№ 99
гр. С., 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Д. Петков
Членове:Недялка Н. Нинова
Кристина Ив. Тодорова
при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Кристина Ив. Тодорова Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20221800600382 по описа за 2022 година
С присъда № 14 от 20.04.2021 г. на Районен съд – гр.С., постановена по
н.ч.х.д. № 352/2019 г. по описа на същия съд, подсъдимият Й. П. Д., с ЕГН
**********, е признат за виновен в това, че на 28.07.2019 г., около 02.30 часа
в с. Р., община С., на входа на заведение „******“, е причинил на Р. В. М. от
гр. С., лека телесна повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл.
128 и чл. 129 от НК, изразяваща се в разкъсно-контузна рана в областта на
външния край на лявата вежда – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, поради
което и на основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и
му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лева.
Със същата присъда подсъдимия Й. П. Д. е осъден да заплати на
частния тъжител и граждански ищец Р. В. М. сумата от 1800 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от престъплението по чл. 130, ал.
1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на увреждането (28.07.2019 г.) до окончателното й
изплащане, като така предявения граждански иск е отхвърлен за разликата
1
над уважения до пълния предявен размер от 5000 лева.
С тази присъда подсъдимия Й. П. Д. е осъден да заплати на частния
тъжител и граждански ищец Р. В. М. сумата в размер на 75,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от последния имуществени вреди
от престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК.
С горепосочената присъда подсъдимия Й. П. Д. е осъден да заплати в
полза на РС - С. сумата от 179,14 лв., представляваща направени по делото
разноски за възнаграждение за вещи лица, както и 12,00 лв. държавна такса
върху тъжбата, както и сумата от 36,00 лева, представляваща държавна такса
върху уважената част на гражданския иск.
С пирсъдата е осъден подсъдимия Й. П. Д. да заплати на частния
тъжител Р. В. М. сумата в размер на 600,00 лева, представляваща направени
от последния разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу осъдителната част на така постановената присъда е постъпила
жалба от упълномощения защитник на подсъдимия Й. П. Д. – адв.Р. К.. Във
въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на атакувания съдебен акт. Възразява се от защитникът срещу
приетата от първостепенния съд доказаност на обвинението. Твърди се, че
първоинстанционният съд е основал осъдителната си присъда, позовавайки се
едностранчиво на показанията на свидетелите В. П. и О. С., а същевременно
неоснователно и неаргументирано е игнорирал показанията на свидетелите А.
В., Б. С. и Р. К. В тази насока се твърди от защитата, че обективността на
показанията на свидетелите П. и С. следва да се постави под съмнение,
предвид това, че от същите са останали неизяснени обстоятелствата относно
местоположението на участниците в инцидента и на останалите посетители в
заведението, кои лица и с какви конкретни действия са участвали във
въпросния конфликт. Изтъква се и, че посочените свидетелски показания са в
противоречие по между си и дори противостоят на твърденията в тъжбата,
относно следните факти: локализацията на нанесения на тъжителя удар от
страна на подсъдимия /според св.П. – „в десния му профил”, а според
тъжителя – в областта на лявото око и вежда/, мястото на възникналия
физически сблъсък /според св.С. – в центъра на селото, а според тъжителя –
на хода на заведението; действията на тъжителя веднага след деянието
/според св.С. – бил закаран в болница, а според тъжителя – посетил СМП
2
половин час след деянието/. С оглед тези характеристики на посочените
свидетелски показания, се твърди от защитникът, че неоснователно са
пренебрегнати от районния съд показанията на свидетелите В., С. и К, които
са последователни, обективни и непротиворечиви. Според защитата,
първостепенният съд неправилно е придал доказателствено значение на
приобщения по делото видеозапис и на приложената медицинска
документация. С оглед на това според защитата, при проверката и анализа на
наличните по делото доказателства, първоинстанционния съд е допуснал
съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като оценката на
същите била извършена непрецизно и пристрастно на обвинителната теза.
Изтъква се още, че атакуваната присъда е постановена при наличие и на друго
допуснато от първия съд съществено нарушение на процесуалните правила –
липса на мотиви, доколкото предложените такива към присъдата, са
несъответни от съдържателна страна, на разпоредбата на чл.305 ал.3 от НПК.
Излагат се и доводи, че оспорената присъда е неправилна и
незаконосъобразна и в гражданско-осъдителната й част. Иска се от въззивния
съд да отмени на основание чл.334 т.2 от НПК обжалваната присъда и да
постанови нова такава, с която подсъдимия да бъде признат за невиновен по
повдигнатото му с частната тъжба обвинение, както и да бъдат изцяло
отхвърлени предявените срещу него от тъжителя граждански искове.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на
подсъдимия Й. Д. – адвокат Р. К. поддържа така подадената въззивна жалба и
основните си оплаквания, изложени в същата - за незаконосъобразност и
необоснованост на атакуваната първоинстанционна присъда, и за явна
несправедливост на наложеното с нея наказание на подсъдимия. Поддържа и
оплакването си срещу присъдените с първоинстанционния акт, в полза на
частния тъжител обезщетения за обезвреда от процесното деяние. В тази
връзка твърди, че незаконосъобразно първият съд се е произнесъл по
непредявен иск за присъждане на законната лихва върху обезщетението за
морални вреди. Моли атакуваната първоинстанционна присъда да бъде
отменена и да бъде постановена нова такава, с която подсъдимия да бъде
оправдан по повдигнатото му частно обвинение, както и да бъдат отхвърлени
предявените срещу него граждански искове.
В проведеното от въззивната инстанция съдебно заседание,
повереникът на частния тъжител Р. В. М. – адвокат Д. С., моли въззивния съд
3
да постанови решение, с което да потвърди атакуваната първоинстанционна
присъда, като правилна и законосъобразна. Пледира жалбата на подсъдимия
да бъде оставена без уважение, като излага доводи за неоснователност на
направените в нея оплаквания. В тази насока повереникът възразява срещу
доводите на защитата за доказателствена негодност на показанията на
свидетелите П. и С., и на приобщения по делото видеозапис.
В последната си дума пред въззивната инстанция, подсъдимият Й. П. Д.
не признава вината си и моли да бъде оправдан.
Настоящият съдебен състав на СОС, като съобрази наведените от
страните доводи във връзка с данните по делото и след като сам служебно
провери изцяло правилността на атакуваната присъда по реда на чл.314 от
НПК, намери за установено следното:
Въз основа на събраните в първоинстанционното съдебно следствие
гласни и писмени доказателства, както и въз основа на приетата съдебно-
медицинска експертиза, първостепенният съд е направил определени
фактически констатации, които изцяло се възприемат и от настоящата
инстанция. След съвкупната преценка на събраните и проверени в
първоинстанционното съдебно следствие доказателствени материали, този
състав на въззивният съд намира за безспорно установена и съответно
възприема следната, относима към предмета на делото фактическа
обстановка, а именно:
На 27.07.2019 г., около 21,00 часа, частният тъжител Р. В. М. заедно със
свои приятели, се намирал в заведение „******” в с.Р., община С..
Заведението било пълно с посетители и всички маси били заети, тъй като на
тази дата се провеждал събора на селото. Частният тъжител заедно с
компанията си бил седнал на маса вътре в заведението.
По същото време посетител на заведението бил и подсъдимия Й. П. Д.,
който седял на маса на открито в заведението, с компания от около десет
човека.
Частният тъжител и подсъдимия се познавали, тъй като и двамата били
от с.Р..
Около 02,00-02,30 часа след полунощ на 28.07.2019 г., тъжителят
излязъл извън помещението на заведението, за да отиде до тоалетната, в която
4
се влизало от външната страна на сградата. Излизайки през входната врата,
тъжителят минал покрай масата, на която седяли подсъдимия и компанията
му и се отправил към тоалетната. Връщайки се оттам, тъжителят видял, че на
друга маса в двора на заведението седяли свидетеля В. П. и момче по прякор
„Е.”. Разминавайки се с тях, тъжителят ги поздравил, като предложил на
свидетеля П. да се видят някой ден на кафе. В този момент мъж от
компанията на подсъдимия, без причина станал от масата, затичал се и
ударил с юмрук в гърба момчето по прякор „Е.”, в резултат на което
последния залитнал напред. В същото време, опитвайки се да влезе през
входната врата в заведението, тъжителят видял пред себе си подсъдимия Д.,
който му нанесъл удар с юмрук в областта на лявото око. Тъжителят залитнал
назад и се подпрял на бетонна колона, след което отскочил в страни, за да не
го удари подсъдимия отново. В резултат на този удар пострадалият М. усетил
силна болка в лявата област на главата, причерняло му пред очите и видял, че
по лицето и дрехите му се стичала кръв.
Малко след това свидетелят В. П. придружил тъжителя до ФСМП –
гр.С. за оказване на медицинска помощ, като прегледа, проведената му
терапия и констатираните увреждания на тъжителя били отразени във фиш за
спешна медицинска помощ /л.9 от първоинстанционното дело/. В последният
било посочено, че при тъжителя Р. М. е установена разкъсно-контузна рана на
веждата вляво.
На 29.07.2019 г. тъжителят посетил АИПСМП по хирургия – гр.С., като
след извършеният му преглед, му била поставена диагноза – контузия на лява
лицева половина с разкъсно-контузна рана на левия очен ъгъл с размери 4 см.,
засягаща меките тъкани, обилно кървяща /амбулаторен лист № 41/29.07.2013
г./.
На 29.07.2019 г. на частният тъжител Р. М. му бил извършен
медицински преглед в КСМД при Медицински университет – С., в резултат
на който била установена разкъсно-контузна рана в областта на външния край
на лявата вежда, дължаща се на удар с или върху твърд тъп предмет,
причинила му кратковременно разстройство на здравето неопасно за живота.
За така констатираното увреждане на тъжителя Р. М., му било издадено
съдебномедицинско удостоверение № 257/2019 г.
От заключението на съдебномедицинската експертиза, изслушана и
5
приета от първата инстанция, се установява, че при тъжителя Р. М. е
констатирана лицева травма, изразяваща се в една разкъсно-контузна рана в
областта на външния крайна лявата вежда. Според вещото лице, това
травматично увреждане на тъжителя, по своята медико-биологична
характеристика му е причинило временно разстройство на здравето, неопасно
за живота. Относно механизма на причиняването му експертът е заключил, че
същото е резултат от действието на твърд тъп предмет с ограничена
контактуваща повърхност по механизма на удар с такъв, като добре отговаря
да е причинено по времето и начина посочен от тъжителя – удар със свита в
юмрук ръка. Вещото лице е приело още, че периода на възстановяване при
първично зарастване и при липса на инфектиране е в рамките на 10-14 дни, а
полученият белег ще е с постоянен характер.
Възприетата фактическа обстановка и изведените въз основа на нея
фактически констатации от въззивния съд са в съответствие с изложените
такива от първоинстанционния съд. Районният съд е обсъдил внимателно
всички гласни и писмени доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, и
е изложил убедителни и логични доводи и съждения, въз основа на същите,
кои факти от предмета на доказване приема за безспорно установени.
Анализирани са показанията на разпитаните по делото свидетели и са
изложени подробни мотиви кои от гласните доказателства се кредитират и на
кои не е дадена вяра от съда. В тази насока правилно са кредитирани изцяло
показанията на свидетелите В. П. и О. С., тъй като същите възпроизвеждат
непосредствените възприятия на тези свидетели за случилото се, както и
показанията им са логически последователни, достоверни, обективни и
безпристрастни. В съответствие с приетото от първия съд при анализа му на
посочените свидетелски показания, въззивната инстанция също намери, че
въз основа на посочените гласни доказателствени средства се установяват по
несъмнен и категоричен начин релевантните за предмета на доказване
фактически обстоятелства относно времето и мястото на извършване на
процесното деяние, неговото авторство, начина на извършването му. В
частност от показанията на тези свидетели, въззивният съд приема за
установени фактите относно нанесения от страна на подсъдимия удар с
юмрук в главата на тъжителя; мястото и обстановката на така възникналия
между подсъдимия и тъжителя физически сблъсък; състоянието на частния
тъжител след извършеното спрямо него физическо посегателство. Вярна е и
6
преценката на първият съд, че доказателствата, установени чрез показанията
на свидетелите П. и С. се подкрепят по безспорен начин от приобщените като
писмено доказателствено средство по делото, документи –
съдебномедицинско удостоверение № 257/2019 г., издадено от КСМД при
МУ С., амбулаторен лист № 41/29.07.2013 г., издаден от АИПСМП по
хирургия – гр.С., както и от заключението на приетата съдебномедицинска
експертиза. Посочените доказателствени материали са категоричен източник
на фактически данни за причинени на инкриминираната дата на частния
тъжител телесни увреждания, за вида, характера и естеството им, и механизма
на причиняването им. В частност – дадените от свидетелите П. и С. сведения
за нанесен на тъжителя от страна на подсъдимия удар с юмрук в областта на
лицето му /в областта на лявата вежда/, намират опора в установените по
експертен път увреждания на тъжителя – лицева травма, изразяваща се в
разкъсно-контузна рана в областта на външния край на лявата вежда.
Показанията на тези двама свидетели кореспондират и с показанията на
свидетеля Л. Ч., в които се съдържа информация за състоянието на частния
тъжител непосредствено след деянието.
Въззивната инстанция, в пълно съгласие с първостепенния съд, не
възприема и съответно не дава вяра на показанията на свидетелите А. В., Б. С.
и Р. К в частта им, в която същите твърдят, че подсъдимия не е удрял
тъжителя въпросната нощ. В тази им част, показанията на посочените
свидетели са изолирани и не намират подкрепа в останалите кредитирани
гласни и писмени доказателства. По-конкретно – същите напълно се
опровергават от показанията на свидетелите В. П. и О. С. /очевидци на
станалото пред входа на заведението/. При излагане на показанията си, тези
свидетели категорично и недвусмислено са пресъздали преките си възприятия
относно нанесен на тъжителя удар с юмрук в областта на лицето му от страна
на подсъдимия. Както бе посочено по-горе, в тези им части, въззивната
инстанция кредитира посочените свидетелски показания, като обективно
дадени и достоверни, доколкото същите се потвърждават и от данните,
съдържащи се в приобщените по делото медицински документи и
изготвената въз основа на тях съдебномедицинска експертиза, касаещи
установена при тъжителя в деня след деянието, разкъсно-контузна рана в
областта на лявата вежда, с възможен механизъм на причиняването им – удар,
нанесен с юмрук. Освен това, според настоящият състав на СОС, в
7
обсъжданите показания на свидетелите В., С. и К избирателно се пресъздават
конкретни факти и обстоятелства на случилото се въпросната нощ в
заведението. Така, свидетелят В. П. подробно разказва, че веднага след
нанесения от подсъдимия на тъжителя удар, в заведението станала
„суматоха”. В този смисъл цитиран дословно същия свидетелства:”…станаха
всички от масата и от съседни маси, след като и аз получих удари незнайно
от кой и от къде, просто усетих, че ме удариха в гърба…Суматохата беше
голяма, не мога да кажа кой какво точно е извикал, но се чуха думи, викове”.
Свидетелите В., С. и К обаче твърдят точно обратното – че не са възприели
какъвто и да било конфликт в заведението процесната вечер. Ето защо,
противоречивостта и неубедителността на показанията на тези свидетели в
коментираните им части, безспорно мотивират и въззивният съд да приеме,
че същите са заинтересовани, тенденциозни и нагласени, и че единствено
целят оневиняване на подсъдимия.
Неоснователен е поддържаният в жалбата и във въззивното съдебно
заседание довод от защитникът на подсъдимия, че районния съд неправилно е
основал изводите си по фактите единствено на показанията на свидетелите В.
П. и О. С., като е намерил няколко характеристики в тези свидетелски
показания, които са му дали основание за съмнение в тяхната обективност и
правдивост, които обаче въззивната инстанция не може да сподели. На първо
място, защитникът адв.К. е посочила, че показанията на посочените двама
свидетели сериозно си противостоят, както по между си, така и на
твърденията в частната тъжба. Така например, според защитата, свидетелят В.
П. заявил, че подсъдимия бил нанесъл удар на тъжителя по десния му профил,
докато тъжителя твърдял, че бил ударен в лявото око, а свидетеля О. С. не
посочил мястото на удара; св.С. твърдял, че частния тъжител е ударен в
центъра на селото, докато самия тъжител сочел, че това се е случило на входа
на заведението.
При внимателният прочит на показанията на свидетелите П. и С.,
депозирани пред първия съд, обаче се установява, че тези твърдения на
защитата са напълно неверни. В показанията си, свидетелят П. недвусмислено
е заявил, цитиран дословно: „…Р. беше ударен във веждата, беше ударен с
десен юмрук, беше ударен от Й.”. В същият смисъл е и заявеното от
свидетелят С., а именно: „Видях как Й. удари Р.. Удари го с юмрук в главата,
в слепоочието. Удари го с юмрука на дясната си ръка”. Следователно, и
8
двамата разпитани свидетели дават категорични и недвусмислени сведения за
мястото на нанесения на тъжителя удар с юмрук от подсъдимия, които
сведения напълно кореспондират и с обективно установеното в медицинската
документация и впоследствие по експертен път.
На следващо място, защитникът е заявил съмнение в неподправеността
на показанията на тези двама свидетели и предвид обстоятелството, че
същите си противоречали по въпроса за мястото на възникналия между
подсъдимия и тъжителя физически конфликт. Този довод на защитата също
не отговаря на действителността. Неоспорим по делото факт е, че процесния
инцидент между подсъдимия и частния тъжител се е случил в заведение
„******”, находящо се в центъра на с.Р.. Относно това обстоятелство,
показанията на всички разпитани по делото свидетели са напълно
еднопосочни.
Основание за съмнение в соченото от свидетеля П. за причинено на
тъжителя телесно увреждане от страна на подсъдимия, а оттук и в
истинността на показанията на този свидетел, защитникът е открил и в
обстоятелството, че позицията, която същия е заемал процесната нощ в
заведението /с гръб към масата на подсъдимия/, поставяла под въпрос
възможността му изобщо да е възприел случилото се. Тук отново показанията
на свидетеля В. П. са интерпретирани от защитата произволно и избирателно.
Същият при разпита си в първата инстанция, подробно е разказал, че се е
срещнал с частния тъжител тръгвайки си от заведението, на външната тераса
на същото, където двамата се поздравили. Посочил е още в показанията си, че
именно в този момент е възникнал конфликта между посетителите, като
първо бил нападнат вуйчото на П., а след това подсъдимия нанесъл въпросния
удар на тъжителя.
Въззивният съд следва да отбележи като несъстоятелно и възражението
на защитата на подсъдимия за липсата на годни доказателства, установяващи
твърдяното за причинено на частния тъжител телесно увреждане и механизма
на причиняването му, доколкото установяването им по експертен път е
сторено единствено на базата на медицински документи, изготвени изцяло по
данни на тъжителя. Това виждане на защитата на подсъдимия, категорично не
може да бъде споделено от настоящия състав на СОС. В действителност, при
извеждане на заключението си за характера и начина на причиняване на
9
телесното увреждане на тъжителя, медицинския специалист издал
приложеното по делото медицинско удостоверение № 275/2019 г., е
извършил личен преглед на пострадалия Р. М., като е съобразил и
констатациите при извършените му преди това медицински прегледи във
ФСМП С. и АИПСМП по хирургия – гр.С.. Разликата в обективираните в
тези медицински документи данни, касаещи размера на констатираната в
областта на веждата на тъжителя разкъсно-контузна рана, на която защитата е
акцентирала във въззивната жалба, също не създава съмнение в
правнозначимите по делото факти. При внимателният прочит на
съдържанието на съдебномедицинското удостоверение № 275/2019 г. е
видно, че същото удостоверява констатирана в областта на лявата вежда на
тъжителя „дъговидна хирургически обработена рана – зашита с метални
скоби”, докато предходно издадените медицински документи, доколкото са
били съставени в деня след деянието, удостоверяват разкъсно-контузна рана
„обилно кървяща”.
Вън от това, следва ясно да се подчертае, че както първата инстанция,
така и настоящата такава приемат за установен факта на претендираното му
за причинено на тъжителя Р. М. телесно увреждане, не само въз основа на
приложените по делото медицински документи и експертното заключение, но
и на база всички останали доказателства, които се възприемат и кредитират
от съда, и в частност на показанията на свидетелите В. П., О. С. и Л. Ч..
На свой ред, като порок в доказателствената дейност на първата
инстанция, защитникът сочи в жалбата си, приобщаването към
доказателствените материали на видеозаписа от камерата за наблюдение в
заведение „******” в с.Р.. В тази връзка се оспорва приобщаването към
доказателствената съвкупност и оценката й при изясняване предмета на
спора, на приетата по делото видеотехническа експертиза, доколкото тя е
изготвена въз основа на източници, нямащи качеството на надлежно събрани
доказателства. Според настоящият въззивен състав, няма никаква
процесуална пречка записите от видеокамерите в заведението от времето на
инцидента, да се третират като веществени доказателства по смисъла на
чл.109 от НПК. Същите имат качеството на предмети, върху които има следи
от престъплението, поради което могат да се ползват за нуждите на
наказателния процес, като съмненията за достоверността им може да се
проверява чрез различни процесуални способи. В случая, автентичността на
10
приобщеното към доказателствения материал веществено доказателство –
видеозапис от камерата в заведението е установен посредством изготвената и
приета от районния съд видеотехническа експертиза, каквото е нейното
основно предназначение. Отделен е въпросът, че обсъжданото веществено
доказателство не допринася за изясняването на главния факт по делото –
съставомерността на деянието и участието на подсъдимия в него, доколкото
въпросния видеозапис визуализира действия на лица, чиято самоличност
няма възможност да бъде установена.
Въз основа на така изложените правилно установени фактически
положения, подкрепящи се изцяло от доказателствата по делото и възприети
от въззивната инстанция, се налага правният извод, че подсъдимия Й. Д. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл.130 ал.1 от НК, в какъвто смисъл е и решаващият правен извод на първия
съд. Изводите на първоинстанционния съд относно извършването на това
деяние, авторството на деянието в лицето на подсъдимия Д., квалификацията
на деянието и приложението на материалния закон са напълно обосновани и
почиват на една правилна и вярна интерпретация на събраните по делото
доказателства.
От обективна страна засегнатите обществени отношения са тези,
свързани с опазване на човешкото здраве и физическата цялост на личността.
Също от обективна страна безспорно и категорично е установено, че
изпълнителното деяние “причиняване другиму на разстройство на здравето,
извън случаите по чл.128 и чл.129 от НК” е осъществено от подсъдимия Д.,
като същия чрез действията си е упражнил такова въздействие върху
организма на частния тъжител Р. М., което е предизвикало увреждане на
същия, изразяващо се в разкъсно-контузна рана в областта на външния край
на лявата вежда, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за
живота му. Т.е. подсъдимия Д., с действията си – нанасяне на удар със свита в
юмрук ръка в областта на главата на частния тъжител, е причинил на същия
лека телесна повреда по смисъла на чл.130 ал.1 НК.
Макар твърде лаконични, обосновани и верни са изводите на
първостепенния съд, касателно субективната страна на реализираното от
подсъдимия престъпно деяние. Подсъдимият Й. Д. е извършил
престъплението при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 от
11
НК, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние –
причиняването на гореописаното увреждане на организма на частния
тъжител. Подсъдимият е предвиждал и общественоопасните последици от
деянието си – причиняването на временно разстройство на здравето на
тъжителя неопасно за живота му, в резултат на това травматично увреждане и
е искал настъпването му. Прекият умисъл в подсъдимия се извежда от
характера на конкретните действия и телодвижения, извършени от него, от
вида, характера и мястото на причиненото на тъжителя телесно увреждане,
както и от начина, по който същото е било причинено – чрез нанасяна на удар
с юмрук в областта на главата на тъжителя.
Настоящият състав на СОС намери, че при правилната правна
квалификация на деянието на подсъдимия Й. Д., по което е признат за
виновен, наложното му от районния съд административно наказание и реда за
неговото определяне, са напълно законосъобразни. Приложението на
института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание е императивно, доколкото са налице
предвидените в посочената норма обективни предпоставки. В случая, предвид
изложеното по-горе относно съставомерността и правната квалификация на
деянието, в извършването на което подсъдимия Д. е признат за виновен,
въззивният съд счита, че са налице предпоставките за приложение на
разпоредбата на чл.78а ал.1 от НК, а именно: алтернативно предвидените за
престъплението по чл.130 ал.1 от НК наказания са лишаване от свобода до 2
години или пробация; подсъдимия не е осъждан; с извършеното от него
престъпление не са причинени имуществени вреди; същият е бил
освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел ІV от глава VІІІ –
по НАХД № 107/2005 г. на РС С., но е реабилитиран съгласно съгласно т.4 от
ППлВС № 4/1985 г. Относно наличието на последното обстоятелство,
районният съд не е изложил никакви аргументи, но въззивният следва да
отбележи следното: Съгласно възприетото в т.7 и т.8 от ТР № 2/28.02.2018 г.
на ОСНК на ВКС, необходима предпоставка за повторно освобождаване от
наказателна отговорност на основание чл.78а от НК е последователното
изтичане на давността за изпълнение на глобата и едногодишния
реабилитационен срок /т.4 от ППВС№ 7/85 г./. Доколкото глобата налагана на
основание чл.78а от НК, представлява административно наказание,
давностните срокове, с изтичането на които се погасява възможността за
12
принудително изпълнение, са уредени в ЗАНН. Съгласно чл.82 ал.3, вр. ал.1,
бук.”а” от ЗАНН, абсолютната давност за изпълнение на наказанието глоба е
три години от влизане в сила на акта, с който е наложена. В случая, тази
давност за изпълнение на наказанието, наложено на подсъдимия Д. по НАХД
№ 107/2005 г. е изтекла, считано от 23.06.2005 г., а така също към момента на
предметното деяние е изтекъл и давностния срок по чл.86 ал.1, т.3 от НК, т.е.
няма пречка института по чл.78а от НК да бъде приложен повторно по
отношение подсъдимия Д..
По тези съображения, настоящата съдебна инстанция счита, че са налице
условията за освобождаване на подсъдимия Й. Д. от наказателна отговорност
за извършеното от него престъпление по чл.130 ал.1 от НК с налагане на
административно наказание по реда на чл.78а ал.1 от НК, поради което и не
намери основания за ревизиране на проверявания съдебен акт в тази му част.
При индивидуализацията на наказанието „глоба” в размер на 1 000 лева, като
смекчаващи вината на подсъдимия Д. обстоятелства, първостепенният съд е
посочил единствено чистото му съдебно минало. В тази насока обаче следва
да се отчетат и обстоятелствата, относно липсата на отрицателни
характеристични данни за личността на подсъдимия, сравнително ниската
степен на обществена опасност на извършеното деяние и на подсъдимия,
трудовата му ангажираност, сравнително ниския интензитет на оказаното на
пострадалия физическо въздействие /с един удар му причинил едно
единствено телесно увреждане/. Отегчаващи вината на подсъдимия
обстоятелства, въззивният съд не намери. Така при наличието само на
смекчаващите вината и отговорността на подсъдимия Д. обстоятелства,
районния съд напълно правилно и законосъобразно е определил размера на
наложеното му административно наказание „глоба” в минималния предвиден
в закона размер.
При проверка на присъдата в гражданскоправната й част, СОС намира
следното:
За да е осъществен съставът на непозволеното увреждане, е необходимо
да е налице виновно и противоправно поведение, което да е в пряка причинна
връзка с настъпилите вреди. В случая е установено, че подсъдимият е
действал противоправно, като причинил на пострадалия - тъжителя М.
телесно увреждане, причинило му временно разстройство на здравето,
13
неопасно за живота. В резултат на това противоправно поведение на
подсъдимия, на гражданския ищец и частен тъжител М. са били причинени
болки, страдания, неудобства и отрицателни емоционални преживявания.
Налице е причинна връзка между действията на подсъдимия и вредоносния
резултат. Следователно елементите, касаещи обективната страна на състава
на непозволено увреждане, са налице. От субективна страна, за да е
осъществен деликт, се изисква деянието да е извършено виновно.
Подсъдимият, както бе посочено по-горе, е действал умишлено. С оглед това
на гражданския ищец се дължи обезщетение, като предвид особения характер
на накърнените с деянието блага, репарирането на причинените вреди
правилно е било извършено в присъждането на парична сума. Безспорно се
установи, че гражданският ищец е претърпял хирургична обработка на раната
на веждата му, като след това в продължение на дни е изпитвал болка в
областта на главата, ползвал е и 30 дни отпуск по болест /показания на
свидетелите О. С. и Л. Ч./. Установи се също и, че пълното възстановяване на
тъжителя е настъпило в рамките на 10-14 дни, като полученият белег от
зарасналата рана ще е с постоянен характер /съдебномедицинско заключение/.
Както правилно е отбелязал районния съд, единствения критерий за
определяне размера на обезщетението за претърпяни неимуществени вреди е
изискването за справедливост, съдържащо се в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
В случая при определяне размера на обезщетението за причинените на
гражданския ищец Р. М. нематериални вреди от престъпната деятелност на
подсъдимия Д., първоинстанционният съд е спазил посоченото изискване и
като е взел предвид вида, характера и продължителността на тези вреди,
правилно е определил сумата от 1 800 /хиляда и осемстотин/ лева. Въззивният
съд също счита, че обезщетение в посочения размер е справедлив паричен
еквивалент на причинените от престъплението по чл.130 ал.1 НК, извършено
от подсъдимия неимуществени вреди на гражданския ищец. В останалата част
до пълния предявен размер, размерът на претендираното обезщетение по
гражданския иск, не съответства на посочените по-горе критерий за
справедливост и поради това като неоснователен не следва да бъде уважаван,
както е сторил и първостепенния съд.
СОС, в настоящия състав приема за основателно оплакването във
въззивната жалба, че с атакуваната присъда незаконосъобразно е присъдена
законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от процесното
14
деяние, считано от датата на увреждането /28.07.2019 г./ до окончателното й
изплащане. Това е така, тъй като действително такава претенция не е била
предявена от частния тъжител и съответно не е била приета за разглеждане в
процеса от първостепенния съд. Известно е от правната доктрина и съдебната
практика, че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало,
валиден и при разглеждането на гражданския иск в наказателния процес,
съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, постановеният
от него съдебен акт е недопустим. Това разрешение е валидно и за случаите,
при които съдът, след като установи съществуването на заявеното за защита
право, даде тази защита в повече от това, което правоимащата страна е
претендирала. В конкретния случай присъждането от първостепенния съд на
законна лихва върху обезщетението за морални вреди в размер на 1800 лева,
считано от датата на деянието до окончателното й изплащане, е в
противоречие със закона и установената съдебна практика. Това е така, тъй
като произнасянето му е недопустимо като сторено свръхпетитум, когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по
предмет, за който не е бил сезиран, тъй като е определил спорното право въз
основа на обстоятелства, невъведени от страната.
Ето защо, с настоящото си решение по делото, въззивният съд следва да
отмени проверяваната първоинстанционна присъда в частта относно
присъдената на тъжителя законна лихва върху обезщетението за морални
вреди от процесното деяние и съответно да прекрати производството в тази
му част. По този начин не би се препятствала възможността на тъжителя и
граждански ищец да предяви тази си претенция, произтичаща от деянието,
предмет на настоящото наказателно производство, пред гражданския съд.
Съобразявайки гореизложените предпоставки за ангажиране на
гражданската отговорност за вреди от непозволено увреждане по чл.45 и сл.
ГПК, правилно районният съд е приел за доказан и съответно основателен и
гражданският иск на ищеца Р. М. за заплащане от страна на подсъдимия на
сумата от 75,00 лева, представляваща направени от него разходи за
извършените му медицински прегледи, във връзка с телесното увреждане,
причинено му от процесното деяние. Установи се, че с извършването на
деянието по чл.130 ал.1 от НК, подсъдимия Д. е причинил на гражданския
ищец М. и материални вреди /направени от него медицински разходи/, за
обезвредата на които дължи заплащане на претендираната парична сума.
15
С оглед изхода на делото пред двете съдебни инстанции и в
съответствие със закона /чл.189 ал.3 НПК/, първостепенния съд е възложил в
тежест на подсъдимия Й. Д. направените по делото разноски.
Присъдата следва да бъде изменена в частта относно присъдената
държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск за
имуществени вреди, като подсъдимия бъде осъден да заплати в полза на
държавата - по сметка на ВСС, сумата от 50,00 лева. При определянето
размера на тази държавна такса, първият съд не се е съобразил с разпоредбата
на чл.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по
ГПК, съгласно която таксата за граждански иск по наказателно дело е 4 на сто
върху уважения иск, но не по-малко от 50,00 лева. Освен това, подсъдимият
следва да бъде осъден да заплати и държавна такса върху размера на
уважения граждански иск за неимуществени вреди, възлизаща на 72,00 лева,
което първостепенния съд е пропуснал да направи.
По всички гореизложени съображения, С. окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА присъда № 14/20.04.2021 г. на Районен съд –гр.С.,
постановена по н.ч.х.д. № 352/2019 г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА, с
която подсъдимия Й. П. Д. е осъден да заплати на частния тъжител Р. В. М.
законна лихва от датата на увреждането /28.07.2019 г./ до окончателното й
изплащане, върху сумата от 1800 лева, представляваща обезщетение за
претърпени от последния неимуществени вреди от престъплението и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ИЗМЕНЯВА присъдата в частта, относно определения размер на
държавната такса върху уважения граждански иск за имуществени вреди от
престъплението, като увеличава същия на 50,00 лева, платими в полза на
държавата – по сметка на ВСС.
ОСЪЖДА подсъдимия Й. П. Д. да заплати в полза на държавата – по
сметка на ВСС, сумата от 72,00 лева, представляваща държавна такса върху
уважения размер на гражданския иск за неимуществени вреди.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
16
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17