№ 6972
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100504086 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. М. Д. срещу решение №
21397 от 28.12.2023г., постановено по гр. д. № 52614/2022г. на СРС, 56 с-в.
С цитираното решение Л. М. Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на
ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК ****, на основание чл. 500, ал. 2 КЗ сумата от 881,80 лв.,
представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по
застраховка „Гражданска отговорност“ за вреди, причинени при ПТП,
настъпило на 05.11.2017 г. в гр. София, на ул. ****, при което ответникът е
управлявал автомобил „Мицубиши Лансер“ с рег. № СА **** РС, при
концентрация на алкохол в кръвта от 0,76 промила, с включени
ликвидационни разноски, ведно със законната лихва от 29.09.2022 г. до
окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.
Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият ЗД „Б.И.“ АД е депозирал
отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да
бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
1
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
СРС е бил сезиран е регресен иск на застраховател, платил
застрахователно обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност”
против застрахования, причинил вредата при управление на МПС след
употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по
закон норма, с правно основание чл. 500, ал.1, т.1, предл. първо от КЗ
При застраховка “Гражданска отговорност” застрахователят покрива
отговорността на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите
отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на
държавата, в която е настъпила вредата.
Съгласно разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 1, предл. първо от КЗ
застрахователят има право да получи от застрахования платеното
застрахователно обезщетение, когато застрахованият при настъпването на
пътно-транспортното произшествие е управлявал моторното превозно
средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над
2
допустимата по закон норма. Следователно, за да възникне регресното право
на застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" е
необходимо да се установи кумулативното наличие на следните положителни
предпоставки: договор за застраховка "Гражданска отговорност", осъществен
деликт от застрахованото лице, управление на МПС след употреба на алкохол
с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма и
плащане от застрахователя на увреденото лице на обезщетение за
причинените вреди.
От събраните по делото доказателства е установено, а и не се спори
между страните, че ищецът е обезпечавал застрахователната отговорност за
собствения на ответника по „Гражданска отговорност“ към датата на
настъпилото ПТП автомобил.
Видно от представения по делото протокол за ПТП, съставен от
органите на МВР и подписан от двамата водачи, на 05.11.2017 г. около 18:25 ч.
в гр. София, на ул. **** лек автомобил „Мицубиши Лансер“ с рег. № СА ****
РС предприема маневра за потегляне от ред на паркирани автомобили навлиза
в съседната пътна лента – от дясно на ляво, не пропуска и реализира ПТП с
движещия се по ул. „Боряна“ в посока ул. „Монтевидео“ лек автомобил
„Ровър 414 СИ“, с рег. № СА **** ТС. Следствие на удара лек автомобил
„Ровър 414 СИ“, с рег. № СА **** ТС отскача напред и настъпва
съприкосновение с паркирано МПС 3. В протокола като собственик на
автомобил „Мицубиши Лансер“ с рег. № СА **** РС е посочено лицето Л.Р.
Х., а като водач на същия и участник в ПТП – Л. М. Д.. Отразеният в
протокола механизъм е описан и в уведомление за щета по лек автомобил
„Ровър 414 СИ“, с рег. № СА **** ТС“, подадено от Г. Х. А., като собственик
на увредения автомобил. Механизмът на ПТП се установява и от приетата
пред СРС съдебно автотехническа експертиза.
Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата.
Вредата представлява накърняване и унищожаване на благата на човека,
представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве,
душевност и психическо състояние. В случая, така, както е констатирано в
протокола за ПТП, са налице материални щети. Размерът на щетите е
определен от застрахователя с използването на експерт и след извършен оглед,
видно от приложения доклад по щета. Съдът приема, че тази сума
3
представлява размера на щетата под формата на претърпяна загуба, която е
пряка и непосредствена последица от увреждането.
