Р
Е Ш Е
Н И Е №260065
гр.Кюстендил, 01.04.2021г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи
състав, в открито заседание на шестнадесети февруари, две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
Председател: Ваня Богоева
Членове: Евгения Стамова
Веселина Джонева
при секретаря: Симона Цикова,
след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№471/2020г.
по описа на ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от адв.К.С.В. ***, в качеството му на особен представител на В.В.В. с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, против
решение №171/12.03.2020г. на Районен съд (РС)-Дупница, постановено по
гр.д.№1294/2018г. по описа на същия съд, поправено относно номера на делото, по
което е постановено с определение от 24.08.2020г. по гр.д.№1294/2018г. по описа
на ДнРС.
С
обжалваното решение РС-Дупница е признал за установено по отношение на В.В.В., с посочени по-горе ЕГН и адрес, че дължи на „******”
ЕАД, с адрес гр. С., бул. „******” № ***, офис сграда ****т, ет.*, офис ***,
суми по издадена заповед за парично изпълнение, а именно: *** лева - главница, *****лева
- лихва, *****лева - обезщетение, ведно с законната лихва от 02.03.2018г.,
както и е осъдил В.В.В. да заплати на „******” ЕАД
сумата от*****лева, представляваща деловодни разноски.
Решението се
обжалва изцяло, претендира се отмяната му и постановяване на решение, с което
исковите претенции за горните суми да бъдат отхвърлени. Твърди се, че
атакувания първоинстанционен съдебен акт е неправилен,
необоснован и постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и в нарушение на материалния закон. Моли се присъждане на разноски за
двете инстанции.
Прави се
оплакване за неяснота относно мотивите на съда да постанови крайния си извод,
както и за неяснота на диспозитива относно
присъдената лихва. По същество се изтъква, че по делото липсвали доказателства
извършената цесия да е била съобщена на длъжника от цедента,
каквото е законовото изискване, тъй като по делото били приложени уведомления,
изходящи от цесионера, без надлежно упълномощаване от
цедента да стори това. По повод съобщаването на
цесията в хода на исковото производството за установяване на вземането се прави
възражение, че уведомяването не е надлежно и поради факта, че ответникът по
иска е бил представляван в производството от особен представител, който не
можел да приема адресирани до представляваното лице материално-правни изявления
на трети лица, поради което прехвърлянето на вземането няма действие по
отношение на ответника В.. Прави се и възражение, че не е могло да се прехвърли
надлежно вземане, което още не е било възникнало, тъй като към датата на
договора за цесия и издаденото потвърждение не са били изискуеми всички
погасителни вноски, а е имало такива с ненастъпили падежи, без преди това да е
била обявена предсрочна изискуемост на цялото вземане. Жалбоподателят се
позовава и на неспазване на реда за обявяване на предсрочна изискуемост на
вземането по договора, сторено без да са били изпълнени изискванията на т.18 от
ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№4/2013г. на
ОСГТК.
Наред с
горното, във въззивната жалба се прави оплакване, че
договорът за кредит е недействителен, тъй като е била нарушена нормата на чл.10
ал.1 от ЗПК, тъй като както договорът, така и общите условия към него били
изписани с шрифт, по-малък от 12. Не били спазени и императивните изисквания на
чл.11 ал.1 т.9, т.9а, т.10., т.12 и т.20 от ЗПК, водещи до недействителност на
договора, тъй като в същия не били посочени лихвеният процент, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; не е била описана методиката за изчисляване на референтния
лихвен процент; не е бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР; липсвало
описание на информацията, посочена в т.12, както регламентация на правата по
т.20 на чл.11 ал.1 от ЗПК.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – „******” ЕАД, не е подал отговор на
същата.
След преценка на доводите на
страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, въззивният съд приема следното:
Жалбата е
подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения
срок и срещу подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана
по същество жалбата е основателна.
Производството
по делото е било образувано по предявени от „******” ЕАД против В.В.В., с ЕГН **********, искове по реда на чл.422 от ГПК за
установяване на вземането му по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№412/2018г.
