№
гр. София, 22.07.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в публично заседание
на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова,
разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 8707 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 364116 от 19.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 27402/2017 г. на СРС, 67 състав, “У.Б.“ АД
е осъдено да заплати на М.Н.Е. на основание чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ сумата
19588,75 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудова
книжка за периода 19.01.2014 г.-
16.07.2016 г., след като трудовото правоотношение е било прекратено. Искът е
бил отхвърлен за разликата над 19588,75
лева до 47496,13 лева.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
“У.Б.“ АД, който в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен предявеният иск, като излага съображения за неправилност,
необоснованост на решението в обжалваната част и постановяването му в нарушение
на процесуалния и материалния закон. Сочи, че съдът не е обсъдил всички
доказателства и е направил погрешен извод, че не се установява редовно връчване
на ищцата. Излага, че последната е уведомила работодателя си за адрес в гр.
София, ж. к. „********, на който е било изпратено и писмото с обратна разписка.
Намира, че ищцата не е търсила трудовата си книжка, а същата е била канена да я
получи. Счита, че не е нарушен чл. 350, ал. 1 КТ и работодателят е положил
дължимите усилия за връщане на трудовата книжка. Излага, че служителката следва
да си я потърси. Посочва, че работодателят е изпратил писмото с обратна
разписка до адреса, посочен от служителя и е без правно значение
обстоятелството, че последният е променил адреса си или не е предприел действия
за получаване на пратката, тъй като с достигане на изявлението до посочения
адрес е изпълнено задължението на работодателя за уведомяване. Претендира
разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивната жалба от ищцата М.Н.Е., в който жалбата се оспорва като
неоснователна и се посочва, че не е установено, че в представения плик се е
съдържало именно писмото от 04.08.2010 г. и не е посочено, че писмото е
достигнало до адреса. Счита, че е нарушен чл. 6, ал. 3 Наредбата за трудовата
книжка и трудовия стаж, тъй като не е представена и обратната разписка. Излага,
че е уведомила работодателя за новия си адрес, на който са били изпращани и
съответно получавани други документи. Намира, че е останало недоказано поканата
за връщане на трудовата книжка да е достигнала до който и да е от посочените по
делото адреси. Сочи, че се е установило, че ищцата е посетила централния офис
на ответника, но ѝ е било отказано получаването на трудовата книжка.
Намира, че не следва да бъдат кредитирани свидетелските показания на
свидетелките Т. и Й., тъй като същите са заинтересовани като служители на
ответника. Претендира разноски.
Решение № 364116 от 19.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 27402/2017 г. на СРС, 67 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ за разликата над 19588,75 лева до 47496,13 лева, е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
Обжалваното решение е правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, които намира за пълни и обосновани.
СРС, 67 състав, е бил сезиран с иск с правно
основание чл. 226, ал. 2, вр. чл. 3 КТ.
Не е спорно между страните, че между тях е
съществувало трудово правоотношение от 30.01.2009 г., по силата на което ищцата
е изпълнявала длъжността "специалист обслужване на клиенти" с основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 571,18 лева + 13,8% за придобит
трудов стаж и професионален опит. Същото е било прекратено със Заповед № 95/25.06.2010
г., считано от същата дата.
Не се спори между страните също, че ищцата е
предала трудовата си книжка на работодателя на 06.02.2009 г., който я е
съхранявал, както и че същият я е върнал на ищцата на 27.07.2016 г.
Пред въззивната инстанция не са събрани допустими,
относими и необходими нови доказателства.
При така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 2 КТ,
работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или
служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно задържане на
трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено. В
този случай обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение от деня
на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка.
Правото на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ възниква
поради невъзможността на работника или служителя да се ползва от трудовата си
книжка, съответно от удостоверителната ѝ функция, във връзка с
възникването, съществуването и прекратяването на трудови и осигурителни права и
задължения. Основателността на иска по чл. 226, ал. 2 КТ се
предпоставя от кумулативното осъществяване на следните юридически факти: 1)
прекратен трудов договор, 2) незаконно задържане на трудова книжка; 3)
настъпили имуществени вреди в пряка причинна връзка с незаконното задържане. На
основание чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от
страните в процеса следва да установи положителните факти, от които черпи
изгодни за себе си правни последици. В приложение на това правило, тежестта за
установяване на първите две предпоставки – наличие на прекратено трудово
правоотношение и задържането на трудовата книжка, се разпределя на ищеца. Тъй
като размерът на обезщетението е нормативно определен и се съизмерява с
последното брутно трудово възнаграждение за времето на задържане на трудовата
книжка, в тежест на ищеца е да установи и неговия размер. Не е необходимо
работникът и служителят да доказва претърпял ли е вреди и какви, освен ако
работодателят оспорва това.
Конкретиката на случая разкрива, че безспорно
установено по делото е както прекратяването на трудовото правоотношение, така и
обстоятелството, че трудовата книжка се е намирала у работодателя до 27.07.2016
г. Спорното по делото обстоятелство е дали работодателят е предприел действия
за уведомяване на ищцата, че може да получи трудовата си книжка и въпреки
търсенето ѝ от служителката, същият я е задържал незаконно, поради което и
следва да бъде натоварен с отговорността, възложена му съобразно чл. 226, ал. 2 КТ.
За да се ангажира отговорността на работодателя за
незаконно задържане на трудовата книжка, е необходимо той да не е изпълнил
задълженията си съгласно чл. 350, ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 3 от Наредбата за
трудовата книжка и трудовия стаж, незабавно да оформи и предаде
на работника трудовата книжка след прекратяването на трудовото му
правоотношение. В съдебната практика, постановена по сходни случаи, е застъпено
разбирането, че за уважаването на иска с правно основание чл. 226, ал. 2 КТ е ирелевантно
обстоятелството поради каква причина трудовата книжка не се връща на работника
(в този смисъл е определение № 183 от 22.02.2017 г. по гр. д. № 3782/2016 г. на
ВКС, IV г. о.). Задържането на трудовата книжка след прекратяване на трудовото
правоотношение води до противоправност на поведението на работодателя, тъй като
е налице неизпълнение на задължението му по чл. 350, ал. 1 КТ
незабавно да върне трудовата книжка след прекратяване на трудовото
правоотношение, което по същество е противоправното поведение по чл. 226, ал. 2 КТ, за
което на работника и служителя се дължи и обезщетение.
Във връзка с доводите на въззивника - ответник, че
поведението му не следва да се квалифицира като незаконосъобразно, тъй като той
е предприел действия за уведомяване на ищцата, че същата може да получи трудовата
си книжка следва да се има предвид следното:
В представен
документ, озаглавен „Лични данни на служителя“, за адрес по местоживеене на
служителя е посочен гр. София, ж.к. „********. На този адрес е изпратена покана
от 04.08.2010 г. до М.Е. за получаване на трудовата книжка, а в обратната
разписка № 4724337/05.08.2010 г. не е отбелязано същата да е получена. Към
покана със същата дата е представено известие за доставяне до адрес гр. София,
ж.к. „*********, получено от М.Е. на 16.07.2010 г. Като допълнение в него е
отбелязано, че се изпращат УП2 № 185/08.07.2010 г., УП3 № 357/08.07.2010 г. и
служебна бележка при напускане. Покана за получаване на трудовата книжка от 15.07.2016
г. е изпратена отново до адреса в гр. София, ж.к. „********, получена на
16.07.2016 г. от лицето А.. Като съдържание на пратката е посочено „док“. Съдът
е задължил ответната страна на основание чл. 190 ГПК да представи товарителница
и копие от плика, с които писмо № 217/04.08.2010 г. е изпратено на адрес гр.
София, ж.к. „*********, заявление от М.Е. до “У.Б.“ АД, с което се посочва, че адресът на работника е променен на гр.
София, ж.к. „*********, както и заповед № 95/25.06.2010 г., от която е видно,
че същата е получена от М.Е. на 25.06.2010 г. Посочените документи не са
представени.
По делото е наличен обходен лист на М.Е., в който
няма подпис на длъжностно лице срещу оформени документи за напускане /трудова
книжка/, а само посочване на имената на Л. Й.. Липсва и подпис на Ръководител
на структурна единица в ЦУ, а са изписани само имената на Бонка Т..
В показанията си св. Х.Б.е посочил, че в началото
на лятото на 2010 г. е придружил М.Е. до централата на Уникредит, където тя
получила заповедта си за напускане, но не и трудовата книжка, която отказали да
ѝ върнат. Същата била получена едва в края на лятото на 2016 г. Сочи, че М.Е.
след един месец пак е искала да ѝ бъде върната трудовата книжка, но пак
ѝ е било отказано с мотива, че същата трябвало да върне пари.
В разпита си св. А. Й. изтъква, че М.Е. не е
представила обходен лист и не е дошла да си получи трудовата книжка.
Свидетелката посочва, че и на двата адреса, на които са изпращани писма до Е.,
са се върнали разписки, че същите не са получени. Св. П. Т. заявява, че няма
спомен как и защо в обходния лист имената ѝ са собственоръчно изписани
без подпис и дали М.Е. ѝ е представяла обходен лист. Съдът намира, че
показанията на тези свидтелки не следва да бъдат кредитирани в цялост, тъй като
същите са служители на ответника, а и показанията им противоречат на тези на
св. Б., който установява, че ищцата е търсила връщането на трудовата си книжка.
Съдът намира, че работодателят не е изпълнил
изискването на чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж да
съобщи с писмо с обратна разписка на служителя да се яви, за да получи лично
трудовата си книжка. Работодателят е изпращал покани на адреса в гр. София,
ж.к. „********, където същите не са били получавани от ищцата. Същевременно е
видно, че документи са били изпратени на известен на работодателя адрес в гр.
София, ж.к. „*********, където са били получени лично от ищцата на 16.07.2010
г. Така съдът приема, че след като на работодателя е бил известен адрес, на
който служителят получава изпратените му документи, е лишено от логика
изпращането на поканите за получаване на трудовата книжка до адрес, за който е
установено, че същите не се получават. Още повече, че към покана с дата
04.08.2010 г. не кореспондира известието
за доставяне да е получено на 16.07.2010 г., а и работодателят не представи
товарителница и копие от плика, с които писмо № 217/04.08.2010 г. е изпратено,
въпреки че бе задължен за това на основание чл. 190 ГПК. От показанията на св. Б.
се установи също така, че М.Е. се е явявала при бившия си работодателя и е
искала връщането на трудовата ѝ книжка, но това незаконосъобразно ѝ
е било отказвано.
В приетата по делото ССчЕ е посочено, че брутното
трудово възнаграждение на ищцата е в размер на 653,43 лева, както и че общият
размер на обезщетението за исковия период е в размер на 47731,51 лева. Вещото
лице също така е посочило, че размерът на обезщетението за периода 02.05.2014
г. – 27.07.2016 г. е 17549,26 лева.
В срока за отговор на исковата молба е било
релевирано материалноправно възражение за погасяване на част от вземането по
давност. Претендираното обезщетение е за периода 25.06.2010 г. – 27.07.2016 г. Исковата
претенция е предявена на 19.01.2017 г., от който момент се прекъсва давността
на основание чл. 116, б. "б" ЗЗД.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че приложима е специалната по-кратка
3-годишна давност на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Поради
това погасени по давност се явяват вземанията, чиято изискуемост е настъпила 3
години преди депозиране на исковата молба. Непогасената част от вземането
обхваща периода от 19.01.2014 г. до 27.07.2016 г. Във въззивното производство
не се релевирани доводи във връзка с неправилно изчисление на размера, поради
което следва да се приеме, че непогасена по давност е сумата от 19588,75 лева,
до който размер е приета за основателна исковата претенция от районния съд,
определена на основание чл. 161 ГПК.
Поради изложеното въззивният съд намира
обжалваното решение за правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба се остави без уважение.
С оглед изхода на спора разноски биха се дължали
на въззиваемата, но процесуалният представител на същата в съдебно заседание пред
въззивната инстанция е заявил, че не претендира такива, поради което и не
следва да бъдат присъждани.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-А въззивен
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 364116 от 19.03.2018 г., постановено по гр. д. № 27402/2017 г. на
СРС, 67 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.