Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 24.09.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор СТЕФАНОВ разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.д. №3823 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №555836 от
06.12.2018г., постановено по гр.дело №2999/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 159-ти
състав, е осъдена П.на Р.Б.да заплати на Л.Л.П. на правно основание чл.2, ал.1,
т.3, пр.2 от ЗОДОВ сумата от 1000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.198, ал.1 НК вр.чл.20, ал.2
вр. ал.1 от НК в хода на досъдебно производство №ЗМ3810/2012г. по описа на 06
РУП-СДВР, пр.пр. №2021/2013г. по описа на СРП, за което е постановено
определение за прекратяване на досъдебното производство от 09.10.2013г., ведно
със законната лихва от 19.12.2013г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен
предявеният иск за разликата над сумата от 1000 лв. – неимуществени вреди до предявения размер от 10000 лв. като неоснователен. С решението е осъдена на
основание чл.78,
ал.1 ГПК вр. чл.10,
ал.3, изр.1 и 2 от ЗОДОВ П.на Р.Б.да заплати на Л.Л.П. сумата 10.00 лв., разноски
по делото за платена държавна такса.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца
- Л.Л.П., чрез процесуален представител адв.Сн.В., с която се обжалва решение №555836 от 06.12.2018г., постановено
по гр.дело №2999/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 159-ти състав, в частта,
в която е отхвърлен предявения иск
за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за разликата над сумата от 1000 лв. до пълния предявен размер от
10000 лв..
Инвокирани са твърдения относно неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
на решение на СРС в обжалваната част. Излагат се доводи, че присъденото с
обжалваното решение обезщетение за претърпени неимуществени вреди е занижено и
несправедливо и не е съобразено с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е определил размера на обезщетението за
причинените неимуществени вреди, като не са отчетени всички претърпени от ищеца
неимуществени вреди в резултат на наказателното преследване. Поддържа се, че
неправилно СРС е приел, че негативните изживявания на ищеца се дължат и на други
наказателни производства, водени срещу него за престъпление по чл.129, ал.1 от НК и по чл.325, ал.1 от НК. Твърди се, че в конкретния случай са налице всички
условия, визирани в нормата на чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ, за обезщетяване
на претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер, който се претендира с
исковата молба, който размер е справедлив и е съобразен с принципа за
справедливост, уреден в чл.52 от ЗЗД. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваната част и
уважи изцяло предявения иск като присъди претендираното обезщетение за причинени
неимуществени вреди в размер на още 9000 лв., представляваща разликата над уважения
размер на предявения иск от 1000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв.,
ведно със законна лихва, считано от датата на влизане в сила на постановлението
на СРП за прекратяване на досъдебното производство – 19.12.2013г., до
окончателното и изплащане. Претендира присъждане на разноски. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - П.на РБ, не
депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез прокурор Стефанов взема
становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба от ищеца - Л.Л.П..
Предявен е от
Л.Л.П. срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ .
С оглед петитума на въззивната жалба, с
която е сезиран съда, предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно
решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди
за разликата над сумата от 1000
лв. до пълния предявен
размер от 10000 лв..
Постановеното решение в останалата част, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.2
от ЗОДОВ като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима –
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя
досежно неговата незаконосъобразност.
Разгледани по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Така постановеното решение е
законосъобразно. Съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора и
е направил законосъобразни изводи в съответствие с доказателствата по делото и
материалния закон. Съдът е обсъдил
всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране на отговорността на П.на
Р България в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ като е приел, че са доказани
всички елементи от сложния фактически състав на цитираната правна норма. На
първо място от ангажираните в първата инстанция доказателства се установява по
категоричен начин, че срещу ищеца
- Л.Л.П. е било образувано наказателно производство
по обвинение за престъпление по чл.198, ал.1 НК - грабеж, извършен на
31.12.2012г. в град
София спрямо Силвина Огнянова Ангелакова, което е приключило с влязло в сила на
19.12.2013г. постановление за прекратяване на досъдебно производство
№ЗМ3810/2012г. по описа на 06 РУП-СДВР. С прекратяването на досъдебното производство поради недоказаност на
обвинението, всички действия на П.ex lege стават незаконосъобразни, без значение
от фактите, които са ги породили. На следващо място по делото е установено, че ищецът
през времето, през което е било висящо неправомерно образуваното спрямо него наказателно
производство, продължило за период от около 1 години - от 18.01.2013г.
(дата, на която ищеца е привлечен като обвиняем) - 19.12.2013г. (дата на влизане в сила
на постановление за
прекратяване на досъдебно производство), е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в преживени негативни изживявания - притеснения, стрес и
психически дискомфорт. В тази насока са показанията на разпитания по делото свидетел
К.Иванов, от които се установяват преживените от ищеца негативни емоции по
време на проведеното срещу него наказателно производство - станал е затворен в
себе си, бил е унил и притеснен от това, че е обвинен в престъпление, което не
е извършил. Същият свидетел сочи, че ищецът му е споделял, че срещу него са се
водили и други дела, което е довело до промяна в отношението спрямо него. Въззивният
съд напълно споделя изводът на СРС, че в хода на съдебното производство е
останал недоказан твърдения от ищеца факт, че преживените от него негативни преживявания са свързани
единствено с процесното наказателното производство доколкото от доказателствата се
установява, че в предходен
период срещу ищеца са били водени и други две наказателни производства за
престъпление по чл.129, ал.1 НК и за престъпление по чл.325 ал.1 НК. Въпреки правилно разпределената
от първостепенния съд доказателствена тежест в изготвения по делото доклад по
чл.146 от ГПК, няма ангажирани от ищеца каквито и да е било категорични доказателства
относно твърденията, че единствено и само от процесното наказателно
производство ищецът е претърпял негативни емоции и преживявания.
На следващо място правилно
първоинстанционният съд в съответствие с установената задължителна практика на
ВКС - т.6 от ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС,
е приел, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на възложената им дейност и пасивно легитимиран е държавният орган,
с който длъжностните лица, причинители на вредата, са в трудово или служебно
правоотношение. В конкретната хипотеза П.на Р.Б.е пасивно материално-правно
легитимирана да отговаря за вредите, причинени от предприети действия на
прокурори във връзка с образуваното и воденото срещу Л.Л.П. наказателно
производство, което се счита за висящо от привличането му като обвиняем до
датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на досъдебно производство
№ЗМ3810/2012г. по описа на 06 РУП-СДВР. Началната дата, от която са налице основанията в закона
за ангажиране на отговорността на П.на РБ в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, пр.2
от ЗОДОВ, е датата на която ищецът е бил привлечен като обвиняем - 18.01.2013г..
В тази насока е обоснованият краен извод на СРС, който
е законосъобразен, постановен при правилно тълкуване и прилагане на материалния
закон и правилна преценка на събраните по делото доказателства.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Съгласно чл.4 ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка
между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. На
обезщетение подлежат само доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца,
т.е. негативни изживявания, свързани с незаконното обвинение. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за
справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът
на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на
случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52
33Д, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица
конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат
предвид от съда при определяне техния размер. Настоящият състав споделя изложените мотиви от
първоинстанционния съд досежно определяне на размера на присъденото обезщетение
и препраща към тях на основание чл.272 ГПК. В
конкретния случай при съобразяване с изложеното, настоящата въззивна инстанция счита, че с
оглед характера на увреждането в личностната сфера на ищеца, което е обичайно за подобни
случай и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху психичното
състояние на ищеца, няма ангажирани по делото доказателства, че здравословното
състояние на ищеца се е влошило в резултат на воденото срещу него досъдебно
производство, както и е отчетен и периода, през който същият е търпял негативни
изживявания - от около 1 години - от 18.01.2013г. (дата,
на която ищеца е привлечен като обвиняем) - 19.12.2013г. (дата на влизане в сила
на постановление за
прекратяване на досъдебно производство), а така също и с оглед обществения критерий за
справедливост и съдебната практика, сумата от 1000.00 лв., представлява справедливо
обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени
вреди. Следователно исковата
претенция относно заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в резултат
на незаконно обвинение следва да се отхвърли за разликата над сумата от 1000.00 лв.
до пълния претендиран размер от 10000.00 лв.
като неоснователна и недоказана. Първоинстанционният
съд като е достигнал до същия правен извод е постановил законосъобразен съдебен
акт в обжалваната част, който следва да бъде потвърден.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебното решение в обжалваната част като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но поради липса
на заявена претенция и данни за реално сторени такива, съдът не следва да се
произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №555836 от 06.12.2018г., постановено по гр.дело №2999/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 159-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е
постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./