Решение по дело №5077/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....................

град София, ………..2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

               ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                           СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

с участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 5077 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 458563/26.07.2018г., постановено по гр. д. № 62536/2017г., Софийски районен съд е уважил частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Н.К., както следва: до размер на сумата от 313,22лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.05.2014г. до м.04.2016г.; до размер на сумата от 11,82лв., представляваща главница за дялово разпределение; до размер на сумата от 22лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия; и до размер на сумата от 2,20лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, като е отхвърлил исковете за разликата над 313,22лв. до пълния предявен размер от 916,11лв. – главница за топлинна енергия; за разликата над 11,82лв. до пълния предявен размер от 23,63лв. – главница за дялово разпределение; за разликата над 22лв. до пълния предявен размер от 61,31лв. – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия; и за разликата над 2,20лв. до пълния предявен размер от 4,40лв. – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.06.2017г. по ч. гр. д. № 36465/2017г. по описа на СРС.

По делото са постъпили въззивни жалби и от двете страни по спора, като всяка обжалва решението в неблагоприятната за нея част.

Ищецът поддържа, че районният съд не е обсъдил заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което посочва реално дължимата сума за процесния период. Твърди се, че вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза е посочило само задълженията за периода 01.05.2014г.-30.04.2016г., но не и тези по изравнителна сметка, отразена в обща фактура с № 00056015652/31.07.2014г. за отоплителен сезон 01.05.2013г.-30.04.2014г., докато вещото лице по ССчЕ е съобразило всички процесни задължения и изразвнителни сметки, касаещи претенциите на дружеството. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част, уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

Насрещната страна е депозирала отговор, с който оспорва въззивната жалба. Поддържа се, че предявените претенции са недоказани. Твърди се, че неправилно са определени технологичните загуби в аботната станция, неправилен е отчетът на водомерите за топла вода, не са спазени нормативните изисквания по чл. 155, ал. 2 ЗЕ. Моли се за потвърждаване на решението в тази част.

В депозираната от ответника въззивна жалба се излагат съображения за неправилност на решението в уважителната част. Поддържат се релевираните доводи за нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК поради противоречие със закона, с правото на ЕС и с добрите нрави. Твърди се, че между страните не е установено наличието на валидно договорно правоотношение. Оспорва се методът, както и констатациите на изготвените по делото експертизи, като се възразява срещу начина на определяне на количеството доставена до имота топлинна енергия. Изтъква се, че неправилно топлоенергията за БГВ е изчислявана на база един обитател при положение, че в имота е имало монтиран годен водомер. Сочи се, че от представените от ответника данни може да се установи количеството потребена енергия за затопляне на водата, което възлизало на 78,72 куб. метра за периода м.05.2014г.-м.04.2016г. Неправилно били определени и технологичните разходи в абонатната станция. Поддържа се, че районният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 86 ЗЗД и практиката на ВАС по отношение на претендираната лихва за забава. Излагат се разнообразни аргументи по отношение цялостната нормативно уредба, уреждаща доставката на топлинна енергия, и съответствието й с правото на ЕС. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част.

Ищцовото дружество не е подало отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Неоснователни са наведените от жалбоподателя доводи за нищожност на издадената по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение. Заповедта за изпълнение е издадена в изискуемата от закона писмена форма от надлежен орган и притежава необходимото нормативно установено съдържание.

Неоснователен е релевираният от ответника довод, че в нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд не е съставил писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Съгласно формираната трайна съдебна практика, съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед (определение № 300 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 3842/2017 г. на ВКС, ГК, ІV ГО). Също така, без значение за валидността на заповедта за изпълнение е дали в същата претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При евентуалното наличие на такова несъответствие страната може да релевира доводи за това в хода на исковия процес. Същото обаче няма отношение към валидността на съдебния акт.

Производството по чл. 410 ГПК не засяга неблагоприятно, в нарушение на Конституцията и правото на ЕС, правата на гражданите, тъй като за да влезе в сила заповедта за изпълнение и въз основа на нея да бъде издаден изпълнителен лист, е необходимо длъжникът да не възрази срещу нея в установения срок. Възражението по чл. 414 ГПК е бланкетно, без да е необходимо да се излагат каквито и да било съображения за неоснователност на претендираните със заявлението вземания. Подаването на възражението в срок възпрепятства влизането в сила на заповедта за изпълнение и заповедното производство прераства (в случай че заявителят предяви иск) в състезателно, исково производство, в което страните са напълно равнопоставени. Целта на заповедното производство е по един улеснен и бърз начин кредиторът да се  снабди с изпълнително основание, когато вземането му не се оспорва, но не се и изпълнява. След като вземането е оспорено от страна на длъжника, заявителят следва да установи съществуването му в хода на исковия процес и едва при уважаване на предявената претенция същият би се снабдил с изпълнителен лист за принудителното му събиране. Поради това наведените от ответника доводи в тази насока са несъстоятелни.

Настоящата инстанция намира обжалваното решение и за правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му. Независимо от това, с оглед релевираните оплаквания във въззивните жалби, следва да се добави следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г., ОСГК на ВКС, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Писмената форма на договора не е за действителност, а за доказване.

От представения по делото нотариален акт за дарение се установява, че ответникът К.К. е собственик на ½ идеална част от процесния имот, представляващ апартамент № 13, находящ се в гр. София, ул. „*******. От представената молба – декларация /л. 21/ е видно, че същият е поискал да му бъде открита партида за имота, като е посочил начин на заплащане на потребената топла вода по брой ползватели. В изявленията си пред съда ответникът също признава, че ползва топла вода в имота, чието количество за периода 05.2014г.-04.2016г. възлизало на 78,72 куб. м.

При съвкупната преценка на тези доказателства, съдът приема, че по делото безспорно е доказано наличието на продажбено правоотношение между страните по спора, по силата на което ищецът доставя топлинна енергия за затопляне на водата до процесния имот, а ответникът дължи заплащането на цената на потребеното количество. Тъй като пред въззивната инстанция няма наведени възражения относно изводите на първоинстанционния съд, че ответникът отговаря само за ½ част от задълженията, съответстваща на собствеността му върху процесния имот, настоящият състав е обвързан от тази констатация и не разполага с възможността да я подлага на последваща преценка. Ето защо ответникът е пасивно материалноправно легитимиран да отговоря за заплащането на ½ от установените по делото парични задължения.

От приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че за периода 05.2014г.-04.2016г. сградата, в която се намира процесното жилище, не ползва топлинна енергия за отопление, а само за битово горещо водоснабдяване /БГВ/. Констатирано е, че съгласно главните отчети и изравнителните сметки ответникът заплаща топлинна енергия за БГВ на брой лица с разходна норма 140л/денонощие за 1 брой потребител, поради липсата на узаконен водомер за топла вода. Вещото лице е посочило, че технологичните разходи са извадени от общото количество топлоенергия, влязло в абонатната станция, и са за сметка на топлофикационното дружество, като за разпределение между абонатите е дадено само „чистото количество” топлинна енергия. Установил е, че монтираното в абонатната станция средство за търговско измерване – топломер, съостветства на одобрения тип. Заключил е, че потребеното количество топлина енергия за имота за подгряване на водата за периода 05.2014г.-04.2016г. възлиза на сумата от 626,43лв.

Съдът кредитира изцяло заключението по СТЕ, тъй като е изготвено от експерт в областта на топлотехниката, отговорило е на поставените задачи, обективно е и обосновано. Същото съответства и на направеното признание от страна на ответника, че е ползвал топлоенергия за подгряване на водата в имота, като по отношение на количеството и неговата парична равностойност съдът се съобразява с експертното заключение, което посочва, че сумите са изчислени в съответствие със заложените изисквания в Наредба № 16-334/06.04.2007г. От установената сума от 626,43лв. ответникът дължи ½ част, която съотвества на собствеността му в имота. Следователно същият дължи заплащане на топлинна енергия за подгряване на вода в имота за периода 05.2014г.-04.2016г. в размер на 313,22лв., както е приел и районният съд.

Неоснователни са възраженията на ищеца – въззивник, че експертното заключение по СТЕ било непълно, тъй като вещото лице е пропуснало да се произнесе по отношение на задълженията по изравнителна сметка, отразени в обща фактура от 31.07.2014г. Експертът се е произнесъл по въпросите така както са формулирани в исковата молба, включително по отношение на периода, като представител на дружеството не е оспорил експертизата при приемането й в открито съдебно заседание.

Съдът намира за неоснователен и довода на ответника за нищожност на претендираната лихва за забава, тъй като била начислена върху прогнозни сметки в нарушение на императивни норми и в противоречие с практиката на ВАС. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ, в сила от 2014г. и приложими в отношенията между страните, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно, мораторна ливха се дължи не върху задълженията, определени по прогнозна стойност, а върху тези, отразени в изравнителната сметка, която е резултат от отчитане на уредите при осигурен достъп. От  приетата ССчЕ се установява, че претендираната от ищеца лихва за забава е начислена в съответствие с това правило. Вещото лице е заключило, че за сторнираните суми с кредитни известия (прогнозни месечни суми по фактури за периода 05.2014г.-04.2016г.) няма начислена лихва за забава. За сумата по обща фактура от 30.09.2015г. лихвата за забава е изчислена за периода от падежа на фактурата – 14.11.2014г. до 11.05.2017г., а за сумата по обща фактура от 31.08.2016г. лихвата за забава е за периода от падежа на фактурата – 15.10.2016г. до 11.05.2017г. Доколкото няма наведени оплаквания досежно приетия от районния съд размер на задължението за заплащане на мораторна лихва върху главните вземания за периода, въззивната инстанция не разполага с възможността да го ревизира – чл. 269 ГПК.

Други релевантни оплаквания във въззивните жалби не са направени.

По изложените съображения, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното производство, с оглед неоснователността и на двете въззивни жалби, всяка страна следва да понесе сторените от нея разноски.

Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.

При тези мотиви, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 458563/26.07.2018г., постановено по гр. д. № 62536/2017г. по описа на Софийски районен съд, 42-ри състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.