по описа на РС-Дупница, в това число: *** лева, представляващи главница по
договор за стоков кредит с №*********, сключен на 04.12.2016г. между „****“ ЕАД
и В., вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия; *****лева,
представляващи възнаградителна лихва за периода от
07.05.2017г. до 20.11.2017г.; *****лева - лихва за забава за периода от
07.05.2017г. до 28.02.2018г.
В отговора
на исковата молба, подаден от особения представител на В. – адв.К.В.,
са направени множество оспорвания на исковете, сред които и възражение за
недействителност на договора за кредит, поради противоречието му с чл.10 ал.1
от ЗПК във вр. с чл.22 от същия закон, тъй като
договорът бил изготвен с шрифт, по-малък от 12. Направени са и оплаквания,
касаещи наличието на неравноправни клаузи в договора, оспорено е надлежното
уведомяване на предсрочната изискуемост и уведомяването на длъжника за
извършената цесия.
Районният
съд, след като е приел представените от ищеца документи в заверени преписи, е
уважил исковете изцяло, след като е констатирал сключването на договор за
стоков кредит, настъпване на крайния срок за издължаване по същия –
07.12.2018г., наличието на сключен договор за цесия от 20.11.2017г., за която ответникът
е бил уведомен и посочвайки, че твърденията, че цесията е нищожна са
неоснователни.
Доколкото във въззивната жалба, подадена от особения представител на В. отново е бил повдигнат въпроса за размера на
шрифта на договора за кредит и предвид факта, че разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК е императивна, въззивният съд, след като е констатирал, че по делото липсват събрани доказателства относно вида на шрифта, на който
е изписан процесия договор
за кредит и ОУ към него, както
и твърдения, респ. доказателства относно размера на този шрифт, е указал на ответника
по жалбата – „******”
ЕАД, да посочи на какъв шрифт са били изписани договорът за стоков кредит от
04.12.2016г. и ОУ към него, както и да представи оригинали на същите, с цел
извършване на преценка от страна на съда относно размера на използвания шрифт.
В изпълнение
на дадените указания въззиваемото дружество е
представило оригинал на договор за стоков кредит с №***********, сключен на
04.12.2016г. между „****“ ЕАД и В.В., състоящ се от
девет на брой прономеровани страници. Дружеството не
е изложило твърдения относно вида на използвания шрифт. При запознаване с така
представения документ се налага констатацията, че страници 5, 6, 7, 8 и 9 от
същия са изписани с шрифт, видимо по-дребен от този, с който са изписани
страниците 1, 2, 3 и 4 от договора.
КнОС приема от
правна страна следното:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Преценено по същество, решението на ДнРС е неправилно и като такова следва да се отмени изцяло,
а предявените искове – да се отхвърлят като неоснователни.
Ищецът е
претендирал изпълнение въз основа на договор за стоков кредит с №*********,
сключен на 04.12.2016г. между „****“ ЕАД и В., вземането по който твърди да му
е било прехвърлено с договор за цесия.
Преди да се
търси отговор на въпроса дали конкретното вземане е било цедирано
и дали цесията е била надлежно съобщена на длъжника, трябва да се прецени дали
вземането по договора въобще е съществувало, като се отчете, че процесното заемно правоотношение, с оглед качеството на
кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика представлява
договор за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона
за задълженията и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския
кредит, както и - с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“ –
нормите на Закона за защита на потребителите.
Договорът,
на който ищецът е основал вземанията си, е бил сключен при действието на Закона
за потребителския кредит, поради което при преценката за основателността на
исковете съдът следва да съобрази и съответствието на договора с императивните
разпоредби на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените
разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически
по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено
като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с
т.1 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.
