Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 22.02.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, VI ТО, 5 състав, в публично съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ РАЙКИНСКА
при участието на
секретаря А.С., като разгледа докладваното от съдията т. д. № 6763
по описа за 2016 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1,
предл. 3 от ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът
„М.“ ЕООД твърди, че е собственик на фотоволтаична централа с инсталирана
мощност 200 KW, разположена в село Режанци, общ. Б., обл. П. и въведена в
експлоатация с Разрешение за ползване № ДК-07-ПК-14/29.06.2012 г. Същата била
присъединена към електроразпределителната мрежа на ответника - „Ч.Р.Б.“ АД.
Допълва, че е производител на енергия от възобновяеми енергийни източници по
смисъла на т.8 от § 1 от ДР на ЗЕВИ, изкупувана по преференциални цени,
определени с Решение Ц - 18/20.06.2011 г. на ДКЕВР, а ответникът, в качеството му
на краен снабдител, изкупува произведената електрическа енергия от централата
по силата на сключения за целта дългосрочен договор за изкупуване на
електрическа енергия № 296 от 02.07.2012 г. със срок до 29.06.2032 г. по
фиксирана, преференциална цена, определена в т.14 от посоченото Решение
Ц-18/20.06.2011 г., която е в размер на 567,41 лв/MW h (без ДДС) за
електрически централи с фотоволтаични модули от 30квт/ч до 200 квт/ч.
Сочи,
че на 14.09.2012 г. с Решение Ц-33 на ДКЕВР били определени временни цени за
достъп до преносната и разпределителните мрежи за производителите на
електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени.
Решение Ц-33 било отменено като незаконосъобразно, но в срока на действието му
ответникът му фактурирал услугата „Достъп до електроразпределителната мрежа
ВЕИ” съобразно т. 10 от Раздел 3 на Решение Ц-33 при цена в размер на 221,29
лв/МВтч., поради което на ответника били заплатени следните месечни цени за
достъп до електроразпределителната му мрежа: за м. 09.2012 г. по фактура № ********* от 30.09.2012 г. – 3419.99 лева, заплатени на 16.10.2012 г.; за м.10 2012 г. по фактура № ********** от
31.10.2012 г. - 7114.56 лева, заплатени
на 09.11.2012 г.; за м.11.2012 г. по фактура № ********** от 30.11.2012 г. - 3433.27 лева, заплатени на 12.12.2012 г.; за м.12.2012 г. по фактура № ********** от
31.12.2012 г. - 2305.49 лева, заплатени на 15.01.2013 г.; за м.01.2013 г. по
фактура № ********** от 31.01.2013 г. – 3021.41 лева, заплатени на 12.02.2013 г.;
за м.02.2013 г. по фактура № ********** от 28.02.2013 г. - 2875.09 лева,
заплатени на 13.03.2013 г.; за м.03.2013
г. по фактура № ********** от 31.03.2013 г. - 5522.60 лева, заплатени на
15.04.2013 г.; за м.04.2013 г. по фактура № ********** от 30.04.2013 г. - 7210.69
лева, заплатени на 13.05.2013г.; за м.05.2013 г. по фактура № ********** от
31.05.2013 г. - 9016.68 лева, заплатени на 12.06.2013 г. и за м.06.2013 г. по
фактура № ********** от 30.06.2013 г. -
4446.60 лева, заплатени на 11.07.2013 г. Общо платената сума по посочените
фактури възлизала на 48 366. 38
лева с ДДС.
Ищецът
поддържа още, че с решение № 8733/17.06.2013 г. по адм. дело № 6086/2013 г. на
петчленен състав на ВАС било оставено в сила решение № 4659/03.04.2013 г. по
адм. д. №13239/2012 г. на ВАС, IV отделение, с което пък било отменено Решение
№ Ц-33 в частта по Раздел 3, т.10. Тази отмяна имала обратно действие и важала
спрямо всички на основание чл.177, ал.1 АПК. Предвид това, отпаднало
основанието за заплащане цената за достъп на ответното дружество, поради което
то дължало да върне платеното на ищеца.
„М.“
ЕООД моли съда да постанови решение, с което да осъди „Ч.Р.Б.“ АД да му заплати
48 366.38 лева - недължимо платена сума за цена на достъп, представляваща
сбора на заплатените суми по описани по-горе фактури, както и законна лихва от
датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира
разноски.
