Р Е Ш Е Н И
Е
№ 472
гр. Велико Търново, 09.02.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико
Търново, пети състав, в публично заседание на тридесети
януари две хиляди
двадесет и четвърта година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Мария Данаилова
при
участието на секретаря С.А. разгледа докладваното от съдия Данаилова адм.
дело № 787/2023г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс
(АПК) във вр. с чл. 14а, ал. 3, във вр. чл. 14б от Закона за социалното подпомагане (ЗСП).
Производството е образувано по жалба на Р.Д.Н. *** Заповед № Д–ВТ–ПВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция
„Социално подпомагане“ Павликени, потвърдена с Решение №
04-РД06-0007/01.02.2023 г. на директор РДСП – Велико Търново, с която е
наредено да възстанови получена от нея помощ за отопление за три отоплителни
сезона в общ размер на 1485.25лв.
Жалбоподателката счита, че решението е незаконосъобразно, издадено в
противоречие с материалните разпоредби и целта на закона. Поддържа, че
регистрираната фирма не е извършвала дейност и поради това не е налице
недобросъвестност. В съдебно заседание се явява лично и моли за отмяна на акта,
тъй като пенсията и е малка и няма средства да закрие фирмата.
Ответникът – на Дирекция "Социално подпомагане" – Павликени -
редовно призована, не изпраща представител.
Съдът
като взе предвид становищата на страните и събраните в административната
преписка доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Въз
основа на подадена от Н. заявление-декларация с вх. №
ЗСП/Д-ВТ-П/1714/08.10.2019г., със Заповед №
ЗСП/Д-ВТ-П/1714/25.10.2019г. на Директора на ДСП – Павликени на Р.Н. е
отпусната целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2019/2020г. в размер
на 465,90лв.
Въз
основа на подадена от Н. заявление-декларация с вх. №
ЗСП/Д-ВТ-П/1916/23.07.2020г., със Заповед №
ЗСП/Д-ВТ-П/916/11.08.2020г. на Директора на ДСП – Павликени на Р.Н. е отпусната
целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2020/2021г. в размер на
495,80лв.
Въз
основа на подадена от Н. заявление-декларация с вх. №
ЗСП/Д-ВТ-П/1163/27.07.2021г., със Заповед №
ЗСП/Д-ВТ-П/1163/17.08.2021г. на Директора на ДСП – Павликени на Р.Н. е
отпусната целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2021/2022г. в размер
на 523,55лв.
През
2022г., при извършване на служебна проверка в Търговския регистър във връзка с
подадено от жалбоподателката заявление-декларация за отпускане на целева помощ
за отоплителен сезон 2022/2023г. е установено, че Н. е вписана като едноличен
собственик и управител на „Каже италиано“ ЕООД.
Разпоредено
е извършване на проверка по случая на основание чл. 14а, ал. 1 ЗСП. Същата е
извършена от социален работник от ДСП – Павликени е е съставен констативен
протокол, в който се констатира, че с гореизмброените заповеди на Директора на
ДРС – Павликени на Р.Н. е отпусната целева помощ за отопление за отоплителен
сезон 2019/2020г. в размер на 465,90лв; за отопление за отоплителен сезон
2020/2021г. в размер на 495,80лв.; за отопление за отоплителен сезон
2021/2022г. в размер на 523,55лв., като в подадените заявления-декларации
същата не е декларирала обстоятелството, че Н. е вписана като едноличен
собственик и управител на „Кафе италиано“ ЕООД.
Предвид гореизложеното с оспорената в настоящото
производство Заповед №
Д–ВТ–ПВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“
Павликени е наредено да възстанови получена от нея помощ за отопление за три
отоплителни сезона в общ размер на 1485.25лв.
От приложените по делото
документи се установява, че считано от 20.04.2018г. Р.Н. е регистрирана като
едноличен собственик на капитала и управител на „Кафе италиано“ ЕООД, с ЕИК:
*********. Посоченото обстоятелство не е декларирано в подадените от нея заявления-декларации
с вх. № ЗСП/Д-ВТ-П/1714/08.10.2019г., заявление-декларация с вх. №
ЗСП/Д-ВТ-П/1916/23.07.2020г. и вх. № ЗСП/Д-ВТ-П/1163/27.07.2021г., като е била
длъжна да стори това. Вземането предвид на това обстоятелство би осуетило
правото й на подпомагане с исканата помощ, тъй като с него Н. не отговаря на
задължителното изискване на чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП да не е регистрирана като
едноличен търговец и да не е собственик на капитала на търговско дружество.
Процесната
заповед е потвърдена с Решение № 04-РД06-0007/01.02.2023
г. на директор РДСП – Велико Търново. Прието е наличие на
недобросъвестност при получаване на помощта, поради което същата подлежи на
възстановяване по реда на чл. 14а, ал. 3 ЗСП като недобросъвестно получена.
Посоченото дружество е със статут „развиващ дейност“, а с оглед предвиденото в
нормата на чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП е без
значение дали на практика развива или не търговска дейност. Освен това
капиталът изразявал стойността на първоначално внесените в търговското дружество
имуществени права; той е константна, статична величина, която не е обуславяла
практичската невъзможност за развиване на търговска дейност, с който мотив са
отхвърлени възраженията срещу Заповедта. Нормата на чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП
имала задължителен характер, не влизала в противоречие с нормативен акт от
по-висока степен, а служела за неговото доизясняване и правилно прилагане
съобразно предвиденото в чл. 7, ал. 1 ЗНА.
При така установената фактическа обстановка, съдът формира и правните си
изводи: Жалбата е подадена от надлежната страна, в законоустановения 14-дневен
срок и същата се явява ДОПУСТИМА за разглеждане.
Разгледана по същество жалбата е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Оспореният акт е издаден от компетентен административен орган съгласно чл. 14а, ал.
3 ЗСП, според който в случай на констатирана недобросъвестност
директорът на дирекция "Социално подпомагане" издава мотивирана
заповед за възстановяване на получената социална помощ заедно със законната
лихва.
Обжалваният административен акт е издаден в предвидената от закона писмена
форма – чл. 59, ал. 2 от АПК. От формална страна актът съдържа
фактически и правни основания с оглед на изискванията на чл. 59, ал.
2, т. 4 от АПК. При провеждане на административното производство и
при постановяване на индивидуалния административен акт, не е допуснало
нарушение на административнопроизводствените правила.
В конкретния случай, съдът намира оспорвания акт за издаден в нарушение на
материалноправните разпоредби и правото на ЕС.
Според чл. 14а от ЗСП недобросъвестността на лицето трябва да бъде
установена и доказана в хода на административното производство.
Недобросъвестното поведение на лицето, изразяващо се в укриване или невярно
деклариране на факти, има правно значение само при положение, че невярно
декларираните обстоятелства или укритите такива са довели до неправомерно
получаване на парични средства.
Социални помощи се отпускат след преценка на: 1. доходите на лицето или
семейството; 2. имущественото състояние; 3. семейното положение; 4.
здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. възрастта; 7. други
констатирани обстоятелства. Следователно, не може да се счита като предпоставка
за "недобросъвестност" и връщане на получената социална помощ
единствено недекларирането на информация от Р.Н.. Административният орган е
следвало да прецени този факт съвкупно с останалите данни по чл. 12, ал. 2
от ЗСП. Съгласно принципа на служебното начало, прогласен в чл. 9,
ал. 2 АПК административният орган събира всички необходими доказателства и
когато няма искане. Служебната проверка в Търговския
регистър във връзка с подадено от жалбоподателката заявление-декларация за
отпускане на целева помощ за отоплителен сезон 2022/2023г., би трябвало да е
била извършвана и за предходните три отоплителни сезона. Предоставянето
на еднократна финансова помощ по чл. 1, ал. 2, т. 3 от ПМС № 85 от 05 април 2013
г. за еднократно подпомагане на лица и семейства е поставено в зависимост от
това дали лицето отговаря на изискванията на Наредба № РД - 07 - 5/16.05.2008
г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление, издадена от
министъра на труда и социалната политика (ДВ, бр. 49/2008 г. в сила от
27.05.2008 г.). Съгласно чл. 2, ал. 1 от посочения подзаконов нормативен акт
право на целеви помощи за отопление имат лицата и семействата, чийто доход е
по-нисък от диференцирания минимален доход за отопление и отговарят на
условията по чл. 10 и чл. 11 от
Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане (ППЗСП).
В чл. 10, ал.
1, т. 2 ППЗСП се съдържа едно от кумулативно изискуемите
правоизключващи основания за отпускане на социалните помощи за отопление, което
е свързано с условието лицата или семействата, претендиращи помощта да не са
регистрирани като еднолични търговци и да не са собственици на капитала на
търговско дружество. Законодателят не е разширил обхвата на това условие с
основания, свързани с функционирането или не на търговското дружество. Като
правоизключващо основание той е приел за достатъчен факта на самото
съществуване на подобна търговска регистрация. В настоящия случай капитала на
фирмата е в размер на сумата от 10лв.
Всички тези правни основания се касаят до отпускане на целевата помощ, като
в тежест на админитративният орган е било да изследва всички относими данни
дали Н. отговаря на условията. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗСП, социалните помощи се отпускат въз основа на молба–декларация, а
в ал. 2 е предвидено задължение за органа преди да отпусне помощта да извърши
преценка на всички данни и обстоятелства, констатирани със социална анкета. В параграф 1,
т. 11 от Допълнителните разпоредби на ЗСП, понятието социална анкета
е определено като дейност по установяване наличието на условията за упражняване
на правото на социално подпомагане, извършвана от социални работници в Дирекция
"Социално подпомагане" и която се изразява в проверки на място, в
проучване на документация и събиране на информация. Органът в своята оперативна
самостоятелност необосновано е достигнал до извод, че лицето отговаря на
условията и му е отпусната целевата помощ за претендираните три отоплителни
сезона.
Налице е и противоречие на издадената Заповед
№ Д–ВТ–ПВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“
Павликени с правото на ЕС. Социалната политика представлява област на споделена
компетентност между Европейския Съюз и държавите-членки, съгласно чл. 4,
параграф 2, буква б) от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).
Двойното основание за прилагане на цитираната Конвенция съответства на
разпределението на компетентностите между институциите на ЕС и на държавите
членки в областта на социалната политика. Съгласно чл. 153,
параграф 1, букви в) и и) от ДФЕС, Съюзът за постигане на целите по чл. 151 от
същия договор - сред които и осигуряване на подходяща социална
закрила и борбата с изключването от социалния живот, подкрепя и допълва
дейности на държавите-членки в тези области, а параграф 2,
буква б) от чл. 153 ДФЕС предвижда приемането чрез директиви на минимални
изисквания, които следва да се въведат постепенно и не следва да препятстват
развитието на малките и средни предприятия. Когато се касае за задължение на
държавите-членки по социалното осигуряване, последната хипотеза на постепенно
прилагане на установените минимални изисквания не е налице. Приемането на
минимални стандарти в областта на социалната политика по чл. 153,
параграф 2, буква б) ДФЕС представлява и мярка за постигане на
целите на Съюза по чл. 3, параграф 3, алинея втора от Договора за Европейския съюз (ДЕС).
В последната разпоредба, насърчаването на социалната справедливост и закрила
като цел на Съюза, е равнопоставено на целите за борба със социалното
изключване и с дискриминацията. Към момента на възникване на фактите по делото,
Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с
увреждания е част от правото на Европейския съюз - на основание одобряването й
от името на Европейската общност с Решение на Съвета от 26 ноември 2009 година,
публикувано заедно с текста на конвенцията в Официален вестник на Европейския
съюз ОВ L 23 от 27 януари 2010 г., стр. 35. Одобрението е само с резерва по чл.