Ето защо, обсъдените по- горе документи, приети и приложени като
доказателство по делото пред СРС, доказват, както противоправното деяние,
така и причинната връзка между противоправното поведение на ответника и
вредоносния резултат – настъпилото ПТП с посочените материални щети. По
въпроса за вината важи законовата презумпция по чл.45, ал.2 от ЗЗД, съгласно
която вината се предполага до доказване на противното, като оборването и е в
тежест на ответника.
Безспорно е установено от представените писмени доказателства, че
въззиваемото застрахователно дружество е заплатило на собственика на
увредения автомобил, застрахователно обезщетение за претърпените
имуществени вреди от ПТП-то, доколкото е налице тотална щета.
За да възникне регресното право на застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ спрямо застрахованото лице, то следва да е налице
и последният кумулативно изискуем елемент от фактическия състав, визиран
в разпоредбата на чл. 500, ал.1, т.1, предл. първо от КЗ – застрахованият при
настъпването на ПТП да е управлявал МПС след употреба на алкохол с
концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма.
Разпоредбата на чл. 500, ал.1, т.1, предл. първо от КЗ е ясна и
изчерпателна, като законодателят е имал предвид регресното право на
застрахователя да настъпи само, ако концентрацията на алкохола в кръвта е
над определена, допустима по закон норма, а не винаги, когато водачът е
употребил алкохол, независимо от концентрацията. В тази връзка
приложимата в случая норма е тази на чл. 5, ал.3 от ЗДвП, съгласно която на
водача на пътно превозно средство е забранено да управлява пътно превозно
средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда. При
установена концентрация на алкохол в кръвта равна или под тази норма, за
застрахователя не възниква регресното право спрямо застрахования по
застраховка „Гражданска отговорност“.
От удостоверение с рег. № ОК-698337/26.09.2018 г., издадено от МВР,
СДВР „Пътна полиция“ относно щета, се установява, че по отношение на Л.
М. Д. е съставен АУАН серия Д № 259712/05.11.2017 г. за нарушения п чл. 25,
ал. 1 ЗДвП и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, както и че при проверка с техническо
4
средство алкотест дрегер е отчетен положителен резултат от 0,76 промила в
издишания въздух, като водачът не е дал кръвна проба. Ето защо,
неоснователни са оплакванията във въззивната жалба в тази връзка. Именно
това удостоверение е кредитирал СРС, видно от мотивите на решението.
Никъде не е посочено, че на въззивника е взета кръвна проба, напротив. В
диспозитива на решението СРС е възпроизвел текста на чл. 500 КЗ. След като
не е дал кръвна проба, за което му е бил надлежно връчен талон за медицинско
изследване /л. 79 от делото на СРС/, то меродавно е отчетеното с техническо
средство алкотест дрегер, поради което съдът намира, че се доказва и
последната предпоставка за уважаване на иска.
Нещо повече, по делото е представено и наказателното постановление,
издадено въз основа на цитирания АУАН, в което е посочено, че
жалбоподателят е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над
0.5 на хиляда до 0.8 на хиляда включително, с което виновно е нарушил чл. 5,
ал. 3, т. 1 ЗДвП. Налице е и отбелязване, че постановлението е влязло в
законна сила на 17.05.2018г. Със заповед от 05.11.2017г. на Л. Д. е временно
отнето и свидетелството за управление на МПС за не повече от 18 месеца,
поради установената концентрация на алкохол.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че съдът
неправилно не е кредитирал показанията на М. Д.. На първо място следва да
се има предвид, че свидетелят е син на ответника, поради което показанията
му следва да се преценяват съобразно нормата на чл. 172 ГПК. Гласните
доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при
съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на
свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия
доказателствен материал по делото. Законодателят е създал едно
предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за
възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е
длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението
на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е
повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да
възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо
ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни),
защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за
установено. Именно по този начин е процедирал и СРС.
5
Свидетелят Д. твърди, че е очевидец на инцидента. Поддържа, че на ул.
„Боряна“, където е станал инцидента, има две ленти за движение в едната
посока, като в дясната винаги има паркирани автомобили, като едната лента
остава активна. Свидетелят бил отвън на улицата, на тротара. Сочи, че в
автомобила били майка му и брат му. И двамата били със заболявания –
церебрална парализа и инсулт, поради което не е възможно те да са шофирали
колата. Колата била паркирана отстрани на улицата. Не знае колко време са
стояли в колата майка му и брат му, предполага, че час, час и половина.
Свидетелят отишъл да ги прибере. Не могли да ги оставят сами вкъщи, защото
трябвало да са под постоянен надзор. По – нататък свидетелят твърди да е
дошъл с такси около половин час преди ПТП- то. Поддържа, че водачът на
лек автомобил „Ровер“, управляван от възрастен господин, се блъснал в
разделителния остров на улицата, след това в паркирания автомобил на
ответника - „Мицубиши Лансер“, след което продължил и се блъснал в кофи за
смет и в още една кола - бяла.
Показанията на свидетеля са противоречиви. Най – напред Д. твърди, че
майка му и брат му са стояли час – час и нещо в колата, като той отишъл да ги
прибере. След това посочва, че отишъл на мястото около 30 минути преди
настъпването на ПТП. Противоречат на житейската логика показанията на
свидетеля, че е бил извикан да прибере майка си брат си, а ги е оставил да
чакат в автомобила и едновременно с това е стоял на тротоара и е станал пряк
очевидец на ПТП-то. Показанията му освен това са в противоречие и с
останалите събрани по делото писмени доказателства относно механизма на
настъпване на ПТП. Ето защо, преценени и по реда на чл. 172 ГПК,
настоящият състав споделя извода на СРС, че не се следва да се кредитират.
Противно на изложеното във въззивната жалба, в проведеното на
28.11.2023г. открито съдебно заседание пред СРС, е приет като писмено
доказателство протокола от разпит на свидетеля А. по друго дело /л. 131 – л.
135 от делото на СРС/- гр. д. № 14286/2021г. на СРС, 120 с-в, като СРС е
посочил, че относно неговата доказателствена стойност ще се произнесе по
същество на спора. Съдът намира, че не може да кредитира същия като
доказателство по настоящето дело. Във въззивното производството А. е
допуснат до разпит, но се установява, че същият е починал на 04.02.2024г.
Въпреки това, за пълнота, следва да се отбележи следното. Според
6
обективираните в този протокол показания на свидетеля, същият е завивал и
двете коли /неговата и ударената/ са се докоснали. След това обаче не се е
удрял в друг автомобил, а в процесното ПТП автомобилите са три. Посочил е,
че в другия автомобил нямало пътници, а свидетелят на ответника твърди, че
вътре в автомобила са били майка му и брат му. Твърди и, че другият водач на
автомобила е бил жена. Ето защо, съдът намира, че ПТП-то, за което е дал
показания А. по гр. д. № 14286/2021г. на СРС, 120 с-в, е различно от ПТП-то
по настоящето дело. Нещо повече, в искането за изплащане на обезщетение
от А. /л. 9 от делото на СРС/, същият е посочил именно установения по
настоящето дело механизъм на ПТП.
Действително не се установява до въззивника да е изпращана покана за
изпълнение на задълженията, но този довод би имал отношение при предявен
иск за лихва. В случая се претендира единствено главница, поради което
неизпращането на покана няма отношение към главното задължение.
Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба, че в решението
липсват „съществени реквизити“, идентифициращи страните и
обстоятелствата. Посочено е кой срещу кого е предявил иска, сумата, ПТП-то,
във връзка с което се присъжда обезщетението.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по същество на
спора, решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия следва да бъдат присъдени сторените във въззивното
производство разноски, на основание чл. 273 ГПК чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер
на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 21397 от 28.12.2023г., постановено
по гр. д. № 52614/2022г. на СРС, 56 с-в.
ОСЪЖДА Л. М. Д., ЕГН ********** да заплати на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК
7
****, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 100 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8