РЕШЕНИЕ
№ 299
гр. Бургас , 13.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четиринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно
гражданско дело № 20212100500951 по описа за 2021 година
Производството по делото е с правно основание чл. 258 ГПК и сл. и е
образувано по въззивна жалба на адв. Атанас Пройчев Тасков - гр. Бургас, ул.
„Сливница“ № 31, ет. 1,в качеството на процесуален представител на Г. И. Я.,
Д. З. З. и З. М. З. - ответници по гр.д. № 1156/2019г. по описа на АРС, против
решение № против решение на АРС №260006/ 29.01.2021 г., постановено по
гр.д.1156/2019г. по описа на АРС.
Във въззивната жалба се изтъкват твърдения за неправилност на
първоинстанционното решение, като се изтъкват доводи както следва: 1/
Съдът не се е произнесъл в пълнота по направеното по делото възражение за
това, че Г.Я. е собственик на 1/6 ид.ч. от процесния имот,която идеална част
не е била предмет на прехвърлителни сделки. В тази връзка се изтъкват
доводи за правните последици по чл. 14, ал. 7 от СК/1968г./, в каквато насока
са били възраженията на ищците. Цитират се Тълкувателни решения на ВС по
тълкуването и прилагането на чл. 14, ал. 7 от СК/1968г./ - Тълкувателно
решение № 27 от 15.04.1970г. на ВС по гр.д. № 3 от 1970г. ОСГК и
Тълкувателно решение № 47 от 29.12.1979г. на ОСГК на ВС, в които се
указва, че преживелият съпруг остава наследник, а текстът на чл. 14, ал. 7 от
СК 1968г. не изключва това му качество, както и че наследството се
1
придобива не с откриването му, а с приемането му.На следващо място сочи,
че изследването на въпроса за наличието на собственически права на Г.Я. в
заявения обем било от значение за преценка допустимостта на иска, в каквато
насока се излагат съображения и се сочи образувано тълкувателно дело №
3/2020 г. ОСГК с предмет на произнасяне - предаване владението върху
идеална част от имота от съсобственик при предявен иск по чл. 108 ЗС от
другия съсобственик. Заявява се , че съдът формално се е произнесъл по
спора за 1/6 ид.ч. като е приел, че предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 7 от СК
Я. не наследява имота, но нямало изложени доводи за обосноваване
прилагането или съответно- да се изключи прилагането на цитираните от
ответниците тълкувателни решения на ВКС. Нямало доводи за това:кога
според съда ищците са приели наследството, съответно при действието на
кой СК е станало това и съответно нямало аргументи,обясняващи защо
според съда по отношение на наследяването следва да се приложи именно чл.
14, ал. 7 от СК/1968г/, а не последващата уредба на СК/1985г./ В жалбата се
сочи, че с отмяната на чл. 50 от ЗН приемането на наследството не се
ограничава със срок, но се цитира практика на ВКС/ Решение № 207 от
8.VI.1996 г. по гр. д. № 70/96 г.,I г. о., докладчик съдията Тодор Стоилов/,
според което отпадането на срока /срока по чл. 50 ЗН / имало действие и
спрямо заварени открити наследства, стига да не е направено възражение за
настъпила погасителна давност за приемане на наследство.Излагат се доводи
в тази насока,като се навежда довода, че лаконичните и очевидно непълни
мотиви на АРС, касаещи на приложимостта на чл. 14, ал. 7 от СК/1968г./, се
оказвали неправилни.Обстоятелствени съображения и аргументи се излагат
за неправилно произнасяне от АРС по направено от Г.Я. възражение за
придобиване на процесния имот по давност, като в тази връзка се твърди
неправилна преценка от съда за правната квалификация на действията на Г.Я.
по отношение на имота-действия като извършвани от владелец, държател или
от лице, която няма нито едното от тези качества /цитира се Решение № 483
от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., ГК, докладчик съдията
Владимир Йорданов, в се разглеждат спецификите и правните последици на
търпимите или т. нар. съизволени действия, които не съставляват
упражняване на владение/.Въззивникът подробно и по пунктове излага факти,
обстоятелства и извежда от тях -доводи , за липса на съгласие за търпими или
съизволени действия от страна на Г.Я.. Твърди, че АРС не съобразил
доказателствата по делото, от които се установявало по несъмнен начин, че
макар и страните да са в роднински връзки, то отношенията между тях не са
близки/ между тях възниквали скандали, ищците са изгонени от ответницата
Я. от имота, те не общуват помежду си, внучката-ищец не посещава баба си
дори и когато идва в града, повече от 15 години./ Освен това ответницата Г.Я.
била в такива влошени отношения с ищците, че дори е завладяла не само
процесната къща и двор, но и земеделските земи, за които самите ищци
твърдят, че тя ползва еднолично и ги лишава от арендните вноски. Този факт
бил релевантен за правилното решаване на спора, тъй като разкрива
2
действителните отношения между страните.Излагат се и други доводи в
подкрепа на твърдението за лоши отношения между страните,които да
обосноват извода за липса на търпими действия по отношение процесния
недвижим имот, като в тази връзка се изтъкват и предприети от Я. такива
СМР по къщата, които надхвърлят обикновените търпими действия в смисъла
на цитираното по-горе решение на ВКС, като разкриване на покрива, смяна на
дограма,монтиране врати, смяна ключалки и катинари, ограничаване достъпа
на собствениците до имота и т.н.Изложени са аргументи, почиващи на
показания на вторият ищцов свидетел,който изрично заявил, че няма ключ,
т.е. който и да е посещавал къщата, то той отива там на гости, а не като
собственик. В този смисъл ако е имало проява на някаква „търпимост“, то
нейната насоченост е в смисъл: не ищците позволяват на ответницата Я. да
живее в къщата, а последната избира кого да допусне до къщата си. Затова
къщата е била посещавана от внучката, с която Я. е поддържала добри
отношения, но не от дъщерята или снахата на Г.Я..Подробно и
обстоятелствено са обсъдени показанията на свидетелите, разпитани по
делото от първоинстанционния съд, като се обсъждат както заявените от тях
обстоятелства и кореспондирането им с останалия доказателствен материал
по делото, така и се обсъжда тяхната достоверност и се навеждат изводи за
допуснати от АРС процесуални нарушения,както следва: 1/не е обсъдил в
тяхната пълнота и цялост всички събрани по делото доказателствени
средства; 2/ не е съобразил острите противоречия в показанията на двете
групи свидетели; 3/ не е съобразил вътрешните противоречия в показанията
на ищцовите свидетели; 4/ не е съобразил и собствени съдебни и
извънсъдебни изявления на самите ищци; 5/ превратно е възпроизвел
показанията на ответните свидетели и поради това е приел, че същите са в
унисон с показанията на иначе заинтересуваният ищцов свидетел Атанасов, а
от тук е формирал категорично погрешни крайни изводи.Въззивниците
излагат подробни и обстоятелствени съображения и относно заявеното от тях
твърдение: за неправилен извод на АРС,че през 2019г. ответницата Я. е
манифестирала само държане на имота, но не и владение като е владяла за
ищците.Заявява се, че АРС не е съобразил практиката на ВКС, обективирана в
множество различни решения/ Решение № 88 от 27.07.2016 г. на ВКС по гр. д.
№ 661/2016 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова, Решение №
52 от 16.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1458/2009 г., II г. о., ГК, докладчик
съдията Светлана Калинова, Решение № 1371 от 6.01.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 4358/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева / в които
се посочва изрично, че декларирането на един имот и плащането на данъци за
него не е достатъчно за да докаже владение на имота; подобно поведение
може да сочи само и единствено на наличието на намерение за своене за
декларирания имот, но без реално упражняване на фактическа власт върху
имота за реално владение не може да се говори;дори и да е индиция за своене,
декларирането и плащането на данъци не може да се възприеме като
манифестиране на намерение за своене на имота ако то не е доведено до
3
знанието на противната страна . АРС освен това не съобразил, че за да е
налице упражняване на владение чрез другиго е необходимо лицето,
упражняващо фактическата власт върху съответния имот, да има договорно
или законово основание да върши това от името на лицето, което се счита за
владелец и владее чрез другиго / Решение № 161 от 14.IV.1993 г. по гр. д. №
1649/92 г., IV г. о., докладчик председателят на отделение Благовест
Пунев/.Излагат се твърдения за противоречие в мотивите на АРС, който от
една страна приемал, че уговорки за ползването на имота между спорещите
страни няма и от тук без да се посочва изричната квалификация на такова
ползване на търпимо действие, стига до извода, че владение на Г.Я. няма. От
друга страна обаче АРС приемал, че Тина Я. ползва имота, владеейки го за
ищците, който извод обаче предпоставя наличието на договор между страните
за ползването на имота.Твърди се, че АРС неправилно отказал да съобрази и
материалите по представена по делото прокурорска преписка,като се сочат
допуснати от АРС нарушение в тази насока; заявява се, че съдържащите се в
наказателната преписка сведения били релевантни, защото като собствени
изявления на ищците по делото служел и не само като критерий за преценка
на верността на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, но
също така и като коректив за преценка на достоверността на събраните по
делото свидетелски показания. Заявява се, че неправилността на решението на
АРС по отношение на иска против ответницата Г.Я. било определяща и за
неправилността на решението по отношение на ответниците З.и, за което
отново се заявяват оплаквания и доводи.Подробни аргументи са изтъкват и
относно изводите на съда досежно предявеното по делото право на задържане
и съответно относно претендирано заплащане на направени необходими
разноски. В този смисъл именно собствените фактически констатации на съда
за това, че ремонтите са били правени със знанието на ищците, както и
констатациите му, че Г.Я. не е съсобственик и не притежава 1/6 ид.ч. от
имота, обосновават основателността на заявената чрез право на задържане
претенция.Добросъвестността на Г.Я. по смисъла на чл. 74, ал. 2 от ЗС се
удостоверява и от собствените твърдения на ищците пред прокурора, че
същата е оставена от тях да се разпорежда както иска с имота - т.е. никой не
се е противопоставял на извършваните СМР; цитира се съдебна практика:
решение № 3 от 19.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г., I г.о., докладчик съдията
Бойка Дечева, Решение № 484 от 4.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 740/2011 г., I
г. о., ГК, докладчик съдията Добрила Василева, решение № 2 от 12.03.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 619/2019 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Дияна
Ценева, като се твърди, че съобразяването на тази съдебна практика сочи на
това, че извършеният от ответницата „дребен“ според АРС ремонт на покрива
обосновава по несъмнен начин упражняваното от ответницата владение.Моли
се отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество,като се
отхвърлят изцяло заявените искови претенции с уважаване на направеното от
Г.Я. възражение за придобивна давност. Ако се приеме, че Г.Я. е собственик
по наследяване, то се моли прекратяване на производството по делото като
4
недопустимо като предявено по ревандикационен иск между съсобственици
без правен интерес и съответно се отхвърлят исковите претенции по
отношение на ответниците З.;претендират се съдебни разноски и пред двете
съдебни инстанции.
Постъпил е писмен отговор по въззивната жалба от Т. А. Я., В. В. А.,
чрез пълномощника: адв. Желка Апостолова, АК - гр. Бургас, с адрес на адв.
кантора: гр. Бургас, ул. „Любен Каравелов" № 5, вх.В, ет.1, в който се заявява
становище за неоснователност на същата жалба. Излагат се съображения
относно оплакването на въззивниците , че съдът не се е произнесъл в пълнота
на направеното по делото възражение за това, че Г.Я. е собственик на 1/6
ид.ч. от процесния имот.Заявяват се аргументи в насока, че към датата на
откриване на наследството на починалия съпруг на ответницата Г.Я. е
действала разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г. (отм.), съгласно която
„при прекратяване на имуществената общност поради смърт на единия от
съпрузите се прилагат разпоредбите относно наследяването и делбата. Но
когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той
не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество.
Следователно след смъртта на съпруга си, Г.Я. е придобила 1/2 идеална част
от имота в съпружеска имуществена общност, а останалата 1/2 е наследена
само от неговите низходящи: Д. Я. В. и К. Я. Я.. В този смисъл са било
Тълкувателно решение № 27 от 15.04.1970 г. на ВС по гр. д. № 3/1970 г.,
ОСГКТ и Тълкувателно решение № 47 от 29.XII. 1979 г., ОСГК, на които се
позовава въззивника. Неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че
„въпросът дали Г.Я. е собственик 1/6 ид.ч. от процесния имот или не е от
значение за допустимостта на иска".Допустимостта на иска се преценявала от
съда, с оглед заявения с исковата молба петитум, който определя предмета на
спора. Направените насрещни защитни възражения от страна на ответниците
подлежал и на преценка от страна на съда, но доколкото тази преценка се
извършва при разрешаване на спора по съществото с крайния съдебен акт,
същите не оказвали влияние върху редовността на иска, съответно неговата
процесуална допустимост. Неоснователно било и направеното във въззивната
жалба оплакване, че съдът неправилно се е произнесъл по направеното от
Г.Я. възражение за придобиване на процесния имот по давност, в каквато
насока се излагат доводи и съображения,проследявайки квотите на
съсобственост , придобити по наследство и прехвърлителни
сделки.Несъстоятелно и недоказано било твърдението, че ответницата Г.Я. е
владяла имота единствено и само за себе си в продължение на повече от 10
години, с намерението да го свои. Напротив, до края на 2019г. не са
възниквали спорове за собственост по отношение на този имот, а ищците са
упражнявали фактическата власт върху него лично или чрез другиго. Г.Я. е
признавала изрично собственическите права на ищците, които, изпълнявайки
моралния си дълг са изразили съгласието си тя да живее в имота.Развиват се
съображения относно нормативната уредба на владението; заявява се
твърдение за неоснователност на доводите, изложени във въззивната жалба за
5
неправилна преценка на събраните по делото гласни и писмени
доказателства, за данните от прокурорската преписка, за което се излагат
аргументи;неоснователни били твърденията за неправилност на изводите на
съда за това, че Г.Я. е недобросъвестен владелец, както и за това, че Г.Я. не е
успяла да докаже извършването на ремонтите.Моли се обжалваното решение
като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено, като се присъдят и
разноските по делото.
АРС с определение № 260272/19.04.2021г. , по искане на ищцовата
страна реда на чл. 247 ГПК допуснал поправка на очевидна фактическа
грешка в диспозитива на постановеното по делото съдебно решение, като го е
допълнил с нарочен диспозитив за отхвърляне възражението на Г.Я. за
упражняване право на задържане на процесния недвижим имот,
представляващ дворно място с площ от 435кв.м. в *** и съставляващо ПИ с
№***, кв.80 по плана на гр.Айтос, за който имот е отреден УПИ XVI-1008,
кв.80 по ПУП-Айтос, ведно с построените в този имот сгради, описани в
същото определение, поради сторени в имота подобрения на стойност 20 000
лева.
Срещу така постановеното определение № 260272/19.04.2021г. и в
указания в него двуседмичен срок е предявена допълнителна въззивна жалба
от адвокат Т. в качеството на процесуален представител на Г.Я., Д.З. и З.З., в
която заявява, че обжалваното първоинстанционно решение на АРС е
недопустимо и неправилно и в частта му, в която с определение на АРС №
260272/19.04.2021г. по гр.д. № 1156/2019г. се допълва диспозитива на
съдебното решение, като с допълнения диспозитив изрично се отхвърля и
направеното по делото защитно възражение за право на задържане.По тази
причина се обжалва съдебното решение на АРС и в тази допълнена негова
част, като се заявяват следните фактически и правни доводи: В обжалваната
негова част «поправеното» или «допълнено» първоинстанционно решение на
АРС е недопустимо по две причини: липса на хипотеза на ЯФГ от една страна
и липса на надлежно постановено решение за поправка на ЯФГ и
постановяване на надлежно определение за поправка на ЯФГ от друга страна.
Изложени са подробни съображения за това, че непроизнасянето по правния
спор с изричен диспозитив, по който да се формира сила на присъдено нещо,
не разкрива хипотеза на ЯФГ, а на непълнота на произнасянето в съдебното
решение. Липсата на произнасяне с нарочен диспозитив по даден въпрос по
иск, с който съдът изрично е сезиран, съставлява непълнота на решението,
която се отстранява, но не по реда на поправката на ЯФГ по чл. 247 от ГТЖ, а
по реда на допълване на решението по реда на чл. 250 от ГПК.От тази гледна
точка собствените мотиви на АРС, с която се обосновава уважаването на
молбата за поправка на съдебното решение са сами по себе си напълно
достатъчни за отхвърлянето на тази молбата като недопустима. Налице е друг
процесуален способ за допълване на съдебния диспозитив на едно съдебно
решение.На второ място се твърди, че молбата за поправка на ЯФГ е
6
недопустима, а постановеното от АРС определение е неправилно и затова,
защото по съществото си молбата за поправка на ЯФГ се свежда до молба за
допълване на диспозитива на съдебното решение. Такова допълване е
недопустимо,тъй като с диспозитива на съдебното решение съдът се
произнася по предявен от ищеца иск;възражението за право на задържане не е
предмет на иска,респ. не е предмет на насрещен иск, и не се прави от ищеца, а
от ответника. При това положение самото искане на ищците за произнасяне
на съда по защитно възражение с нарочен диспозитив на съдебното решение е
искане за постановяване на недопустим съдебен диспозитив. На следващо
място се изтъква,че произнасянето на изричен диспозитив по направеното от
ответната страна защитно възражение за право на задържане може да се
извърши само тогава, когато това възражение се уважава и само в рамките на
онази част от диспозитива, с която съдът се произнася по предявения
ревандикационен иск - ответникът ще бъде осъден да предаде владението от
момента, в която ищецът заплати на ответната страна направените по
ревандикирания имот необходими разноски и подобрения. В случаите, в
които съдът приема възражението за право на задържане за неоснователно,
изричен диспозитив не се формулира.Освен това, тъй като по възражението за
подобрения и за право на задържане съдът се произнася не с нарочен
диспозитив, а само в мотивите и именно защото ответникът може да ползва
силата на присъдено нещо, което тези мотиви формират, затова и когато
съдът пропусне да се произнесе по възраженията за право на задържане и за
прихващане, то такъв пропуск се разглежда не като непълнота на решението -
основание за неговото допълване, а като допуснато от съда съществено
процесуално нарушение на правото на защита на ответника, което следва да
се отстрани по реда на обжалването на решението.Посочени и са
коментирани съдебни решения на ВКС в насоката, поддържана от въззивника
, а именно: Решение № 323 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2009 г.,
IV г.о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова ; Решение № 609 от 15.01.2009
г. на ВКС по т. д. № 323/2008 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария
Проданова;Решение № 225 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 631/2010 г., П т.
о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева ;Решение № 45 от 22.04.2009 г. на
ВКС по т. д. № 483/2008 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария
Проданова.Освен изложеното се заявява, че не е допустимо дори при наличие
на очевидна фактическа грешка в постановено по делото съдебното решение,
то да се поправя с определение, в каквато насока се изтъкват аргументи и
доводи.
Постъпила е молба-писмен отговор по т.н. допълнителна въззивна
жалба от насрещната страна по делото: Т. А. Я. и В. В. А., чрез
пълномощника: адв. Желка Апостолова, АК - гр. Бургас, с адрес на адв.
кантора: гр. Бургас, ул. „Любен Каравелов" № 5, вх.В, ет.1, в който заявява
становище за начина, срока за обжалване и дължимата при обжалване
държавна такса на постановен в производството по чл.247 ГПК акт на съда. В
случай, че съдът приеме за редовна т.н. „допълнителна въззивна
7
жалба“,заявява, че поддържа заявените доводи в писмения отговор по
въззивната жалба.
Въззивното производство е допустимо, тъй като въззивната жалба и
допълнителната въззивна жалба са предявени от процесуална легитимирана
страна, в законоустановения срок и с платена по сметка на БОС държавна
такса, поради което съдът ги намира за допустими.Жалбите отговорят на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК. Ето защо спорът следва да се разгледа
по същество, в рамките на оплакванията, изложени в жалбата (чл. 269 ГПК).
Пред въззивната инстанция не са събрани допълнително доказателства.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 108 от ЗС по отношение на
недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 435 кв.м.,находящо
се в ***, съставляващо поземлен имот № ***,в кв.80 по плана на същия град,
при граници на ПИ: от двете страни улици, ПИ № ***; ПИ № ***, за който е
отреден УПИ ХVІ-1008, в кв. 80 по ПУП на гр.Айтос, ведно с построените в
имота самостоятелни обекти: едноетажна масивна жилищна сграда, състояща
се от жилищен етаж със застроена площ от 78 кв.м. и мазе със застроена площ
от 70 кв.м. и едноетажна масивна жилищна сграда ,изградена на източната
граница към ПИ № ***, състояща се от гараж със застроена площ от 18 кв.м.
и второстепенна постройка със застроена площ от 24 кв.м. с обща калканна
стена.
В исковата молба ищците Т.Я. и В.А. твърдят, че първата от тях е
собственик на ¾ ид.ч. , а втората от тях- на ¼ идеална част от гореописания
имот.Първата ищца придобила собствеността по наследство от своя съпруг
К. Я.,починал 31.01.2008г, който от своя страна придобил собствеността си на
основание наследяване на ¼ ид.ч. от своя баща Я. Я., починал 1979г. и
покупко-продажба на 2/4 ид.ч. от имота от своята майка/ответницата
Г.Я./.Втората ищца твърди, че притежава ¼ ид.ч. от процесния имот на
основание наследяване на своята майка Д. В. и договор за дарение. Всяка от
ищците се снабдила и с констативни нотариални актове за собствеността си.
Твърдят, че възоснова на взаимно разбирателство в приземния етаж
на имота останала да живее първата ответница-Г.Я.,която след разпореждане
със собствеността си,извършено през 2004г. в полза на сина си К.
Я./починал 2008г./, не притежавала никаква собственост в процесния
имот.Ищците твърдят , че до 2019г. нямали разногласия или спорове относно
собствеността и ползването на имота, до който имали неограничен достъп до
последното посещение през лятото на 2019г.Заявяват, че на 31.10.2019г.
установили, че входната врата към първия етаж е подменена и достъпа им до
него е ограничен, а на втория етаж се настанили /без знанието и съгласието на
ищците/ последните двама ответници Д.З. и З.З.. Заявили пред всички
ответници правото си на собственост и поискали възстановяване на
владението, което им било отказано. Моли се осъждане на ответниците да им
8
предадат владението на имота.
Ответницата Г.Я. чрез процесуален представител адвокат Атанас
Тасков, своевременно е предявила писмен отговор по исковата молба, която
оспорва като неоснователна. На първо място изтъква, че процесният имот се
владее само и единствено от ответницата Г.Я. несъмнено, явно, спокойно и
необезпокоявано повече от 10 години,в резултата на което го е придобила по
давност. На второ място оспорва твърдението на ищците в исковата молба за
това, че ответницата живее в имота на основание взаимно разбирателство
между страните, като заявява конкретни обстоятелства за това, че такова
разбирателство между тях не е било налице.На трето място сочи, че
ответницата Г.Я. не само живее и ползва имота като свой, но и в него
извършвала всички необходими ремонти и преустройства, изброени в
писмения отговор, които били правени само и единствено за сметка на
ответницата Г.Я..Тези дейности сочели на своене на имота от Г.Я.,тъй като не
било искано съгласието за това от невладеещите собственици.В тази връзка
при условията на евентуалност е направено възражение за задържане на
процесните имоти до заплащане от ищците стойността на направените
ремонти в размер от 20 000 лева.Ответницата заявява, че извън владението,
довело според твърденията й до придобиване на целия имот по давностно
владение, същата се легитимирала като собственик на 1/6 ид.ч. от него тъй
като след смъртта на съпруга й през 1979г. собствеността върху процесния
имот се разпределил между нея като преживяла съпруга и двете им деца в
квоти: 4/6 за нея и по 1/6 ид.ч. за всяко от децата. Заявява, че останалите
двама ответници били само семейни приятели, които нямали никакви права и
претенции върху процесните имоти.Моли се отхвърляне на иска и при
условията на евентуалност-да бъде уважено направеното възражение за
задържане на имота. Ангажира доказателства.
Постъпил е писмен отговор от ответниците Д. и З. З., предявен чрез
процесуален представител адв.Даниела Зарево, които оспорват иска като
сочат, че не са установили владение върху имота; живеят на друг адрес в ***,
като нямат претенции относно собствеността му, но били в близки
отношения с ответницата Г.Я. и в това качество Д.З. помагал на същата да
извършва ремонтни работи по къщата, да обработва двора и в това си
качество той установил контакт с ищците, които се опитвали да влязат в
имота, но били изгонени от ответницата Г.Я.. В продължение на отговора се
излагат обстоятелства, идентични с писмения отговор на отв. Г.Я. относно
собствеността върху същия имот и причината , поради която се обитавал от
Г.Я..Моли се отхвърляне на иска.
За да постанови обжалвания съдебен акт, районният съд е приел, че
ищците са собственици на процесния имот, разглеждайки правозащитното
възражение на ответницата Г.Я. за придобиване на същия по давностно
владение, което намерил за неоснователно; счел е , че процесния имот се
9
владее от ответниците без правно основание за това,като е намерил за
недоказано твърдението на ответницата Г.Я. за извършени от нея в имота
необходими ремонтни дейности,поради е счел за неоснователно предявеното
при условията на евентуалност възражение за право на задържане.
С постановено по реда на чл.247 ГПК нарочно определение № 260272
от 19.04.2021г. допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
постановеното по делото решение за уважаване на иска по чл.108 ЗС, като
допълнил диспозитива му с нарочен диспозитив за отхвърляне
възражението на Г.Я. за упражняване право на задържане на процесния имот
поради извършени подобрения на стойност 20 000 лева. Това определение е
предмет на допълнителна въззивна жалба, предявена от процесуалния
представител на ответниците по делото.
След като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по същество.
Писмените и гласни доказателства, представени от страните по
делото са възпроизведени и обсъдени подробно от районния съд, като
произтичащите от тях фактически изводи кореспондират изцяло с
фактическите констатации на въззивната инстанция, поради което на
основание чл. 272 ГПК Бургаският окръжен съд препраща към мотивите на
АРС, без да се налага същите да бъдат преповтаряни, като по въведенит с
въззивната жалба оплаквания намира следното:
Неоснователни са доводите, изложени в пункт ІІ от въззивната
жалба на ответниците-сега въззивници. При действието на СК-1968г./отм./,
който е приложимия закон с оглед настъпилата през 1979г. смърт на съпруга
на ответницата Г.Я., по време на брака с който е придобит процесния
недвижим имот, се прилага чл.14,ал.3 и ал.7 от СК/ 1968г./.Според
цитираните разпоредби,при смърт на единия от съпрузите съпружеската
имуществена общност се прекратява и дяловете на съпрузите са равни. Делът
на починалия съпруг от общото имущество остава в наследство на неговите
наследници. Съгласно чл. 14, ал. 7, изр. 2 СК /1968г.-отм./, преживелият
съпруг, когато наследява заедно с деца на починалия съпруг, не получава от
неговата част от общото имущество. Частта на починалия съпруг от
съпружеската общност се наследява само от неговите деца. В този смисъл са
цитираните от въззивника в жалбата му две тълкувателни решения на ВС, а
именно: № 27/15.04.1970г. и № 47/29.12.1979г., както и тълкувателни
решения на ВС № 26/ 02.03.1970г. и № 28/11.04.1970г. Според цитираните
по-горе ТР на ВС ,преживелият съпруг се явява наследник на починалия
10
съпруг само относно индивидуално имущество на последния , какъвто обаче
не е процесния недвижим имот, който безспорно представлява
СИО,прекратена със смъртта на наследодателя Я. К. през 1979г. В тази връзка
няма спорове както между страните по делото, така и безспорно се установява
от представените по делото удостоверение за сключен граждански брак и
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 168,т.V,н.д.№
257/1959г. на Айтоски народен съдия.
По тези съображения и като приема, че с прекратяване на СИО през
1979г. поради смъртта на Я. К. Я.-съпруг на ищцата Г. К. , последната е
придобила само ½ идеална част от процесния недвижим имот, съдът не
изследва и не обсъжда заявените от въззивниците в жалбата им доводи
относно допустимост на реивандикационен иск, предявен от съсобственик
срещу съсобственик, както и доводи по основателността на иска по чл.108
ЗС, основани на тезата за наличие на съсобственост между ищците /от една
страна/ и ответницата Г.Я..
В качеството си на преживял съпруг с квота от ½ от процесния
недвижим имот, Г.Я. се е разпоредила с нот.акт № *** на Нотариус Бисер
Демирев в полза на своя син К. Я. Я.,починал 31.01.2008г.Последният по
наследство от своя баща / на осн. чл.5,ал.1 ЗН/ е придобил ¼ ид.ч. от
процесния недвижим имот, поради което общата част, притежавана от същия
, е в размер на ¾ ид.ч., удостоверено с КНА № 22,т.ХІІ,,н.д.№ 1598/2004г.
Ищцата Т. А. Я. е единствения наследник на починалия свой съпруг К.
Я. Я. и като такава се легитимира като собственик на ¾ ид.ч. от процесния
имот/вж. удостоверение за наследници № 02-ГС-4524/01.11.2019г.- л. 11 от
делото на АРС/.
Останалата ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот е наследена от
дъщерята на Я. К. Я./п.1979г./ - Д. Я. В., починала през 1994г. и придобита
по наследство при равни квоти /по 1/8 идеална част/ от наследниците й/на Д.
Я. В.,п.1994г./,а именно: дъщеря В. В. А. и съпруг В. В. В.. С нотариален
акт за дарение № *** на нотариус Б.Демирев, В. В. дарил на дъщеря си 2/12
ид.ч. /т.е. 1/6 ид.ч./ от процесния недвижим имот, която идеална част е по-
голяма от притежаваната от него квота на съсобственост от 1/8 ид.ч., но има
11
транслативен ефект за размера на действително притежаваните и дарени на
В.А. 1/8 идеални части от процесния недвижим имот. С КНА № 32,т.V,н.д.№
709/2019г. на нотариус Б.Демирев ищцата В. А. А. е призната за собственик
на ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот на основание наследяване и дарение.
По делото няма спор, че в процесния недвижим имот е
живяла ,както и продължила да живее и след като се разпоредила със
собствеността си в полза на К. Я. /п.2008г./, ответницата Г. И. Я., която
заявява правозащитно възражение за придобиване по давност на същия
имот възоснова на давностно владение, продължило спокойно и несмущавано
повече от 10 години,начиная от смъртта на сина й К. Я. на 31.01.2008г. От
обстойния анализ на разпитаните по делото свидетели, водени от всяка от
страните по делото , при преценка на възможната тяхна обективност, респ.-
заинтересованост, непосредственост на възприятията и при съвкупната
преценка с останалия доказателствен материал по делото/ СГрЕ, писмени
доказателства / се налага категоричния извод, че ответницата Г.Я. е останала
да живее в имота и след като се е разпоредила изцяло със собствеността си
поради близките родствени отношения със собствениците на имота.
Независимо от това,че в отношенията между ответницата Г.Я. и първата
ищца не е имало разбирателство, особено след смъртта на К. Я./син на Г. и
съпруг на ищцата Т./ и най-вече след смъртта на Г./ дъщеря на К. и Т. Я. и
внучка на Г.Я./, безспорно на основание близката роднинска връзка между
ищците и ответницата тя е продължила да живее в процесния имот-т.е.
налице са търпими действия върху имота.
Настоящият съдебен състав следва да отбележи, че изцяло кредитира
показанията на свидетеля Г., които показания са ясни ,конкретни,
обективни,непосредствени- бил е приятел на починалата през 2017г. внучка
на ответницата Г.Я. и като такъв заедно с внучката Г. посещавали много
често процесния имот, тъй като внучката Г. била много близка с баба си.От
неговите показания последователно и конкретно се установяват извършени до
смъртта на К. Я. строително-ремонтни работи, а именно: смяна на дограма и
поставяне на външни ролетни щори /2003-2004г./;преграждане и изграждане
на вътрешна тоалетна към първия етаж;направа на изолация към първия етаж
, налична към 2003г.;закупуване на мебели от покойния К. Я.; покойната
внучка на ответницата Г.Я. до смъртта си имала ключове за къщата.Същият
12
свидетел обективно заявява, че на Г. майка й /ищцата Т.-б.а/, почти не
посещавала имота,идвала там няколко пъти през 2004-205г., а след това не
били в много добри отношения с ответницата Г.Я..
Съдът кредитира показанията на свидетеля А. А.,независимо от
обстоятелството, че същият е съпруг на ищцата В.А., тъй като показанията на
този свидетел освен конкретни и непосредствени, съответстват на
показанията на свидетеля Г.; освен това в частта относно получаване на рента
от ответницата Г. тези показания съответстват както на писмено
доказателство/ служебна бележка от 29.04.2020г. на „Агро Пенчеви“ ООД за
изплащане на рента по аренден договор за земеделски земи от 5,019дка само
на Г.Я./, така и показанията на ответниковия свидетел А. относно скарването
между страните по въпроса за настаняване на квартиранти в процесния имот
през 2019година. Съдът не кредитира показанията на свидетелката Ч. относно
ремонтните дейности в имота, тъй като показанията й изцяло противоречат на
показанията на свидетелите Г. и А..Ответниковите свидетели са единни само
в показанията си относно изнасяне на мебели от процесния имот преди
смъртта на Колю Янев/ сочат се годините 2005-2006г./, когато се влошили
отношенията между ищцата Т. и ответницата Г..
Показанията на свидетелката С. освен неконкретни, касаят и период
едва до 2009 година, от която година свидетелката била пенсионерка и
заявява, че до тази година посещавала процесния имот.
Съдът не кредитира показанията на свидетелката Т. А. в частта
относно показанията й за извършване на ремонти ,тъй като същите освен
неконкретни и неясни, изцяло противоречат на показанията на свидетелите А.
и Г..От показанията на свидетелката А. в частта относно скандал между
ищците Т. и В./ от една страна/ и ответницата Г.Я. / от друга страна,
преценени с показанията на свидетелите Г. и А. А. става ясно, че скарването е
било за квартиранти, които ответницата Г.Я. искала да настанява в къщата
заради това ,че не й стигали парите, а ищците не били съгласни.
От показанията на свидетелите по делото съдът извежда становището
си и за това, че ответниците Д.З. и З.З. се намират в имота, за което показания
се депозират както от ответниковия свидетел Ч., така и свидетеля А.
А..Свидетелят А. А. сочи, че след като от съседи се обадили на съпругата му/
13
ищцата В./ за това, че трети човек се настанил в имота и отишли в ***,
ключа бил в Д.З.; той/ Д.З./ живеел със семейството си там от месец
декември 2019г.; върху гаража имало детско басейнче и детски дрешки
отвън;при посещение на имота след разговор за закупуването му от ответника
Д.З. установил, че входната врата на имота е сменена, а ответницата Г.Я.
потвърдила, че това е направено от З., който живеел в имота заедно със
съпругата си /ответницата З./.
По делото е извършена съдебно-почеркова експертиза на подписите на
лицата, плащали със запазени и представени по делото приходни квитанции
данъци за процесния имот 2009,2010,2011,2017,2019г., като е установено, че
това са подписи на ищците Т. и В., съответно описани в представеното по
делото заключение на вещото лице.
Вещото лице Петрова по допуснатата комплексна експертиза изрично
заявява, че не може да установи момента, когато са правени твърдяните от
ответницата СМР на процесния недвижим имот, което обстоятелство,
внимателно преценено с оглед показанията на кредитираните от съда
свидетелски показания води до категоричния извод за извършването им
приживе от наследодателя на първата ищца Т.Я.. В тази връзка следва да се
отбележи, че представеното по делото доказателство за получавана от
ответницата Г.Я. пенсия в годините категорично обосновава житейския извод
за ниския размер на пенсията й ,без да налага ангажиране на доказателства
за това: какви са средните разходи за живот на една пенсионерка. За
обстоятелството, че с получаване изцяло на рентата от земеделските земи, с
които ответницата Гена се подпомагала за закупуване на дърва и др. нужди,
свидетелства св.А.. Прави впечатление обстоятелството, че ответниковите
свидетели заявяват , че ответницата Г.Я. правила разкриване на покрив и
смяна на керемиди, без да посочват строители или лица, които са вършили
тази дейност, а с оглед възрастта на ответницата Г. съдът не намира това за
възможно.
По делото е извършена съдебно-почеркова експертиза на подписите на
лицата, плащали със запазени и представени по делото приходни квитанции
данъци за процесния имот 2009,2010,2011,2017,2019г., като е установено, че
това са подписи на ищците Теодора и Венета, съответно описани в
14
представеното по делото заключение на вещото лице.
От първоинстанционният съд е приета прокурорска преписка с
изложени от страните по делото становища .
При тази фактическа обстановка, подробно изложена и обсъдена от
първоинстанционния съд,правилно,законосъобразно и обосновано същият е
приел предявеният реивандикационен иск за основателен,а заявеното от
първата ответница Я. възражение за задържане до заплащане на подобрения в
претендиран размер от 20 000 лева- за неоснователно, който правен извод
настоящият въззивен състав намира за правилен, обоснован и
законосъобразен.
В правната теория и съдебната практика категорично е установено, че
за уважаване на иск по чл.108 ЗС следва да се установи кумулативното
наличие на следните материално-правни предпоставки: 1/ищецът е
собственик на вещта предмет на иска; 2) ответникът владее тази вещ и 3) това
владение е без правно основание (така Решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д.
№ 669/2009г. на Първо гр.о., ВКС и Решение № 9 от 23.01.2012 г. по гр.д. №
251/2011 г. на Първо гр.о., ВКС/.
Придобивната давност е въведена в българското законодателство като
основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на
законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически
упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като
собственика бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние
следва да бъде приравнено на юридическото. Именно затова, за да е годно
владението да породи правните последици на придобивната давност е
необходимо същото да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и
явно /решение № 262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, ІІ г.о/.
В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че след като веднъж
фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време
да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази
фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по
давност и само ако държателят промени намерението си и превърне
държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност,
15
но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго
изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец,
което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин
/решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., решение №
115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о./. Т.е.-необходимо е било това
своене да е демонстрирано явно на невладеещият собственик,в случая
спрямо ищците по делото, което в случая ответницата Г.Я. не е
доказала.Както се посочи и по-горе,от обстоятелствата по делото се налага
категоричния извод, че ответницата Г.Я. е останала да живее в имота и след
като се е разпоредила със собствеността си именно заради близката си
родствена връзка със собствениците му-т.е. налице са били търпими действия,
но не и осъществявано владение по смисъла на закона. В решение № 483 от
11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., е разгледан въпросът
какво представляват търпимите действия. Прието е, че това са фактически
състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да
произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно
съгласие като търпими, т. к. почиват на близки приятелски или други лични
отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които
представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за
собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с
изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се
допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена
любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения
и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Пример за
такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да
живее в неговата къща (Проф. П. В., Ново вещно право, С. 1995 г., т. 29, стр.
45). Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това
трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което
и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Тези действия
се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата
на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т. е.
по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу
лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Тъй като
16
държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта,
то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия
е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца.
В решение № 291/9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС
е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да
демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да
демонстрира спрямо собственика. Същото е прието и в решение №
270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО. Тези
разсъждения се отнасят и за търпимите действия – лицето, което ги
осъществява, следва да демонстрира по отношение на собственика
настъпилата промяна – че започва да осъществява фактическа власт с
намерение за своене на имота.Такава промяна спрямо ищците в
осъществяваната от Г.Я. фактическа власт върху процесния имот е
демонстрирана едва след последното им посещение през 2019г., но не и за
периода от време, необходим по смисъла на чл. 79,ал.1 ЗС за придобиване на
имота по давност.
По така изложените съображения законосъобразен се явява изводът
на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл.108 ЗС, което
налага обжалваното решение да бъде потвърдено, с препращане към мотивите
на същото по реда на чл.272 ГПК.
Относно допълнителна въззивна жалба срещу определение №
260272/19.04.2021г., с което по реда на чл.247 ГПК съдът е допуснал
поправка в текста на постановеното по делото Решение №
260006/29.01.2021г. по гр.д.№ 1156/2019г. по описа на РС-Айтос с
постановяване на диспозитив за отхвърляне на предявеното от Г.Я.
възражение за право на задържане върху процесния имот до заплащане на
претендирани подобрения на стойност 20 000 лева настоящият съдебен състав
намира следното:
Според чл.247,ал.4 ГПК , поправка на очевидна фактическа грешка
се извършва с решение, с оглед на което и предвид развилото се по правилата
на чл.247 ГПК производство пред АРС съдът намира, че така постановеното
определение има характера на решение.
В т. 18 на ТР 1/2000 г. на ОСГК на ВКС се приема, че със силата на
пресъдено нещо / СПН/ се ползва само диспозитива на решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и
петитума на иска, като предмет на делото.
17
Задължението на съда да изложи мотиви към решението/вж.
разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ГПК-отм./ обосновава тезата, че последните не
се обхващат от СПН, защото в мотивите се съдържат констатации относно
доказателствените и правно релевантни факти, които не са обхванати от
спорния предмет. Мотивите могат да подлежат на самостоятелно обжалване
само ако биха били източник на правни последици наред с диспозитива на
решението. Доколкото по отношение на съдържащите се в тях констатации
относно юридическите и доказателствени факти, както и по отношение на
преюдициалните правоотношения, не се формира сила на пресъдено нещо,
защото не са елемент от спорния предмет.
Настоящият съдебен състав споделя изразеното становище по
Решение № 50/12.02.2010 г. гр. д. № 430/2009 г. ВКС, ГК- II г. о., с което
изрично се сочи, че обективните и субективни предели на СПН се преценяват
само на основа обективираната в диспозитива на съдебното решение воля на
съда.
Понастоящем разпоредбата чл. 236, ал. 2 ГПК възпроизвеждайки
текстово нормата на отменения чл. 189, ал. 2 ГПК, има по широко
съдържание, като изрично се сочи, че именно с мотивите на съдебното
решение, съдът дава отговор / позитивен или негативен / на исканията и
възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите
констатации и правни доводи на съда. Ограничавайки в един по-широк
параметър мотивите на съдебното решение от самия диспозитив се
препотвърждава извода, че и при новата уредба на съдебното решение, дори и
при новите правомощия на касационния съд за излагане на мотиви с
тълкувателен характер, мотивите по конкретното разрешение на правния спор
по същество, не се ползват със СПН.
Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 4 от ГПК, решението влиза в сила
и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на
задържане и прихващане. За да се формира сила на присъдено нещо относно
насрещните права на ответника по чл. 298, ал. 4 от ГПК е необходимо съдът
да се е произнесъл по тях.
Или в обобщение може да се приеме, че ако възражението за
прихващане е уважено, то страната, избрала този път на защита да реализира
вземането си няма възможността да го заяви отново, дори само за разликата
до пълния размер на вземането си. Ако възражението не е уважено по
съображения, изложени в мотивите на съдебния акт, за да се приеме, че
вземането не може да се предяви отново, то в диспозитива следва изрично да
е посочено, че възражението относно конкретното вземане се отхвърля /в
този смисъл Решение № 3 от 27.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3999/2015 г., II
г. о., ГК, Решение № 707/13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1787/2009 г., ІІІ г.
о., които са постановени по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК и като
такива имат задължителен характер съгласно указанията по т. 2 от
Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г./.
18
По изложените съображения съдът намира за неоснователна
въззивната жалба на въззивницата Г.Я. срещу определение, имащо характера
на решение и обективирано с № 260272 по 19.04.2021г., с което по реда на
чл.247 ГПК съдът е допуснал поправка в текста на постановеното по делото
Решение № 260006/29.01.2021г. по гр.д.№ 1156/2019г. по описа на РС-Айтос
с постановяване на диспозитив за отхвърляне на предявеното от Г.Я.
възражение за право на задържане върху процесния имот до заплащане на
претендирани подобрения на стойност 20 000 лева. Тъй като въззивниците Д.
и З. З. нямат правен интерес да обжалват съдебен акт, каквото е
определението, имащо характера на решение и обективирано от АРС с №
260272 по 19.04.2021г.,който акт спрямо тях не поражда права/задължения, в
тази й част допълнителната въззивна жалба е процесуално недопустима и
следва да се остави без разглеждане, а образуваното възоснова на същата
съдебно производство се прекрати.
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78,ал.1 ГПК в
полза на въззиваемите следва да се присъдят съдебно деловодни разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение в размера от по 600 лева за всяка от
въззиваемите, доказани с представени пред БОС договори за правна помощ и
съдействие.
Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на АРС №260006/ 29.01.2021г.,
постановено по гр.д.1156/2019г. по описа на РС-Айтос и определение, имащо
характера на решение, обективирано с № 260272 по 19.04.2021г. по гр.д.№
1156/2019г. по описа на РС-Айтос.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ и прекратява ПРОИЗВОДСТВОТО
ПО В.ГР.Д.№ 951/2021Г. по описа на Окръжен съд-Бургас в частта по
допълнителна въззивна жалба, предявена от Д. З. З. и З. М. З.,чрез
процесуален представител адвокат Атанас Тасков –гр.Бургас, ул. “Сливница“
№31,ет.1, срещу определение, имащо характера на решение, обективирано с
№ 260272 по 19.04.2021г. по гр.д.№ 1156/2019г. по описа на РС-Айтос.
ОСЪЖДА Г. И. Я. с ЕГН ********** от ***; Д. З. З. с ЕГН ********** от
*** и З. М. З. с ЕГН ********** от ***, да заплатят на Т. А. Я. с ЕГН
********** от ***, съдебно-деловодни разноски в размер на 600 лева.
ОСЪЖДА Г. И. Я. с ЕГН ********** от ***; Д. З. З. с ЕГН ********** от
*** и З. М. З. с ЕГН ********** от ***, да заплатят на В. В. А. с ЕГН
********** от ***, съдебно-деловодни разноски в размер на 600 лева.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните, а в частта за прекратяване на производството
относно Д. З. З. и З. М. З., имащо характера на определение- с частна жалба в
1-седмичен срок от съобщаването му,пред ВКС.
19
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20