Ответникът „Ч.Р.Б.“ АД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага доводи за неоснователност на иска с
твърдение, че процесните суми са заплатени въз основа на договор за използване
на разпределителната мрежа от производител № **********/29.06.2012 г. като
еквивалент на предоставяне на услугата „достъп“ до електроразпределителната
мрежа. Според него основанието за заплащане на сумите е посоченият договор, а
не решение на ДКЕВР. Допълва, че е налице и нормативно задължение за заплащане
на услугата достъп до разпределителната мрежа, регламентирано в чл. 84, ал. 2 и
чл. 104 ЗЕ, както и в ПТЕЕ, което не е отпаднало. Сочи, че договорът от 2012 г.
за използване на разпределителната мрежа не е развален или прекратен, налице са
насрещни престации, следователно,платеното въз основа на него не е недължимо и
не е налице неоснователно обогатяване. Намира, че ако се приеме, че източник на
задължението за заплащане цена за достъп е решението на ДКЕВР, то искът е
недопустим, тъй като ищецът може да търси обезщетение по реда на чл. 301 АПК
или по реда на ЗОДОВ, а не по гражданскоправен ред.
Счита,
че не са налице основания за прекратяване на договора, както и че липсват
пороци, водещи до пълна или частична недействителност. Според него, между
търговци – каквито са страните, цена се дължи на общо основание, дори да не е
уговорена, тъй като в търговското право няма безвъзмездни сделки. Счита, че е
изправна страна по валиден договор за услуга като е изпълнявал точно своите
задължения, за което му се дължи заплащане на възнаграждение и ищецът е
следвало да го заплати. Допълва, че факта, че ФЕЦ е въведена в експлоатация,
произвежда ел. енергия и осъществява продажба на произведената ел. енергия
доказва, че е получавана услугата достъп. Пояснява, че съгласно § 1, т. 15 от
ДР на ЗЕ "достъп" е правото на ползване на преносната и/или
разпределителната мрежи за пренос на електрическа енергия срещу заплащане на
цена. Съгласно т. 41а ползвател на тези мрежи е физическо или юридическо лице,
което доставя електрическа енергия в мрежата или се снабдява от нея, т.е.
ползватели на мрежата са както потребителите, така и производителите на
електрическа енергия и като такива те дължат цена за достъп до нея, а цената за
достъп до електропреносната и разпределителната мрежа отразява разходите, които
се предизвикват във връзка с управление на мрежата и се отнасят към дейността
по цялостно управление и администриране на електроенергийната система, в т.ч.
разходи свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване,
както и всички други административни разходи за съответната мрежа. Допълва, че
тези разходи са вече направени и в случай, че ги върне, това ще представлява
загуба за ЧЕЗ РБ и неоснователно обогатяване на ищеца. Също така, дори да се
приеме, че договор №**********/29.06.2012 г. бил прекратен или развален, намира,
че същия е с периодично и продължително изпълнение, поради което даденото не
подлежи на реституция.
Излага
доводи, че цената за достъп, макар да не е била изрично договорена, е била
прието от ищеца по аналогия от чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй като е била редовно
заплащана. Допълва, че доколкото липсват доказателства, а и твърдения от страна
на ищеца за неизпълнение и виновно негово поведение, то договорът между
страните не е развален и следователно не би могло да се търси възстановяване на
платеното на отпаднало основание.
Според
ответника исковете противоречат и на разпоредбите на чл. 81 и чл.82 от ЗЗД,
защото и при неизпълнение на договорно задължение, за да възникне имуществена
отговорност, необходимо е да има виновно поведение на страната.
Прави
възражение, че независимо от обратното действия на отмяната на решението на
ДКЕВР, тя няма пряко и достатъчно действие върху договорни отношения, което да
има ефекта на задължение за предоставилия услугата за връщане на даденото
възнаграждение за същата при възмездна облигационни връзка.