на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно
действителността на сключения между страните договор и като взе предвид
наведените в тази насока правни доводи от процесуалния представител на
ответника, понастоящем жалбоподател, въззивният съд
констатира, че в случая не е спазено предписанието на чл.10 ал.1 от ЗПК. Според
посочената норма, в действалата й редакция към момента на сключване на
договора, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат
и размер шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните. В конкретния случай, в договора е предвидено предоставяне на
потребителски кредит, както под формата на финансиране закупуването на стока,
така и под формата на финансиране на услуга – сключване на застраховка, като
уговорките относно застраховането, съдържащи се на страници 6, 7, 8 и 9, имат
пряко отношение към посочената в договора за кредит и дължима от ответника
застрахователна премия, която е част от погасителните вноски, поради което
настоящият съдебен състав намира, че същите съставляват елементи от договора,
по отношение на които трябва да са спазени посочените законови изисквания. Същевременно,
дори и без наличието на специални познания е видно, че договорът за
потребителски кредит и съставляващите част от него клаузи, уреждащи финансиране
сключването на застраховка, ведно с общите условия към нея са изготвени в
различен по размер шрифт, като в застрахователните документи този шрифт
категорично е в размер по-малък от 12 и е трудно четлив. Според съда, целта на
разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК е да важи за всички постигнати между страните
договорености, които са от съществено значение за правата и задълженията на
същите и съставляват ангажименти, които са предмет на договора за кредит.
Налага се извод, че в конкретния случай, от една страна е налице нарушение на
изискването на чл.10 ал.1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на
всички елементи на договора, а от друга е налице нарушение на изискването за
шрифт не по-малък от 12 по отношение на част от елементите на договора, касаещи
финансираната услуга за застраховане.
Изложеното очертава правен извод за недействителност
на договора, от който ищецът претендира да черпи права, която недействителност
произтича от разпоредбата на чл.22 от ЗПК.
Като е признал за установено съществуване на вземания
в полза на ищеца, основани на неизпълнение на задължения по договор, който е
недействителен, районният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва
да се отмени изцяло – страните по нищожен договор не дължат престации
по него.
Разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, не може да бъде приложена в настоящия случай, тъй като това би било в
противоречие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес (чл.6 от ГПК). Същата е проявление на водещия в
облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и
на практика урежда извъндоговорно основание за
връщане на главницата, различно от това, на което същата е претендирана
в заявлението по чл.410 от ГПК и в последствие – с разглежданата искова молба.
Прилагането на последиците по чл.23 от ЗПК по почин на съда, без ищецът да е
поискал връщане на чистата стойност, основано на недействителността на
договора, е недопустимо.
Основавайки се на изложените доводи, въззивният съд намира, че жалбата е основателна, а
атакуваното със същата решение – неправилно, поради което следва да се отмени
изцяло и да се отхвърлят предявените искове. С оглед изложеното по-горе е
безпредметно обсъждането на другите доводи за неправилност, които са изложени
във въззивната жалба.
Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното
обжалване на жалбоподателя не се следват разноски, тъй като такива не са
сторени. Не се дължат разноски и на въззиваемото
дружество, предвид основателността на жалбата.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Т М Е Н Я изцяло решение
№171/12.03.2020г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№1294/2018г. по
описа на същия съд, поправено с определение от 24.08.2020г., като вместо
това П О С Т А Н О В Я В А:
О Т Х В Ъ Р Л Я като неоснователни, предявените от „******” ЕАД, с ЕИК **** , със седалище и адрес на
управление гр.С., бул.„******” №***, офис сграда „****т“, ет.***, офис ****,
срещу В.В.В., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
искове по реда на чл.422 от ГПК, за признаване за установено по отношение на В.,
съществуването на вземания на дружеството по издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№412/2018г. по описа на РС-Дупница, дължими на основание договор за
стоков кредит с №********, сключен на 04.12.2016г. между „****“ ЕАД и В.,
вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, в това число: ***
лева, представляващи главница; *****лева, представляващи възнаградителна
лихва за периода от 07.05.2017г. до 20.11.2017г.; *****лева - лихва за забава
за периода от 07.05.2017г. до 28.02.2018г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.