РЕШЕНИЕ
№ 1014
гр. Благоевград, 29.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210101895 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба,
подадена от Б. Е. Ц., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Б..........чрез пълномощника
си, против „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес па управление:
гр. С....представлявано от С.... П...П...
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което:
-Да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит № 5958161,
сключен между Б. Е. Ц., с ЕГН **********и „ВИВА КРЕДИТ” ООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С......., представлявано от С.....П.... П....... на основание
чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК.
-В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния иск, се
иска от съда да признае за установено в отношенията между страните „ВИВА КРЕДИТ“
ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С......представлявано от
Свилен Петков Петков и Б. Е. Ц., с ЕГН **********, че чл. 1, ал.3 - клаузата, с която се
начислява такса експресно разглеждане от сключения между тях договор за потребителски
кредит № 5958161 е нищожна и че чл.4, ал.2 - неустоечната клаузата от сключения между
тях договор за потребителски кредит № 5958161 е нищожна.
- Да се осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД
ответника „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК: ********* да Б. Е. Ц., с ЕГН **********, сумата в
размер на 5 лева /като частичен иск от 74,97 лева/, представляваща недължимо платена сума
по договор за потребителски кредит № 5958161, ведно със законната лихва върху нея от
датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Претендират се сторените разноски.
Твърди се, че на 06.09.2023 г. Б. Ц. сключил договор за паричен заем № 5958161 с
„Вива кредит” АД, като страните са се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 200
лева, като видът на вноската е месечна, а броят на погасителните вноски е 3, с годишният
1
лихвен процент - 40,32% и ГПР -49,54%.
Сочи се, че в чл. 1, ал. 3 от Договора били уговорено, че кредиторът предоставя на
потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно
която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 44,97 лв.,
която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема, а в чл. 4, ал.
1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 три дни от сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител физическо
лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2
на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят
дължи неустойка в размер на 30 лв., като било уговорено тази неустойка да бъде заплащана
разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще бъде в размер на 96,19 лв., а общото
задължение по кредита ще е в размер на 288,57 лв.
Твърди се, че Б. Ц. е погасил изцяло процесния кредит.
Смята се, че процесния договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Смята се, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят в еднакъв по вид
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните
по договора. Твърди се, че на ищеца не е предоставено копие от Общите условия и
погасителен план, което според ищеца е пряко нарушение на императивните правила,
установени със ЗПК, както и договорът не е подписан на всяка страница.
Смята се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал.
1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗП£, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Счита се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски
кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване.
Твърди се, че липсата на ясно разписана методика па формиране на ГПР по кредита, а
именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР е в пряко противоречие с императивните изисквания па чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и
чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че кредиторът не е посочил как се изчислява ГПР, не е
посочил включва ли се към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне
на поръчител, застраховка и т.н., като по този начин потребителят няма реалната
възможност да изчисли реалният ГЛП, без същият да притежава специални знания и умения.
Навежда се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема,
без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора, като описаните
в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса
експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водят до различен размер на ГПР от
посочения, като в тази насока се цитира Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на
СЕС.
Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на
ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Сочи се, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе.
Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, като в тази връзка се цитира
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
2
Съвета относно договорите за потребителски кредити.
Сочи се, че съгласно ЗПК - чл. 2 целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредит.
В този смисъл се твърди, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави поръчител, е
нищожна, както и че същата противоречи на целта на закона, /чл. 2 3ПК/. Навежда се, че
кредиторът, в случай, че е преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания
- да откаже да сключи договора, въпреки това на длъжника се вменява задължение да
осигури документ едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. По този начин се сочи, че
вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно кредитиране, той създава
предпоставки потребителят да изпадне в свръх задължнялост.
Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл с и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.
Счита се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД,
като претендираната неустойка се явява уговорена с цел да се заобиколи императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на
годишния процент на разходите.
Сочи се, че процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен
поръчител, от което обаче не произтичат вреди, като подобна неустойка нищо не възмездява.
Навежда се, че в случая кредиторът начислява неустойка, чисто плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Смята се, че нито една от страните не е имала реално
намерение да бъде предоставен поръчител. Счита се, че ако кредиторът действително е имал
желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е могъл да отпусне
кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем,
каквато е обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приеме, че страните
са допускали възможността потребителя да предостави поръчител или банкова гаранция и
„неустойката” да не се дължи се смята, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Смята се, че това е така, тъй като дори и
при непредоставяне на поръчител, договорът продължава да се изпълнява по първоначално
заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не
се е възползвал от правата си, дадени му е чл. 71 ЗЗД. Също така се смята, че тази
„неустойка“ има белезите на възнаградителна лихва, като изначално уговорена между
страните и разсрочена за заплащане е всяка погасителна вноска.
Счита се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал.
2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, както и се
счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
На следващо място се счита, че клаузата с която се уговаря заплащане на
възнаграждение за експресно разглеждане за нищожна и противоречаща па закона, в пряко
противоречие на ЗПК. Сочи се, че съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани е договора за
3
потребителски кредит, като тези такси не могат по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК да бъдат
свързани с усвояване и управление на кредита. Сочи се, че такса „бързо разглеждане“ е
свързана е усвояването на кредита и същата не представлява допълнителна услуга, като
сумата, която е заплатена за тази „услуга“ е твърде висока.
Смята се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК „Вива кредит” АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка“ и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представляват печалба
за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което според
ищеца трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че ако ГПР е
било законосъобразно описано, действителният такъв щял да възлиза многократно над
допустимия, а не както е посочен в договора, поради което се смята, че е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй
като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните.
Сочи се, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена е постановление на Министерския съвет на Република България,
което според ищеца означава, че лихвите и разходите но кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума. С оглед на горното се изразява становище, че на основание чл. 19, ал. 5 от
ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.
Счита се, че с тези действия „Вива кредит” АД е заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1
от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето
па потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са
приети в
Република България, въз основа на присъединяването на Р България към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Счита се, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и
разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО па Европейския Парламент и Съвета от
23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че кредиторът
изначално е бил наясно, че тази такса за непредоставяне на документ ще бъде начислена и е
следвало да я включи в ГПР и ГЛП.
Във връзка с горното се поддържа, че неизпълнението на задължението за правилно
посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има
единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, като се сочи, че по този начин
потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР според
ищеца е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се сочи, че се установява
на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и
транспонирана в ЗПК/. Сочи се, че таксите, в това число и начислената „неустойка” и такса
бързо разглеждане, според ищеца безспорно попадат в изискванията на Директивата — те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения се твърди, че тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Счита се, че неправилното
изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. Сочи
се, че ГПР е изведено като съществено условие на договора и това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива
4
2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждаващо. В тази насока се цитира Решение По дело С-714/22 с
предмет иреюдициално занитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда па 22 ноември 2022 г.
във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити, СЕС.
Смята се, че грешното посочване па размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла па чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен па основание чл. 22 от ЗПК.
Счита се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият
в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по
смисъла на правото на ЕС. В този смисъл се цитира и Решение от 15.03.2012 г. по дело 2-
453/10 на СЕС.
На следващо място се твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, вр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата
за възнаградителнага лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Твърди се, че определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в
който се включва и начислената „неустойка” и допълнителна такса експресно разглеждане за
изключително висок и противоречащ на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази
връзка се сочи на недействителността на уговорката относно договорната лихви води до
нищожност и на целия договор - чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че е налице
разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща
на връщане, и тази, която ищецът реално е върнал.
Сочи се, че липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП, липсва
уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер
на кредита или върху остатъчната главница. Сочи се, че нарушението е още по-съществено
доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота според ищеца
съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на
договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за
потребителски кредит, се сочи, че в последния следва на ясен и достъпен език да е описано
визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените
реквизити според ищеца води до недействителност на договора на специалните основания
по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви
и други разходи по кредита. Сочи се, че неизпълнението на задължението на кредитодателя
(банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по
предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в
правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до
лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
Поддържа се, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици.
5
Иска се съда да приеме, че е надлежно сезиран с възражение за нищожност на целия
договор за потребителски кредит.
Евентуално, ако се приеме, че договора е валиден и действителен, се поддържа, че са
нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите
нрави, респективно па основание чл. 146 от ЗЗП, поради неравноправност.
Дори и целият договор да не е нищожен, се твърди нищожност на отделни негови
клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на ищецът е наложена процесната
неустойка, както и клаузата, с която на ищеца е начислена такса за експресно разглеждане
Смята се, че е налице правен интерес за ищеца от предявяване на настоящите искове
срещу ответното дружество на основание чл. 22 от ЗПК.
С Разпореждане № 2261/22.07.2024 г. съдията-докладчик, след като е извършил
проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с
нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил
препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответника с указание,
че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл.
131, ал. 2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 30.07.2024 година.
В указания от съда едномесечен срок на 02.09.2024 г. /изпратено по куриер на
30.08.2024г/ ответното дружество е депозирало писмен отговор. На първо място изразява
становище за недопустимост на предявените установителни искове, поради липса на правен
интерес, а по същество изразява становище за неоснователност на същите. Сочи, че въпреки
оспорване допустимостта и основателността на исковете връща претендираната сума от
74,97 лева, за което сочи, че представя вносна бележка. Иска се съдът да укаже на ищеца да
заяви дали поддържа исковете си и в случай, че ги поддържа да обоснове правния си
интерес.
Претендират се сторените в производството разноски. Сторено е възражение за
недължимост на адвокатско възнаграждение на ищеца, както и прекомерност на същото.
По отношение на твърденията на ищцата, че договорът за паричен заем е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1,
т.9 от ЗПК се твърди, че ищецът обосновава възражения за нищожност, поради неспазване
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, но в процесния договор е посочен фиксиран
годишен лихвен процент по кредита, уговорен е срок на договора съдържа, както и условия
за прилагането му, поради което не е нарушено правилото на цитираната правна норма.
По смисъла на §1, т.5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита е
лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът
и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а
съгласно §1, т.5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен
като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата
на усвоения кредит. Сочи се, че в сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, а при
положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не
може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т.9 ЗПК /Решение № 1285 от
27.10.2017г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва се сочи, че
липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Сочи се, че изискването в чл.11, ал.1, т.9 ЗПК за посочване на индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, е неприложимо в настоящия случай, доколкото
6
същото е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за
фиксиран годишен лихвен процент. Твърди се, че договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО се посочва, че не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
тази насока се сочи, че е дадено от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
Посочва се, че от договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната
лихва, както и размера на всяка вноска и включените в нея компоненти, което е достатъчно
да обоснове липса на нарушение по чл.11 ал 1 т.9 ЗПК, доколкото договорът включва всички
реквизити, посочени в тази разпоредба.
Сочи се, че възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от
кредитора услуга - ползването на парични средства - и поради това той е свободен да
определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата е договорен в съответствие с
принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това се твърди, че
ищецът приема, че тази уговорка е нищожна и влече нищожност на целия Договор, поради
обстоятелството, че размерът на лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва
за забава. Навежда се, че тази позиция на ищеца остава несподелена, тъй като ЗПК не
въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а
единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е ГПР да не е по-висок от
петкратния размер на законната лихва. Твърди се, че ответното дружество е спазило това
ограничение, тъй като ГПР съгласно Договора не надвишава този размер, а при
изчисляването му е включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент.
С оглед на горното се сочи, че възраженията на ищеца за нищожност се явяват
напълно неоснователни.
Твърди се, че не е налице противоречие с добрите нрави, а договорената
възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно
облагодетелстване на кредитора, тъй като договорната лихва представлява цената, която
потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства. Посочва
се, че именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи
така, както е уговорена. Сочи се, че такава е била и волята на ищеца, обективирана изрично
в подписания от него Договор. Посочва се, че съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на
закон за тези, които са го сключили.
Навежда се, че договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване
на парични средства за определен период от време, като тази „цена" се формира от няколко
фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара,
ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Високите цени на
определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на изпълнение,
качество на вложените материали, уникалност на стоката или услугата, административни
разходи на търговеца. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната
съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира „пазарна цена", която
да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците, които я предоставят.
При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен
заем се сочи, че трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може
да се слагат общи ограничения за всички заеми. За цената по един заем се посочва, че има
значение дали заемът е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е
дългосрочен заемът. Поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до
трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за
тяхната специфика, пазара и разходите за отпускането им, според ответника не е адекватно
7
ограничение.
По тези съображения се счита, че ЗПК не предвижда законово ограничение на
лихвата по кредита, което ограничение би било негативно за самите потребители.
Непазарните ограничения на лихвите според ответника водят до намаляване на
кредитирането, поемане на по-малък риск от финансовите институции и лишаването на
потребителите с по-ниски доходи от достъп до финансиране, което в крайна сметка е в техен
ущърб.
На следващо място се твърди, че ищеца извежда възраженията си за нищожност от
тезата за противоречие на процесния договор с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не изисква в договора да се посочи математически
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Сочи се, че в рамките на Европейския съюз, в това
число и в Б..... има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на
ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР. Сочи се, че страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Посочва се, че думата допускания се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето,
а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Посочва се, че тези допускания или предвиждания са
изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно
изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК, като тези
допускания се делят на две групи. Първата група се сочи, че са базови допускания (чл. 19, т.
3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" от приложение № 1 към ЗПК) и
допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к,
л, м към ЗПК). Първата група допускания се посочва, че биха имали значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове
кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок,
чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
Посочва се, че при посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи
един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в
решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай се твърди, че е приложимо единствено първото базово допускане
по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Сочи, че второто базово
допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими, а допълнителните допускания
също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски
кредити, какъвто настоящият не е.
С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, се твърди, че неговото
непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата,
уреждаща ГПР. Сочи се, че смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено. Ето защо се твърди, че не е налице твърдяната
8
недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посочва се, че съгласно чл. 19, ал.З от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения
размер на ГПР в договора се посочва, че е видно, че не е нарушена предвидената забраната,
като няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Що се касае до твърденията на ищцата, че неустойката следва да се включи при
калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил
действителен, се твърди, че при изчисляване на ГПР чл.19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва
плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит. Тази разпоредба се сочи, че е създадена не само да защити потребителя,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и
стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се сочи,
че се простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и
своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсва, както е в настоящия случай, се
твърди, че той не следва да се ползва от допълнителна закрила. Счита се, че уговорената
неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори
напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно
поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да
поставя в риск.
В настоящия случай, се твърди, че размерът на ГПР е посочен в договора, като
същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, като са посочени
редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
В този смисъл се цитира практиката на СЕС, член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102,
член 1а, член 4, буква а).
На следващо място се твърди, че включването на задължението за заплащане на
неустойка в калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за
кредита, но би го объркало, тъй като в случай, че за него не се породи задължение за
неустойка, то изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ
на действителните условия по кредита. Сочи се, че законът, както и кредиторът, изхождат от
презумпцията за добросъвестност и своевременно изпълнение на задълженията, а не
обратното. Обстоятелството, че ищецът е бил некоректен към кредитора си и не е
предоставил обезпечение, се посочва, че е такова, което е извън волята на дружеството и
зависи единствено от насрещната страна. Посочва се, че чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК предвижда,
че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на
кредитора няма как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора
задължения или не. Ето защо се посочва, че неустойката за неизпълнение няма как да бъде
включена в ГПР, тъй като тя е едно условно задължение, което не е известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищцата. Ако неустойката изначално бива
включвана в ГПР, то се сочи, че този показател не би бил верен по отношение на заематели,
които са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение. Договорът в чл.2, т.8
се посочва, че изрично посочва какви допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР,
с оглед на което е налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
По отношение твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на
обезпечение се цели заобикалянето на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и е заблуждаваща
търговска практика според ответника представлява единствено субективно мнение на
ищцовата страна. Счита се за несериозно възприемане поведението на кредитор отпуснатият
9
от него кредит да бъде адекватно обезпечен, като нелегитимно. Кое обезпечение е
достатъчно и адекватно се посочва, че може да прецени единствено самият кредитор. Ако
според индивидуалната преценка на заемателя изискванията се явяват неизпълними, тъй
като действително всеки човек разполага с различни възможности, то се сочи, че той е
свободен да сключва договор за кредит с конкретното дружество-кредитор, а не както в
случая на ищеца да сключва многократно договори с ответника. Според ответника следва да
се прави разграничение между печалба, каквато неустойката категорично не е, и
обезщетяване на понесения риск и допълнителни разходи, възникнали от договорно
неизпълнение и по-голямото внимание за проследяване живота на един необезпечен кредит
в сравнение с един обезпечен такъв. Въпреки, че задължението за заплащане на неустойка е
дължимо изцяло с изтичането на третия ден, който е крайният срок за предоставяне на
обезпечението, в израз на добросъвестност към клиента се посочва, че това задължение е
разсрочено, така че то да бъде икономически по- поносимо за него.
Във връзка с твърдението на ищеца, че не са му предоставени общи условия и
погасителен план към договора за потребителски кредит, се сочи, че процесният договор не
е сключен при общи условия, а в Договора изрично са посочени броя на вноските и датите
за плащане на всяка една от тях. Твърди се, че всички условия по отпускане и връщане на
заема са инкорпорирани в самия договор, поради което към същия не са прилагани ОУ и не е
изготвян погасителен план, респ. не са описани в договора. Представеният по делото
договор за паричен заем се твърди, че е подписан от заемателя на всяка страница, поради
което възраженията в тази насока се сочи, че са несъстоятелни. Твърди се, че разпоредбите
му са ясни, подробни и достатъчно разбираеми, за да бъдат възприети от страните, като
договорът е разпечатан в един формат и шрифт с размер, не по-малък от изискуемият - ptl2.
По отношение на твърдението на ищеца, че невключването на неустойката в ГПР
води до нищожност на Договора, се сочи, че процесуалният представител на ищеца не е
съобразил разпоредбата на чл.19, ал.З, т.1 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. В
контекста на това, според ответника може да се направи извод, че законодателят е предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Сочи се, че в настоящия случай
разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на
нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение според ответника касае
едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради
непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка се сочи,
че е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на
договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на
договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за забава.
По отношение твърденията на ищеца, че уговорената неустойка накърнява добрите
нрави, се сочи, че преценката за основателността й следва да бъде направено чрез
комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно
обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, се твърди, че това не я прави а
priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер
/ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС/.
Сочи се, че в исковата молба несъстоятелно се твърди, че процесните неустойки са
загубили присъщата им обезщетителна функция и по никакъв начин не кореспондират с
10
вредите от неизпълнението, поради което водят до скрито оскъпяване на кредитите в негов
ущърб. Твърди се, че законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се посочва
кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката, като според ответника именно в това се
изразява нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от
изправната страна по договора (чл.92, ал.1 от ЗЗД). В настоящия случай се твърди, че
неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск
от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил
покрит от обезпечението. Сочи се, че не следва да се подценява значението на
обезпечението за заемодателя. Твърди се, че ищецът удобно пропуска, че е получил и усвоил
сумите по договорите без предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането им.
Функцията на неустойката се сочи, че е преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да
стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения.
Навежда се, че дружеството действително е поело значителен риск, че при евентуално
неизпълнение от страна на заемателя, то няма да може да събере дължимите си вземания. С
цел опазване на законния си интерес, се твърди, че „Вива Кредит" АД трябва да направи
всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като
естествено това се постига чрез включването на съответните договорни клаузи, с които
потребителите са предварително запознати съобразно законовите изисквания.
Сочи се, че неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение
на поетите от него договорни задължения. Всяка една от договорните клаузи е еднакво
задължителна за него, поради което се сочи, че тя може да бъде скрепена със санкция,
каквато страните намерят за добре. Сочи се, че дружеството не би сключило договора и не
би предоставило заеми при липса на уговорките за предоставяне на обезпечения и
неустойки за изпълнение. Поемайки по-голям риск, според ответника кредиторът има
правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай, че
потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното право да не полага
подписа си под тях. Ответникът счита за превратна, че потребителят е бил поставен в по-
неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпеченията трябва да се предоставят в 3-дневен
срок от сключването на договорите, според ответника той е можел да забави сключването
им до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения с ответника. Твърди се, че дружеството не е принудило ищеца да сключи
договори за заем, съответно условията по тях не са му наложени, като ищецът
самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелал да сключи договорите за заем и да се
издължи съгласно договорените условия.
Сочи се, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполага с
гарантираната от чл.29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14- дневен срок, за
която ищецът също е бил информиран чрез СЕФ и от текста на самите договори. В случай,
че упражни правото си, той би дължал връщане единствено на получените в заем главници
и не би дължала начислените му поради непредоставяне на обезпечение неустойки. Твърди
се, че задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло
от действията на потребителя. Сочи се, че след като е разбрал, че е в невъзможност да
изпълни задължението си по чл.4, ал.1 от Договора и при положение, че не е пожелал да
понесе тежестта на неустойката по чл.4, ал.2 от Договора, то ищецът е разполагал с 14 дни
да се откаже от Договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици.
Твърди се, че ищецът не е сторил това, от което следва, че същият е решил да ползва
кредита и да изплати начислената му неустойка.
Сочи се, че непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред
кредитора дали ще успее събере сумите по предоставените от него кредити, още повече, че
това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи.
Решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона се твърди, че е
автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха
11
могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му.
Посочва се, че ищецът неправилно счита, че поставянето на изискване за осигуряване
на лично обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на Директива 2008/48 и в
частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договорите за
кредит да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Твърди се, че
дружеството е изпълнило задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени
кредитоспособността на ищеца преди сключване на договорите, която оценка се прави при
разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка се сочи, че Дружеството е приело, че
може да отпусне заемните суми в съответния размер и да сключи договорите при описаните
в тях параметри. Изискването на обезпечение съгласно договорите според ответника се
явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка за
отпускане на кредитите. В тази връзка твърдението, че изискването на лично обезпечение,
което ищецът бил в невъзможност да изпълни, водело до самопричиняване на
неблагоприятни последици за Дружеството, според ответника представлява
недобросъвестен опит на ищеца да се освободи от задължения по Договора.
Твърди се, че са напълно несъстоятелни и необосновани твърденията, че посоченият в
Договора размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска практика" по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, доколкото ищецът не навежда никакви доводи в
тази връзка, а схематично маркира само бланкетни формулировки за неравноправност на
клаузата.
Според ответника няма как да бъде възприета и тезата на ищеца, че клаузата за
неустойка противоречи и на материалния закон - чл. 71 ЗЗД, тъй като не кореспондира нито
с уговореното между страните в сключените договори за заем, нито с предназначението на
неустойката, което беше описано детайлно по-горе в настоящия отговор. По своята същност
се сочи, че неустойката обезпечава неизпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато текстът
на чл. 71 ЗЗД само урежда възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако
длъжникът е станал неплатежоспособен, /така Решение № 79 от 11.11.2005 г. на ОС - Я..... по
търг. д. № 224/2005 г., ГК, т. о., докладчик председателят К.......Т.......
Сочи се, че за да е налице недействителност на една договорна клауза поради
противоречието й със закона, е необходимо тази договорна разпоредба да противоречи на
императивна правна норма. Посочва се, че в практиката на ВКС се приема, че една сделка е
нищожна, когато противоречи на императивна правна норма /така Решение № 227 от
7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 409/2009 г., II т. о., ТК, докладчик председателят В...... А.....
Сочи, че императивни са тези правни норми, които не допускат отклонение от предписаното
от закона правило, докато диспозитивните правни норми, от своя страна уреждат
отношението, но само доколкото участниците в него не са предвидили нещо друго. Посочва
се ,че при диспозитивните правни норми отново има правило за поведение, но то се
задейства само в случай, че участниците в отношението не са уговорили друго. По своята
същност диспозитивните правни норми уреждат по такъв начин отношенията между
страните по едно правоотношение, че с тях не се засяга чужда правна сфера, те предоставят
една възможност, но не и задължение на страните. При така даденото разграничение между
понятията императивни и диспозитивни правни норми и подвеждане на разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД под тях, според ответника се стига до извода, че тази законова разпоредба е
диспозитивна.
По отношение твърденията, изложени в исковата молба, че процесната клауза за
неустойка е нищожна, тъй като е неравноправна, се счита същата за неоснователна, тъй като
съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
12
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи се сочи, че не са обвързващи за
потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, според ответника, за да се приложи разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По
аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които
не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. В процесният случай се твърди, че Договора е сключен по предложение
/искане/ направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договорите. Сочи се, че същият се
е запознал с преддоговорната информация, попълнил е въпросници за кандидатстване на
кредити, въз основа на които са договорени клаузите от договорите.Твърди се, че ищецът не
е бил поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента й на
информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря. Принципът на
добросъвестност според отвентика изисква в договорните отношения да бъде осигурена
защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния
такъв на някой от договарящите страни. В разглеждания този принцип се твърди, че не е
нарушен, тъй като в договорите между страните са защитени правата и на двете страни.
Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да извърши
предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до получи плащането,
разсрочено на ежемесечни вноски.
Волята на страните в договорите се сочи, че е изразена ясно и недвусмислено при
сключване сделките, като договорите не са сключени при първоначално възприети ОУ, а при
индивидуални уговорки между страните. Сочи се, че не се установява волята на страните
при сключване на договорите да е била различна от отразената в съставените писмени
документи.
Счита се за неоснователно и лишено от каквато и да е правна обосновка на
възражението на ищеца относно таксата за експресно разглеждане на документи и
нищожността на Договора, като противоречащ на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Посочва се, че от съдържанието на договора е видно, услугата по експресно
разглеждане на документи е за допълнителна услуга, от която клиентът доброволно е избрал
да се възползва от нея, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по
договора. Експресното разглеждане на документи се сочи, че не е действие по усвояване или
управление на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и
управлението на кредита. Експресното разглеждане на документи според ответника няма
задължителен характер, с което обстоятелството ищецът е бил запознат, както и е избрал
доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане на такса в конкретно посочен размер,
което се потвърждава от чл.1, ал. 3 от Договора. С оглед на това, се сочи, че ищецът
неправилно се позовава на неравноправност, именно защото оспорваната клауза фигурира в
Договора по изрична негова заявка, а не е едностранно наложена от ответното дружество,
без той да има възможност да избегне ползването на услугата, съответно начисляването на
таксата за нея. Предоставянето на финансови услуги от страна на ответното дружество се
сочи, че не е обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е
предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите.По отношение на
осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД се твърди, че не
са налице предпоставките за неговото уважаване, доколкото и съобразно задължителните
постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, не е осъществен
фактическият състав на цитираната правна норма, респ. не са ангажирани доказателства в
тази насока. Предвид това, че осъдителният иск е неоснователен, се твърди, че е
13
неоснователен и акцесорният иск по чл.86 от ЗЗД.
С определение № 1878/19.09.2024г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по
делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е
проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ
за доброволно разрешаване на спора.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържат предявените
искове, по същество на делото се пледира за уважаване на предявените искове. Представен е
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът „Вива Кредит“ АД, редовно призован,не се явява
законен и процесуален представител.
С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 04.12.2024г.
на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск, като същия
се счита предявен за сумата от 84,97 лв. /осемдесет и четири лева и деветдесет и седем
стотинки/, представляваща сбор от платени без основание 30, 00 лева неустойка, 44, 97 лева
– такса за експресно разглеждане и 10, 00 лева - такса за събиране на просрочени
задължения, което е пълния размер на вземането.
След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и
като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
Няма спор по делото, не се оспорва в писмения отговор от ответника и е обявено за
ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за паричен заем Standart
30 № 5958161 от 06.09.2023 година, съгласно който ищеца в качеството му на
кредитополучател е получил сума в размер на 200,00 лв., при уговорени условия за
връщането им, както следва: - погасителна вноска в размер на 86,19 лева, в която са
включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане; срок на
заема – 3 месеца; брой на вноски – 3; дати на плащане на всяка от погасителните вноски –
06.10.2023 година; 05.11.2023 година и 05.12.2023 година; фиксиран годишен лихвен
процент – 40,32 %; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден –
0,11 %, общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане – 258,57
лева и ГПР - 49,54 %.
В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че заемателят преди подписване на договора е
избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документи за одобрение на паричен заем. Съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора за извършена от
кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса в размер на 44,97 лева. Съгл. чл.1, ал.4 от Договора страните са
уговорили таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем да се
заплати от Заемателя разсрочено, като се раздели на равни части и се включи в размер на
всяка от погасителните вноски.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за кредит заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата по този договор да предостави на Заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1.Поръчител - физическо лице,
което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3
дни от деня па представяне и да отговаря па следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.;
през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър
към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем
14
в качеството си на заемател, ИЛИ 2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от Заемателя в срока по
предходното изречение в оригинал па адреса за кореспонденция па Заемодателя, а именно
гр. С........ Съгласно ал. 2 на чл. 4 от договора, страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, Заемателят
дължи неустойка в размер на 30.00. Страните се уговарят, неустойката да се разсрочи и да се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т.4 като в
този случай дължимата вноска е в размер на 96.19 лева, а общото задължение по Договора
става в размер на 288.57.
По делото е представено Приложение № 1 – Погасителен план по процесния договор
за кредит, в който е посочено отпуснатата по договора сума – 200 лева; общо дължимо по
договора /отпусната сума и договорна лихва/ - 213,60 лева; срок на договора – 3 месеца; дата
на първа вноска – 06.10.2023 година, ГПР 49,54 %, ГЛП - 40,32 %, както и са посочени
падежа на всяка вноска и размера на същата поотделно….
Видно от представеното по делото преводно нареждане с дата 29.08.2024 година е, че
„Вива Кредит“ АД и превел по сметката, посочена в исковата молба като начин на плащане
на ищеца Б. Е. Ц. сумата от 74,97 лева, с основание за плащане – платена сума по дог.
5958161 претендирана по гр.д. № 1895/2024г. /лист 28 от делото/.
Видно от представената от ответника Справка, погасителен план по договор за
паричен заем № 5958161/06.09.2023 година на Б. Е. Ц. е, че Б. Ц. е извършвал плащания по
договора за кредит, както следва: 10, 00 лева – такса за събиране на просрочени вземания;
200, 00 лева – главница; 13,60 лева – лихва, 30, 00 лева – неустойка, 44,97 лева – такса за
експресно разглеждане, или общо платена сума 88,57 лева. Към 02.08.2024 година
задълженията по договора за заем възлизат на сума в размер на 0,00 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявени са при условията на евентуално съединяване главен иск за нищожност на
сключения между страните договор за паричен заем № 5958161 от дата 06.09.2023 година,
както и при условията на евентуалност е предявен иск за нищожност на клаузи от договора,
поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, -
правно основание чл.26, ал.1, предл.1, пр. 2 и 3 ЗЗД, чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД , с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 1, 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и
чл.146 ЗЗП, чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП и на евентуалния иск- правно
основание чл.26, ал.1, предл.1, пр. 2 и 3 ЗЗД, чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД , с чл. 23 във вр. с чл. 22
от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр.
чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП, чл. 146 ЗЗП, съединени в условията на обективно и
кумулативно съединяване с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за
връщане на получени без основание суми по договора.
Предявените искове са допустими, като предявени от субект с правен интерес. Съдът
намира възраженията за недопустимост на установителните искове и в тази връзка искането
за прекратяване на производството по делото за неоснователни. За ищеца винаги е налице
интерес с иск да прогласи нищожността на договор, по който той е страна, за да обвърже със
силата на пресъдено нещо страните по нищожния договор. Съединяването на такъв иск с
иск за връщане на даденото по нищожния договор не е недопустимо, като доводите на
ответника, че с иска по чл. 55 ЗЗД инцидентно се проверява действителността, респ. се
разглеждат доводите за нищожност на договора, са по принцип верни, но с решението по
този иск ответникът няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо по отношение на
нищожността на договора с оглед на това, че мотивите не обвързват страните. Ето защо за
всяка от страните по договора съществува правен интерес да предяви иск за прогласяване на
нищожността му, едновременно с иск за връщане на даденото по нищожния договор.
15
По предявеният иск за нищожност:
В тежест на ищеца по главния и двата евентуални иска е да докаже сключването на
процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, че
договорът за паричен заем е нищожен на посочените основания, че сочените клаузи по
главния и по евентуалните искове са нищожни, поради противоречието им със закона,
неговото заобикаляне и накърняване на добрите нрави, доколкото черпи изгодни за себе си
последици от тези факти. В тежест на ответника е да докаже пълното съответствие на
договора с изискванията на закона и добрите нрави, включително договорът за кредит да
съдържа всички необходими реквизити според ЗПК. Да се установи,че при скл. на договора
не е надвишен размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като
недействителна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД:
Ищецът следва да докаже, че е заплатил претендираната сума на ответника по него, а
последният следва да докаже наличието на правно основание за плащането.
По иска за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.
9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10,
ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация). Законът за потребителският кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал.
9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на
средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова
комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от
разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР -
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
16
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от
разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че това е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил сроковете
по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването на договора и,
ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право
да се откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2. и 3 ЗПФУР. Електронното изявление е
предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал. 1 и 2 и чл.
3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона - за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените предпоставки са налице,
създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава - чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, като възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
По делото не се спори и е обявено за ненуждаещо се от доказване, че страните са
сключили Договор за паричен заем Standart 30 № 5958161 от 06.09.2023 година, съгласно
който ищеца в качеството му на кредитополучател е получил сума в размер на 200,00 лв.,
при уговорени условия за връщането им, както следва: - погасителна вноска в размер на
86,19 лева, в която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно
разглеждане; срок на заема – 3 месеца; брой на вноски – 3; дати на плащане на всяка от
погасителните вноски – 06.10.2023 година; 05.11.2023 година и 05.12.2023 година; фиксиран
годишен лихвен процент – 40,32 %; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора
до 14-тия ден – 0,11 %, общ размер на всички плащания с включена такса за експресно
разглеждане – 258,57 лева и ГПР - 49,54 %.
Сключеният Договор за паричен заем Standart 30 № 5958161 от 06.09.2023 година по
своята правна характеристика и съдържание е договор за потребителски кредит, съгласно чл.
9 ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон ЗПК.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
17
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована със съществени пороци на клаузи на
договора, а именно - клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора и чл. 4, ал. 2 от договора, респ.
нищожност на основание чл. 10, ал. 1, 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр.
чл.143 и чл.146 ЗЗП, чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП.
Даже при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да констатира и отстрани
всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.
В правовата държава е въведен принципа на законността (чл. 4 от КРБ), като разпоредбата
на чл. 5 от ГПК сочи законността като основен принцип на гражданския процес и задължава
съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които
регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. Е
нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2. Е относимо до формата (външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ); 3. Е налице противоречие с добрите нрави (в този смисъл
решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4. Е налице неравноправна клауза.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата редакция към
датата на сключване на договора, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Съдът намира за неоснователни доводите в исковата молба за нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК относно размера на лихвения процент по
кредита/възнаградителната лихва на търговеца/. В случая с процесния договор за паричен
заем е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, посочени са размерите на
месечните погасителни вноски с така договорения лихвен процент и размера на
подлежащата на връщане сума на крайния падеж, поради което не е било необходимо
договорът да съдържа условията за прилагане на лихвения процент по кредита и как се
начислява същия– върху целия размер на кредита или на база остатъчната главница, тези
данни относно възнаградителната лихва за търговеца следват от погасителния план,
имплицитно се съдържат и извличат от същия и без необходимост от специални знания.
Така не е налице неяснота как е определен размерът на подлежащата на връщане сума, в
която се включва и дължимата възнаградителна лихва. Съответно не е необходимо да се
посочва индекс или референтен лихвен процент, а без искане на потребителя не е
задължително за кредитора да представя погасителен план, съдържащ информация каква
част от месечната погасителна вноска се явява главница и каква лихва.
В случая към договора се съдържа погасителен план с необходимата информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, като
погасителният план е подписан от страните. Доколкото в договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми, дължими при различни
лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити
(Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по дело С-331/18) в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява
под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
18
погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която
договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва
погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
Настоящият съдебен състав намира, че с уговорените клаузи на процесния договор за
паричен заем не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Посочени са условията
за издължаване на кредита от потребителя съгласно погасителния план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, а изискването за посочване последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми е само в случай че за целите на погасяването са
договорени различни лихвени проценти– каквато хипотеза, в настоящия казус не е налице.
Несъмнено с оглед страните и неговия предмет, процесният договор за заем, е такъв
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закон за потребителския кредит и към него
са приложими разпоредбите на този закон, както и на Закон за защита на потребителите.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна. На свой ред
в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е уредено изискване за посочване в съдържанието на договора за
кредит на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, като в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския
съвет на Република България, тоест повече от 50 %. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, както и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Процесният договор за кредит съдържа посочване на
ГПР, без взетите предвид допускания, използвани при изчисляването, съдържа и обща сума,
дължима от потребителя. Същият формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от
потребителя. Така посочения размер обаче не съответства на действителния, съобразно
поетите от потребителя задължения, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно – таксата за експресно разглеждане на документи в размер на 44, 97 лв. и
неустойката в размер на 30, 00 лв., които се начисляват от заемодателя и които следва да се
включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК.
Съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора, за извършената от кредитора допълнителна услуга
по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно
разглеждане на документи за опускане на паричен заем в размер на 44,97 лева.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за кредит заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата по този договор да предостави на Заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1.Поръчител - физическо лице,
което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3
дни от деня па представяне и да отговаря па следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.;
през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър
към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем
в качеството си на заемател, ИЛИ 2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни
19
след падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от Заемателя в срока по
предходното изречение в оригинал па адреса за кореспонденция па Заемодателя, а именно
гр. София, р-п Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Перу № 28, бл. АТЦ "Силвър
център", ет. 2, офис 73Г. Съгласно ал. 2 на чл. 4 от договора, страните се съгласяват, че в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1,
Заемателят дължи неустойка в размер на 30.00. Страните се уговарят, неустойката да се
разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.
2, ал. 1, т.4 като в този случай дължимата вноска е в размер на 96.19 лева, а общото
задължение по Договора става в размер на 288.57лв.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно съображение 19 от Директивата, за
да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да вземат със себе си и да обмислят. Според съображение 31 от Директивата, за да се
даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за
кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин. С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и
не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи
по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва,
комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални разходи. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания, а в чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1.
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които
потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали
плащането се извършва в брой или чрез кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно
в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 5. вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
20
като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за нищожни.
В процесния случай, уговореният годишен процент на разходите е от 49,54%.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорените в процесния договор "такса за
експресно разглеждане на документи" и "неустойка" са разходи по кредита, които следва да
бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите-ГПР (индикатор за
общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Р.......... Б......... (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни- чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от
предоставяне на едно от посочените "обезпечения", като кредитополучателят се е съгласил
да заплати неустойка в размер на 30, 00 лв., която се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с
уговорените в чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора за заем клаузи се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна
сума- т. нар. "скрита възнаградителна лихва". Този извод, на първо място, следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката- осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема.
По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв
тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните
средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на
посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В
подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано със следващата погасителна
вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда
към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение
няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че
посочената алтернатива за обезпечение- банкова гаранция е житейски немислима при
сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може
просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на
10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по
кредита сума.
Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза и такса за експресно разглеждане
се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. С оглед гореизложеното задължението за неустойка
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на правилото чл.
11, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема,
дължима от потребителя към деня на сключването.
21
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната постановена
по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение по договори за кредити да
бъде включена в ГПР, обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на С.... окръжен
съд по в. т. д. № 457/2022 г., решение № 706/29.07.2022 г. на С...... районен съд по гр. д. №
738/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на С........градски съд по в. гр. д. № 14174/2021 г.,
решение № 1117/29.07.2022 г. на П.....окръжен съд по в. гр. д. № 1298/2022 г., решение №
974/11.07.2022 г. на П...... окръжен съд по в. гр. д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022
г. на П....... окръжен съд по в. гр. д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на П.
о....кръжен съд по в. гр. д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на П....... окръжен съд
по в. гр. д. № 114/2022 г., решение № 553/03.05.2022 г. на П....... окръжен съд по в. гр. д. №
684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и
обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй
като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на
главното задължение. Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане
сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е
да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо
възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други
задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за
неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези разходи
не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат
на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди
сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да
се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията
на закона, е нищожна. В случая според настоящия състав е налице заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на
22
действително уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и
общата стойност на кредита.
В този случай кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора, по
отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение, кредитодателят на
практика се освобождава от задължението си да извърши предварителна оценка на риска,
като отпуска кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в
невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи кредита.
Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, като по този начин увеличава
дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по
договора на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По
същество това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената неустойка би
трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на
едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да обезпечи
кредита с банкова гаранция или поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не
произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на
просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението.
Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй
като ще получи банкова гаранция или поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да
претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано
поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от неустойка с
компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение.
Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но
след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на
такъв кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че
целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи
сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е
да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена
да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В
същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият
размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера
на неустойката по договора. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира
неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното
би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови
разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения -
23
различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При
сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е
задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в
резултат на което последният е различен от посочените в договорите и не отговаря на
изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че ищецът дължи неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не поражда
права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури заемателя,
който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения,
като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума.
На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на
обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още
едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от
длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е
недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен
извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.. по тълк. д. № 1/2009 г.
ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства, вземането за неустойка е
включено като задължение в погасителния план и се погасява на равни месечни вноски,
наред с главницата и възнаградителната лихва. Следователно се налага извод, че така
уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено
в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да
бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното от
процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния процент на
разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Сходни са съображенията и по отношение на таксата за експресно разглеждане на
документи. Съгласно практиката на С.....окръжен съд, обективирана напр. в решение №
174/06.07.2022 г. на С..... окръжен съд по в. т. д. № 133/2022 г., решение № 369/14.12.2022 г.
на С....... окръжен съд по в. т. д. № 457/2022 г. се приема, че когато в ГПР не е включена
таксата за експресно разглеждане и доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на
кредита, по този начин реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тази
допълнителна такса се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което
неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК,
което води до нищожност на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Освен това настоящият съд
споделя изразеното в решение № 1491/25.11.2022 г. на В... окръжен съд по в. гр. д. №
1687/2022 г., решение № 294/08.03.2023 г. на П...... окръжен съд по в. гр. д. № 3277/2022 г.,
решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в. гр. д. № 2991/2022 г.,
24
решение № 374/23.03.2023 г. на П. ....ръжен съд по в. гр. д. № 354/2023 г., решение №
240/28.07.2022 г. на П..... окръжен съд по в. гр. д. № 306/2022 г., решение № 28/06.02.2023 г.
на П.... окръжен съд по в. гр. д. № 888/2022 г., решение № 40/20.02.2023 г. на Ш.... окръжен
съд по в. гр. д. № 418/2022 г., /вж. и решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по т. д. №
1768/2018 г., II т. о. /, че въведената с договора за паричен заем такса за бързо разглеждане на
документи по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояване на
кредита. Подобни клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от
закона цел да се присъди още едно допълнително плащане, чиято сума не е включена в
размера на ГПР. На практика дейността, за която е начислена тази такса, не е допълнителна
услуга, доколкото разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума,
дори и експресно, безспорно е типично действие по усвояване на кредита и съставлява
присъщ за основния предмет на договора разход, като при това липсва яснота въз основа на
какви критерии се прави разграничение между "обикновено" и "експресно" разглеждане на
документи. Целта на таксите и комисионите по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1
ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2
ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление
на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита, както и да
събира повече от една такса за едно и също действие. С оглед на изложеното таксата за
бързо разглеждане противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
и управлението на кредита, както и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която предвижда,
че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, доколкото в случая не е ясна
разликата между обикновено и експресно разглеждане на документи. Констатираното
противоречие на императивни законови разпоредби води до нищожност на договорната
клауза, предвиждаща дължимост на такса за експресно разглеждане на документи. Освен
това дейността по бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, което включва в
себе си и дейността по оценка на риска при конкретния потребител, обаче, за която е
предвидена в процесния договор еднократна такса, няма характер на такава допълнителна
услуга, а представлява неизменна част от дейността на кредитора по самото отпускане на
кредита. В глава четвърта от ЗПК изрично се урежда оценката на кредитоспособността на
потребителя, която дейност макар и посочена формално като предшестваща сключването на
договора за кредит, представлява неразривна част от същинската дейност на Банката
/кредитната институция/ - кредитор по отпускането, респ. усвояването на кредита; тя е
проявна форма на дължимата от кредитора грижа за собствените работи при извършване на
неговата основна дейност - кредитиране. Затова и в чл. 18 от гл. четвърта на ЗПК е
предвидено, че когато въз основа на извършена проверка в ЦКР или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите,
кредиторът откаже да предостави кредит, той е длъжен да уведоми незабавно и
безвъзмездно потребителя за резултата от извършената проверка и за консултираната база
данни. В тази връзка и по аргумент за по-силното основание, няма да има основание и при
положителен отговор по молбата за отпускане на кредит да се събира някаква такса от
потребителя, чиято кредитоспособност е била оценена положително от кредитора,
независимо от това дали искането е било разгледано в обичайните за кредитора срокове или
пък е разгледано приоритетно /бързо/. Следва да се има предвид и това, че бързото
разглеждане на едно искане за кредит е в интерес както на самия кредитополучател, но така
също е в интерес и на самия кредитор, който по този начин ускорява и увеличава оборота на
своята основна търговска дейност по отпускане на кредити, така че не се касае за някаква
25
допълнителна услуга оказвана на кредитоискателя, която поради това да следва да се таксува
допълнително, а до дейност която е във взаимен интерес. Това означава, че за дейността на
кредитора по оценка на риска /или оценка на кредитоспособността на потребителя / не се
дължи никаква отделна такса или комисиона от потребителя на кредитора и това е така,
защото се касае за част от същинската дейност на кредитора по отпускане на кредита, при
която е обичайно да се извършва проверка и оценка на риска за всеки евентуален
кредитополучател, а не се касае за осигуряване на някаква допълнителна услуга, излизаща
извън предмета на дейност на кредитора, независимо от бързината на извършването й.
Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се подкрепя и от това, че липсва
предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове
начисляването на претендираната от него такса - не е ясно каква е разликата между
експресното и обичайното преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура
освен тази, която е наречена от кредитора "експресно разглеждане на документи". Отделно
от това уговореният размер на тази такса /44,97 лв. / представлява 1/4 от размера на самия
кредит /200, 00 лв. /, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този
необосновано висок размер, което е допълнително основание да се приеме, че по същество
тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерии
за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. Включена по този начин в
договора, тази такса по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца -
заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца,
но в случая съдът намира, че клаузата за такса за експресно разглеждане от договора
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима
от потребителя, т. е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2 на Директива 2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност
на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини,
допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III г. о. /.Ето защо, въпреки че формално
в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданите суми по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2, те не могат да изпълнят
отредената им функция- да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да
се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му.
На основание изложеното съдът приема, че заемодателят по договора за кредит не е
посочил действителния ГПР по договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер
на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще
стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната
норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР.
Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора; налице е невярна информация относно общите
разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по- специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
26
подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК недействителност на
договора в неговата цялост. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от
25.09.2020 г. на ОС - П... по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 07.07.2020 г. на ОС -
П.... по в. гр. д. № 880/2020 г. и др. / ГПР не се уговаря между страните. Той представлява
стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която
превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението
по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
недействителността на Договор за паричен заем Standart 30 № 5958161 от 06.09.2023 година,
сключен между ищеца и ответника "ВИВА КРЕДИТ“ АД е основателен и следва да бъде
уважен.
По предявените евентуални искове следва да се посочи, че доколкото бе признато, че
процесният договор за потребителски кредит е изцяло нищожен, то не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявените евентуални искове, с които
се претендира да бъде прогласена недействителността на клаузите за такса за разглеждане на
кредита и неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването на
договор за кредит, наличието на основания за нищожност, плащане на процесната сума.
В тежест на ответника е да докаже, че процесната сума е платена на годно правно
основание.
27
Видно от представената от ответника Справка, погасителен план по договор за
паричен заем № 5958161/06.09.2023 година на Б. Е. Ц. е, че Б. Ц. е извършвал плащания по
договора за кредит, както следва: 10,00 лева – такса за събиране на просрочени вземания;
200, 00 лева – главница; 13,60 лева – лихва, 30, 00 лева – неустойка, 44,97 лева – такса за
експресно разглеждане, или общо платена сума 88,57 лева. Към 02.08.2024 година
задълженията по договора за заем възлизат на сума в размер на 0,00 лева.
По делото е представено от страна на ответника и преводно нареждане с дата
29.08.2024 година, от което се установява, че в хода на процеса „Вива Кредит“ АД е превел
по сметка на адвокат Д. М., в качеството на процесуален представител на ищеца Е.... Ц.
сумата от 74,97 лева, с основание за плащане – платена сума по дог. 5958161 претендирана
по грд № 1895/2024г.
С оглед установената по-горе в мотивите недействителност на договора за кредит,
заплащането на посочените такси и неустойки се явява лишено изначално от основание.
Доколкото сумите за тях са постъпили в патримониума на кредитора-ответник като
плащане по нищожен договор за кредит, то именно той дължи връщането им като
недължимо получени на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Действително се установи, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер общо
на 84,97 лева, от които 10, 00 лева – такса за събиране на просрочени вземания; 30, 00 лева –
неустойка и 44,97 лева – такса за експресно разглеждане, но едновременно с това по делото
са представени доказателства, че в хода му ответникът е възстановил на ищеца сумата в
размер на 74,97 лева. Предвид изложеното искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява частично
основателен, с оглед извършеното частично плащане на претендираната от ищеца сума и
като такъв следва да бъде уважен за сумата от 10,00 лева, като за разликата над уважения
размер от 10,00 лева до предявения такъв от 84,97 лева, искът следва да бъде отхвърлен,
поради плащане в хода на процеса.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените по делото разноски.
Видно от данните по делото ищеца е сторил разноски в размер на 100, 00 лв. внесена
държавна такса /л. 15/. Независимо от частичното отхвърляне на осъдителния иск, съдът
намира, че и за него се дължи пълната държавна такса, доколкото частичното отхвърляне е
единствено, поради плащане в хода на процеса, като за тази сума ответникът е дал повод за
завеждане на иска. В случаите, когато паричните задължения са погасени чрез доброволно
плащане след образуване на исковото производство, на кредитора -ищец се дължат
сторените в това производство разноски-заплатени ДТ. Отговорността на ответник за
разноските следва да бъде ангажирана, тъй като с поведението си е дал повод за завеждане
на исковото производство независимо, че искът се отхвърля, тъй като същият се отхвърля
/частично/, поради плащане на исковата сума в хода на процеса, поради което не може да се
ползва от разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Направено е и искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на
процесуалния представител на ищеца - адв. Д. М. да се присъди възнаграждение за
осъществената правна услуга.
Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адвокат Д.
М. е предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
/изрично вписано в договора/. Видно още от представените по делото доказателства, че
адвокат М. е регистриран по ДДС. В тази връзка съдът намира, че следва да бъде присъдено
възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ.
По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза
28
на адвокат М. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият
състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на
адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските
възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.
Настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален
интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и
фактическа сложност на делото, обстоятелството, че исковете срещу ответника произтичат
от едно правоотношение, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой
еднотипни дела /включително от настоящия ищец в РС-Благоевград/, по които има
формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно
критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 200,00 лв. с включен ДДС общо
по двата иска.
Ищецът претендира отделно възнаграждение и по втория предявен иск по чл.55, ал.1
от ЗЗД. Според съда неприложима за процесния случай е разпоредбата на чл.2, ал.5 от
Наредба №1/2004г., съгласно която адвокатските възнаграждения за осъществяване на
процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки
иск, съобразно вида и броя на предявените искове. При приложение на посочената
разпоредба и присъждане на две възнаграждения за двата кумулативно предявени иска би се
стигнало до злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите,
залегнали в чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За
да отговаря на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и
сложността на извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност
на делото. В случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи
юридически факт - договор за предоставяне на кредит, като осъдителната претенция е
следствие на нищожността на клаузата от договора, предмет на първия иск. Разпоредбата на
чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от
различни договори, какъвто настоящият случай не е. /В същата насока и Определение №
29
721/26.06.2024 г.по в.ч.гр.д. № 640/2024 г. по описа на ОС-Б.....
Възнаграждението в размер на 200, 00 лв. се присъжда с включен ДДС. В практиката
на ВКС, обективирана в определение по ч. т. д. № 2725/2019 г., определение по ч. т. д. №
141/2019 г., определение по ч. т. д. № 2559/2016 г., Определение № 2600/19.09.2023 г. по гр.д.
№ 20228002104236 по описа за 2022 година на ВКС, Определение № 50017/26.02.2024 г. по
т.д. № 1873/2023г. по описа на ВКС, Определение № 303/13.02.2024 г. по т.д. № 2204/2022 г.
по описа на ВКС и редица други се приема, че с присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е
обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС; съответно предоставянето на
безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява
безвъзмездна услуга по см. на ЗДДС; поради което при присъждане на възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да включва ДДС.
С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Вива
Кредит" АД, следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, с адрес гр.С...... представлявано от Д. М. М.
сумата от 200, 00 лв. /двеста лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение за
адвокат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26 ал.1, предл.1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за паричен заем Standart 30 №
5958161, сключен на 06.09.2023 година между Б. Е. Ц., с ЕГН **********, с адрес гр. Б.......
и „ВИВА КРЕДИТ” ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С......,
представлявано от С.....П.... П...
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „ВИВА КРЕДИТ” ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С.......представлявано от С..... П....П...
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Е. Ц., с ЕГН **********, с адрес гр. Б...... чрез пълномощника си,
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", с адрес на упражняване на дейността: гр. С........
представлявано от Д. М. М. - управител, сумата от 10,00 лв. /десет лева/, представляваща
недължимо платена при изначална липса на правно основание по Договор за паричен заем
Standart 30 № 5958161, сключен на 06.09.2023 година между Б. Е. Ц., с ЕГН **********, с
адрес гр. Б. и „ВИВА КРЕДИТ” ООД, с ЕИК: *********, ВЕДНО със законната лихва върху
сумата от 10,00 лв., считано от датата на депозиране на настоящата искова молба -
11.07.2024 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска над уважения размер от
10,00 лева до предявения такъв от 84,97 лева, поради плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ” ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С......, представлявано от С.... П... П.... ДА ЗАПЛАТИ на Б. Е. Ц., с ЕГН
**********, с адрес гр. Б...... чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.", с адрес на упражняване на дейността: гр. С........представлявано от Д. М. М. - управител
сумата от 100, 00 лв. /сто лева/, представляваща сторени по делото разноски за платена
държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „ВИВА КРЕДИТ”
ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С........ представлявано от
С.....П...... П.......ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *********, с адрес гр.С......представлявано от Д. М. М. сумата от
200, 00 лв. /двеста лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение за адвокат.
30
На основание чл. 127, ал. 4 ГПК посочва банкова сметка на ищеца, по която може да
бъде заплатена присъдената сума - IBAN ......
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Благоевградския окръжен съд чрез Районен съд Б.........
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
31