Намира,
че цитирани от ищеца решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК относно
отпадането на задължението за заплащане на цена за достъп, касаят от една
страна договори с краен снабдител, какъвто е „ЕВН Б.Е.“, а не с оператор на
мрежа, какъвто е „ЕВН Б.Е.“, съотв. – „Ч.р.Б.“
АД. В настоящия спор се поставяли съвсем различни въпроси, по които в
цитираните решения на ВКС не били дадени отговори, а тези решения били
задължителни за долните съдилища само в тълкувателната си част по допуснат до
касация въпрос. Ответникът поставял въпроса за това, че отмененото решение, с
което се определя цена за достъп, не може пряко да се отрази на договорните
отношения между страните и да обуслови задължение за връщане на получената цена
за достъп, при положение, че достъп е осигуряван и са правени разходи за него,
както и при изправност на дружеството.
На отделно основание оспорва размера на иска в
частта на начисления ДДС. Излага доводи, че ищецът е използвал правото си на
приспадане на данъчен кредит за размера на начисления по процесиите фактури ДДС
в размер на 20 %, или 8 061.06 лева и че той е получил тази сума обратно срещу
платените по процесиите фактури суми. В случай, че искът му бъде изцяло уважен,
това би довело до двойно възстановяване на посочената сума.
Счита,
че неоснователна е и претенция за присъждане на законна лихва от датата на
исковата молба до окончателното плащане поради акцесорния ѝ характер.
С
оглед на изложеното, моли съда да оставите без разглеждане предявения иск и да
прекрати производството, алтернативно да го отхвърлите като неоснователен.
Претендира разноски.
В
законоустановения срок е постъпила допълнителна искова молба. В нея ищецът
заявява, че поддържа исковата молба. Оспорва доводите на ответника за
недопустимост и неоснователност на предявените искове, както и твърденията, че
се е съгласявал да заплаща такса достъп в размер на 221.29 лв. на 1 МВтч, че цената е приета от
него поради факта, че фактурите са заплащани и че цената за достъп на ВЕИ
производители не е императивно определена и може да се договаря между страните
свободно. Пояснява, че в условията на съществуваща регулаторна рамка е
извършвал ежемесечните плащания не защото признава, че дължи за доставянето на
услугата, а защото е бил налице задължителен акт на КЕВР. С
Намира,
че ЗОДОВ е неприложим в конкретния случай и всички процесуални предпоставки за
предявяване на иска и образуване на делото са налице.
Договор
№ **********/29.06.2012 г. за използване на мрежата от производител бил
неотносим към спора и вземането не произтичало от него. Сочи, че макар и да е
производител, едновременно с това той сключил и договор за ползване на
електроразпределителната мрежа за целите на потребление на ел. енергия като
консуматор с „ЧЕЗ Е.Б.“ АД. Именно това бил предмета на посочения договор. Също
така, цените срещу услугите по договор № ********** /29.06.2012 г. били
регулирани с Решение на КЕВР №. Ц-17/ 28.06.2012 г., действало за периода
01.07.2012 г. - 01.08.2013 г. като те са заплащани. Впоследствие, с Решение
Ц-33 ДКЕВР определил, считано от
18.09.2012 г., нови "временни цени" за достъп до
електроразпределителната и електропреносната мрежа за ВЕИ производители,
използващи преференциалната цена, за количествата продадена от тях електрическа
енергия. Допълва, че това е нова временна такса за достъп, която се налага на
ВЕИ производителите без да се уточнява срещу каква услуга от страна на ЧЕЗ е
дължима, като това правоотношение не било регулирано от договор в процесния
период.
Намира,
че чл. 88 ЗЗД касае взаимоотношения между равнопоставени субекти и не може да
се прилага по аналогия за ефекта на отмяна на незаконосъобразни властнически
волеизявления, каквото е Решение Ц-33, а чл. 81 и 82 от ЗЗД не намират никакво
приложение в случая. Счита, че фактa на предоставяне
на услуга „достъп” от ответника не е доказан. Допълва, че с Решение
№ КМ-1/13.03.2014 г. се определят компенсаторни мерки и излага аргументи, че
ЧЕЗ РБ не е доказало разходи, обосноваващи заплащане на процесната цена за
достъп и затова окончателната цена за достъп за него КЕВР е определила на 0.00
лева на МВтч). Счита за неоснователно и възражението на ответника за намаляване
на исковата претенция с размера на ползвания от Дружеството данъчен кредит по
процесиите фактури.
Ответникът
е депозирал допълнителен отговор, в който сочи, че дори да има основание за
връщане на даденото по двустранен договор то следва да обхване и двете
престации, а след като услугата е от такъв характер, че не може да бъде
върната, на евентуално връщане би подлежала евентуална разлика в стойността на
двете престации, ако има такава. Оспорва твърдението на ищеца, че договор №
**********/29.06.2012 г. бил сключен между страните с цел ползване на
електроразпределителната мрежа от „М.“ ЕООД не в качеството му на производител,
а като потребител на ел.енергия. Отново подчертава, че предоставянето на
услугата достъп е възмездно. Поддържа останалите възражения, обективирани в
отговора на исковата молба.
Съдът като обсъди
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и доводите на страните,
намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от представеното Разрешение за ползване № ДК-07-ПК-14/29.06.2012 г.,
издадено от ДНСК, с него е разрешено ползването на строеж фотоволтаична
централа с инсталирана мощност 200 KW, находящ се в УПИ III-97, 98 „За безвредни производствени дейности и
фотоволтаична система“, кв. 14 по ПУП-ПРЗ на с. Режанци, общ. Б., обл. П.; Трафопост МКТП 20/0.4
кВ, 250 кВА и Поздемна кабелна линия 20 кВ от нов Ж.Р. Стълб на В.Л. „Режанци“
до нов МКТП, находящи се на същото място.
Между страните е бил сключен договор № **********/09.04.2012 г. за присъединяване
на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната
мрежа на ЧЕЗ, а именно, описаната по-горе фотоволтаична централа. В него е
уговорено единствено задължение за заплащане на еднократна цена за
присъединяване.
На 02.07.2012 г. между ищеца и „ЧЕЗ Е.Б.“ АД е сключен договор № 296/02.07.2012
г. за изкупуване на електрическа енергия, по който ищецът е продавач на
електроенергия от „ВтЕЦ
Мирос“, с предмет – изкупуване на произведената от ищеца електрическа енергия. В
чл. 11(4) е уговорена преференциална цена за изкупуване в размер на 567.41 лева
за МВтч. Без ДДС. В него е уговорено
заплащане на изкупуваната от ответника ел. енергия, произвеждана от ищеца.
На 29.06.2012 г. страните са сключили и Договор за използване на
разпределителната мрежа от производител № **********/29.06.2012г. Предмет на
договора е осигуряване от страна на разпределителното предприятие (ответникът)
на достъп до електроразпределителната мрежа, измерването, валидирането,
обработването, съхраняването и предоставяне на данните за измереното количество
произведена/потребена електрическа енергия
на ползвателите на мрежата и крайния снабдител и на ЕСО, както и пренос
през разпределителната мрежа на количеството електрическа енергия, произведена
от съоръженията на Производителя (ищеца). Съгласно чл. 24 от договора,
производителят- „МИРОС” ООД заплаща на Разпределителното предприятие - „Ч.Р.Б.“
АД извършения пренос през разпределителната мрежа на произведената/потребена
електрическа енергия, по цена утвърдена от ДКЕВР.
От представените по делото и посочени в исковата молба фактури се
установява, че в периода от
30.09.2012 г. до 30.06.2013 г., ответникът е начислил на ищеца цена за
достъп до електроразпределителната мрежа общо в размер на 48 366.38 лева
с ДДС. Ответникът изрично е признал, че фактурираните суми са заплатени от ищеца,
а този факт се потвърждава от представените по делото електронни платежни
нареждания от сметката на ищеца при банка „У.Б.“ АД, като най-късното плащане е
наредено на 11.07.2013 г. по фактурата от 30.06.2013 г.
Видно от представеното решение на ДКЕВР № Ц-18/20.06.2011 г. в т. 11 от него
е определена цена на електрическа енергия, произведена от ФтВЦ над 30 кВтч. до
200 кВтч. в размер на 596.50 лева/МВтч, считано от 01.07.2011 г.
Видно от представеното решение на ДКЕВР № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г., с него,
считано от 18.09.2012 г., са определени временни цени без ДДС за достъп до
електропреносната и електроразпределната мрежа на "Електроенергийния
системен оператор" ЕАД, "ЕВН Б.Е." АД, "Е.П.М.." АД,
"Ч.Р.Б." АД, които да бъдат заплащани ежемесечно в зависимост от
присъединяването към съответната мрежа от производителите на електрическата
енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за
количествата продадена електрическа енергия. В решението е посочено, че се
издава на основание чл. 197, ал.2 от
ЗИД на Закона за енергетиката (ДВ бр. 54/17.07.2014 г.)
Представено е Решение № КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР, с което се определят
компенсаторни цени между временно определените цени за достъп и окончателно
определени такива, но изрично е посочено, че тези компенсаторни мерки не се
прилагат за производителите, които са обжалвали Решение Ц-33/14.09.2012 г. или
по чиито жалби вече има отменително съдебно решение, а операторът на мрежата
следва да им върне всички събрани суми при действието на отмененото решение.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
По допустимостта на иска:
Неоснователни са възраженията на ответника, че предявеният иск за връщане
на дадено на отпаднало основание е недопустим, поради наличието на специален
ред за защита на ответника – този, установен със ЗОДОВ за вреди от
административен акт. Предмет на делото не са вреди от административен акт, в
който случай би бил евентуално приложим ЗОДОВ, а твърдяно от ищеца
неоснователно обогатяване на ответника, който иск се разглежда по общия ред. Дали
е налице такова неоснователно обогатяване е въпрос по съществото на спора. Неприложима
в случая е и хипотезата по чл. 301 АПК -
тази хипотеза е приложима само когато от отменения административен акт пряко са
произтекли вреди за неговия адресат. В настоящия случай при съобразяване
постановеното решение на ДКЕВР ищецът е платил на трето лице, поради което няма
пряко засягане от акта и не е в правомощията на КЕВР да възстанови платените на
„Ч.Р.Б.“ АД суми.
Предвид изложеното, искът е допустим.
По основателността на
иска.
Ищецът е дружество, производител на електрическа енергия от възобновяем
източник (фотоволтаична централа), а ответникът e лицензиант за дейността
електроразпределение. В процесния период между страните са действали валидно
сключени договори за присъединяване към електроразпределителната мрежа и за използване на разпределителната мрежа от
производител. Ищецът е имал договор за изкупуване на електрическа енергия,
произвеждана от Фотоволтаична централа с крайния снабдител „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, по
който последното дружество е купувач, а не продавач, както твърди ищеца, поради
което ищецът ползва електроразпределителната мрежа в качеството му на
производител на електрическа енергия.
Предмет на втория посочен договор с ответника е и предоставянето на
услугата „достъп“ до електроразпределителната мрежа. В периода 30.09.2012 г. до
30.06.2013 г. ответникът е фактурирал на
ищеца цени за достъп, определени в Решение № Ц-33 на ДКЕВР, които ищецът е
заплатил, като общия размер на платената цена за достъп в периода е 48 366.38
лева с включен ДДС. Безспорно е между страните, че срещу тези плащания ищецът е
получил насрещна услуга, а именно - достъп до електроразпределителната мрежа.
Не се установи от събраните доказателства между страните да е имало сключен
отделен договор за регламентиране на отношенията във връзка с достъпа до
електроразпределителната мрежа, включително да е определяна цена за тази
услуга.
Между страните е спорно дали заплащаната от ищеца цена за достъп до
електроразпределителната мрежа е била дължима по договора за използване на
електроразпределителната мрежа, или пък основанието за плащането й е било само
отмененото решение на ДКЕВР, което я определя.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 15 от ДР
на ЗЕ достъп е правото на ползване на преносната мрежа за пренос на
електрическа енергия срещу заплащане на цената, а по силата на т. 41 от ДР
ползвател на тази мрежа е физическо или юридическо лице, което доставя
електрическа енергия в мрежата или се снабдява от нея. Следователно, ползватели
на мрежата са както потребители, така и производители на електрическа енергия,
в това число и от възобновяеми източници какъвто производител е ищецът.
Съгласно ал. 1 на § 197 от
ПЗР към ЗИДЗЕ (обн. ДВ бр. 54, в сила от 17.07.2012 г.)
производителите на електрическа енергия, които при влизането в сила на този
закон не са сключили договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа
и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, изпълняват изискванията на
чл. 84, ал. 2 в срок до два месеца от влизането в сила на закона. При
неизпълнение по ал. 1 операторът на електропреносната мрежа и/или операторът на
електроразпределителна мрежа сезира комисията, която определя условията за
достъп до сключването на договор. Съгласно чл. 84, ал. 2 от
ЗЕ / нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп
с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на
електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на
страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и
допълнителни услуги. Аналогична е и разпоредбата на чл. 30 от Закона
за енергията от възобновяеми източници, съгласно която
производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, чиито енергийни
обекти са с обща инсталирана мощност над 30 kW, сключват договор за достъп с
оператора на преносната или на разпределителната мрежа при общи условия,
одобрени от ДКЕВР и обявени на интернет страницата на оператора на съответната
разпределителна мрежа.
