РЕШЕНИЕ
№ 116
гр. Монтана, 18.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и пети
март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Таня Живкова Въззивно гражданско дело №
20241600500097 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 583 от 28.12.2023 г., постановено по гр. дело № 2240 по
описа за 2023 г. Районен съд-Монтана, по иск на И. С., е обявил за нищожен
Договор за заем № * от 24.01.2022 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. първо от
ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК поради противоречието му със
закона, като дружеството „С.К.“ ООД е осъдено да заплати на ищцата сумата
от 1024,91 лева, представляваща неоснователно получена сума по договора за
заем. С решението дружеството е осъдено да заплати на адв. А. Д. адвокатско
възнаграждение за безплатно представителство по делото на ищцата, както и
държавна такса по сметката на съда.
Така постановеното решение е обжалвано от „С.К.“ ООД, чрез своя
процесуален представител юрк. Ц.Б., с доводи за неправилност. В жалбата се
твърди, че по делото не е проведено пълно и главно доказване досежно
твърденията на ищцата, че ГПР е по-висок от посочения в процесния договор.
В тази връзка се сочи, че ГПР е формиран по установения в ЗПК начин, а
вземането за неустойка не представлява разход и не следва да бъде включено
1
в ГПР. Отделно от това се поддържа, че обявяване нищожността на клаузата
за неустойка не влече недействителност на целия договор. Съобразно
изложеното се иска от съда да отмени първоинстанционното решение и да
отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се и разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от И. С., чрез своя пълномощник адв. А. Д., с който същата се оспорва
като неоснователна. Релевират се доводи за законосъобразност на решението,
като се твърди, че включването на неустойката в ГПР е правен извод, а не
фактическо обстоятелство. Поддържа се, че процесната клауза за неустойка
цели единствено заобикаляне императивните разпоредби на ЗПК и е
инструмент за неоснователно обогатяване на небанковата финансова
институция за сметка на потребителя. Прави се възражение за прекомерност
на претендираното юрисконсултско възнаграждение и в двете инстанции.
Предвид изложеното моли съда да потвърди първоинстанционното решение
като правилно и да присъди адвокатско възнаграждение съобразно чл. 38, ал.2
от ЗА.
Предмет на разглеждане по делото е и частна жалба, подадена от „С.
К.“ ООД, чрез своя процесуален представител, срещу Определение №
177/02.02.2024 г., постановено от Районен съд-Монтана по гр. дело №
2240/2023 г., с което съдът е оставил без уважение молбата на дружеството за
изменение на решението в частта за разноските. В частната жалба се сочи, че
съдът неправилно е приел, че цената на иска за нищожност на договора е
5148 лева, като се излагат доводи, че същата следва да е 1500 лева, тъй като
това е стойността на договора, равняваща се на уговорения кредит. Отделно
от това твърди, че делото не е с фактическа и правна сложност, поради което
счита, че справедливия адвокатски хонорар следва да е 520 лева. Позовава се
на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. с твърдения, че
съдът може да определи адвокатско възнаграждение по справедливост. Иска
се от съда да измени обжалваното определение и да присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 520 лева с ДДС, вместо определеното такова от
960 лева.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от
И. С. чрез процесуалния представител, в който се излагат доводи за
2
неоснователност на жалбата. Твърди се, че стойността на договора не се
формира само от главницата, а включва всички лихви, такси и неустойки,
които формират крайната дължима сума от потребителя. Сочи, че в случая
адвокатът е оказал правна защита и съдействие на ищцата по два кумулативно
съединени иска и е претендирано минимално адвокатско възнаграждение.
Съобразно това се поддържа, че обстоятелствата за правната и фактическа
сложност на делото се отнасят единствено до случаи, в които е присъден
адвокатски хонорар в двоен размер. С оглед изложеното се иска
потвърждаване на обжалваното определение.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакуваните по реда на въззивното
обжалване съдебни актове във връзка с оплакванията в жалбите, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Жалбите са допустими като подадени в срок от легитимирано лице,
имащо правен интерес от отмяна на обжалваните съдебни актове, като по
същество единствено частната жалба е основателна. Съображенията за това
са следните:
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд приел, че
уговорената в договора неустойка представлява разход по кредита и е
следвало да бъде включена при изчисляване на годишния процент на
разходите, от което е извел, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Освен това районният съд приел, че уговорената в договора
възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
като е посочил, че същата не може да бъде заместена от повелителни норми
на закона поради липсата на такива. Съобразно това съдът приел, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Това
наложило и уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като ищцата
следвало да върне само чистата стойност на кредита, а сумата в размер на
1024,91 лева е платена от нея при начална липса на основание.
Окръжен съд-Монтана, като взе предвид доказателствената съвкупност,
намира, че от фактическа стана се установява следното:
По делото не е спорно между страните, че на 24.01.2022 г. между „С.к.“
ООД от една страна като заемодател и от друга страна И. С. като заемател е
сключен договор за паричен заем, по силата на който на С. е предоставен
паричен заем в размер на 1500 лева с краен срок на погасяване 24.07.2023
година.
3
Договорено е, че заемателят следва да изплати заема на 18 бр. равни
месечни вноски от по 286 лева, в която сума са включени главница, лихва и
неустойка. Годишният процент на разходите /ГПР/ е 48,36 %, а годишният
лихвен процент е 40,05%, като общата сума за плащане по кредита е 5148
лева.
В т.6.1 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в
срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави
обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на
Общите условия: поръчител или банкова гаранция.
В т.6.2 от договора е уговорено, че при неизпълнение на т.6.1,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3045,72 лева.
Посочено е, че неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като
същата се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.
Чл. 33, ал. 1 от Общите условия гласи, че при сключване на
индивидуален договор страните могат да уговорят предоставянето на някое
от следните обезпечения: 1. Поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход
общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата
за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход
на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размера на получавания от тях доход; 2.
Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия заемодателят си запазва
4
правото еднолично и без да се мотивира да прецени дали предложеното му
обезпечение е годно да обезпечи заема и да откаже сключване на договор за
заем, докато не бъде предоставено искано обезпечение или да откаже
сключване на договор за заем при непредставяне на исканото обезпечение.
По делото е прието за безспорно, че И. С. е заплатила на заемодателя
сумата в размер на 2524,91 лева.
При така установената фактическа обстановка от правна страна МОС
приема следното:
Заемодателят „С.К.“ ООД е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, а заемателят И. С. е физическо лице, което при сключване на
договора не е действало в рамките на осъществявана от нея професионална
или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, а
договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от същия
закон.
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е уредено необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, като в т. 10 е въведено изискване договорът да
съдържа годишния процент на разходите по кредита. Неспазването на това
изискване е санкционирано от законодателя с недействителност на договора –
арг. чл. 22 ЗПК. В тази връзка в чл. 23 ЗПК е предвидено, че когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Настоящият спор е концентриран основно върху това дали процесното
вземането за неустойка представлява разход, който е следвало да бъде
включен в годишния процент на разходите /ГПР/.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В случая дължимата от потребителя неустойка в размер на 3045,72 лева
за неосигуряване на обезпечение в 3-дневен срок от усвояването на заемната
сума не е включена в посочения в договора ГПР. Макар формално тази сума
да е определена като неустойка, по същността си представлява скрито
оскъпяване на заема. Това е така, тъй като изискването за предоставяне на
обезпечение от заемателя чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество ограничения, като за изпълнението на това задължение му е
предоставен изключително кратък срок. Тези обстоятелства, преценени
5
кумулативно, водят до извода, че задължението за предоставяне на
обезпечение на практика е трудно изпълнимо. Дори заемателят да спази
краткия 3-дневен срок, това не винаги би го освободило от задължението за
плащане на неустойка, тъй като заемодателят има право, без да се мотивира,
да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
дори когато обезпечението отговаря на всички условия в чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Така на практика дължимостта на неустойката е обусловена изцяло от
усмотрението на кредитора, който винаги има възможност да откаже
предложеното му обезпечение без дори да се аргументира, а длъжникът
следва да заплати уговорената неустойка. Допълнителен аргумент, че
определената неустойка представлява скрито оскъпяване е и фактът, че
същата изначално е включена в погасителния план като месечна вноска.
Гореизложеното води до извода, че така договорената неустойка по
същността си не представлява неустойка с присъщите й съгласно чл. 92, ал. 1
ЗЗД функции - да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението. В случая неустойката изначално не
е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора и се
дължи независимо от това дали такива вреди биха могли да настъпят. Ето
защо с предвиждане на такава неустойка в договора кредиторът не е целял да
обезпечи вземането си.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира,
че процесната неустойка следва да бъде включена в изчисляване на ГПР като
разход по заема, тъй като същата представлява скрито възнаграждение.
Включването й в ГПР в пълна степен би позволило на потребителят да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
След като неустойката не е включена в ГПР, следва да се приеме, че не
е спазено изискването чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а от тук и че процесния договор
за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Изложеното опровергава
наведените във въззивната жалба доводи, че клаузата за неустойка не влече
недействителност на целия договор, тъй като последиците от неспазването на
изискването в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са законово регламентирани и водят до
недействителност на целия договор.
Съобразно изложеното, съдът намира, че на основание чл. 23 ЗПК
потребителят дължи връщане само чистата стойност на кредита в размер на
1500 лева. По делото обаче безспорно е установено, че С. е заплатила сумата
от 2524,91 лева. Така надвнесената от нея сумата в размер от 1024,91 лева е
получена от кредитора при начална липса на основание. В случая
прогласяването на договора за недействителен поражда правото на страната,
която в изпълнение на договора е дала нещо в повече, да претендира
връщането му. Доколкото С. дължи връщане единствено на сумата от 1500
лева, то надвнесената от нея сума в размер от 1024,91 лева следва да й бъде
върната от кредитора. Така предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява
основателен.
6
В обобщение на горното, изводите на настоящата инстанция съвпадат с
направените такива от първостепенния съд с обжалваното решение, поради
което и решението като правилно следва да се потвърди.
По отношение на частната жалба, подадена от пълномощника на
„С.К.“ ООД срещу определението на районният съд по чл. 248 ГПК, МОС
приема следното:
С основното решение по делото съдът е присъдил на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА на адв. А. Д. възнаграждение в размер на 1460,26 лева за оказано
безплатно процесуално представителство на ищцата, предвид изхода на спора
– уважаване на предявените искове.
С молба по чл. 248 ГПК дружеството „С. К.“ ООД е поискало от съда
да измени решението си в частта за разноските, като намали присъденото
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата от
1460,26 лева на 540 лева с включено ДДС. Исканото изменение е с оглед
твърденията за неправилното определяне цената на иска, обуславящо по-
ниско минимално адвокатско възнаграждение, както и липсата на фактическа
и правна сложност на делото.
С определение № 177 от 02.02.2024 г. районният съд е оставил
подадената молба без уважение, като е приел в мотивите си, че в случая са
предявени два кумулативно съединени иска, а адвокатското възнаграждение е
определено в минимални размери, предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящата инстанция намира, че така постановеното определение е
неправилно и следва да се отмени, като съображенията за това са следните:
При определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.
2 ЗА във вр. Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ съдът следва да съобрази броя и вида
на предявените искове. Законодателят в чл. 7, ал. 2 от НМРАВ е определил
минималните възнаграждения, отчитайки материалния интерес по дадено
дело. Когато са предявени два или повече иска, съдът следва да съобрази
цената на всеки иск поотделно и да определи минимално възнаграждение,
след което вече определените минимални възнаграждения следва да се
съберат при определяне отговорността за разноски.
Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК при искове за съществуване, за
унищожаване или за разваляне на договор, размерът на цената на иска се
определя от стойността на договора. В настоящия случай стойността на
договора се определя не от размера на отпуснатия заем, а с оглед общо
дължимата сума по договора, която е 5148 лева и включва главница, лихви и
неустойка. Така цената на иска за установяване недействителността на
договора е 5148 лева, а тази по иска за връщане на даденото без основание е
1024,91 лева.
Вземайки предвид цената на исковете, районният съд е определил
минимално адвокатско възнаграждение и по двата иска. Независимо от това,
7
след постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища на
основание чл. 633 ГПК, съдът има възможността да не приложи предвидените
в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а да определи
възнаграждение под тези предели, като условие за това е насрещната страна
да е повдигнала въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение,
настоящата инстанция, счита че следва да вземат предвид следните критерии:
фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му,
вида и обема на извършените процесуалните действия, както и
продължителността на производството. В случая са предявени два
кумулативно съединени иска, като уважаването на първия /този за обявяване
недействителността на договора/ в случая автоматично довежда до
уважаването и на втория /този за неоснователно обогатяване/, тъй като между
страните от самото начало на производството не е налице спор досежно
размера на заплатената от потребителя сума. По делото не са назначавани
експертизи и е проведено едно съдебно заседание, на което и двете страни не
са се явили и не са изпратили процесуален представител. Така
първоинстанционното производство е приключило в тримесечен срок. Следва
да бъдат отчетени и представените пред настоящата инстанция писмени
доказателства, видно от които адв. А. Д. е завеждал дела срещу същия
ответник пред различни съдилища в страната, като депозираните искови
молби имат идентично съдържание с тази, с която е образувано
производството пред Районен съд-Монтана.
Съобразно гореизложените констатации, МОС намира, че провелото се
първоинстанционно производство не е било с правна и фактическа сложност.
Същото е решено на базата на представените с исковата молба и отговора към
нея доказателства, като в първото съдебно заседание процесуалните
представители на страните не са се явили. В него съдът е приел проекто-
доклада за окончателен и е счел делото за изяснено, като е обявил, че ще се
произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти, настоящата инстанция
намира, че справедливото адвокатско възнаграждение по иска за обявяване
недействителност на договора следва е в размер на 500 лева, а по иска за
неоснователно обогатяване следва е в размер на 300 лева. Върху тази сума
следва да бъде начислено и дължимото съгласно пар.2 а от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,поради което и
дължимата сума е в размер на 960 лв.
Така обжалваното определение следва да се отмени, а решението в
частта за разноските следва да бъде изменено като сумата от 1460,26 лева
следва да се намали до 960 лева /с включено ДДС/ за оказаното безплатно
процесуално представителство.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38,
8
ал. 2 ЗА, „С. К.“ ООД следва да заплати на адв. А. Д. възнаграждение в
размер на 960 лева /с включено ДДС/ за оказана безплатна помощ и
съдействие на И. С. пред въззивната инстанция.От страна на „С. к.“ също е
направено възражение за прекомерност, поради което и в съотвествие с
цитираното по-горе решение на СЕС съдът намира,че това възнаграждение е
справедливо .
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 583 от 28.12.2023 г. на Районен съд-
Монтана, постановено по гр. дело № 2240/2023 г., по описа на същия съд като
правилно.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *,
р-н „*“, бул. „*“ № *, ет. *да заплати на адвокат А. Д., САК, личен номер *, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 960 лева адвокатско възнаграждение за
въззивното производство/ с включено ДДС/ .
ОТМЕНЯ определение № 177 от 02.02.2024 г. на Районен съд-
Монтана, постановено по гр. дело № 2240/2023 г., по описа на същия съд,
като неправилно, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯВА решение № 583 от 28.12.2023 г. на Районен съд-Монтана,
постановено по гр. дело № 2240/2023 г., по описа на същия съд В ЧАСТТА, с
която „С. К.“ ООД е осъден да заплати на адвокат А. Д. на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА сумата от 1460,26 лева, представляваща възнаграждение за безплатно
представителство по делото на И. С., КАТО ВМЕСТО ТОВА НАМАЛЯВА
сумата до размер от 800 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страната.
Решението, в частта му по произнасяне по предявената частна жалба
против определение № 177 от 02.02.2024 г. на Районен съд-Монтана подлежи
на касационно обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на
страната.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10