РЕШЕНИЕ
№ 710
гр. гр. Хасково, 16.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20235640100156 по описа за 2023 година
Предявен е от К. Х. П. с ЕГН:********** от **************, със
съдебен адрес *************, адв.Д. В. М., против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Хасково,
ул.“Лозарска“ №12, представляван от управителя Владислав Михайлов
Инджов, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл.
146, ал. 1 от ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за паричен
заем №459194 от 06.10.2022г., сключен с ответното дружество. Съгласно този
договор ищцата трябвало да върне сумата по кредита от 330,62лв., при
получена сума от 300лв., при ГПР 48,940%, месечен лихвен процент 3,330% и
срок на кредита от 5 вноски.
Според ищцовата страна, уговорената клауза в чл.8 от договора за заем
била нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от
ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.чл.21 ал.1 от ЗПК.
Твърди се, че поради накърняване на принципа на „добри нрави“ по
смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД се достига до значителна нееквевалентност
на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора.
Клаузата за неустойка в чл.8 от договора за паричен заем била нищожна
като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143
т.19 от ЗПП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на
159,38лв. била в размер на почти равен на получената сума на отпуснатия
1
кредит. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и
справедливост.
С процесната клауза се уговаряло още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл неустойката по
съществото си била добавък към възнаградителната лихва и представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора.
Наред с това клаузата на чл.8 от договора за паричен заем,
предвиждаща заплащането на неустойка била нищожна на основание чл.146
ал.1 от ЗЗП, вр.чл.24 от ЗПК.
Твърди се също така, че клаузата на чл.8 от договора за заем не била
уговорена индивидуално, поради което също се явявала неравноправна и от
там нищожна. Клаузата била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП,
съгласно която разпоредба неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Тази клауза от договора за
кредит не се явявала индивидуално уговорена, тъй като била част от
стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност на влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да
се приеме, че клаузата на чл.8 от договора за заем е нищожна на основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП, както и поради нарушение
на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.чл.21 ал.1 от ЗПК. Претендира присъждане на
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва изцяло предявения иск и излага подробни
съображения в този смисъл. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищцата К. Х. П. /кредитополучател/ и
ответника „Креди Йес” ООД /кредитодател/ е сключен описания договор,
тоест че между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения.
По силата на Договор за паричен заем № 459194 към искане №459194,
сключен между страните на 06.10.2022г., ищцата получила сумата от 300
лева, при ГПР 48.940%, лихвен процент 3.330% на месец и срок на кредита - 5
месеца. Видно от представения РКО на датата, на която е сключен договора
за заем между страните, на ищцата е изплатена сумата от 300лв. Представени
са също така общите условия на ответното дружество, които са в сила от
27.04.2022г., подписани на всяка страница от заемателя по договора.
Приложена е също така подадената от ищцата молба за заем от 05.10.2022г.
2
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с
чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан
по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба
се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна
клауза в чл.8, е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При
тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености
на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката
обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно
връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а
акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от
изпълнението на главното, като размерът й надхвърля значително отпусната
сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за
сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна
евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са
съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно
лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да
оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна
информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението
му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
3
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се
отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение.
Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
– аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно
4
с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на
такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от
неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на
потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните
неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски
кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били
изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално,
тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху
съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били
изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза
е нищожна. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния
договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите в
допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1,
т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за неустойка не е
включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложените съображения, предявения иск за прогласяване
нищожност на клаузата, предвидена в чл.8 в Договор за паричен заем
№459194, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 159.38 лева, на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение
на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК, се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да се
присъдят такива в размер на 50 лева за държавна такса. Тук следва да се
5
посочи, че отговорността за разноските е обусловена от защитата на
материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция
от изхода на спора относно предмета на делото - спорното материално право.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип
само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал
повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая първата
установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест
на ищеца, така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото
чрез установяване на задължение за заплащане на неустойка в процесния
договор за паричен заем, ответникът със своето извънпроцесуално поведение
е претендирал сумата, дължима на основание посочената клауза, като до
постановяване на съдебно решение за прогласяване на недействителността на
клаузите, пораждащи тези задължения, възникналите на това основание
парични притезания остават дължими, ведно с всички законни последици. В
този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд - така Определение
№ 420 от 16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. и
Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о,
с която се приема, че когато обаче сезирането на съда е условие за
упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е
достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото
липсва първата предпоставка на чл. 78 ал. 2 ГПК. Следователно и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени
сторените от последната разноски в размер на сумата от 50 лева за заплатена
държавна такса. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищцата адв. Д. В. М. сумата от 400 лева,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2 ал.2 и ал.5 ЗАдв., вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, предвидена в чл.8 от Договор за
паричен заем №459194, сключен на 06.10.2022г. между К. Х. П. с
ЕГН:********** от **************, и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12,
представляван от управителя Владислав Михайлов Инджов, на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19,
ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12, представляван от управителя
Владислав Михайлов Инджов, да заплати на К. Х. П. с ЕГН:********** от
**************, направените по делото разноски за държавна такса в размер
6
на 50лв.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12, представляван от управителя
Владислав Михайлов Инджов, да заплати на адв. Д. В. М. с ЕГН:**********,
адрес на кантората - ************, адвокатско възнаграждение по делото,
на основание чл.38 от ЗА, в размер на 400 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
7