27, ал. 1. По силата на 300, параграф 7 от Договора за Европейската общност
(ЕО), действащ към датата на приемане на решението сключените от ЕО
международни договори стават част от Общностното право и са задължителни за
общностите, както и за държавите членки и частните субекти, а съгласно чл. 2, параграф
2 от ДФЕС, сключените от Съюза споразумения, обвързват институциите
на Съюза и държавите-членки. По силата на посочените разпоредби от Договорите,
без всякакво съмнение Конвенцията е правнообвързващ акт за българската държава
като част от правото на Европейския съюз, в частта на същата, който попада в
областта на компетентност на Съюза. Минимален стандарт по смисъла на чл. 153,
параграф 2, буква б) ДФЕС, представлява предвиденото по чл. 28 от
Конвенцията, озаглавен "Подходящ жизнен стандарт", която разпоредба е
относима към правното положение на Р.Н. - като лице със 74% трайно намалена
работоспособност, като част от правото на Съюза.
Посочената конвенция е ратифицирана от Република България със закон, обн.
ДВ бр. 12 / 2012 г. и в сила от 21 април 2012г като международен акт по смисъла
на чл. 5, ал. 4
от Конституцията, и е относима в конкретния случаи. Също съгласно
Разясненията към чл. 34 от Хартата за основните права на ЕС, параграф 3 от тази
разпоредба се основава и на чл. 13 от
Европейската социална харта (ратифицирана със закон, обн. ДВ, бр. 30
от 11.04.2000 г., а хартата обн., ДВ, бр. 43 от 4.05.2000 г., в сила от
1.08.2000 г. за Република България по реда на чл. 5, ал. 4
от Конституцията). Последната разпоредба е озаглавена "Право на
социална и медицинска помощ", съгласно параграф 1 от същата, с цел да
осигурят ефективното упражняване на правото на социална и медицинска помощ
договарящите страни се задължават "да осигурят необходимата помощ за всяко
лице, което не разполага с достатъчно средства и което не е в състояние да си
осигури тези средства със собствени сили или да ги получи от друг източник, в
частност от обезщетения по схема за социално осигуряване". Съдът на ЕС в
Решението си от 19 ноември 1992 г. по дело M.,
C-226/91, точка 15, е приел, че предоставянето на доход в размер на
социалния минимум е неотменим елемент на социалната политика на държавите
членки и те разполагат с разумна свобода на преценка по отношение както на
естеството на мерките за социална закрила така и на конкретните правила във
връзка с прилагането им. Настоящият съд отчита, че свободната преценка на
държавите членки все пак е подчинена на принципите на социалното подпомагане по
правото на ЕС. Още в Препоръка 92/441/ЕИО от 24 юни 1992 г. на Съвета за общите
критерии относно достатъчните ресурси и социалното подпомагане в системите за
социална закрила (Препоръка за минималния доход), Съветът на ЕС препоръчва
държавите-членки да признаят основното право на достатъчни по размер средства и
социално подпомагане за начин на живот, съвместим с човешкото достойнство. В
Резолюция на Европейския парламент от 20 октомври 2010 г. относно ролята на
минималния доход за борбата срещу бедността и насърчаването на общество, основаващо
се на принципа на интеграцията в Европа, която резолюция е основана освен
другото и на чл. 151 и 153 от ДФЕС,
в буква Б от преамбюла изрично се посочва, "че бедността и социалното
изключване представляват посегателство над човешкото достойнство и нарушение на
основните човешки права и че основната цел на схемите за подпомагане на
доходите трябва да бъде изваждането на лицата от бедността и предоставянето им
на възможност да живеят достойно".
Видно от изложеното, от правото на ЕС произтича, че правото на социално
подпомагане е неразривно свързано със задължението на държавите-членки за
осигуряването на един минимален социален доход, представляващ по своята същност
необходимите средства за живот, съвместими с човешкото достойнство. Налагането
на санкция по чл. 14а, ал. 3 от ЗСП не съответства нито на принципа за
социална държава по Конституцията, нито на характера на правото на социално
подпомагане като основно и неотменимо право на гражданите. Също тази дискреция
не съответства и на позитивното задължение за държавата, произтичащо от чл. 28,
параграф 1 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и от чл. 34, параграф
3 от Хартата за основните права на ЕС, за осигуряване на подходящ
жизнен стандарт и постоянно намаляване на бедността, на правото на социална
помощ и помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на
всички лица, които не разполагат с достатъчно средства. Поради това чл. 14а, ал.
3 от ЗСП, не съответства на чл. 52,
параграф 1 от Хартата за основните права на ЕС, според която всяко
ограничаване на упражняването на правата, призната от Хартата, трябва да бъде
предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи,
ограничения са допустими при спазване на принципа на пропорционалност само ако
са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ
интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.
По отношение на основните права Съдът ЕС е приел, че същите "не
представляват безусловни прерогативи и могат да бъдат предмет на ограничения,
при условие че последните действително отговарят на преследвани от въпросните
мерки цели от общ интерес и не съставляват с оглед на преследваната цел
прекомерно и недопустимо засягане на така гарантираните права" – в този
смисъл Решение от 15
юни 2006 г. по дело D. и др., C-28/05, точка 75,
Решение от 10 септември 2013 година по дело M. G. и N. R., C-383/13
PPU, точка ЗЗ.
От разяснението на 34, параграф 3 от Хартата, в частност прилагането и в
контекста на чл. 13, параграф 1 от Европейската социална харта следва, че
предоставянето на социално подпомагане е поставено в зависимост от следните
условия: 1) лицето не разполага с достатъчно средства; 2) не е в състояние да
си осигури тези средства със собствени сили; 3) не е в състояние да ги
"получи от друг източник, в частност от обезщетения по схема за социално
осигуряване". От тази разпоредба следва, че по правото на Съюза,
невъзможността да се осигурят средства е поставена в зависимост само от размера
на действително разполагаемите от лицето средства и от плащания по социалното
осигуряване. Също Съдът на ЕС в цитираното дело M., точка 20 се е произнесъл,
че национални разпоредби за социално подпомагане, които осигуряват подходящ
жизнен минимум на правоимащите лица, и по изключение не допускат плащания,
когато заявителят разполага с достатъчно доходи, например на съпруга си, не
противоречат на Директива 79/7 относно постепенното прилагане на принципа за
равното третиране на мъжете и жените в сферата на социалното осигуряване. В
съответствие с тази практика е и предвиденото по чл. 12, ал.
2, т. 1 - 3 от ЗСП социалните помощи да се отпускат след преценка на
доходите на лицето или семейството, имущественото състояние и семейното
положение.
Настоящата
инстанция е запознат с константната практика, съгласно която в казуси от вида
на разглеждания се приема, че нормата на чл. 10, ал. 1, т. 2 от ППЗСП въвежда
като достатъчно основание, изключващо правото на целева помощ, единствено
формалното наличие на регистрация като търговец/собственик на капитала, без да
поставя изискване
за реално осъществявана търговска дейност, съответно за получаване на доходи от
тази дейност. Цитираната съдебна
практика е формирана изцяло при действието на чл. 10, ал. 1,
т. 2 от ППЗСП в редакцията му преди изменението от 01.06.2023 г., която
гласеше, че социалната помощ се отпуска, ако лицата отговарят и допълнителното
условие „да не са регистрирани като еднолични търговци и да не са собственици
на капитала на търговско дружество“, като се възприемаше, че второто изискване
касае и собствениците на дялове в капитала на търговски дружества. Към момента
на подаването от жалбоподателката на заявлението-декларация, на произнасянето
на административните органи и към настоящия момент обаче, въпросната норма е с
променена редакция, а именно че заявителите следва да отговарят на условието
„да не осъществяват дейност като еднолични търговци и да нямат участие в
капитала на търговско дружество“. Според настоящия състав тълкуването на
цитираната действаща еднозначно налага извод, че конкретно по отношение на
едноличните търговци, като правоизключващо получаването на социална помощ
обстоятелство вече се въвежда именно действителното извършване на търговска
дейност, а не формалното наличие на регистрация. По отношение на лицата
притежаващи дялове в капитала на търговски дружества, изискване за действително
осъществявана търговска дейност, като възможен източник на доходи, отново не е
изрично въведено. Съдът обаче намира, че такова изискване следва от разума на
закона, тъй като липсва правна логика за нееднакво третиране на отделните
заявители на социална помощ, единствено на база правноорганизационната форма,
под която същите участват в осъществяването на търговска дейност. Обратното
тълкуване би означавало при еднакви други условия лице, регистрирано като
едноличен търговец, но фактически неосъществяващо търговска дейност към определен
момент, да се ползва с права, които само на това основание се отказват на
съдружник в търговско дружество, също неизвършващо дейност.
По гореизложените съображения, преценяване на условието по чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП, без изследване на обстоятелството източник на
доходи ли е фирмата и нейният капитал, възлизащ на 10лв., разпределени в един
дял от 10лв., представлява ограничение на правото на социално подпомагане, което не
съответства на предвидено такова по правото ЕС по чл. 34,
параграф 3 от Хартата за основните права на ЕС и чл. 13, параграф 1
от Европейската социална харта, както и по чл. 52,
параграф 1 изречение второ от Хартата за основните права на ЕС. Също
изпълнението на условието по чл. 14а, ал.
3 от ЗСП представлява прекомерна трудност, която поставя под въпрос
упражняването на това право и поради това го засяга съществено, в контекста на
съдебната практика по цитираните дела D. и M. G. и N. R. на Съда на ЕС. Съдът
на ЕС е постановил, че националният съд, натоварен в рамките на своята
компетентност с прилагането на нормите на правото на Съюза, е длъжен да
гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост сам вземе
решение да не приложи национална разпоредба, която им противоречи, дори тя да е
приета впоследствие, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването
на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - така в
Решение от 9 март 1978 г. по дело S., 106/77, точки 21 и 24; Решение от 20
март 2003 г. по дело K. -B., C-187/00, точка 73,
Решение от 3 май 2005 г. по дело B. и др., C-387/02, C-391/02
и C-403/02,
, точка 72,
Решение от 19 ноември 2009 г. по дело F., C-314/08, точка 81).
Решение (голям състав) от 22 юни 2010 г. по съединени дела A. M. (C-188/10)
и S. A. (C-189/10),
т. 43. На основание изложеното, е налице противоречие на чл. 14а, ал.
3 от ЗСП с норми на правото на Съюза, поради задължаване на социално
слабо лице да възстановява непосилни за него суми.
Съгласно чл. 4, ал. 2 АПК, административните актове се издават за
целите, на основанията и по реда, установени в закона. Според чл. 51, ал. 1
от Конституцията на Република България, гражданите имат право на
обществено осигуряване и социално подпомагане. От друга страна, основните цели
на ЗСП са: 1. подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат
да задоволяват своите основни жизнени потребности; 2. укрепване и развитие на
обществената солидарност в трудни житейски ситуации; 3. подкрепа за социално
включване на лицата, които получават социални помощи, и на лицата, които
ползват социални услуги; 4. подпомагане на трудовата заетост на безработните
лица, които отговарят на изискванията за получаването на месечни социални
помощи; 5. насърчаване на предприемачеството в социалната сфера чрез
предоставяне на социални услуги от физически и юридически лица. Налагането на
административна тежест на лице в неравностойно положение е и в противоречие на
основните цели на закона и Конституцията на Република България.
По горните съображения съдът намери жалбата Р.Н., за основателна, а Заповед № Д–ВТ–П-ВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално
подпомагане“ Павликени село за издадена при съществени на нарушения на чл. 146, т. 4 и т. 5,
поради което следва да се отмени.
Предвид изложеното и на основание
чл. 172, ал.
2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на Р.Д.Н.
*** Заповед № Д–ВТ–П-ВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално
подпомагане“ Павликени, потвърдена с Решение № 04-РД06-0007/01.02.2023 г. на директор
РДСП – Велико Търново, с която е наредено да възстанови получена от нея помощ
за отопление за три отоплителни сезона в общ размер на 1485.25лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Решението да се съобщи на
страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: