Р Е Ш Е Н И Е
№ 261129 / 10.11.2021г..
гр. Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК, II
състав, в публичното заседание на петнадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: СИМОНА
КИРИЛОВА
при секретаря Даниела
Асенова, като разгледа докладваното гр. дело № 48 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235,
ал. 1 ГПК.
Производството
по делото e образувано по предявени искове от В.В.Г. срещу „Уестум България“
ЕООД, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати следните суми,
съгласно допуснатото по чл. 214 ГПК изменение на размера на исковете: сумата в
размер на 3909,18 лева,
представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от месец
март 2020 г. до месец август 2020 г., сумата от 251,52 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 3909,18
лева, считано от 16.04.2020 г. до 10.01.2021 г., сумата от 1963,23 лева – неизплатено обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван
годишен отпуск от 12 дни, сумата в размер на 83,98 лева – лихва за забава върху главницата от 1963,24 лева,
считано от 06.08.2020 г. до 10.01.2021 г., сумата от 3291,34 лева – обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ и сумата от 140,80 лева – лихва за забава върху
главницата от 3291,35 лева, считано от 06.08.2020 г. до 10.01.2021 г., ведно
със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземанията.
В исковата молба се посочва, че между страните по делото
е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено по инициатива на
служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Твърди се, че ответната страна
не е заплатила трудовото за периода от от
месец март 2020 г. до месец август 2020 г., както и обезщетението за неизползван
годишен отпуск от 12 дни. Счита, че на основание чл. 224, ал. 1 КТ му се дължи
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието.
Ответното
дружество е подало отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди се, че работодателят неправилно е
начислил трудово възнаграждение, тъй като ищецът не е престирал дължимия труд
през проценсия период, системно е нарушавал преки заповеди на ръководителя и
вътрешния трудов ред. Счита, че договорът не е нарушен от работодателя, тъй
като трудовото възнаграждението не е заплатено поради направена удръжка с
размера на имуществената отговорност, реализрана по реда на чл. 210 КТ. Излага
съображения, че е издадена заповед по чл. 210 КТ, с която е ангажирана
ограничена имуществена отговорност на служителя за вреди в размер на 3571,34
лева, изразяващи се в невъзможността на работодателя да изготви вътрешен отчет
за изработените часове, за да ги фактурира на клиентите си съгласно положения
труд. Служителят отказал да получи посочената заповед по чл. 210, ал. 1 КТ и не
е оспорил същата в срока по чл. 210, ал. 3 КТ. В тази връзка и при условията на
евентуалност по реда на чл. 103 ЗЗД се прави прави и съдебно възражение за
прихващане със задълженията към служителя.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. чл. 224 КТ и и чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Направеното от ответника възражение за прихващане е с правна квалификация
чл. 103 ЗЗД, вр. чл. 210, ал. 4 КТ.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
По
силата на чл. 128 КТ като насрещна престация за предоставената и ползвана от
него работна сила работодателят дължи на работника заплащане на уговореното
трудово възнаграждение. Тъй като по своето правно естество трудовият договор е
синалагматичен, трудовото възнаграждение се дължи при изпълнение от страна на работника
на неговото задължение да предостави на работодателя през уговореното работно
време своята трудова сила.
Не
се спори, а от представените писмени доказателства – трудов договор, допълнително
споразумение, заявление за прекратяване и заповед № 148/05.08.2020 г., се
установява, че в периода от 15.10.2018 г. до 05.08.2020 г. е съществувало трудово
правоотношение, въз основа на което ищецът е заемал длъжността „***“, код по
НКПД 25126004 при ответното дружество като работодател.
С
чл. 5 от трудовия договор страните са уговорили основно месечно възнаграждение
в размер на 3098,87 лв. и допълнително възнаграждение за стаж и професионален
опит в размер на 0,6% от основното месечно възнаграждение за всяка година трудов
стаж и професионален опит. Съгласно постигнатата между страните месечното
брутно трудово възнаграждение се заплаща по банкова сметка ***-то число на
всеки месец. С допълнителното споразумение от 24.10.2019 г. размерът на
основното месечно възнаграждение е увеличен на 3571,34 лв.
Мястото
на работа е уговорено в офис на работодателя в гр. София, ул. „Никола
Габровски“ 79, ет. 3 или на други места, когато това следва от характера на работа.
Съгласно чл. 10.3 от договора работодателят е длъжен да осигури на служителя нормални
условия за изпълнение на работата, като му осигури работата, която е определена
при възникване на трудовото правоотношение.
Правоотношението
е прекратено при условията на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неизплащане на
трудовото възнаграждение на служителя, след негово заявление от същата дата –
обстоятелство, за което също не е налице спор между страните, и се установява
от писмените доказателства. Не се спори, че ищецът не е ползвал 12 дни платен
годишен отпуск за 2020 г. Със заповед № 148/05.08.2020 г. работодателят е наредил
на служителя да бъдат изплатени обезщетения по чл. 224 КТ за 12 дни неползван
платен годишен отпуск в общ размер на 2181,37 лв., както и обезщетение по чл.
221, ал. 1 КТ в размер на 3657,06 лв.
Видно
от справките за осигурителен доход за социално осигуряване, в исковия период
ищецът е бил осигуряван от ответното дружество.
Със
заявление от 17.02.2020 г. до управителя на „Уестум България“ ищецът е заявил,
че не предоставя съгласието си за предоставяне на документи, съдържащи негови
лични данни на К.К., Г.В. и свързани с тях лица.
Видно
от представен отчет от 02.02.2021 г. /л. 62/ за служителя В.Г. в системата на „Уестум“
са отчетени следните работни часове: 152 ч. bench time за
м. декември 2019 г., 176 ч. bench time за м. януари 2020 г., както и 320 ч. bench
time за периода м. февруари – м. май 2020 г.
Със
Заповед № РТ-02/25.02.2020 г. /л. 64/, издадена от търговския пълномощник на
ответното дружество, е разпоредено на А.Й. – специалист „***“ при подаване на заявление
за напускане на работа от всеки от служителите да бъде изисквана справка за
поставените и изпълнени задачи, която да обхваща периода от постъпване на
работа до датата на подаване на заявление за напускане на работа, съгласно
задълженията по трудовия договор.
По
делото е представена покана от работодателя до работника, издадена на осн. чл.
193, ал. 1 КТ и с посочена дата 30.03.2020 г. /л. 57/, в която се сочи, че по
повод постъпил сигнал за нарушаване на трудовата дисциплина от търговския пълномощник
на дружеството /К.Н.К./ „Уестум България“ ЕООД кани служителя В.В.Г. да изложи
гледната си точка „по отношение на системното нарушение на вътрешните
правила на трудовия ред, както и трудовия си договор – чл. 8.1.1 и чл. 8.1.8, а
именно – нарушава Заповед РТ-02/25.02.2020 г. относно предоставяне на подробен
отчет за извършената работа за последния изработен месец и да обясни ситуацията
до 01.03.2020 г.“. Посочва се, че поканата е връчена при отказ, за което
двама свидетели са изписали саморъчно имената си и са положили подписи – служителите
Г.В. и И.Л. – юрисконсулт.
Със
Заповед без номер от 30.03.2020 г. по отношение на ищеца е осъществена
ограничена имуществена отговорност на осн. чл. 210, ал. 4, вр. чл. 203 КТ във
връзка с посочените в поканата нарушение на трудовите функции, правилника за
трудовия ред, чл. 8.1.1 и чл. 8.1.8 от Трудовия договор, а именно: отказ на
служителя да изпълни заповед на ръководителя относно изготвяне на подробен
доклад за положен труд на служителя за последния месец, и декларация за отказ
за предоставяне на данни от служителя на представител на търговския пълномощник
на дружеството. В заповедта се сочи, че от описаното поведение на ищеца за
работодателя са настъпили вреди, изразяващи се в „невъзможност да изготви
вътрешен отчет за положен труд, включително такъв на bench time support, съответно да фактурира клиентите си, съгласно отчета, от
което за работодателя са настъпили вреди в размер на 7142,68 лв. Посочва се, че
на същата дата пред управителя на дружеството е бил представен протокол относно
нанесените щети (непредставян по делото), като със Заповедта е наредено да бъде
осъществена ограничена имуществена отговорност на В.Г., чрез удържане на сума в
размер на една брутна заплата към датата на издаване на заповедта, а именно
3571,34 лв. В заповедта се сочи, че същата е връчена при отказ на служителя на
30.03.2020 г., свидетели на който са подписалите се К.Н.Ф. и И.К. – юрисконсулт.
Видно
от трудовия договор, в чл. 8.1.1 е уговорено общото задължение на служителя да
изпълнява трудовите си задължения точно и добросъвестно, в съответствие с
разпоредбите на КТ, трудовия договор, длъжностна характеристика и Правилник за
вътрешния ред. В чл. 8.1.8 е предвидено задължение на работника да изпълнява законните
нареждания на работодателя – устни или писмени.
От
представените болнични листи, неоспорени от работодателя, се установява, че за
част от исковия период ищецът е бил в отпуск по болничен поради увреждания на междупрешленен диск на гръбначния стълб,
с предписан болничен и домашно-амбулаторен режим на лечение, както следва: БЛ №
20200767559, по силата на който ищецът е бил в болничен за периода от
27.02.2020 г. до 29.03.2020 г. (32 календарни дни), БЛ № Е20200860746, по силата на
който ищецът е бил в отпуск от 07.05.2020 г. до 05.06.2020 г. (30 календарни дни),
БЛ № 20200860908 по
силата на който ищецът е бил в отпуск от 06.06.2020 г. до 05.07.2020 г. (30
календарни дни), БЛ № 20200861039, по силата на който ищецът е бил в отпуск от 06.07.2020
г. до 04.08.2020 г. (30 календарни дни).
По
делото е представена електронна кореспонденция, в която на 16.03.2020 г.
управителят на дружеството-работодател – М.Т., е изпратил уведомителни имейли
на служителите, с които им указва, че предвид пандемията от коронавирус служителите
следва да продължават работните процеси от вкъщи (home office)
до второ нареждане, като за въпроси могат да се свържат със С.П.. В легализиран
превод са представени още три имейла с дати 09.04.2020 г., 15.04.2020 г. и
23.04.2020 г. до служителите на дружеството, с които М.Т. указва, че поради
невъзможност да присъства лично на срещи в България упълномощава К.К. да
действа като мениджър в ситуацията. С втория имейл се уведомява, че има
забавяне с изплащането на заплатите. С третия имейл уведомява, че поради
увреждащи дейността на дружеството действия на бивши мениджъри, допълнително
усложнени от епидемиологичната обстановка, дейността на дружеството е претърпяла
„катастрофални смущения“ през последните месеци, като от скоро всички банкови
сметки на компанията били блокирани.
От
обясненията на ищеца, дадени по чл. 176 ГПК, се изяснява, че ищецът е бил в
болничен до 29.03.2020 г., като от 30.03.2020 г. ищецът продължил работа от
вкъщи, съгласно указанията на управителя за дистанционна работа, предвид епидемиологичната
обстановка. Посочва, че е работил всеки ден между 9 и 18,00 ч. от своя дом. Изяснява,
че не е запознат със заповедта от 25.02.2020 г., че е следвало да предостави
справка за поставените и изпълнени задачи за периода. Поддържа и че на
30.03.2020 г. не е бил уведомяван за заповед, с която е реализирана имуществената
му отговорност по чл. 210 КТ, нито за писмени обяснения по реда на чл. 193 КТ –
за същите научил едва с получаване на писмения отговор по чл. 131 ГПК в настоящото
производство. Посочва, че не само на посочения ден, но и никога изобщо не е
срещал лицата К.Н. и И.К., посочени като свидетели, нито се е срещал във въпросния
ден с Г.В..
Ищецът
посочва, че за процесния период редовно е отчитал извършените задачи в
системата на Уестум, но не би могъл да представи справка за работата с
клиентите, доколкото няма достъп до системата на ответника. Изяснява, че в периода
от края на м. март до излизането му в дългосрочен болничен през м. май, не е
работил за конкретен клиент, но е бил на разположение на работодателя – т.нар. bench time, т.е. работил по вътрешен проект по възлагане от преките
ръководители – софтуерна разработка на фирмата, която след това да се
препродава от фирмата на нейни клиенти. Изяснява също, че е било необходимо да
придобие по-задълбочени умения в нов програмен език – Python, но работодателят не му е осигурил допълнителното обучение.
Доколкото
страната се е явила лично пред съда и обясненията са събрани по предвидения в
ГПК ред, съдът цени същите като доказателствено средство и ги прецени наред с
всички останали събрани писмени и гласни доказателства.
От
разпита на свид. К.Д.К. – живееща с ищеца на семейни начала, се установява, че
на 30.03.2020 г. В. Г. е бил на работа от вкъщи, като през целия период след
това – до излизането му в болничен през м. май, ежедневно е бил на разположение
на работодателя пред компютъра си във времевия интервал от 09,00 до 18,00 ч.
Свидетелката обяснява преките си наблюдения, изяснявайки, че тя също е работила
в дистанционна форма от вкъщи при пандемичната обстановка. Изяснява, че тъй
като В. дълго не получавал възнагражденията си от работодателя, веднага след
приключване на болничния решил и да подаде заявление за напускане. Свидетелката
споделя, че всички останали служители при същия работодател също се оплаквали
от неполучени възнаграждения още от м. март 2020 г., управителят ги уведомил,
че ще има забавяне, но то продължило твърде дълго, което и мотивирало партньора
й да напусне работа.
От
разпита на свид. О.Н.А. – колега на ищеца в периода 2018 – 2020 г. и бивш
служител при ответното дружество, се изяснява, че на 30 март служителите са работили
от вкъщи, по указания на работодателя, заради ситуацията с Ковид-19. Свид. А. работил
до началото на м. юли 2020 г., когато също напуснал заради неизплатени заплати,
като от м. март до напускането си работата била в дистанционна форма. Свидетелят
изяснява, че е необходимо задачите да се въвеждат в системата ежедневно и самият
той давал ежедневни отчети, но веднъж въведените от служителите данни биха
могли да бъдат променяни от трето лице – операторите на системата с достъп.
Свидетелят пояснява, че преди В. не е имал никакви проблеми с ръководството, не
е имал неизпълнени задачи и е вършил всичко навреме и в пълен обем, но около
началото на 2020 г. ръководството се сменило, като комуникацията силно се
затруднила. След излизането в хоум-офис, новоназначените управители престанали
да осъществяват контакт и да дават информация, въпреки многократните опити на
служителите да се свържат с тях по интернет и телефон и да разберат какво се
случва със заплатите и с фирмата като цяло.
Свидетелят
посочва, че за релевантния период (от
30 март до прекратяването на трудовото правоотношение) знае, че В. е изпълнявал възложените му задачи и е работел
с друг колега по общ проект. Изяснява, че служителите имали общ чат и почти
ежедневно комуникирали относно работното ежедневие, в т.ч. забавените трудови
възнаграждения, като са се питали един друг дали на някого е възложена работа,
тъй като това означавало евентуални финансови постъпления за работодателя и
изплащане на дълго забавените заплати.
Съдът
приема показанията на двамат свидетели за достоверни, тъй като, преценени по
правилата на чл. 172 ГПК, са последователни и житейски логични, като не се
доказа тяхна заинтересованост от изхода на правния спор, предмет на делото. Съдът
отчита разпоредбата на чл. 172 от ГПК и възможната заинтересованост на свидетелите,
но намира, че няма основание техните показания да не бъдат кредитирани. Техните
възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено,
не са взаимоизключващи се, същевременно се подкрепят от събраните по делото
писмени доказателства, в т.ч. имейл-кореспонденция.
Тъй
като по своето правно естество трудовият договор е синалагматичен, трудовото
възнаграждение се дължи при изпълнение от страна на работника на своето задължение
да предостави на работодателя през уговореното работно време своята трудова
сила.
Съдът
намира за установено правнорелевантното обстоятелство, че за исковия период,
докато не е бил в болничен, ищецът
реално е престирал работна сила, в рамките на възложените му от
работодателя задачи. Соченото обстоятелство се изяснява от показанията на
двамата разпитани свидетели, наред с обясненията на служителя, че е бил на
разположение на работодателя – bench time, което кореспондира с представената
от работодателя справка за отработени часове, съгласно която за м. февруари –
м. май 2020 г. за служителя има отработени 320 ч. bench time. Съдът прави извод
за соченото обстоятелство и в контекста на данните, събрани чрез писмени и
гласни доказателствени средства – имейл кореспонденция и показанията на
разпитаните свидетели, че в сочения период ангажираността на дружеството към
клиенти на практика е намаляла, обемът на работа е намалял и няма данни
фактически на служителя да са били поставяни задачи към външни проекти. Съгласно
чл. 127, ал. 1, т. 1 КТ задължение на работодателя е да осигури на служителя
работата, за която е възникнало трудовото правоотношение, а в случая са налице данни,
че обемът на работа за исковия период е намалял и не е имало ангажираност на
ответника към външни клиенти. Ето защо съдът намира, че в рамките на
предоставените му задачи са налице доказателства, че ищецът е изпълнил
трудовите си задължения в необходимия обем, т.е. изпълнил е задължението си реално
да престира работна сила.
От
заключението по изслушаната и приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира изцяло, като изготвена компетентно и безпристрастно, се установява,
че за периода от м. март-август 2020 г. начисленото и неизплатено нетно трудово
възнаграждение възлиза на общо 3909,18 лв. (360.14 лв.
за м. март 2020, 2880 лв. за м. април 2020 г., 669,04 лв. за м. май 2020 г. –
уточнено в о.с.з., като за периода от м. юни до 05.08.2020 г. ищецът е ползвал
отпуск по болничен, което се установява и от болничните листи и справката за
социално осигуряване от НАП).
Доколкото в трудовия договор е уговорен падеж на задължението – 15-то
число на всеки месец, забавата настъпва на следващия ден. Съгласно ССчЕ мораторната
лихва върху неизплатеното нетно трудово възнагражедние за шест месеца за периода
м.март-август 2020 г., считано от датата на падежа на всяко едно задължение до
10.01.2021 г., възлиза в общ размер от 251,52 лв.
При
така обсъдените доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съдът намира за
установен факта, че за месеците март, април и май 2020 г. ищецът реално е
престирал работна сила, съобразно възложените от работодателя задачи, били са
му начислени трудови възнаграждения в съответен размер, внесени са в НАП дължимите
за месеците осигуровки, но нетните трудови възнаграждения не са били изплатени.
След като ищецът е изпълнил своето основно трудово задължение да престира на работодателя
своята трудова сила през исковия период, ответникът е бил длъжен да му заплати
в срок уговореното трудово възнаграждение – арг. чл. 270, ал. 2 КТ, което не е
сторил. Ето защо предявените главни и акцесорни искове за неплатени трудови
възнаграждения и лихви следва да бъдат уважени в цялост.
По отношение въведеното възражение за прихващане.
В
срока по чл. 133 ГПК ответникът е въвел правопогасяващо възражение за
прихващане на главниците за неизплатени трудови възнаграждения със сумата от
3571,34 лв., представляваща реализирана спрямо ищеца ограничена имуществена отговорност
за нанесени вреди на дружеството, в следствие небрежно и противоправно
поведение на ищеца, констатирано с протокол ИС-26.02.2020 г. (цитиран на л. 51 от делото).
Твърди се, че заповедта е била връчена на ответника при условията на отказ на
30.03.2020 г., удостоверен с подписите на двама свидетели, като в месечен срок
ищецът не е възразил спрямо същата. В условията на евентуалност е направено и
възражение за съдебно прихващане с твърдяното вземане.
В
процесния случай ищецът твърди, че е узнал за заповедта едва с връчването на
препис от отговора на исковата молба, като е оспорил същата.
Ограничената
имуществена отговорност на работника или служителя за вреди, които по
небрежност е причинил на работодателя при изпълнение на трудовите си задължения,
се реализира по специфичен ред, който цели да осигури бързото осъществяване на
отговорността, да защити правата и интересите както на служителите, така и на
работодателите, и да гарантира събирането на вземането. Заповедта по чл. 210,
ал. 1 КТ поставя началото на едно особено извънсъдебно /рекламационно/
производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена
отговорност на работника или служителя. Заповедта, с която работодателя
предявява претенцията си за обезщетение по естеството си е едно изявление за
прихващане на насрещни вземания – вземането на работодателя за обезщетение
срещу насрещно вземане на работника или служителя за трудово възнаграждение.
Компенсаторното действие на заповедта настъпва ако заповедта не бъде оспорена в
предвидения по чл. 210, ал. 3 КТ срок. След изтичане на този срок се пристъпва
към удържане от трудовото възнаграждение на дължимото обезщетение, като по този
начин приключва доброволното изпълнение на задължението на работника или
служителя и събирането на вземането на работодателя на обезщетението за вредите,
които му е причинил работникът или служителят. При оспорване на заповедта от
работника или служителя, способът, по който може да се реализира тази отговорност
е съдебното установяване на дължимото от работника или служителя обезщетение на
работодателя за вредите, които е причинил на работодателя. Прекратяването на
трудовото правоотношение прави неизпълнимо рекламационното производство като
способ за събиране на вземането на работодателя. Това следва от установения от
законодателя ред в чл. 210 КТ.
Във връзка с обстоятелствата относно връчването при отказ на
заповедта за реализиране имуществена отговорност на работника, както и относно
твърденията за неполагане на труд през месеците преди прекратяването на
трудовото правоотношение с отговора на исковата молба ответникът е поискал да
бъде допуснат разпита на двама свидетели при режим на довеждане. С
определението по чл. 140 ГПК съдът е уважил доказателственото искане. С молба
от 11.05.2021 г., поддържана с молба от 08.07.2021 г., ответникът е поискал
свидетелите да бъдат разпитани по делегация от СРС, като с протоколно
определение от 09.07.2021 г. съдът е уважил доказателственото искане,
допускайки разпит на двама свидетели, но непосредствено от настоящия съдебен състав
и е дал повторна възможност на ответника да доведе свидетелите. В с.з. на
24.09.2021 г. ответникът отново е поискал разпитът да бъде извършен по
делегация. Съдът е дал трета последна възможност на страната да ангажира гласни
доказателствени средства при спазване принципа за непосредственост, доколкото
не са твърдени обстоятелства, налагащи разпитът да бъде извършен от друг съд. В
последното о.с.з. на 15.10.2021 г. ответникът за трети път не е довел
поисканите и допуснати му за разпит свидетели.
Установява,
че към 30.03.2020 г. служителят е полагал труд от дома си, съгласно указанията
на ръководството, като няма твърдения и данни заповедта да е била изпращана на
ищеца чрез пощенски услуги, куриер, електронна поща или по друг начин. Ето
защо, при преценка на всички ангажирани по делото доказателства относно връчването
на процесните заповеди на ищеца – обясненията, показанията на свид. А., болничния
лист за периода 27.02.2020 г. до 29.03.2020 г., съдържанието на заповедите,
имейл-кореспонденция и данните, че към 30.03.2020 г. служителите са полагали
труд в дистанционна форма на работа, както и с оглед недобросъвестното
процесуално поведение на ответника, съдът прилага неблагоприятните последици на
чл. 161 ГПК, като приема за доказани фактите, относно които ответникът е създал
пречки за събиране на допуснати доказателства. В този смисъл, съдът намира, че процесните
две заповеди не са били наведени надлежно до знанието на ищеца и не са му били
редовно връчени на твърдените дати.
Наред
с изложеното, следва да се отбележи, че адресат на задълженията на Заповед №
РТ-02/25.02.2020 г., чието нарушение се твърди, е не конкретно ищецът, а специалистът
„***“, като произтичащите от заповедта задължения за „***“ са свързани с
изискване на справка от служителите, ако и когато същите подават заявление за
напускане на работата. Същата обаче не е била източник на конкретно задължение
за ищеца към 25.02.2020 г., нито към 30.03.2020 г.
Поради
вече изложените съображения във връзка с преценка на доказателствената
съвкупност, наред с процесуалното поведение на ответника при условията на чл.
161 ГПК, съдът приема, че процесните две заповеди, в частност – заповедта за налагане
на имуществена отговорност на ищеца, не са били наведени надлежно до знанието
на ищеца и не са му били редовно връчени преди получаване на преписа от отговора
на исковата молба.
За
да се зачете твърдяното извънсъдебно прихващане, е необходимо страната, която
се позовава на него, да установи наличието на предпоставките за прихващане: две
насрещни, еднородни, изискуеми и ликвидни задължения, волеизявление на страната,
достигнало до другата страна за извършеното прихващане. Съдът приема, че в
случая не се доказа ограничената имуществена отговорност на ищеца да е била
реализирана надлежно и законосъобразно по време на действието на трудовото
правоотношение. Не бе установено, че потестативното право с едностранно волеизявление
да се извърши материално прихващане е било надлежно упражнено от работодателя, нито,
че насрещното вземане е било ликвидно (установено безспорно по основание и размер)
и изискуемо (годно за удовлетворяване) – арг. чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Ето защо правопогасяващото
възражение, че преди прекратяване на трудовото правоотношение е била реализирана
имуществена отговорност на служителя по чл. 210 КТ, е неоснователно.
Изрично
направеното съдебно възражение за прихващане по своята същност е искане за
реализиране на имуществената отговорност по съдебен ред – работодателят не е
длъжен да предяви иск, когато може да се брани с възражение. В този случай съдът
решава със сила на пресъдено нещо спора дали твърдяното вземане е възникнало,
като погасяването на двете насрещни вземания настъпва занапред – след установяване
на съществуването на насрещното вземане и неговата изискуемост, с влизането в
сила на съдебното решение. Съгласно чл. 205, ал. 1 КТ служителят отговаря за претърпяната
загуба, но не и за пропуснатата полза.
В
случая не се установява конкретно нарушение на задължения, съгласно отразеното
в заповедта по чл. 210 КТ. В същата, както и в депозирания писмен отговор, се
сочи, че са нанесени вреди на дружеството, в следствие небрежно и противоправно
поведение на ищеца, констатирано с протокол ИС-26.02.2020 г. (цитиран на л. 51
от делото, както и на ред 1 от Заповедта от 30.03.2020 г.) и отказ на служителя
да изпълни заповед на ръководителя относно изготвяне на подробен доклад за
положен труд, съгласно Заповедта от 25.02.2020 г. Цитираният протокол за констатация
на нанесени имуществени щети така и не е бил представян като доказателство. Наред
с това, липсват данни заповедта от 25.02.2020 г. да е била доведена до знанието
на ищеца преди връчването на преписа от отговора на исковата молба. Същевременно,
както бе посочено, съгласно съдържанието на Заповедта от 25.02.2020 г.,
адресати на задължението не са отделните служители към момента на нейното
издаване, а специалистът „***“, за когото се предвижда задължение да изисква
справка за отработени часове при евентуално бъдещо прекратяване на
правоотношението едностранно от служителите.
Доколкото
заповедта от 25.02.2020 г. сама по себе си не е била източник на конкретно
задължение за ищеца към тази дата и няма твърдения и данни за друга издадена заповед,
която да е предвиждала конкретно задължение за ищеца за изготвяне на доклад за
положения труд за последните два месеца, не е осъществено твърдяното противоправно
поведение на ищеца, което да обуслови ангажирането спрямо него на имуществената
му отговорност.
В
случая не се установява и реалното претърпяване на твърдените от работодателя
вреди (загуби) – „невъзможност да изготви
вътрешен отчет и да фактурира клиентите си“, равняващи се на стойност конкретно
7142,68 лв., посочена в заповедта по чл. 210 КТ, нито как е формиран размерът
им.
По
всички изложени съображения съдът намира, че претендираното от ответника
вземане по чл. 210 КТ не е възникнало, поради което възражението за прихващане
е неоснователно.
Тъй
като в случая съдът се произнася по основателността на възражението за
прихващане с оглед съществуването или несъществуването на насрещното вземане на
ответника, и в този смисъл се дава "разрешение" по възражението
според терминологията на закона, се дължи и произнасяне с изричен диспозитив по
него /в този смисъл решение № 45 от 22.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 483/2008 г./.
По исковете с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
За
да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да се проявени в обективната действителност
две предпоставки – 1/ да е прекратено трудовото правоотношение и 2/ работникът
или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години.
Съобразно
представените счетоводни справки, отразеното в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение, както и от кредитираната от съда съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорена от ответника, се установява, че ищецът има право и на
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за 2020 г. – в размер на 12
работни дни.
Чл.
177 КТ определя способа за изчисляване размера на обезщетението по чл. 224, ал.
1 КТ. Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се формира въз основа
на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни. Съгласно заключението на кредитираната СЧЕ,
на ищеца е начислено, но също не е изплатено и обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван
платен годишен отпуск за 12 дни в размер на 1963,23 лв., лихвата за забава за
което за периода от 06.08.2020 г. до исковата молба възлиза в размер на 83,98
лв. Горното обуславя основателност на главната и акцесорната претенция и
уважаването им в пълен размер.
По исковете с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
При
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие в хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2, КТ работодателят дължи обезщетение
в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието при безсрочно
трудово правоотношение, какъвто е и процесният случай. Възникването на претендираното
право за заплащане на обезщетение се обуславя от проявлението на следните
материални предпоставки – 1) да е съществувало действително трудово правоотношение
и 2) то да е било прекратено с едностранно волеизявление от служителя на
основание чл. 327, т. 2 КТ.
По
делото не се спори, че основанието, на което трудовото правоотношение е
прекратено, е именно визираното в нормата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, като
същевременно по делото по безспорен начин се установява и обстоятелството, че
ответното дружество като работодател е забавило изплащането на трудовото
възнаграждение на ищеца. Съгласно данните на СЧЕ, на ищеца е начислено, но не е
изплатено обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 3291,34 лв., лихвата за
забава върху което за периода от 06.08.2020 г. до исковата молба възлиза общо
на 140,80 лв. Изложеното мотивира извод за уважаване на главната и акцесорната
претенции в пълен размер – съответно за 3291,34 лв. главница и за мораторна
лихва в размер на 140,80 лева.
На
основание чл. 242 ГПК, съдът следва да допусне предварително изпълнение на
решението.
По разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени сторените
разноски в общ размер на 650 лв. – за платен адвокатски хонорар.
На
основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 КТ чл. 357 КТ ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт всички
сторени в настоящото производство разноски – държавни такси в размер на 385,60
лв., както и възнаграждение за вещо лице в размер на 160,00 лв.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА по предявените
обективно кумулативно съединени осъдителни искове „УЕСТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н Триадица, бул. пл. „Македония“ № 1, ет. 18, да заплати на В.В.Г.,
ЕГН **********, с адрес *** на основание
чл. 128, т. 2 КТ сумата 3909,18 лева,
представляваща неизплатени нетни трудови възнаграждения за периода от месец
март 2020 г. до месец август 2020 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 251,52 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата от 3909,18 лева, считано от 16.04.2020 г. до 10.01.2021
г., на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата
1963,23 лева – неизплатено
обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван годишен отпуск от 12 дни, и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 83,98 лева
– мораторна лихва за забава върху главницата от 1963,24 лева, считано от
06.08.2020 г. до 10.01.2021 г., на основание
чл. 221, ал. 1 КТ сумата 3291,34
лева – обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от
служителя без предизвестие заради неплатени трудови възнаграждения, както и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 140,80
лева – лихва за забава върху главницата от 3291,35 лева, считано от
06.08.2020 г. до 10.01.2021 г., ведно
със законната лихва върху всяка от главниците, считано от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземанията.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователно на осн. чл. 103 ЗЗД, вр. чл. 210 КТ, вр. чл. 298, ал. 4 ГПК заявеното от
ответника възражение за
прихващане със сумата от 3571,34
лева, представляваща ограничена имуществена отговорност
на В.В.Г., съгласно Заповед от 30.03.2020 г. за причинени от В.Г. спрямо
„Уестум България“ ЕООД имуществени вреди в размер на 7142,68 лв., изразяващи се
в невъзможност
за работодателя да изготви вътрешен отчет за положен труд, включително такъв на
bench time support, съответно да
фактурира клиентите си, съгласно отчета.
ОСЪЖДА „УЕСТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК ********* да заплати на В.В.Г., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 650 лева – разноски
пред Районен съд Перник.
ОСЪЖДА „УЕСТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд
Перник на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 357 КТ сумата от 545,60 лева – държавни
такси и разноски пред Районен съд Перник, както и на осн. чл. 11 ТДТССГПК сумата
от 5,00 лева, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на решението.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението
да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА:
В.А.