Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 18.02.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски
районен съд втори граждански състав
На двадесети януари две
хиляди и двадесета година
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: Цветана Чакърова
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 364 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл.216, ал.1, т.6 ДОПК, предявен от „Н. а.
за п.“ чрез К. Ч. - главен публичен изпълнител в дирекция „С.“ при ТД на НАП –
П. чрез процесуалния си представител И.Р.К. против Г.Д.Г., ЕГН ********** и
Р.Д.Г., ЕГН: **********,***.
В
исковата молба и уточняващата такава се твърди, че в дирекция „С.“ при Т.н.Н.П.
е образувано изпълнително дело № 16110001214/2011 г. срещу Г.Д.Г., ЕГН **********
за събиране на публични задължения. Лицето имало задължения към настоящия
момент в общ размер на 59 449,93 лв., от които главница – 27 185,75 лева и
лихви – 32 264,18 лева. Задълженията на лицето, съгласно доклада на публичния
изпълнител, произтичали от СД по ЗДДС за период 15.05.2008 г. – 30.04.2009 г.,
ДДФЛ по ГДД за период 2008 г. – 2009 г. и ЗОВ за периода 01.2006 г. – 12.2010
г.
Твърди
се, че на 11.09.2017г. ответникът Г.Д.Г. и съпругата му Р. И. Г. извършили
разпореждане с единствения си недвижим имот с идентификатор 36498.504.2490.1.1,
находящ се в гр. К., ул. „К. в.“ № ******, ет. ****, с предназначение жилище с
площ от 120 кв. м., с прилежащи части две източни избени стаи и идеални части
от общите части на сградата, като го отчуждили с Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижими имоти № 71, том III, рег.№ 5188, нотариално дело
№ 460 от 2017 г., вписан в Служба по вписванията град П. под Акт № 190, том 12,
дело № 2384/2017 г., СОС. Страна в качеството на приобретател по сделката била
внучката на прехвърлителите – ответницата Р.Д.Г., която от своя страна поела
задължение за гледане и издръжка, вместо да престира продажна цена. Т. е.
налице било прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и
издръжка.
Твърди
се, че случая били налице
предпоставките, визирани в чл. 216 от ДОПК. С настоящия иск на основание
посочената норма се претендира връщане в патримониума на длъжника на процесния
недвижим имот, а именно СОС с идентификатор 36498.504.2490.1.1, находящ се в
гр. К., ул. „К. в.“ № ****, ет. ****, с предназначение жилище с площ от 120 кв.
м., с прилежащи части две източни избени стаи и идеални части от общите части
на сградата. Това от своя страна щяло да създаде последващата възможност от
страна на НАП да се удовлетвори от неговата стойност след извършване на
публична продан.
Задълженията
на лицето Г.Д.Г. били обезпечени, като е наложен запор на 1 бр. МПС – л. а.,
марка „Ф.“, модел „****** ***“, оценено на 480 лв. Наложен бил още запор на
пенсия, от която ежемесечно постъпват суми в размер на 146,04 лв. Също така бил
наложен запор на сметките на лицето в „Б. ДСК“ ЕАД.
Налице
била невъзможност публичните задължения да се съберат от продажбата на
активите, предмет на принудително изпълнение по ДОПК. Това пораждало
необходимостта от други действия по принудително изпълнение.
Следвало
да се подчертае, че са налице установени публични задължения. Това било така,
тъй като едно данъчно задължение се счита за окончателно установено по правило,
когато е проведена процедура по ревизия в петгодишен срок от подаване на
декларация (или изтичане на срока за подаването ѝ) или ако в този срок не
е започната и проведена ревизия. Тогава се приемало, че задължението,
установено по някой от предварителните способи за установяването му, е
окончателно установено. За да бъде то окончателно установено, следва да имало
влязъл в сила административен акт за установяването му или той да е заместен
със съдебно решение, или да е изтекъл срока по чл. 109 ДОПК. Конкретният казус
попадал в последната хипотеза. В 5 - годишен срок от подаване на декларациите
(същите са с входящи номера през периода 2007-2010 г.) не била проведена, нито
започнала ревизия, т. е. следвало да се приеме, че задълженията са окончателно
установени. В този смисъл било решение № 359 от 16.01.2015 г. по гр. д.
14106/2013 СГС.
На
следващо място от съществено значение било, че действията по отчуждаване на посочения
актив са извършени след като са установени публичните задължения.
Тъй
като конкретният казус попадал в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 6, то
увреждането на държавата безспорно било налице.
Тук
следвало да се обърне специално внимание на факта, че в случая недвижимият имот
бил прехвърлен срещу задължението за гледане и издръжка. Или с други думи бил
сключен един алеаторен договор, за който била характерна неопределеност на
престацията, тъй като при сключването му не било известно в какво точно ще се
състои поетото задължение за грижи и издръжка. От значение било и дали за
приобретателя съществува възможност да изпълнява задължението си за гледане и
издръжка, още повече с оглед на факта, че след извършена справка се установява,
че Р.Д.Г. към настоящия момент няма сключен трудов договор.
С
прехвърлянето, което извършил, длъжникът сам изявил воля, че няма нужда от
имота и по този начин следвало да се приеме, че отпада несеквестируемостта на
същия. Принудителното изпълнение не бил единствен начин за събиране на дълга –
в тази връзка присъствието на имот в патримониума на длъжника гарантирало
по-големи негови материални възможности, вкл. възможността той да събира
граждански плодове от имота или да се разпореди с имота доброволно (както е в
случая), но с цел да изплати своя дълг. В този смисъл били Решение №
11/07.02.2007 по гр. дело № 1090/2005, II ГО ВКС; Решение №565/ 31.07.2006 г.
по гр. д. № 71/2005, II ГО ВКС; Решение № 456 от 25.06.2010 г. по гр. д. №
1294/2009 г., IV ГО ВКС. Тук фактът, че длъжникът е запазил правото си на
ползване на прехвърления имот, не променяло отпадането на несеквестируемостта
му.
Предвид
гореизложеното за ищеца съществувал правен интерес от предявяване на настоящия
иск.
Моли
да бъде обявена за недействителна по отношение на Държавата сключената от Г.Д.Г.,
ЕГН **********, с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти №71,
том III, рег.№ 5188, нотариално дело № 460 от 2017 г., на нотариус С. Р., вписан в Служба по вписванията град П.
под Акт № 190, том 12, дело № 2384/2017 г. сделка, с която той и съпругата му Р.
И. Г. са извършили разпореждане със собствения си недвижим имот в полза на
своята внучка Р.Д.Г., ЕГН: ********** САМО ЗА ½ част от имота – САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с
идентификатор 36498.504.2490.1.1, находящ се в гр. К., ул. „К. в.“ №****, ет. ****,
с предназначение: жилище, брой нива на обекта: 1 с площ: 120 кв. м., с
прилежащи части: две източни избени стаи и идеалните части от общите части на
сградата.
Претендират
се и направените по делото разноски.
Ответниците
чрез пълномощника си адв. Т.С., оспорват иска като допустим, но неоснователен.
Съгласно чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК недействителни по отношение на държавата,
съответно на общините, били сключените след датата на установяване на
публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на
ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения сделки,
извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с
длъжника лице.
Безспорно
било, че по смисъла на пap. 1, т. 3, б. а от ДР на ДОПК продавачите по договора
Г.Д. Г. Р. И. Г. от една страна и Р.Д.Г. от друга, са свързани лица, тъй като
между тях е налице родство по права линия.
За
да е основателен иска по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК, при безспорна свързаност
на страните по сделката следвало да се отговори на въпросите – сделката във
вреда на публичния взискател ли е и сключена ли е тя след датата на
установяване на публичното задължение.
За
да е във вреда на публичния взискател следвало да са налице доказателства, че с
нея длъжникът е намалил имотното си състояние до степен, да не може публичният
взискател да се удовлетвори. По делото липсвали доказателства, че този имот е
единствен на длъжника, за да се даде положителен отговор на въпроса, дали
сделката е във вреда на публичния взискател.
Следващият
релевантен въпрос касаел това дали е било налице установено публично задължение
по смисъла на закона към датата на сделката. По делото не били представени
доказателства за твърдените публични задължения да е извършена ревизия или да е
връчена заповед за ревизия, т.е публични задължения, установени по реда на чл.
108, ал. 1 от ДОПК и се приема, че задълженията са окончателно установени по
реда на чл. 108, ал. 2 от ДОПК, на която хипотеза се позовава и ищеца. Не се
представяли доказателства кога е изтекъл срока по чл. 109 от ДОПК за всяко от
публичните задължения, съставляващи общия сбор на посоченото задължение в
размер на 27185.75 лева (главници), както и предприемани ли са действия от
страна на публичния взискател за прекъсване или спиране на давността по чл. 171
от ДОПК.
В
тази връзка ответниците правят възражение за изтекла 5 г. погасителна давност
по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за всички публични задължения, включени в общия сбор
на задължения в размер на 27185.75 лева, а заедно с тях и произтичащото от тях
задължения в размер на 32264.18 лева – лихви, а така също правят възражение и
за изтекла абсолютна 10 г. погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК за
онези публични задължения, с произход отпреди 01.01.2009 година.
На
следващо място, с исковата молба и уточняваща такава се искало прогласяване на
недействителност на договора за продажба на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане до размер ½ идеална част, принадлежала на продавача -
длъжник Г.Д.Г.. С нотариален акт № 71, том III, peг. № 5188, дело №460/2017 г.
на нотариус с peг. № 099 в район на действие – Р. с. К., Г.Д.Г. и Р. И. Г.
продават описания в акта недвижим имот, който представлява семейна имуществена
общност, т. е. всеки от продавачите бил собственик на целия имот в режим на
бездялова общност. Г.Д.Г. не бил прехвърлил ½ идеална част от имота, а
целия имот, заедно със съпругата си Р. И. Г.. По отношение на Р. И. Г. нямало и
не се твърдяло наличие на установени публични задължения и иск с правно
основание чл. 216 от ДОПК по отношение на нея бил недопустим. Независимо от
това, доколкото се искало прогласяване на частична недействителност на
разпоредително действие, в което тя е участвала и то по отношение на част от
имота, която тя е прехвърлител (нямало пречка да се прехвърли и ½ ид.
част от бездяловата общност) възниквал въпросът за това дали е необходимо тя да
участва в настоящото производство като необходим другар. Обратното – ако се
допуснело прогласяване на недействителност само на ½ ид. част от имота,
то тя в патримониума на кой прехвърлител ще се върне и ако това е само
длъжника, на практика ще се прекрати семейна имуществена общност по време на
съществуващ брак между съпрузите - собственици на имота, което било недопустимо.
На
последно място, ищецът твърдял, че има интерес да върне имуществото в
патримониума на длъжника, дори и ако преди сделката имотът е бил несеквестируем,
като единствено жилище, тъй като разпореждайки се с него сам се е отказал, като
е демонстрирал, че този имот не му е нужен. Ответниците не споделят тези
доводи, по следните причини: на първо място длъжникът се разпоредил с
единственото си имущество срещу задължение за издръжка и гледане, т. е. той
осигурил необходимите му грижи и издръжка докато е жив. Отделно от това запазил
за себе си да ползва пожизнено и безвъзмездно целия имот, с което обезпечил и
жилищните си нужди. Смисълът на чл. 444, т. 7 от ГПК бил да изключи от вещите,
предмет на изпълнение жилището на длъжника, а макар след сделката то да не е
негова собственост, то продължавало да има функции на жилище на длъжника. Чл.
444, т. 7 не казвал „единствен имот на длъжника“, а си служел с понятие
„жилище“ именно защото приоритизирал жилищната нужда, като защитена от
изпълнение. По тази причина дори и да се върнело в патримониума на длъжника,
това жилище щяло да продължи да бъде несеквестируемо и спрямо него не можело да
се предприеме изпълнение. Още повече, че то било и единствено жилище на съпруга
- недлъжник, от него не можели да се обособяват повече от едно жилище и спрямо
него не можело да се предприема изпълнение и на това основание. Изложеното
доказвало, че ищецът няма правен интерес да води това производство, тъй като и
при успешен изход той не може да се удовлетвори от това имущество.
С
оглед изложеното ответниците молят съда да отхвърли иска като неоснователен и
да присъди на Р.Д.Г. разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
С исковата молба е представена справка за задълженията
на ответника Г.Г., плащанията по които подлежат на разпределение от публичния
изпълнител, в която е отразено, че към 14.11.2018 г. същите са в размер на общо
59 449.93 лева, от които 27 185.75 лева – главница и 32 264.18
лева – лихви. Задълженията на лицето, съгласно доклада на публичния изпълнител,
произтичат от СД по ЗДДС за период 15.05.2008 г. – 30.04.2009 г., ДДФЛ по ГДД
за период 2008 г. – 2009 г. и ЗОВ за периода 01.2006 г. – 12.2010 г.
Страните не спорят, че с Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижими имоти №71, том III, рег.№ 5188, нотариално дело №
460 от 2017 г., на нотариус С. Р., вписан в Служба по вписванията град П. под
Акт № 190, том 12, дело № 2384/2017 г. ответниците Г.Д.Г. и съпругата му Р. И. Г.
са извършили разпореждане в полза на своята внучка Р.Д.Г. със собствения си
недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
36498.504.2490.1.1, находящ се в гр. К., ул. „К. в.“ №****, ет. ****, с
предназначение: жилище, брой нива на обекта: 1 с площ: 120 кв. м., с прилежащи
части: две източни избени стаи и идеалните части от общите части на сградата,
срещу задължение от страна на купувача за гледане и издръжка и запазено от
продавачите право на ползване.
От приложеното в препис удостоверение за данъчна
оценка изх. №**********/04.06.2018 г. издадено от Община К., отдел „МДТ“ е
видно, че данъчната оценка на процесния имот е 9357 лева, а само за ответника -
длъжник Г.Г. – 4678.50 лева.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена. В заключението на вещото лице Р.М. е отразено, че общият размер на задълженията към 02.10.2019 г. (дата на справка, приложена на л.49-53 по делото) са 56702.35 лева, от които остатък главница – 22670.18 лева и остатък лихва – 34032.17 лева.
От експертизата се установява, че публичните
задължения на Г.Д.Г., при които са изминали повече от 5 години, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е трябвало да бъде платено
задължението, до датата на подаване на исковата молба – 20.12.2018 г., са
56702.35 лева, т. е. 5-годишният давностен срок по чл.171, ал.1 ДОПК е изтекъл
по отношение на всички задължения. Към датата на изготвяне на експертизата –
02.01.2020 г., 10-годишната абсолютна давност по чл.171, ал.2 ДОПК не е изтекла
само по отношение на три от задълженията на ответника, чийто общ размер е
3905.24 лева. Това следва
да бъде преценено и като новонастъпил факт в рамките на съдебното производство
от значение за спорното право /чл.235 ал.3 ГПК/ и да бъде взето предвид от съда
при постановяване на решението.
При така изяснените по делото факти съдът достигна до
следните прав изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.216, ал.1, т.6 от ДОПК. Страни по този иск са Държавата като ищец, а ответници са длъжникът и
третото лице, с което той е договарял.
Съгласно чл.216, ал.1 от ДОПК недействителни спрямо
държавата са сделките, сключени от длъжника по публично задължение, след датата
на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на
заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат от ревизията са установени
публични задължения. С т.6 в
кръга на увреждащите държавата сделки са включени тези, извършени във вреда на
публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице. Обективните
елементи на фактическия състав на чл.216, ал.1 от ДОПК са следните: 1.
Установяване на публични задължения към държавата; 2. Сключване на сделка или
действие на длъжника, извършени след установяване на задълженията; 3.
Действието/сделката са обективно увреждащи държавата. Доказателствената тежест
за установяване на изброените предпоставки е за ищеца, а в тежест на
ответниците е да докажат собствените си възражения и евентуално да оборят
презумпцията за знание за увреждането по чл. 216, ал. 3 ДОПК, вр. чл. 135 ЗЗД.
Установяването на данъчни задължения, каквито са
процесните, е уредено в Глава 14 от ДОПК. В раздел I на Глава 14 е уредено
предварителното установяване на данъчни задължения, което се извършва или чрез
самоизчисляване и самовнасяне на дължимия данък от данъчно задълженото лице чл.
105 ДОПК, или от данъчния орган въз основа на декларирани от данъчно
задълженото лице данни – чл. 107 ДОПК. В Раздел II на Глава 14 е уредено
същинското установяване на данъчни задължения. В чл. 108 ДОПК са уредени
начините за установяването им – данъчните задължения се установяват с
ревизионен акт по чл. 118. Когато не е издаден ревизионен акт и срокът за
започване на ревизия по чл. 109 е изтекъл, установените задължения по раздел
първи са окончателно установени. Именно на последната хипотеза се позовава и
ищецът в настоящото производство.
Твърденията на ищеца-кредитор за наличие на вземания
към първия ответник са оспорени от ответниците с отговора на исковата молба като
погасени по давност.
Съгласно
чл.171, ал.1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на
5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е
предвиден по-кратък срок, а съгласно ал. 2
с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или
прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или
разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника.
От събраните по делото писмени доказателства и от
изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че абсолютният давностен срок по чл.171, ал.2 ДОПК е изтекъл
по отношение на всички задължения, с изключение на три, в размер на общо
3905.24 лева. Исковата молба по делото е подадена на 20.12.2018 г., а петгодишната
давност на тези три задължения би следвало да е изтекла преди това, както
следва: на 31.12.2015 г. за дължим годишен
и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ по данъчна декларация №**********/13.04.2010 г.;
на 31.12.2015 г. за задължения за
здравни осигуровки по декларация обр. 6 №160020915576962/13.04.2010 г.; на 31.12.2016 г. за задължения за
здравни осигуровки по декларация обр. 6 № 160021001118695/16.03.2011 г.
Следователно релевантният за изхода на настоящото дело
въпрос е дали давността по отношение на тези три задължения е прекъсвана или
спирана, тъй като в противен случай следва да се приеме, че вземането на ищеца
не съществува и искът да се отхвърли като неоснователен поради липса на един от
изискуемите елементи от фактическия състав на чл.216, ал.1 от ДОПК.
Съгласно чл. 172 ал. 1 от ДОПК давността спира:
1. когато е започнало производство по установяване на
публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година;
2. когато изпълнението на акта, с който е установено
вземането, бъде спряно - за срока на спирането;
3. когато е дадено разрешение за разсрочване или
отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването;
4. когато актът, с който е определено задължението, се
обжалва;
5. с налагането на обезпечителни мерки;
6. когато е образувано наказателно производство, от
изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.
Съгласно ал. 2
давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното
вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът
за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната.
Ищецът ангажира като доказателства за прекъсване на
давността съобщение за доброволно изпълнение, изх. № 1214/2011/000002/07.03.2013 г., съобщение за насрочване
на опис, изх. № 1214/2011/000006/20.03.2013
г., протокол за опис на недвижим имот, 1214/2011/18.04.2013 г., протокол за извършена проверка на осн. чл.226, ал.2, вр. чл.50 от ДОПК, изх.
№ С180016-026-0026600/11.09.2018 г.
Безспорно, с така предприетите
действия за принудително събиране на задълженията давностният срок е бил
прекъсван, но след като отново е започвал да тече, петгодишната погасителна
давност е настъпила в периода 18.04.2013 г. – 18.04.2018 г.
Ищецът твърди, че давността е била спряна с
Постановление за налагане на обезпечителни изх. № РД-11-434/10.03.2009 г.
(л.45) и Постановление
за налагане на обезпечителни изх. № С 180016-022-0033645/28.05.2018 г. (л.68).
Съдът не споделя доводите на ищеца, тъй като Постановление за налагане на
обезпечителни изх. № РД-11-434/10.03.2009 г. касае вземания, за които е изтекла
абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК, а Постановление за
налагане на обезпечителни изх. № С 180016-022-0033645 е издадено на 28.05.2018
г., т. е. след настъпване на петгодишната погасителна давност (18.04.2018 г.).
Предвид изложеното искът следва да бъде отхвърлен
поради изтичане на погасителната давност, а на ответната страна да се присъдят
разноските по делото.
Ответниците претендират разноски своевременно и такива
им се следват на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Доказателства за направени разноски са
представени само от ответницата Р.Г. – 600 лева за адвокатско възнаграждение и 200
лева за депозит за вещо лице по изготвената съдебно – счетоводна експертиза,
като сумата от 800 лева следва да ѝ бъде заплатена от ищеца –
Българската държава, действаща чрез
процесуален субституент Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – П..
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като погасен по давност иска с правно
основание чл.216, ал.1, т.6 от ДОПК, предявен от „Н. а. за п.“ чрез К. Ч. -
главен публичен изпълнител в дирекция „С.“ при ТД на НАП – П. чрез процесуалния
си представител И.Р.К. против Г.Д.Г., ЕГН ********** и Р.Д.Г., ЕГН: **********,***
да бъде обявена за недействителна по отношение на Държавата сключената от Г.Д.Г.,
ЕГН **********, с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти №71,
том III, рег.№ 5188, нотариално дело № 460 от 2017 г. на нотариус С. Р., вписан
в Служба по вписванията град П. под Акт № 190, том 12, дело № 2384/2017 г.
сделка, с която той и съпругата му Р. И. Г. са извършили разпореждане със собствения
си недвижим имот в полза на своята внучка Р.Д.Г., ЕГН: ********** САМО ЗА
½ част от имота – САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор
36498.504.2490.1.1, находящ се в гр. К., ул. „К. в.“ №****, ет. *****, с
предназначение: жилище, брой нива на обекта: 1 с площ: 120 кв. м., с прилежащи
части: две източни избени стаи и идеалните части от общите части на сградата.
ОСЪЖДА Българската държава, действаща чрез процесуален
субституент Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – П., да заплати на Р.Д.Г., ЕГН:
**********,***, сумата от 800.00 лв. (осемстотин лева), представляваща разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Ц.Ч.