Р Е Ш Е Н И Е № 110
18.12.2019г.,град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение
На двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година,
в открито съдебно заседание, в следния състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА МАНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЪБИНА ХРИСТОВА
АЛБЕНА ЗЪБОВА – КОЧОВСКА
При секретар Пенка Шивачева
Като разгледа докладваното от съдията ЗЪБОВА
Въззивно гражданско дело № 357 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по жалбата на ищеца по гр.д. №1384/2017г. по описа на Бургаски окръжен съд- П. К. Г. , чрез процесуални представители адв. Ат. Т. и Г. Н. БАК, против съдебно решение №261/01.07.19г. по горното дело, с което е отхвърлена като неоснователна претенцията му против Й. В. П. от гр. Б., за присъждане на сумата 100 000лв. главница, платена по банков път без основание, ведно с мораторна лихва за забава за периода 17.10.14г.-12.09.17г. в размер на 29109, 97лв. и законната лихва за забава върху главницата след този момент, до окончателното изпълнение.
В жалбата първоинстанционното решение се сочи за неправилно и се моли за отмяната му, както и за разглеждането на спора по същество, като се иска претенцията да бъде уважена.
Конкретните оплаквания на въззивника срещу правната преценка на първоинстанционния съд са следните:
1. Неправилно се възприема, че предметът на договора за цесия е неясен за страните, защото го описали двусмислено като вземане от „деликт и евентуално неоснователно обогатяване“ и волята им подлежала на изправително корективно тълкуване в смисъл, че вземането е от деликт по чл. 145 от ТЗ, обаче предвид отменителното определение на ВКС по делото, този иск е вече извън предмета на спора;
2. Не се споделя изводът на БОС, че процесният договор за цесия е нищожен, като лишен от кауза, защото цесията уреждала отношения по запазена част от наследство, но цедент е търговско дружество „П“ЕООД и то не е наследник, а само собственост на наследник Л. , подписал договора като управител на дружеството. При това в чл. 4 от същия договор за цесия изрично било уговорено, че прехвърлянето на вземането се извършва като част от спогодба за уреждане на отношенията по запазената част от наследството на ищеца, но Л. Г. не се е ангажирал със спогодбата за поемане на задължение по чл.23 от ЗЗД от страна на представляваното от него дружество във връзка с тази цесия;
3. Съдът неправилно е приел като основание за отхвърляне на исковата претенция и обстоятелството, че цитираното вземане не било осчетоводено от търговското дружество-цедент.
4. Неправилно е прието, че след като е налице настъпила преклузия по отношение на вземането на основание чл.145 от ТЗ и ответницата е била освободена от отговорност, то тя не би следвало да отговаря за процесната сума и на база неоснователно обогатяване.
5. Нямало неяснота по основанието на договора за цесия, предвид двете посочени там при условие на евентуалност такива за вземането-деликт или неоснователно обогатяване, защото се касаело за една и съща по размер сума от 100 000лв., която можело да бъде претендирана на едно от тях, а правната квалификация на отношенията, дадена от страните не обвързва съда. Важното е, че в договора са описани фактите, пораждащи правото. Освен това намира, че между така посочените две основания на цедираното вземане няма конкуренция, която да обоснове крайния правен извод на първостепенния съд. Развиват се подробни съображения в тази насока. Страната счита, че освобождаването на управителя от носенето на отговорността по чл.145 от ТЗ не означава в никакъв случай, че е освободен и от задължението си да върне полученото без правно основание, включително и ако едното основание за дирене на вземането е погасено по давност.
6. Излага подробни съображения срещу извода на съда, че процесният договор е лишен от кауза. От съдържанието на договора за цесия извежда опровержение на твърдението, че Л. Г. не се е ангажирал да прехвърли процесното вземане на ищеца, поддържа, че същият договор има възмезден характер и срещу прехвърленото вземане, възприето от страните като отстъпка от права по смисъла на чл. 365 и сл. от ЗЗД, ищецът е направил насрещна отстъпка по претенциите си за запазена част от наследството. Осъществена е типичната и непосредствена цел за придобиване на процесното вземане в рамките на договора за спогодба, сключен по реда на чл. 365 от ЗЗД.
7. Възразява срещу тезата, че цесията е лишена от кауза, защото страна-цедент по него било търговско дружество, което в спогодбата не поема задължение за цедиране на процесното вземане по реда на чл. 23 от ЗЗД, от което да се приемело, че цесията е сключена като договор в полза на трето лице. Намира, че невписването на нормата изрично в договора е без значение, защото приложението й се извлича от съдържанието му. Намира за достатъчно подкрепящо тезата му за валидна кауза при отричане на горните съображения, волеизявлението на цедента да се тълкува като обещаващо действията на третото лице.
8. Защитава становището, че наличието или липсата на осчетоводя-ване на едно парично вземане не е пречка то реално да съществува и да се цедира в полза на трето лице и така оборва извода на съда в обратен смисъл.
9. Счита, че двете заявени основания за вземането не са в причинно- следствена на връзка и се позовава на мотивите на определение № 76/12.02.19г. по ч.т.д. №2125 по описа на ВКС в тази насока. Акцентира върху това, че прекратяването на производството по делото на основание чл.145 от ТЗ, е потвърдено от ВКС не защото управителката е била освободена от отговорност, а защото е нямало взето решение на съдружниците по чл.137, ал. 1, т.8 от ТЗ за водене на делото при ангажиране на отговорността на ответницата за управленски деликт. Затова постановеното от първата инстанция решение противоречало на даденото от ВКС на решаващия състав съда задължително тълкуване на приложимия материален закон.
Страната въвежда оплакване, че липсвало произнасяне на съда по това, че неоснователно обогатяване на ответницата управител е налице и във връзка с прилагането на нормите на данъчното законодателство.
Сочат се също допуснати съществени процесуални нарушения на първата инстанция, опорочаващи акта й като неправилен. В тази връзка е направено искане за събиране на доказателства пред въззивния съд: три експертизи и гласни доказателства, които са отказани по съображения, изложени в определението по допустимостта на въззивното производство и в протокола от откритото съдебно заседание по делото.
Моли се за отмяна на първоинстанционното съдебно решение, за постановяването на друго, с което исковете да бъдат изцяло уважени и се дирят разноски за двете съдебни инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от Й. В. П. ЕГН **********, от град Б., к-с“ Л. “, бл.*, вх.*, ет. *, от Т. В. П. с ЕГН ********** и В. А. П. , с ЕГН **********- последните двама съпрузи с адрес: гр. Б., к-с“ С. “, бл.*, вх.*, ет.*, ап. *- всички чрез адвокат Т. от БАК, със служебен адрес: гр. Б., пл.“Б“, № *- същият и съдебен адрес по делото.
Въззиваемите оспорват жалбата и сочат съдебното решение за законосъобразно и правилно. Молят за неговото потвърждаване.
Поддържат възражението си от първа инстанция, изложено в от отговора на В. П. , че предметът на договора за цесия не е индивидуализиран. Цитират решение №196/22.11. 2018 г. гр.д. № * по описа на ВКС за 2017 г.- ІV гражданско отделение, разрешаващо въпроса за индивидуализирането на вземането по предмета на договор за цесия, когато в него са посочени при условията на евентуалност две основания за възникването му, както е в случая и обосновават извод за нищожност на конкретния договор.
Считат, че съдът правилно е преценил при наличието на едни и същи факти, че след като вземането не може да се дири от ответницата на основание чл.145 от ТЗ, то не може да се дири и на това по чл.55, ал.1 от ЗЗД, т.к. с второто основание се цели преодоляване на липсата на изискуемата от закона абсолютна процесуална предпоставка за водене на иск за връщане на полученото от П. При това направените при превода на процесната сума счетоводни записвания сочат, че търговецът и управителят Л. Г. знаят на какво основание е нареден преводът на сумата от 100 000лв. по сметката на П. към датата на освобождаване-то й от отговорност като управител (видно е и от постановлението на РП Б. ). Същевременно дружеството не е отразило счетоводно свое вземане към П. , т.е. не счита, че действително има такова към нея, още повече, че я е освободило от отговорността й като управител.правителят, който сега прехвърля вземането на дружеството другиму, няма даден такъв мандат за прехвърлянето, още повече, че липсва вземане, което да бъде прехвърлено. Счита принципната възможност за водене на иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД срещу бивш управител на търговско дружество за неприложима в случая, защото тя съществува само когато управителят е нанесъл на дружеството вреда, узната по-късно и неизвестна за търговеца към датата на освобождаването на управителя от отговорност. Цитира се съдебна практика на ВКС(решение №150 от 29.05.15г. по гражданско дело №5272/ 2014 година на четвърто гражданско отделение и решение № 41 от 29.04.2009 година първо търговско отделение). Оспорват се направените от въззивника доказателствени искания като неоснователни.
В отговора на въззиваем ответник Т. А. Б. от гр. Б., ул.“Ш“№108, с ЕГН*, подаден чрез адвокат Ц. , със съдебен адрес: гр. Б., ул.“И“№*, партер, жалбата на П. Г. също се сочи за неоснователна и се моли за потвърждаване на постановеното от първата инстанция решение, като правилно и законосъобразно. Дирят се направените пред въззивния съд разноски. Страната заявява, че поддържа правната теза от становищата си пред първата инстанция. Твърди, че първостепенният съд не е допуснал заявените от въззивника материално правни нарушения. Позовава се на съдебната практика, цитирана в отговора на другите трима въззиваеми във връзка с индивидуализирането на вземането- предмет на договора за цесия. Намира, че окръжният съд е съобразил освобождаването на П. от отговорност като управител с решение на едноличния собственик на капитала от 15.12.2016 година, поради което искът по чл. 145 от ТЗ е недопустим, но макар да е допустима, обоснованата върху същите фактически обстоятелства претенция на ищеца по чл.55, ал. 1, предложение 1 от ЗЗД, е неоснователна. Солидаризира се с тезата, че след като е освободен от отговорност, управителят може да бъде ангажиран на база неоснователно обогатяване по чл.55 от ЗЗД само когато в дружеството липсва надлежно документиране за причинени вреди и те са останали неизвестни за него. Поддържа и извода на БОС относно липсата на кауза в договора за цесия, т.к. дружеството нямало за уреждане наследствени правоотношения с въззивника, на който се цедира вземането.
Споделя мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на заявената претенция по чл.55 ЗЗД по съображения,че диренето на обезщетение за управленски деликт по чл.145 от ТЗ е недопустимо.
Оспорва и останалите оплаквания в жалбата, като неоснователни.
В проведеното пред БАС открито съдебно заседание становищата на страните по делото се поддържат от техните процесуални представители-адвокати.
Извършената от Бургаския апелативен съд служебна проверка по чл.269 от ГПК сочи обжалваното решение за валидно и допустимо.
По основателността на заявените претенции, с оглед съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в приложение на материалното право и предвид оплакванията на въззивника за неправилност на решението на окръжния съд, Апелативен съд Б. приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството има за предмет главна претенция за вземане с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл.99 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), след прекратяването на делото по първоначално заявената от ищеца главна претенция спрямо ответник Й. В. П. по чл.145 от Търговския закон ТЗ), както и евентуално обективно и субективно съединени искове по чл. 26, ал.1, предл ІІІ( нищожност поради противоречие с добрите нрави ) от ЗЗД, по чл. 26,ал.2, предл. ІV(нищожност поради симулация) от ЗЗД и по чл. 135, ал 1 от същия закон, заявени срещу ответниците по делото.
Ищецът П. Г. се е позовал на сключен с „П“ ЕООД договор за цесия от 31.07.14г., съгласно който дружеството му цедирало вземането си за сумата 100 000лв., спрямо ответница П. , получена от нея по банков път, с платежно нареждане от 17.10.14г., като допълнително възнаграждение за дейността й като управител на същото дружество, но без основание, т.к. нямало прието решение на едноличния собственик на капитала за изплащането на такова възнаграждение, а представеното решение било неавтентично (неподписано от едноличния собственик на капитала на дружеството), което било установено в образуваното по случая досъдебно производство №4185/15г. на РП Б. , ДП ЗМ-376/2015г. по описа на ИП при ОДМВР Б. от 05.07.17г. С оглед тези факти и като намира, че сумата следва да бъде възстановена, ведно с мораторна лихва в размер на 29109,97 лева, считано от 17.10.2014г. до завеждането на делото на 12.09.2017 г.и със законната лихва след този момент до окончателното плащане, е заявил (след уточнение от 28.03.2019 г.) следните претенции:
І. Иск по чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл. 99 от ЗЗД за осъждане на ответницата Й. от гр. Б., да му заплати, като частен правоприемник на „П” ЕООД по силата на горепосочения договор за цесия от 31.07.2014 г., сумата от 100000 лева, ведно с мораторна и законна лихва за забава.
ІІ. Евентуални искове, предявени под процесуалното условие на уважаване на гореописаната главна претенция, както следва:
1. Иск по чл. 26, ал. 2, предл. ІV от ЗЗД за прогласяване за нищожен като симулативен на договор за гледане и издръжка, сключен с Н. акт № 51 от 24.08.2017 г., том II, per. № * н.д. 206 на нотариус рег. № * действащ в района на БРС, по силата на който ответницата Й. прехвърлила на брат си – ответника Т. съпругата му В. А. П. следните вещни права (при запазване на пожизнено право на ползване):
¼ идеална част от собствеността върху самостоятелен обект в сграда с кадастрален идентификатор 017079.607.1.1.42 - жилище, апартамент с административен адрес гр. Б., ж.к. „Л“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.* с площ 69,46 кв.м., ведно с избено помещение № 44 и 1,45% ид.ч. от общите части на сградата, при граници и съседи самостоятелни обекти със следните идентификатори: 07079.607.1.1.43; 07079.607.1.1.61; 07079.607.1.1.40; 07079.607.1.1.44;
½ идеална част от собствеността върху самостоятелен обект в сграда с кадастрален идентификатор 07079.602.293.1.75 с предназначение за търговска дейност с площ 39,08 кв.м., с административен адрес: гр. Б., ж.к.“С“, бл.107, ет.0, ведно с 2,883% идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 12,86 кв.м., при граници и съседи – самостоятелни обекти със следните идентификатори: 07079.602.293.1.74, 07079.602.293.1.76, 07079.602.293.1.114; 07079.602.293.1.113; 07079.602.293.1.2.;
½ идеална част от 14,72/5427 идеални части от собственосттта върху поземлен имот с кадастрален идентификатор 07079.602.293 – урбанизирана територия за комплексно застрояване с площ 5427 кв.м., с административен адрес: гр. Б., ж.к.“С“, при граници и съседи имоти със следните кадастрални идентификатори: 07079.602.283; 07079.602.476; 07079.602.292; 07079.602.294; 07079.602.329 и 07079.602.443.
2. Евентуален иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД (в случай на отхвърляне на преходния) за обявяване на относителната недействителност на описаната в предходната точка сделка, с която ответницата намалявала имуществото, служещо за общо обезпечение на вземането на ищеца съгл. чл. 133 от ЗЗД.
3. Иск по чл. 26, ал. 2, предл. ІV от ЗЗД за прогласяване за нищожен като симулативен на договор за покупко-продажба, сключен с Н. акт № 52 от 24.08.2017г., том II, рег. № * дело № 207/2017г. на нотариус рег. № * с район на действие БРС, по силата на който ответницата Й. прехвърлила на ответника Т. от гр. Б., следния недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с кадастрален идентификатор 07079.602.217.1.16 – апартамент с площ 90,72 кв. м. с административен адрес: гр. Б., ж.к.“С“, бл.*, вх. *, ет.*, ап.* (ляв), ведно с избено помещение № 10 с площ от 4,44 кв.м. и 1,282% идеални части от общите части на сградата, при граници и съседи самостоятелни обекти със следните идентификатори: 07079.602.217.1.17; 07079.602.217.1.13; 07079.602.217.1.19.
4. Евентуален иск (в случай на отхвърляне на предходния) по чл. 26, ал. 1, предл. ІІІ от ЗЗД за нищожността на описаната в предходната точка сделка като накърняваща добрите нрави.
5. Евентуален иск (в случай на отхвърляне на предходния) по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на същата сделка, с която ответницата Й. намалявала имуществото, служещо за общо обезпечение на вземането на ищеца съгл. чл. 133 от ЗЗД.
Ответниците по делото са оспорвали исковете.
Конкретно Й. П. е сочила, че е получила сумата от 100 000лв. на годно основание и е оспорила частната графологична експертиза, на която се позовава ищецът. Твърди, че почеркът на подписалия решението за даването на сумата едноличен собственик на капитала К. Г. бил изменен, поради напредването и тежестта на заболяването му. Сочила е, че сумата й е била дадена като възнаграждение за финансовите резултати на дружеството през последните седем години от дейността му, че правоприемникът на дружеството – Л. Г. на К. Г. ) е нямал претенции към нея, че е знаел за волята на баща си да я осигури финансово, че е гласувал да я освободи от отговорност като управител на дружеството, че е уведомена за договора за цесия от 31.07.17г. едва на 21.09.17г. Сочила е договора за цесия за нищожен т.к. накърнява добрите нрави, защото липсва еквивалентност на престациите-(дружеството няма за уреждане наследствени отношения с ответницата). Освен това липсва и вземане към нея - тя е освободена от отговорност, т.е. е налице нищожност, поради невъзможен предмет.
Оспорила е като недължима, защото е погасена по давност претендираната мораторна лихва за закъснение на изпълнението.
При тези данни Бургаският окръжен съд е отхвърлил иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД, а останалите евентуално заявени претенции не е разгледал, поради липсата на процесуална предпоставка за това.
За да постанови крайния си правен извод по спора, е направил корективно собствено тълкуване на основанието на договора за цесия и е приел, че вземането по него е основано на чл.145 от ТЗ, който обаче е извън предмета на делото. Освен това е възприел възраженията, че договорът за цесия е лишен от кауза – Л. Г. не се е ангажирал по чл.23 от ЗЗД с поемане на задължения от страна на представляваното от него дружество във връзка с цесията, нито дружеството е осчетоводило прехвърленото вземане. Освен това П. е била освободена от отговорност като управител, като направеният преди това банков превод за прехвърляне на процесната сума, е бил явен и проследим, т.е. взет предвид при освобождаването й от отговорност.
Въззивният съд споделя крайния правен извод на Окръжен съд Б. по спора, обективиран в обжалваното решение, като с оглед обосноваването му и обсъждането на въведените от въззивника оплаквания, заявява следното:
Данните по делото сочат, че ответница П. е била управител на дружество „П“ ЕООД към 15.09.14г., когато е изготвен оспорваният като неавтентичен документ – решение на едноличния собственик на капитала на същото дружество—К. П. Г. , тя да получи допълнително възнаграждение в размер на 100 000лв. след удържане на съответните данъци и осигуровки.
Безспорно за страните и видно от представено платежно нареждане до ПИБ АД, на 16.10.14г. решението е изпълнено и сумата е преведена по сметка на П. с посоченото по- горе основание.
Няма спор, че преводът е отразен счетоводно в документите на дружеството. Едноличният собственик на капитала на „П“ЕООД е починал на 03.12.14г. и е оставил за наследници по закон двама сина: ищецът по делото и Л. Г. , поел по-късно по завещание и съдебна спогодба дружеството като едноличен собственик на капитала му. Той е прехвърлил дяловете си на дружество „В“ЕАД на 28.09.15г., но е останал негов управител. П. е освободена от длъжността „управител“ на дружеството и от отговорността като такава на 15.12.16г.
Поради възникнал между наследниците(по закон и завещание) на К. Г. спор за наследството, е било заведено гр.д. №2171/ 2015г. по описа на БОС, прекратено след постигната от страните съдебна спогодба( от 04.09.17г.), уреждаща отношенията помежду им.
Легитимацията на ищеца за настоящата претенция произтича от договор за цесия от 31.07.2017 г. (л. 36-97 от делото) на вземане, чието основание е „деликт и евентуално неоснователно обогатяване“. С този договор Л. Г. , но не в лично качество, а като управител на дружество „П“ЕООД прехвърля вземането на дружеството спрямо П. за сумата от 100 000лв., получена без основание, която си превела сама, на база неавтентично ( с подправен подпис)решение на едноличния собственик на капитала К. Г.
Цесията е съобщена на П. на 21.09.17г.
Претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл. 99 от ЗЗД е била предявена като евентуална спрямо първоначално заявения главен иск по чл. 145 от Търговския закон срещу П.
С определение на БОС от 22.02.2018 г. производството по делото е било прекратено изцяло, поради недопустимост на първата главна претенция по чл.145 от ТЗ, т.к. ответницата е била освободена от отговорност като управител на „П” ЕООД по реда на чл. 137, т. 5, предл. ІІІ от ТЗ и нямало решение на дружеството за воденето на иск по чл.145 от ТЗ, както и заради произтичащата от това липса на правен интерес от предявяването на останалите искове.
Определението е било потвърдено от апелативната инстанция изцяло. При касационното му обжалване, определенията на БОС и БАС са оставени в сила в частта, прекратяваща делото относно претенцията по чл. 145 от ТЗ вр. чл. 99 от ЗЗД. Делото е върнато на БОС за разглеждане по същество по допустимия иск по чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл. 99 от ЗЗД, ведно с останалите евентуално заявени претенции.
Допустимият в случая иск по чл.55, ал.1, изр. първо от ЗЗД обаче е неоснователен според БАС, поради недоказаната от ищеца активна материално правна легитимация за предявяването му, защото цесията, която я обуславя е нищожна.
Договорът за цесия от 31.07.17г. е сключен между дружество „П“ЕООД чрез управителя му Л. Г. и настоящия ищец за прехвърлянето на вземане, ясно описано по размер, но неидентифицирано по своето основание, защото заявените релевантни за вземането факти осъществяват хипотезата на две основания, а страните не са определили от кое от тях произтича прехвърленото вземане.
За да е валиден един договор за цесия, той следва да отговаря както на общите законови изисквания за това, така и на специфичните, които произтичат от неговата правна характеристика. Трайната съдебна практика и теория възприемат договора за цесия за неформален, каузален и консенсуален такъв. Правната уредба(чл.99, ал.2 от ЗЗД), сочеща, че вземането преминава върху цесионера в обема, притежаван от цедента, обуславя и извода, че договорът за цесия трябва да има за предмет съществуващо(не бъдещо, нито вече погасено) вземане, произтичащо от друго правно основание. Затова вземането трябва да е индивидуализирано по размер и основание(така решение №196/22.11. 2018г. по гр.д. №3871/17г. по описа на ВКС).
В случая не е налице индивидуализиране на вземането откъм основание, именно защото описаните в договора факти обуславят пораждането му на две такива “деликт и евентуално неоснователно обогатяване“, общото между които е само това, че са извъндоговорни. Иначе са различни както по съдържание, така и по характер. Страните не са вписали на кое от двете основания произтича прехвърленото вземане.
С оглед на това конкретният договор за цесия още при подписването си е останал без предмет, което изпълва хипотезата на нищожност, визирана в чл.26, ал.2, предл. първо от ЗЗД. Липсата на предмет на договора за цесия го лишава и от кауза, т.к. основанието на това правоотношение е прехвърлянето от цедента на цесионера, на конкретно вземане, а такова в случая не съществува. Това изпълва хипотезата на нищожност, визирана в чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД.
Изложените съображения са достатъчни, за да отрекат на ищеца качеството на частен правоприемник на дружеството за вземането по отношение на първата ответница- Й. П.
Само за пълнота на изложението и защото по делото са били въведени възражения за нееквивалентност на насрещните престации съдът добавя, че дори цедираното вземане да бе индивидуализирано по основание( т.е. ако сделката имаше предмет), щеше да е нарушена еквивалентността на насрещните престации. Договорът за цесия, от който черпи правата си ищецът е възмезден, а срещу прехвърленото вземане за сумата, физическите лица Л. Г. и П. Г. са целели да постигнат уреждане на отношенията си по наследствената маса от покойния им баща, както е вписано в чл.4 от същия договор. Това обаче е невъзможно, защото страни по цесията са дружеството „П“ЕООД (цедент) и П. Г. ). Л. Г. , наследяващ заедно с П. Г. имущество от баща им К. Г. , не участва в това правоотношение в лично качество, нито дружеството е наследник на К. Г. , т.е. насрещна престация липсва.
При това положение въззивният съд намира, че не следва да обсъжда дали в случая са изпълнени предпоставките за твърдяното в исковата молба неоснователно обогатяване, от което черпи притезанието си ищецът, т.е. да изследва има ли предаване на процесната сума и липсва ли основание за получаването й от първата ответница.
Липсата на материално правна легитимация на ищеца като субект, претендиращ вземането от 100 000лв. прави претенцията по чл.55 от ЗЗД неоснователна.
Неоснователността на главната претенция по чл.55, ал.1 ,предл. първо от ЗЗД, лишава от процесуално основание разглеждането на останалите, заявени като евентуални по отношение на нейното уважаване искове за нищожност, респективно за относителна недействителност на сделките, които първата ответница е сключила с останалите ответници по повод разпореждане със свое имущество.
Съвпадението на крайните правни изводи на двете съдилища по спора, обосновава потвърждаването на обжалваното съдебно решение.
При този изход от обжалването и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, въззиваемите имат право на всички направени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, които следва да се поставят в тежест на въззивника.
Въззиваема Й. П. е заплатила за правната си защита адвокатско възнаграждение в размер на 3000лв., което е под установения от НМРАВ минимален размер(на база защитимия правен интерес, определяема по чл.7,ал.2,т.5, възлиза на 3530лв.). Затова по отношение на тази страна направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно.
За останалите въззиваеми няма данни да са сторили разноски при разглеждането на делото пред БАС, поради което такива не им се дължат.
Мотивиран от горното, Апелативен съд Б.
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 261/01.07.19г., постановено по гр.д. №1384/2017г. по описа на Окръжен съд Б. .
ОСЪЖДА П. К. Г. , ЕГН ********** от гр. Б., ж.к. „Л“, бл. *, вх. *, ет. * със съдебен адрес гр. Б., ул. „Б” № *, ет. * – адв. Г. да заплати на Й. В. П. , ЕГН **********, с адрес гр. Б., ж.к. „Л“, бл. *, вх. *, ет* със съдебен адрес гр. Б., пл. „Б“ № *– адв. П. , съдебно деловодни разноски в размер на 3000лв. (три хиляди)лева, представляващи адвокатски хонорар, уговорен и заплатен за защитата на въззиваемата по в.гр.д. №357/2019г. по описа на БАС.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: