от
одобрението на кредитодателя, без което кредитът не се одобрява – т. 5.5
от ОУ, но не е опсочен начин за получаване на такова одобрение в хода на
електронната процедура.
Тук следва да се отбележи и това, че самото „поръчителство“, по
начина на създаването му, е изцяло перфидно и не намира опора в някакъв
правен институт.
В текста на т. 5, в ОУ към двата договора и в електронните
формуляри са смесени правните фигури на поръчителство, гаранция,
банкова гаранция и обезпечение. Съгласно чл. 138 от ЗЗД с договора за
поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице
да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като в това съглашение
длъжникът не участва, но в случая именно той е бил задължен да сключи
договор с третото лице, както и да се съгласи писмено с инкорпорираното в
ДПК едностранно изискване от кредитодателя на „гаранция“ за кредита.
По принцип правната обосновка и на механизма на поръчителството, и на
този на обезпечението, произтича от реалната опасност кредиторът да не
може да се удовлетвори от имуществото на прекия длъжник, което, при
кредит в размер на 500 лв., е изключително малко вероятно, тоест –
обективно няма необходимост за обезпечаване на кредита чрез поръчител.
Разбира се, този въпрос все пак е в дискресията на договарящите се, с оглед
предоставената им свобода, но горното обстоятелство идва да потвърди
констатацията, че ДПК е типов, предварително изготвен, клаузата
относно поръчителството /както е назовано в т. 5 на ДПК, а в т. 5.3. на ОУ
– „обезпечение от гарант под формата на поръчителство“/ не е
съобразена с конкретната хипотеза и предвид използваната формулировка и
10
задължителния електронен протокол – кредитополучателят не е
разполагал нито с фактическа, нито с правна възможност да повлияе на
съдържанието й.
Обезпечението на чуждо задължение, като правна фигура, най-общо
представлява актив, който се залага от трето лице на кредитора, за да
гарантира и осигури изпълнението на задължението на длъжника – това е
вещна форма на обезпечение - но тази конструкция няма никакво
тъждество с процесните взаимоотношения, създадени между страните.
Личното обезпечение, при което наред с длъжника се задължава и друго
лице, както вече бе посочено по-горе, не е обективирано чрез надлежно
поръчителство или чрез друг способ за създаване на солидарност на
задължението.
От своя страна, съгласно чл. 442 от ТЗ с банковата гаранция банката
писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена
сума пари съобразно условията, предвидени в нея. Това означава, че банките
могат да изпълняват ролята на гарант за надеждността и
платежоспособността на участниците в различни видове търговски сделки,
като изпълняват това срещу заплащане – тоест те предоставят услугата
„банкова гаранция“. Така, от една страна „Фератум банк“ ЕАД, /със
седалище и адрес на управление в Малта, СТ Бизнес Център, Странд №120,
Гзира ГЗР 1027/, независимо от наименованието си, не е банка по смисъла на
българското законодателство, въпреки, че е регистрирана в Малта под
регистрационен № C 56251 и притежава лиценз от Органа за финансови
услуги в Малта за осъществяването на банкова дейност, платежни услуги и
т.н., поради което не може да предоставя и банкова гаранция по реда на чл.
442 от ТЗ. От друга страна, дори да се приеме обратното, то идеята на
„банковата гаранция“ е при настъпването на определени условия, при които
длъжникът не може да престира, банката /в случая – Фератум банк/ да
плати конкретна сума, посочена в банковата гаранция вместо него, като
обикновено тия отношения възникват между банка и неин клиент, какъвто
ищецът изобщо не е. В случая е очевидно, че е налице драстично разминаване
между съдържанието на института на банковата гаранция и
фактическото му приложение.
В действителност не е представен по делото нито договор за
11
поръчителство, сключен между „Фератум банк“ ЕАД и „Фератум
България“ ЕООД, нито едностранно изявление за банкова гаранция,
отправено от първото към второто дружество, нито документ за
предоставяне на някакво обезпечение, липсват данни относно това какви са
реалните отношения помежду им и какъв е техният източник.
Установява се посредством представения погасителен план и
неоспорената СИЕ, на която и настоящият състав дава вяра, че вноските
по договора за предоставяне на гаранция фактически са били включени в
месечните вноски по договора за кредит, без да са описани в плана и СЕФ,
както и че всички плащания кредитополучателят-ищец е правил единствено
на кредитодателя-ответник. Това действие е необяснимо с правната логика
и принципите на добросъвестност, тъй като, както вече се посочи -
предметът на договора за предоставяне на банкова
гаранция/поръчителство предполага изпълнение от страна на
гаранта/поръчителя само при възникване на определено обстоятелство –
неплащане на задълженията от страна на кредитополучателя - а в случая
уговореното възнаграждение за това се е дължало от последния още от
самото му сключване, /преди и независимо дали е настъпило условието/,
разделено е на ежемесечни вноски, прибавени към вноските по договора за
кредит и е плащано на кредитодателя. Кредитополучателят е изплатил
изцяло заетата сума и лихвите върху нея, тоест гарантът не е осъществил
функцията си, но е получил предварително възнаграждение за това.
За да се приме, че все пак възнаграждението е платено с основание, е
необходимо да е дадена действителна банкова гаранция, а такава липсва.
Така нареченият „договор за гаранция/поръчителство“ /като на практика
това са ОУ/ само фингира правните последици на банковата гаранция. В
действителност не е завършен фактическият състав на тази правна фигура
– липсва едностранното изрично, конкретно и индивидуално изявление на
гаранта, отправено към кредитора. Към договора за
гаранция/поръчителство, сключен между длъжника-ищец и третото лице
/наречено „гарант“/, е прикрепено настъпването и на правни последици,
типични за другата, едностранна сделка. Кредитодателят и гарантът са
симулирали желание за настъпване на тези правни последици, но
едностранната сделка, от която те биха могли реално да настъпят, не е
осъществена. Единствената валидна форма за извършването и за
12
доказването й е писмената и по делото няма представен такъв документ.
Изявленията на представител на третото лице post factum нямат
доказателствена стойност относно съществуването на сделката.
Що се отнася до твърденията на въззивника относно уреждането на
имуществени отношения между него и „гаранта“, което би могло да
освободи последния от плащането на „гаранцията“ - дали и как
кредитодателят и издаващото „банковата гаранция“ лице ще уредят
някакви свои отношения по повод хипотетични вземания помежду им, /чрез
компенсация, замяна, цесия и т.н., предмет на които би могло да е
вземането по банковата гаранция/, действително е изцяло в тяхна власт и в
своите вътрешни отношения те могат да се съгласят да признаят
съществуването й без изрично съставен писмен документ, но спрямо
третите лица, пред които се обявява наличие на „банкова гаранция“, е
необходимо тя да бъде изготвена в надлежната писмена форма, за да се
счете, че даването й поражда задължение за заплащане на възнаграждение
на гаранта.
Описаното по-горе правно положение е недопустимо по смисъла на
ЗПК, тъй като по този начин и кредитодателят и гарантът/поръчителят
се домогват да заобиколят изискванията на този закон, което е забранено с
чл. 21 от ЗПК. Същият извод се налага и от факта, че посоченият в ДПК
поръчител - „Фератум банк“ ЕАД, фигурира като предварително,
константно определен такъв в типов по характера си договор и в
електронните формуляри, което показва, че двете дружества се намират в
такава икономическа свързаност, сочеща на недобросъвестност с оглед
обективираните права и задължения по описаните договори, които
представляват на практика разделяне на приходите от кредита между
двете формално отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни
възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са надлежно описани в
ДПК, макар да са реално включени в месечните вноски, /и това не е изрично
отбелязано в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския
кредит/, водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита с повече от 1/3 в
ущръб на икономически по-слабата страна - потребителя, поставяйки го в
неравноправна и неизгодна позиция.
13
Останалите доводи на въззивника относно самостоятелността на
отношенията между него и „Фератум банк“ ЕАД и изявленията на
представител на последното са несводими, тъй като от значение за спора е
правното положение на кредитополучателя като функция на тези
отношения.
В обобщение - клаузата по повод едностранното създаване на
фигурата на гаранта/поръчителя, която няма правен аналог и функциите й
са contra legem, е неравноправна, както поради създадените с нея
задължения, така и поради неосигуряване възможност на
кредитополучателя да се откаже от нея или да избере друга форма на
обезпечение, и едновременно с това тя е и причина за несъответствието на
съдържанието на ДПК с изискванията на чл. 11 от ЗПК, и за надхвърлянето
на максималния размер на ГПР по чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за
поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче
той не е включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в
заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с
предоставянето му на преддоговорна информация. Както се посочи вече,
този разход е в размер, близък до половината от размера на главното
задължение, и невключването му в ГПР е в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, а това води до недействителност на ДПК на основание чл. 22 от ЗПК.
Също така кредиторът е посочил в договора единствено като
абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР. Липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същият от 49,03 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 42,35 лв. не е
ясно как точно е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Непосочването на включените в ГПР компоненти и начина на формиране на
размера му от 49,03 %, е в пряко противоречие с императивните изисквания
на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а. ал. 2 и 4 от ЗПК.
На последно място - ако в посочения в договора ГПР бяха включени
всички изискуеми елементи съобразно чл. 19, ал. 1З от ЗПК - главница,
14
договорна лихва, такси, възнаграждение по договор за поръчителство – то
реално приложимият към договора ГПР, съобразно кредитираната от съда
съдебно-икономическа експертиза, би се равнявал на 666.27%, в разрез с
императива на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Всичко това следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че скритата клауза, определяща
допълнителен размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и чл.
146 ал. 1 от ЗЗП, което влече недействителност на ДПК в неговата цялост.
Освен това, като противоречащи и на общо основание на закона, на
добрите нрави и справедливостта - т. 5 от ДПК, предвиждаща обезпечение
на кредита и договорът за гаранция/поръчителство - са нищожни и не
пораждат права и задължения за страните, а в частност – за целите на
настоящото производство – попадат и под санкцията на чл. 21 ал. 1 от
ЗПК, в който нормотворецът е разписал, че “всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна“. Договорът за потребителски
кредит е недействителен и при условията на чл. 22 от ЗПК, поради
неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Казаното дотук това води неизбежно и до последицата, предвидена в
чл. 23 от ЗПК – че кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, не и на лихви и други разходи по него.
Ищецът-въззиваем е заплатил на ответното дружество сума в общ
размер на 810 лв. Това означава, че внесеното над чистата стойност на
кредита от 500 лв. е недължимо платено. Претендираната сума от 250 лв.
следва да бъде върната на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Главният иск е изцяло основателен и доказан и следва да се уважи,
като се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва,
което е поискано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата
15
жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе
своите както са направени. Въззиваемият е представляван от адвокат по
реда на чл. 38 от ЗА, упълномощен от 01.06.2021г. и на същия следва да се
определи възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА, вр. чл. 7 ал. 2 т. 2 от
Наредба № 1/2004г., с оглед вида и сложността на спора, в минималния
размер от 230 лв., без да се присъжда ДДС, тъй като няма данни адвокатът
да е регистриран по ЗДДС, като въззивникът следва да заплати тази сума
на адвоката на въззиваемия.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВАРЖДАВА първоинстанционно решение № 260474/29.10.2021г.
по гр.д. № 295/2021г. на СлРС.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, гр. София да заплати на осн.
чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА на адвокат Б.З., АК – София, като процесуален
представител по пълномощие на ПЛ. К. ГР. възнаграждение за въззивното
производство в размер на 230 лв. без ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16