В своята практика, създадена по реда на чл. 290 ГПК, ВКС приема, че чл. 84, ал. 2 и
3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. предвиждат задължение за сключване на
договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното
дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР,
съобразно чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 ЗЕ. Доколкото електроразпределителните
дружества в страната ни представляват естествени монополи на съответния
регионален пазар, не съществува правна възможност за свободно договаряне на
цените при пазарни условия за осъществяваната от тях специфична дейност в
отрасъла „Енергетика”. Затова определянето на цените за предоставяне на
услугите „достъп” до електроразпределителната мрежа и „пренос” на произведена
от възобновяеми източници ел. енергия по същата представлява изключително
правомощие на регулаторния колективен административен орган ДКЕВР - чл. 30, ал.
1, т.т. 10 и 13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп става
част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е
дължимо на договорно основание. Този елемент /клауза/ от договорното отношение
обаче не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на
принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор.
Правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на
клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от
подобен вид. Следователно, задължението на производителите на електрическа
енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електропрепосната или електроразпределителна
мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент -
сключен договор за достъп (такъв е налице и при липса на писмен договор, ако
съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора) и
административно-правен - решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп,
временна или окончателна.
Несъстоятелни предвид посоченото са възраженията на ответника, че
цитираните от ищеца решения на ВКС са по спорове с краен снабдител, а не
разпределително дружество и там поставяните въпроси били други, а тук въпросът
бил, че отмяната на Решение Ц-33 не променя договорната връзка между страните.
И в посочените решения на ВКС, цитирани по-долу, е застъпен същия въпрос, макар
и не като въпрос, по който е допуснато пряко касационното обжалване и съдебните
състави
непротиворечиво приемат, както бе посочено, че при сегашната законова уредба
липсата на административноправния елемент от фактическия състав означава и
липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само
чрез административния елемент подлежи на определяне и цената, дължима на
ответника. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с обратна сила и правните
му последициза което действие мотивите са изложени по-долу, което води до липса
на предвидения в ЗЕ административноправен елемент от сложния смесен фактически
състав, пораждащ правото на заплащане на цена за достъп до
електроразпределителната и електропреносна мрежа. ВКС приема, че това е
достатъчно, за да се приеме за основателен предявеният иск с правно основание
чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД (така напр. Решение № 212/23.12.2015 г. по т.д. №
2956/2014 г. на І т.о.; Решение № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на
ІІ т.о., Решение № 157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ІІ т.о., Решение
№ 28/28.04.2016 г. по т.д. № 353/2015 г. на II т.о., Решение № 104/27.06.2016 г.
по т.д. № 1610/2015 г. на II т.о., Решение №
162/04.10.2016 г. по т.д. № 3245/2015 г. на I
т.о. и много други)
От
друга страна, пак според практиката на ВКС,
за процесната "цена за достъп" не могат да се приложат
критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ, както смята ответника, тъй като тази цена
подлежи на определяне само по административен ред. Не би и могъл да бъде
приложен този ред, тъй като на територията, на която ответникът осъществява
дейността си, липсва друг оператор на разпределителна мрежа, за да се определи
обичайната цена за тази услуга.
Както се приема и в посочените решения на ВКС, отмяната на решение на
ДКЕВР, с което се определят временни цени за достъп, е с обратна сила, предвид
следното: Съгласно
чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие
спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по
оспорване на акта. С разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК е предвидено действие
занапред само на съдебно решение, с което се отменя подзаконов нормативен акт.
Процесното решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на ДКЕВР няма такъв характер, и по
аргумент за противното от чл. 195, ал. 1 АПК, който урежда действието на
отмяната на подзаконов нормативен акт, влезлият в сила съдебен акт за отмяната
му като индивидуален административен акт има обратно действие и отменя и
последиците от решението на ДКЕВР. Действително с разпоредбата на чл. 32, ал.4
ЗЕ регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация,
но логическото й тълкуване налага извода, че това правомощие е предоставено само
при отклонение на окончателните цени за достъп от прилаганите на законово
основание до този момент временни цени - влязло в сила решение за тяхното
определяне. При отмяна на решението на ДКЕВР с оглед действието на съдебния акт
във времето следва да се счита, че временни цени за достъп не са били
определяни, а плащането им – за лишено от основание, което изключва законовата
възможност за енергийния регулатор да приема компенсаторни мерки по чл.32, ал.4
ЗЕ. Именно затова, с представеното от ищеца Решение КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР е
отказано определянето на компенсаторни мерки по отношение на случаите, при които
временните цени за достъп са отменени от ВАС.
Предвид
изложеното се налага извода, че към настоящия момент
е налице нормативно установено задължение за сключване на договор за достъп до
мрежата от производители, но не и точно определен размер на цената за достъп за
исковия период, определен с влязъл в сила акт на ДКЕВР. При тази
законова уредба и при съобразяване на посочената задължителна съдебна практика
следва да се приеме, че липсата на административно-правния елемент от сложния
фактически състав по предоставяне услугата „достъп“ означава и липса на
основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като съдържанието на
договорната клауза за цената, дължима на ответника, подлежи на определяне само
по административно-правен ред. Липсата на
основание на плащането, което е отпаднало, предвид отмяната на решението на
ДКЕВР, с което цената за достъп е била утвърдена, влече след себе си задължение
на ответника за реституция на получените при действието на отмененото решение
суми.
С оглед изложеното, задължението на ищеца за заплащане на цената за достъп
за процесния период, основано на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР
(съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ)
е отпаднало най-късно с влизане в сила на решението по адм.д. № 13239/12 г. от
03.04.2013 г., с което решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за
достъп в частта по раздел III, т. 10, е отменено – или на 17.06.2013 г.
От този момент за ответното дружество е отпаднало основанието да задържи
полученото плащане и съответно е възникнало задължението за връщане на
платеното.
По отношение на възражението на ответника, че за част от платената цена в
размер на 8 061.06 лева ищецът е ползвал
данъчен кредит и ако същата сума бъде платена и от ответника, ищецът
неоснователно ще се обогати, съдът намира следното: Предявен е иск за връщане
на дадено при отпаднало основание. Получилият нещо без основание дължи да го
върне изцяло, без значение как впоследствие се
е разпоредил с получената сума и какви отношения с трети лица са
възникнали във връзка с плащането. Само по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД
съдът би бил задължен да изследва обедняването на ищеца във връзка с обогатяването на ответника, а такъв иск
не е предявен в настоящото производство.
Ето защо, дали и за какъв размер ищецът е ползвал право на приспадане на
данъчен кредит по процесните фактури е ирелевантен въпрос, тъй като касае
неговите отношения с данъчната администрация. Възникналите до сега отношения
във връзка с ДДС и тези, които ще възникнат след постановяване на решението по
повод процесните фактури и евентуално издадени данъчни кредитни известия (чл.
72 ЗДДС) са административноправни отношения, които стоят извън процесния спор.
Ето защо, ответникът дължи да върне полученото в цялост.
Вземането за връщане на платено при
отпаднало основание възниква от момент, в който основанието отпадне, но
ответникът е изпада в забава след покана. Такава не се установи да е връчвана
преди исковата молба, а исковата молба, която играе роля на покана, е връчена
на 07.10.2016 г. и ответникът е изпаднал в забава от следващия ден. Ето защо,
искът за законна лихва е основателен за периода от 08.10.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението, а за периода 09.09.2016 г. до
07.10.2016 г. включително следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца се
следват разноски, каквито е доказал в размер на заплатената и дължима държавна
такса по делото в размер на 1 935 лева и адвокатски хонорар в размер на 5500
лева, или общо за сумата от 7 435 лева.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА "Ч.Р.Б."
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, следните
суми: 1. Сумата от 48 366.38
лева (четиридесет и осем хиляди триста
шестдесет и шест лева и тридесет и осем стотинки) - платена на отпаднало основание цена за достъп
до електроразпределителната мрежа по фактури, издадени в периода 30.09.2012 г. –
30.06.2013 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата от 08.10.2016 г. до
окончателното й изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ
искането за законна лихва за периода от 09.09.2016 г. до 07.10.2016 г.
включително и 2. Сумата от 7 435 лева
(седем хиляди четиристотин тридесет и пет лева) - съдебни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: