РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 04.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Кристина Първанова,

като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 1105 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на С.Г.Ф. – П. и Б.Ц.П. срещу Решение от 27.07.2017 г. по гр. дело № 45653/2015 г. на Софийския районен съд, 32. състав, в частта, с която е признато по отношение на въззивниците, че същите дължат на „П.и.б.“ АД („ПИБ“ АД) сумите от 3 720, 97 лева – главница по договор за потребителски кредит на физически лица № 311-550/24.10.2007 г., ведно със законната лихва за забава за плащане на тази сума за периода от 11.07.2014 г. до изплащане на вземането;
1 067, 29 лева – договорна лихва по посочения по-горе договор за периода от 24.05.2010 г., 1 473, 19 лева – обезщетение за забава за периода от 24.10.2010 г. до 10.07.2014 г., и  100 лева – разноски за периода 2009 – 2012 г. – вземания, предмет на заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 38542/2014 г., като с решението са присъдени и разноски в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, както и за неговата неправилност поради необоснованост, допуснати съществени процесуални нарушения относно участието на страните в процеса и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че за последното насрочено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание представителят на въззивниците не могъл да се яви поради получен в предходния ден спазматичен пристъп, което възпрепятствало и уведомяването на въззивниците. Поради това се твърди, че съдът не следвало да гледа делото в това заседание поради пречка за страната и представителя ѝ да участват в него. Сочи се, че неучастието на представителя на въззивниците П. в заседанието го възпрепятствало да оспори заключението на експертизата по делото, във връзка с което са били изложени писмени възражения. Излагат се доводи, че експертизата не била установила начина на усвояване на кредита, датите на счетоводните операции, наличието на погасителен план и документи за начина на начисляване на лихви.Излагат се доводи, че по делото не били установени падежните дати на всяка анюитетна вноска, като се сочи, че не бил представен подписан от страните погасителен план, поради което не можело да се установи разсрочено плащане между страните и в какъв размер е то. Отделно от това се сочи, че не бил установен размерът на договорните лихви по кредита, начина на начисляването им и падежът на същите. Твърди се, че в решението си съдът бил приел падеж на договорните лихви, който е различен от този в исковата молба. Поради това съдебното решение било недопустимо в частта за договорните лихви, като произнесено отвъд искането на ищеца (свръх петитум). Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е немотивирано относно размера на  лихвата и дали същата съответства на претендираното в исковата молба. Твърди се, че не било ясно откога е начислявана договорната лихва – от датата на отпускане на кредита или само за претендирания в исковата молба период от 24.10.2010 г. до 24.10.2013 г. Сочи се, че съдът не бил изчислил размера на погасените по давност лихви от 24.10.2010 г. до 10.07.2011 г. Твърди се, че е начислена лихва върху лихва, доколкото върху размера на неплатените договорни лихви е начислявана „наказателна лихва“. Излагат се доводи, че вещото лице не било работило с първични счетоводни документи, поради което заключението му не следвало да се кредитира. Излагат се твърдения, че кредитът бил обявен за просрочен още през 2009 г. и задължението било погасено по давност по тази причина. Сочи се също, че по отношение на договорните лихви и претенцията за неустойки не е приложен правилно 3-годишния давностен срок. Твърди се, че не ставало ясно по кои сметки е воден кредита, като е налице несъответствие в счетоводството на банката. Направено е искане за изслушване на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу въззивниците искове в цялост.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „П.и.б.“ АД, в който се поддържа неоснователност на жалбата и правилност на първоинстанционното решение. Излагат се доводи, че по делото въззивниците са били защитавани, като невъзможността на процесуалния им представител да се яви в последното заседание по делото не ги препятствала да се защитят лично, поради което и правилно съдебното заседание не било отложено. Излагат се доводи, че начинът на погасяване на кредита бил установен в договора между страните, като приложението към него било само за уточнение на конкретните падежи и удобство. Неподписването на същото не водело до неяснота на начина, по който задължението следвало да се погаси. Излагат се доводи, че дори и да не бъде прието, че представеният погасителен план обвързва страните, падежът на всички изискуеми се вземания по кредита бил настъпил и можело да се изчисли. Излагат се доводи, че кредитът бил с фиксиран лихвен процент от 11, 95 на сто, а при просрочие върху неплатените вноски се дължала на основание чл. 6.2. от договора допълнителна лихва в размер на 10 на сто върху просрочените вноски. Излагат се доводи, че сметката, от която бил усвояван кредитът била посочена още в заповедното производство с извлечението от банкови сметки, въз основа на което е образувано последното.

В съдебното заседание по делото е допусната експертиза от въззивния съд, която да отговори на въпросите, поставени във въззивната жалба. Представителите на страните не са направили възражения срещу експертизата. Представителят на въззивниците П. уточнява, че оспорва цялата лихва по кредита като погасена по давност. Страните поддържат доводите си от жалбата и отговора, въззивниците П. – че не е доказан падеж на вноските и начина на погасяване на кредита, а въззиваемата страна поддържа неоснователност на жалбата. В писмените си бележки въззиваемото дружество развива доводите си за установяване на погасителния план в самия договор за кредит, като се цитират и клаузите относно размера на лихвата, неустойките за забава и годишните такси по кредита. Развити са и доводи, че първоинстанционният съд правилно е отчел давностните срокове по делото, като е приел, че лихвите и неустоечните задължения се погасяват с 3-годишна давност, а главницата – с 5-годишна. В писмените си бележки въззивниците П. поддържат тезата си, че липсата на приложение № 1 към договора за кредит прави задължението недоказано. Освен това се излагат подробни доводи относно това, че липсата на това приложение правела невъзможно установяването на това каква част от вноските по кредита била за главници и каква – за лихви, поради което не можел да се определи и давностния срок за всяко от задълженията. Твърди се още, че липсата на първични счетоводни документи била пречка да се установи размера на вноските, начинът на погасяването им и изискуемостта на задълженията. Това означавало, че счетоводството на банката е нередовно водено и поради това не следвало да може счетоводните документи да ѝ се противопоставят. Твърди се, че банката била обявила целия кредит за предсрочно изискуем през 2009 г., като според въззивниците индиция за това било начисляването на „наказателна лихва“ за забава, което според чл. 16 от договора за кредит ставало след обявяване на предсрочната му изискуемост.

Първоинстанционният съд е приел, че по делото е представен договор за кредит, сключен между въззивниците П. и „МКБ Ю.“ АД (праводател на въззиваемото дружество – „ПИБ“ АД) № 311-550/24.10.2007 г., като договорът бил сключен за предоставяне на сумата от 6 000 лева и при следните параметри на издължаване: фиксирана възнаградителна лихва от 11,95 % годишно, 72 равни месечни вноски за погасяване на договора (чл. 11 от същия), краен срок за погасяване – 30.10.2013 г. Съдът е констатирал, че съгласно чл. 6.2. от договора за кредит при забавяне на плащане по договора върху забавената част се начислявала наказателна лихва, която представлявала договорната лихва по кредита с надбавка от 10 процентни пункта. Първоинстанционният съд е приел, че кредитът е бил усвоен на 24.10.2007 г., като това се установявало от изслушаната по делото съдебносчетоводна експертиза, а индивидуалните падежни дати били посочени в погасителен план – Приложение № 1 към договора. Съдът е приел, че представеното по делото приложение е действително онова, което страните са имали предвид по договора за кредит, тъй като макар и неподписано, същото съответствало напълно на изразената в договора воля на страните за начина на погасяване, като приложението единствено конкретизирало цифровото изражение на дължимите се вноски. Съдът е приел, че кредитът е бил погасяван до 08.07.2010 г., както това е признато в исковата молба от „ПИБ“ АД, и дължимите се суми са установените от изслушаната по делото съдебносчетоводна експертиза, а именно: 3 720, 97 лева – непогасена главница към 24.10.2013 г.; 1 067, 32 лева – просрочена договорна лихва към 24.10.2013 г., и 1 928,3 43 лева – „наказателна лихва“ към 10.07.2014 г., както и 250 лева – неплатени годишни такси управление. Съдът е приел, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем, тъй като по делото не са представени никакви доказателства в посочения смисъл, а издаване на заповед за изпълнение е било поискано след падежа на последната вноска по кредита от 24.10.2013 г. – на 11.07.2014 г. Съдът е приел за основателно възражението на въззивниците П. за изтекла погасителна давност, като е приел, че вземанията за договорна лихва и т.нар. „наказателна лихва“, която всъщност представлява неустойка за забава, са погасени за периода преди 3-тата година преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по делото – 11.07.2014 г., т.е. погасени по давност са лихвите и неустойките, начислени преди 10.07.2011 г. Така за непогасени по давност са приети следните суми – 3 720, 97 лева – неизплатена главница по договора; 1 067, 32 лева – договорна възнаградителна лихва, 200 лева – такси за управление по кредита по години, и 1 860, 68 лева – „наказателна лихва“, представляваща неустойка за забава. По отношение на последната сума съдът е приел, че размерът на тази неустойка противоречи на императивната разпоредба на чл. 19 ЗПК (отм.), според което максималното обезщетение, на което кредиторът има право при забава за плащане от страна на потребителя е размерът на законната лихва за забава, като е намалил размера на дължимата се сума по реда на чл. 162 ГПК до
1 473, 19 лева. Така е определен и размерът на дълга.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба твърдения, че първоинстанционния съд се бил произнесъл отвъд искането за период на законната лихва и „наказателната лихва“ в исковата молба. На страница 4 от исковата молба (лист 3 от първоинстанционното дело) изрично е посочена претенция за признаване за установено, че се дължи законна лихва за периода от 24.05.2010 г. до 24.10.2013 г., и „наказателна лихва“ за периода от 24.10.2010 г. до 10.07.2014 г. В диспозитива на първоинстанционното решение са посочени дати на уважената претенция за законна лихва от 24.05.2010 г. до 24.10.2013 г., и обезщетение за забава за периода от 24.10.2010 г. до 10.07.2014 г. налице е пълно съвпадение на исковия период и този, за който съдът се е произнесъл. Обстоятелството, че претенцията за описаното в исковата молба като „наказателна лихва“ вземане, е наречено „обезщетение за забава“ не води до извод за произнасяне по непредявен иск – първоинстанционният съд в съответствие с правните си изводи, дадени в мотивната част на решението последователно е посочил, че не съществува „наказателна лихва“, а друг вид неустоечно мораторно задължение, което съдът в диспозитива на решението си описва именно така – „обезщетение за забава“. Различното описание на вземането не може да доведе до извод за произнасяне по непредявен иск.

Същото важи и по отношение на изложеното във въззивната жалба, че исковете били уважени в по-малък размер от предявения. Искането на ищеца за защита съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК определя рамката на спора между страните, т.е. максималния размер, до който съдът може да уважи иска. Ако претенцията е частично основателна обаче, тя може да се уважи в по-малък размер (както е направил първоинстанционният съд), или само за част от предявения период. Недопустимо е съдебното решение единствено ако съдът е признал за дължим се по-голям размер на вземането от претендирания с исковата молба, или за по-дълъг период. В случая не се установява първоинстанционният съд да е излязъл извън очертаните в исковата молба рамки – напротив той е преценил, че искът е частично основателен в тези рамки, и го е отхвърлил в останалата част, отново без да отива отвъд заявеното от ищеца в исковата молба по размер и период вземане.

Следователно оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение във въззивната жалба са неоснователни.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

За да се уважи предявеният от въззиваемото дружество иск е необходимо да се установи, че между страните е бил сключен договор за кредит, че същият е бил усвоен от въззивниците, и да се установи размерът на лихвата и вноските по кредита, както и че същите са падежирали.

Първото оплакване на въззивниците П. е свързано с претенцията им за неяснота на основната престация (главницата) по договора за кредит, което според тях води и до неяснота на начина начисляване на лихви по този договор, тъй като към договора не било приложено описаното в него Приложение № 1, а представеното от въззиваемата страна – „ПИБ“ АД приложение не било подписано. Това оплакване  е неоснователно.

Законът (чл. 430, ал. 3 ТЗ) изисква писмена форма на договорите за банков кредит. До приемането на особената разпоредба на чл. 11, ал. 2 от Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), която се прилага за договори, сключени след последната дата, и която предвижда изискване за подписване на всяка страница от общите условия по договора, се прилагат общите правила относно формата на сделките. Доколкото по настоящото дело се води спор относно договор за кредит, сключен през 2007 г., се прилага общото правило на гражданския закон, че писмената форма се смята спазена, ако договорът съдържа саморъчен подпис на страните под своя основен текст. Такъв подписан и неоспорен екземпляр от договор за кредит № 311-550/24.10.2007 г., сключен между въззивниците П. и „МКБ Ю.“ АД (праводател на въззиваемото дружество – „ПИБ“ АД), е представен на лист 5 – 6 по делото).

За приложенията към договора общите правила на гражданското право не изискват изрично същите да бъдат подписани. Дали представеното от страните приложение съставлява част от договора между тях се преценява по критериите на
чл. 20 ЗЗД за тълкуването на гражданскоправните сделки – всяка клауза на сключения между страните договор се преценява с оглед на останалите му клаузи, за да се установи в пълнота действителната обща воля на страните. Доколкото представеното на лист 41 – 42 приложение № 1 към цитирания договор № 311-550/24.10.2007 г. отговаря на всички условия, посочени в самия договор – 72 погасителни вноски съгласно т. 11 от договора, които включват главница и лихви и са равни и изплащани помесечно, съдът няма основание да приеме, че посоченото приложение не е част от договора между страните. Дори и представеното приложение да не е било подписано от страните, то няма как да промени волята им за начина на изплащане на кредита, описан в т. 11 от същия, във връзка с правилата за олихвяване по т. 6.1. от договора. В този смисъл приложението дава само яснота за конкретните размери на помесечните вноски, които биха могли да бъдат изчислени и без наличието на подобен писмен текст – това е въпрос на математически операции по определяне на т.нар. анюитет – равна вноска за погасяване на лихвоносно задължение за определен период. Изчисляването на вноската се извършва като задължението, усвоено от кредитополучателя (главница по договора за кредит), бъде събрано с общо дължими се размер на лихвите за периода (който е намаляващ във времето, тъй като и размерът на неизплатената част от задължението намалява) и получения сбор се раздели на броя дължими се вноски . Така се получава равна месечна сума за погасяване, която включва увеличаваща се компонента за главница и намаляваща такава за договорна възнаградителна лихва. Доколкото изслушаните по делото три заключения на вещи лица не сочат погрешно изчисление на анюитетните вноски, следва да се приеме, че представеното по делото Приложение № 1 съответства на начина на изплащане на кредита и отговаря на волята на страните, дори и да не представлява подписания от тях хартиен екземпляр. Водещи в това отношение са уговорките в сключения договор, а не математическото им представяне в табличен вид.

Следва да се посочи също така, че между страните не е спорно, че процесният кредит е бил усвоен от въззивниците П., за което е налице признание от тяхна страна с оглед на това, че в отговора на исковата молба (на лист 18 от първоинстанционното дело) е посочено, че въззивниците били получили известие за обявяване на кредита за предсрочно изискуем – т.е. същите заявяват, че са усвоили такъв кредит.

Следователно, щом е налице усвояване на кредита, то се дължи и неговото връщане. Неоснователно е оплакването на въззивниците П., че падежите на вноските по договора за кредит не били установени. Напротив, в т. 11 от договора за кредит (на лист 5 от първоинстанционното дело) изрично се посочва, че падежите на вноските по кредита са месечни, като последната следва да се изплати преди 30.10.2013 г. Следователно по делото е установено, че цялото задължение по кредита е с настъпил падеж. Доколкото т. 11 предвижда месечни падежи, то същите са настъпвали най-късно в края на съответния месец. Действително по делото не са събрани доказателства за датата на усвояване на кредита, съгласно която се определят падежите на вноските по договора между страните. Представеният договор предвижда тази дата да се определи по волята на страните в Приложение № 1 към договора, което не е представено в подписан от страните вариант. Поради това и в частта относно конкретната дата (разбирана като число от месеца), на която вноските са падежирали приложението няма характера на таблица, отразяваща математическия ефект на уговорките в договора, а съдържа воля на страните, за която в договора липсва индиция извън указанието, че се касае за месечен падеж. Отделно от това не могат да се приемат за основателни и аргументите на въззиваемото дружество – „ПИБ“ АД, изложени в отговора на исковата молба, че плащането на повечето вноски на 24-то число от месеца означавало и признание, че това е падежната дата. В т. 13 на договора за кредит, сключен от въззивниците и „МКБ Ю.“ АД изрично е предвидена възможност за предсрочно погасяване на вноски, поради което плащането на определени суми на определена дата (число) от месеца, не може да доведе до извод, че именно това е падежната дата на месечните вноски. Поради това следва да се приеме, че установеният от договора между страните падеж за връщане на кредита, при липса на други данни, е последното число от месеца, за която се дължи съответната месечна вноска.

Различието в падежите обаче няма отношение към направеното по делото възражение за давност, тъй като по делото давността е прекъсната със заявление, подадено на 11-то число от месеца, поради което няма вноска, за която продължителността на давностния срок да обуславя изтичане на давността на дата между спорните дати на падеж (какъвто би бил случаят, ако давността беше прекъсната между 24-то и 31-во число от месеца). По отношение на размера на претенцията същото се отразява дотолкова, доколкото приетия от съда падеж намалява периода на забавата за плащане на всяка вноска със средно шест дена.   Поради това и доколкото установяването на падежната дата и размера на лихвите по договора е било в тежест на банката, съдът следва да намали установения от него размер на лихвите (като цялостно задължение по всяка от претенциите по исковата молба) с лихвата, която ще се дължи върху главницата при съответните установени от съда лихвени проценти за период от шест календарни дена. Съобразно лихвеният процент по договора за периода, за който се претендира законна лихва – 24.05.2010 г. – 24.10.2013 г., разделен на 365 дена годишно, и умножен по претендираната остатъчна главница от 3 720, 98 лева, възнаградителната лихва по договора върху последната сума за шест дена възлиза на 1, 21 лева; лихвата за забава за същия период възлиза на 2, 23 лева, а законната лихва – на 1, 07 лева. Тези суми следва да се извадят от установените като дължими се и неизплатени суми по договора.

По отношение на възражението за това, че задължението било обявено за предсрочно изискуемо през 2009 г., по делото не са представени никакви доказателства за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Въззивниците П. са твърдели наличие на такива доказателства, но не са представили по делото никакви индиции за съществуването им. Изложените от тях съображения за приложение на т. 16 от договора за кредит не сочат на индиция за обявяване на предсрочна изискуемост – съгласно тази точка в случай на установяване на предсрочна изискуемост, кредитът следва да се осчетоводи като просрочен и да се приложат лихви по т. 6.1. от договора. Не са основателни твърденията на въззивниците, че при прилагане на тази клауза (и само в този случай) се начислявала „наказателна“ в увеличен с 10 процентни пункта размер – тази възможност е предвидена в т. 6.2. от договора за всяко забавено плащане, а точката за последиците от предсрочната изискуемост – т. 16, не препраща към т. 6.2. Следователно възраженията за приложение на т. 16 от договора са резултат от неправилно тълкуване на клаузите му и не съответстват на събраните по делото доказателства.

По отношение на дадените от първоинстанционния съд указания по чл. 190 ГПК в определението му от 28.10.2016 г. за насрочване на първоинстанционното дело в първо открито заседание (на лист 21 от делото), действително съдът е допуснал процесуално нарушение. Това е така, доколкото по делото не са съществували никакви индиции, че е налице твърдяното от въззивниците П. в отговора на исковата им молба, че е налице писмо, с което кредитът да е обявен за предсрочно изискуем. При това положение е било основателно възражението на представителя на въззиваемото дружество „ПИБ“ АД, направено в съдебното заседание от 24.02.2017 г. (на лист 51 от първоинстанционното дело), че дружеството не може да бъде задължено да предостави документ, с който не разполага. Първоинстанционният съд е следвало при това положение да отмени поради грешка по реда на чл. 253 ГПК определението си, с което е допуснал събирането на твърдяната покана за доброволно изпълнение, но не го е направил. Въпреки това допуснатото нарушение не е съществено, тъй като с решението си съдът е приел, че не са налице доказателства, че кредитът е бил обявяван за предсрочно изискуем. Доколкото този краен извод на съда съответства на установеното по делото, следва да се приеме, че в тази си част мотивите на първоинстанционното решение са правилни.

По възражението за липса на представени по делото първични счетоводни документи, настоящият съдебен състав намира, че същото е неоснователно. Представителят на въззивниците П. неколкократно и пространно излага тезата си, че по делото следвало да се представят на хартия първични счетоводни документи, въз основа на които банката била извършвала счетоводни операции по договора за кредит между страните. Съгласно действалия в процесния период (2007 – 2014 г.) чл. 6, ал. 1 от Закона за счетоводството (обн. ДВ, бр. 98 от 16.11.2001 г.; в сила от 01.01.2002 г.; отм. ДВ, бр. 95 от 08.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) първичен счетоводен документ е „носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция“. При отпускане на кредит такъв първичен документ се явява самият договор за кредит, който определя всички условия на стопанската операция, отразявайки страните по нея, начинът на отпускане и начинът на връщане. В случая беше установено, че представеният договор за кредит, макар и без табличното Приложение № 1 дава параметри на извършената стопанска операция (макар и не напълно определени, но определяеми), посочвайки размера на лихвата по кредита, както и периодичността (месечна) и броя на вноските – 74, както и крайната дата на погасяване – 30.10.2013 г. Останалите операции по кредита са били извършвани автоматично и поради това за тях няма как да бъдат съставени твърдените като задължителни от въззивниците П. счетоводни документи, които са били характерни за хартиения документооборот на банките, но не и за използваните компютърни системи, които извършват счетоводните записвания без да генерират нарочни, подписани от човек документи. В това отношение настоящият съдебен състав кредитира напълно изслушаната пред въззивната инстанция съдебносчетоводна експертиза, която в отговор на поставените от страните въпроси даде заключение, че операциите са извършвани автоматично, в заседанието на 28.02.2019 г. (на лист 57 от делото). Това заключение на вещото лице съответства на житейските и опитните правила относно начина на работа на банките в България, както и на предвидения в т. 11.1 от договора на въззивниците с „МКБ Ю.“ АД механизъм за погасяване на кредита – чрез извършване на автоматичен превод от разплащателната сметка на длъжниците П.. За отразяване на тези автоматични тегления на практика достатъчен първичен счетоводен документ е договорът за кредит – той отразява по математически изчисляем начин на кои дати и какви суми по кредита следва да се усвояват.

Във връзка с изложеното настоящият съдебен състав следва да използва заключенията на изслушаните по делото счетоводни експертизи само относно обстоятелствата, които са признати от банката – извършените от въззивниците преди 08.07.2010 г., както и като средство за математическо установяване на извършваните по договора за кредит операции – вещите лица единствено са констатирали математическото отразяване на условията по договора и са направили съответни изчисления относно дължимите се лихви, които могат да бъдат повторени и проверени, и според съда отговарят на отразеното в договора за кредит. Поради това установяването от вещите лица, че операциите отговарят на уговорката на страните по договора изключват необходимостта същите да търсят първични счетоводни документи, освен ако не са установени несъответствия. Следователно възраженията за липса на първични счетоводни документи по делото нямат отношение към правилното му решаване.

По отношение на началната дата, от която първоинстанционния съд е начислявал теченето на лихва за забава, въззивникът сам е дал отговор защо тази лихва е била изчислявана от 24.05.2010 г., а не от началната дата на усвояване на кредита – от тази дата започва претенцията на въззиваемото дружество – „ПИБ“ АД (ищец в първоинстанционното производство) за начисляване на такава лихва. При липса на възражение в отговора на исковата молба, което е следвало да бъде направено именно на този етап от делото от въззивниците П., че преди посочената дата неправилно са били начислявани лихви по кредита, първоинстанционният съд правилно не се е занимавал с размера на лихвите към този период. Оспорен е само размерът на остатъчната главница. За пръв път с отговора на въззивната жалба се въвеждат възражения, че размерът на лихвите преди 2010 г. е изчисляван неправилно (в отговора на исковата молба се посочва единствено, че неправилно бил определен размерът на анюитетната вноска, което ще бъде обсъдено по-долу). При липса на установено неправилно изчисляване на вноски за периода до 24.05.2010 г. от изслушаната пред въззивната инстанция съдебносчетоводна експертиза, която не е оспорена от страните, и в тази част съдът намира за компетентно изготвена, тъй като е ползвала изчисления въз основа на представения договор за кредит, следва, че размерът на непогасената главница по кредита към 08.07.2010 г. е бил 3 720, 97 лева (6 000 лева размер на кредита – платена главница 2 279, 03 лева). Следователно в частта, с която е признато за установено, че въззивниците П. дължат главница по договора първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.

Що се отнася до оплакването, че съдът не бил поискал експертиза за погасените по давност лихви, настоящият съдебен състав намира, че такава експертиза не е била необходима, тъй като вещото лице, работило по счетоводната експертиза, е дало помесечно суми на дължимите се лихви за всеки месец в периода от май 2010 г. до юли 2014 г. и е било въпрос на елементарни аритметически операции, които съдът е приложил, да установи размерът на погасените по давност суми, дължими се преди 11.07.2011 г.

Основателно е възражението на въззивниците П., че върху посочената главница обаче банката не е начислявала лихви съгласно условията на сключения между страните договор за кредит.  Установява се съгласно т. 6.1. от договора, че отпуснатият кредит е отпуснат при фиксиран лихвен процент от 11, 95 %, а според заключението на вещото лице (приложение № 1 към заключението на лист 66 от първоинстанционното дело) лихвата по кредита е изменена на 01.12.2008 г., като към този момент е станала 14, 10 % - увеличение с 2, 15 процентни пункта, за което няма основание в договора за кредит. Възможността за увеличаване на лихвения процент по кредита при промяна в тримесечния индекс за междубанково заемане на средства SOFIBOR, уредена в т. 6.1.2. от договора за кредит между страните от 24.10.2007 г. (на лист 5 от първоинстанционното дело) не е била упражнена, като и никоя от страните не твърди подобно изменение на лихвата. Следователно приложимият се лихвен процент за целия срок на кредита е останал 11, 95 %, а увеличението от декември 2008 г. на този процент до 14, 10 на сто не следва да се взема предвид от съда, като извършено без основание.

Следователно настоящият съдебен състав следва да преизчисли размерите на неплатените от въззивниците С.Ф.-П. и Б.П. (кредитополучатели) суми по договора за кредит. Това преизчисление следва да се направи съобразно разликата между първоначалната месечна вноска по договора за кредит, която съгласно представеното от банката Приложение № 1 и изчисленията на вещото лице възлиза на 117, 70 лева, и увеличения размер на вноската, събиран от въззиваемата банка след декември – 123, 52 лева. Разликата между двете месечни вноски е в размер на 5, 82 лева, които неправилно въззиваемата банка е отнасяла за погасяване на договорна лихва, докато всъщност същите са погасили главницата по договора за кредит.

В исковата си молба въззиваемото дружество – „П.и.б.“ АД, е посочило, че кредитът е „в просрочие, считано от 24.06.2010 г.“ Това твърдение съдържа признание, че преди тази дата няма просрочени задължения, т.е. че са изплатени всички вноски с падеж до 24.06.2010 г. Следователно съдът следва да разгледа това признание като доказателство (чл. 175 ГПК), като го цени заедно с всички други установени по делото факти. Доколкото не се установява кредитът да не е бил погасяван до тази дата, признанието не е оборено от другите факти по делото, и следва да се приеме, че до 24.06.2010 г. въззивниците са погасявали задълженията си в пълен размер. За периода 01.12.2008 г. – 24.06.2010 г. е настъпил падежът на 19 вноски по кредита, като съобразно направеното признание, следва да се приеме, че  въззивниците С.Ф.-П. и Б.П. са изплатили тези вноски в поискания от банката размер от 123, 52 лева. Така са били надплатени 19 пъти по 5, 82 лева, или 110, 58 лева, които въззиваемото дружество – „П.и.б.“ АД, е отнесло за погасяване на лихви, но доколкото такива не са се дължали, с тази сума следва да се намали задължението за главница по кредита. Следователно извършените плащания са погасили главница по кредита в размер на 110, 58 лева и последната сума следва да се приспадне от установената от вещото лице по назначената от първоинстанционния съд съдебносчетоводна експертиза дължима се главница от 3 720, 98 лева. Така претенцията на банката за главница е основателна за сумата от 3 610, 40 лева. В частта, с която първоинстанционния съд е признал, че въззивниците П. и Ф.-П. дължат на въззиваемата банка сума в размер на разликата между 3 610, 40 лева и 3 720, 98 лева първоинстанционното решение следва да се отмени, а искът да се отхвърли.

Настоящият съдебен състав следва да определи и дължимата се в периода 24.05.2010 г. – 24.10.2013 г. договорна лихва с оглед установения различен спрямо действително приложения от банката лихвен процент по договора и установеното частично погасяване на главница по кредита в по-голям размер от признатия от банката. За периода след 24.05.2010 г. до крайната дата на погасяване на кредита през месец октомври 2013 г. са се дължали 40 месечни вноски по кредита. По делото липсват доказателства за погасяването им. Доколкото вещото лице по допусната съдебносчетоводна експертиза не е отчело намалелия размер на главницата и липсата на основание за промяна на лихвения процент, размера на вземането за лихва следва да бъде изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК.

При едностранно увеличаване на размера на лихвата по договор за кредит от страна на банката и уговорена анюитетна вноска (т.е. равна вноска за всеки месец) сумата на дължимите се в повече лихви ще бъде равна на сбора от увеличения размер на всяка месечна вноска по кредита, който, както беше установено по-горе, възлиза на по 5, 82 лева. За 40 месеца се получава разлика в размер на 232, 80 лева, която представлява увеличен размер на претенцията на банката, включен в рамките на изчисленото от вещото лице задължение за лихва в размер на 1 067, 32 лева. Т.е. дължимата се, но неплатена от въззивниците П. и Ф.-П. лихва поради изменение на договорния лихвен процент възлиза на 1 067, 32 лева минус
232, 80 лева, или 834, 52 лева.

От тази сума обаче следва допълнително да бъде извадена и начислената законна лихва върху сумата от 110, 58 лева, която въззивниците са заплатили предсрочно. Съгласно изчисление с лихвения калкулатор на Националната агенция за приходите, достъпен в интернет, лихвата върху посочената по-горе сума за периода от плащането (24.06.2010 г.) до датата на последната дължима се вноска по кредита – 24.10.2013 г. възлиза на 37, 97 лева. Тази сума следва да се извади от установения размер на първоначално дължимата се по договор лихва за посочения по-горе период от 834, 52 лева, и така като оставащо задължение за възнаградителна лихва, изчислено по реда на чл. 162 ГПК се получават 796, 55 лева.

За  последната посочена сума първоинстанционното решение следва да се потвърди, а за разликата над нея до определения като дължим се от Софийския районен съд размер от 1 067, 32 лева искът следва да се отхвърли, а първоинстанционното решение – да се отмени.

Основателен е и доводът във въззивната жалба, че неправилно е изчислен размерът на неустойките за забава (т.нар. „наказателни лихви“), определени от първоинстанционния съд по реда на чл. 162 ГПК. По изслушаните от първоинстанционния съд заключения на основната и допълнителната счетоводни експертизи неустойката за забава (т.нар. „наказателна лихва“) е била изчислявана при ставка от 24, 10 процента върху забавената част от задължението и е определена за периода 24.10.2010 г. – 10.07.2014 г. в размер на 1 928, 43 лева (на лист 71 от първоинстанционното дело), а за непогасената по давност част от задължението за периода от вноската за юли 2011 г. включително до тази с падеж през октомври 2013 г. – 1 860, 68 лева. Първоинстанционният съд правилно е приложил забраната на чл. 19, ал. 3 ЗПКр (отм.), според която по договор за потребителски кредит санкциите за забава не могат да надвишават размера на законната лихва. Предвид обаче размера на законната лихва в процесния период (средно 10, 5 на сто), съдът е следвало по реда на чл. 162 ГПК да намали размера на основателната част от претенцията 2, 3 пъти (коефициентът се получава при разделяне на приложения от банката процент 24, 10 на сто на средния размер на законната лихва от 10, 5 на сто). Следователно като задължение е следвало да бъде призната само сумата от 808, 99 лева. Допълнително обаче следва да се отчете, че настоящият съдебен състав приема, че задълженията за главница и законна лихва са в по-малък размер от претендирания. Поради това и лихвата за забава следва да се намали пропорционално на уважения размер на останалите два иска, които са уважени за 92, 04 на стойността си. 92, 04 на сто от 808, 99 лева са 744, 59 лева. От тази сума следва да се извади и лихвата за шест дена съобразно изложеното по-горе относно неустановения падеж на задължението, или още 1, 07 лева (доколкото съдът присъжда сума, равняваща се на законната лихва върху неплатената главница), и така претенцията е основателна за 743, 52 лева. За разликата над тази сума до пълния уважен размер на претенцията за неустойка за забава от  1 473, 19 лева, исковата претенция следва да се отхвърли, като първоинстанционното решение се отмени, и следва да се потвърди в частта до 743, 52 лева.

В частта относно претенцията на въззиваемата страна за годишни такси по кредита, въззивната жалба е бланкетна, а в изпълнение на служебните си задължения въззивният съд не установява първоинстанционният съд да е нарушил императивни материалноправни норми при уважаване на същата, поради което в частта относно претенцията за такси първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Оплакванията във въззивната жалба за процесуални нарушения при осъществяване на правото на защита на въззивниците П. поради недопускане на процесуалния им представител до участие в последното по делото заседание са неоснователни, доколкото всички процесуални искания на въззивниците са били уважени от въззивния съд и всички евентуално допуснати нарушения са санирани.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски имат както въззиваемата страна (ищец в първоинстанционното дело) – „ПИБ“ АД пропорционално на уважената част от исковете ѝ, така и въззивниците П. – пропорционално на отхвърлената част от исковете, съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта за разноските съобразно промяната в изхода на правния спор, настъпила пред въззивната инстанция. Първоинстанционния съд  е осъдил въззивниците П. да платят на „ПИБ“ АД сумата от 989, 56 лева. Същевременно първоинстанционния съд е уважил претенциите на ищеца – „ПИБ“ АД, за 6 462, 05 лева от общо предявени искове с цена 6 964, 37 лева, или уважената част от исковете е 92, 79 процента. Пред въззивната инстанция исковете са уважени за общо 5 150, 47 лева, или за 73, 95 на сто от цената си, а са отхвърлени за 26, 05 % от същата. Следователно разноските, които въззивниците П. са осъдени да платят от първоинстанционния съд следва да се намалят 1, 25 пъти
(73, 95 върху 92, 79), или същите следва да платят разноски в размер на сумата от
791, 65 лева. В частта, с която са присъдени разноски над тази сума до общия присъден размер от 989, 56 лева, първоинстанционното решение следва да се отмени в частта за разноските.

Пред въззивната инстанция въззиваемото дружество – „ПИБ“ АД претендира юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя същото с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Доколкото настоящото дело не показва особена правна сложност, но по него пред въззивната инстанция е изслушана експертиза, настоящият съдебен състав намира за справедлив размер на юрисконсултското възнаграждение сумата от 150 лева. От нея въззивниците П. следва да платят 73, 95 на сто, или 110, 92 лева. Сумата следва да се поеме поравно от въззивниците, доколкото няма основания за солидарност, а същата е изключение (чл. 121, ал. 1 ЗЗД), или всеки от тях следва да бъде осъден да плати по
55, 46 лева.

Въззивниците П. не са направили претенция за присъждане на разноски пред първата и въззивната съдебна инстанция и такива не следва да им се присъждат.

Доколкото същите обаче са освободени от такси в производството, съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество – „ПИБ“ АД, следва да бъде осъдено да плати на Софийския градски съд държавна такса пропорционално на уважената част от жалбата на въззивниците. Държавната такса по въззивната жалба възлиза на 129, 24 лева, като от тази сума „ПИБ“ АД следва да бъде осъдена да плати 26, 05 на сто, или 33, 67 лева.

Настоящото решение е постановено по искове с цена на всеки от тях под 5 000 лева, поради което не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение от 27.07.2017 г. по гр. дело № 45653/2015 г. на Софийския районен съд, 32. състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по предявения от „П.и.б.“ АД иск по отношение на Б.Ц.П. и С.Г.Ф.-П., че Б.Ц.П., с ЕГН: **********, и С.Г.Ф.-П., с ЕГН: **********,***, дължат на „П.и.б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сума, представляваща разликата между сумата от 3 610, 40 лева (три хиляди шестстотин и десет лева и 40 стотинки) и установения от съда размер от 3 720, 97 лева (три хиляди седемстотин и двадесет лева и 97 стотинки) – главница по договор за потребителски кредит на физически лица № 311-550/24.10.2007 г., ведно със законната лихва за периода от 11.07.2014 г. до пълното изплащане на вземането; сума, представляваща разликата между сумата от 796, 55 лева (седемстотин деветдесет и шест лева и 55 стотинки) и установения от съда размер от 1 067, 29 лева (хиляда шестдесет и седем лева и 29 стотинки) – договорна лихва по договор за кредит за периода от 24.05.2010 г. до 24.10.2013 г.; сума, представляваща разликата между 743, 52 лева (седемстотин четиридесет и три лева и 52 стотинки) и установения от съда размер от 1 473, 19 лева (хиляда четиристотин седемдесет и три лева и 19 стотинки) – обезщетение за забава по договор за кредит за периода от 24.10.2010 г. до 10.07.2014 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Б.Ц.П., с ЕГН: **********, и С.Г.Ф.-П., с ЕГН: **********,***, са осъдени да платят на „П.и.б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сума в размер на 216, 47 лева, представляваща разликата между сумата от 773, 09 лева (седемстотин седемдесет и три лева и 09 стотинки) и присъдения размер от 989, 56 лева (деветстотин осемдесет и девет лева и 56 стотинки) – разноски в заповедното и първоинстанционното дело, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.и.б.“ АД иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД и във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване по отношение на Б.Ц.П. и С.Г.Ф.-П., че Б.Ц.П., с ЕГН: **********, и С.Г.Ф.-П., с ЕГН: **********,***, дължат на „П.и.б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сума, представляваща разликата между сумата от 3 610, 40 лева (три хиляди шестстотин и десет лева и 40 стотинки) и установения от съда размер от 3 720, 97 лева (три хиляди седемстотин и двадесет лева и 97 стотинки) – главница по договор за потребителски кредит на физически лица № 311-550/24.10.2007 г., ведно със законната лихва за периода от 11.07.2014 г. до пълното изплащане на вземането; сума, представляваща разликата между сумата от 796, 55 лева (седемстотин деветдесет и шест лева и 55 стотинки) и установения от съда размер от 1 067, 29 лева (хиляда шестдесет и седем лева и 29 стотинки) – договорна лихва по договор за кредит за периода от 24.05.2010 г. до 24.10.2013 г.; сума, представляваща разликата между 743, 52 лева (седемстотин четиридесет и три лева и 52 стотинки) и установения от съда размер от 1 473, 19 лева (хиляда четиристотин седемдесет и три лева и 19 стотинки) – обезщетение за забава по договор за кредит за периода от 24.10.2010 г. до 10.07.2014 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 27.07.2017 г. по гр. дело № 45653/2015 г. на Софийския районен съд, 32. състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б.Ц.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „П.и.б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сумата от 55, 46 лева (петдесет и пет лева и 46 стотинки) – разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.Г.Ф.-П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „П.и.б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сумата от 55, 46 лева (петдесет и пет лева и 46 стотинки)  – разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК„П.и.б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, да плати по бюджетната сметка на Софийския градски съд сумата от 33, 67 лева (тридесет и три лева и 67 стотинки) – държавна такса.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.