Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА
в. гр. д. № 956 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20210647 от 29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 40745/2019 г. на
СРС, І ГО, 48 с-в е отхвърлен предявеният от Д.Л., гражданин на Косово, с
дипломатическа карта №*******, издадена от МВнР на Република България срещу „И.К.2.“
ЕООД, ЕИК*******иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на
сумата от 10000 лв., представляваща част от заплатена цена от 113438,14 лв. за л.а.
„Ауди“, модел Q7, рама WAUZZZ4M9GD017734 съгласно издадена от ответника фактура
№ 243/17.02.2016 г.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от Д.Л. /ищец в
първоинстанционното производство/, с която същото се обжалва изцяло като незаконосъобразно,
необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния закон. В жалбата
се навеждат доводи, че първоинстанционният съд е приел неправилно, че от
събраните по делото доказателства се установява безспорно, че между страните е
сключен неформален комисионен договор по смисъла на чл. 348 ТЗ. Поддържа се, че
неправилно съдът е счел, че свидетелките показания за установяване наличието
комисионен договор в случая са допустими, доколкото е прието, че цената на
договора е уговореното възнаграждение в размер на 1000 евро и в този смисъл, че
не е налице ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Излагат се съображения,
че погрешно е прието от СРС, че независимо от обстоятелството, че собствеността
върху автомобила е била прехвърлена от ответника на ищеца /което е видно от
издадената фактура № 243/17.02.2016 г./, сделката не следва да се подчинява на
общите правила на договора за покупко - продажба /чл. 183 и сл. ЗЗД/, а на
правилата на комисионния договор. Неправилно е и прието, че прехвърлянето на
собствеността няма самостоятелно значение, доколкото представлявала само
отчетна сделка по сключения комисионен договор във връзка с осъщественото
косвено представителство от ответника, а закупуването на автомобила от
ответника от Германия и впоследствие прехвърлянето му на ответника били
функционално свързани и са част от системата от сделки в изпълнение на
сключения комисионен договор. Поддържа се, че неправилен се явява и изводът на първоинстанционния
съд, че ищецът би могъл да предяви претенция по отношение на дружеството, от
което ответникът е закупил автомобила от Германия, доколкото след сключване на
отчетната сделка, всички права по договора преминават върху ищеца, както и че
по отношение на ответното дружество, ищецът не разполага с правата на
евинцирания купувач, доколкото прехвърлянето на собствеността от ответника на
ищеца представлява отчетна сделка по см. чл. 284, ал. 2 ЗЗД.
Твърди
се, че обратно на приетото от СРС, в случая между ищеца и ответника е налице
договор за покупко-продажба и доставка, по силата на който последният му е
продал и предал владението на употребяван лек автомобил „Ауди“, модел Q7, рама
WAUZZZ4M9GD017734 срещу заплащане на цена в размер на 113 438,14 лв.. В тази
връзка се поддържа, че е налице хипотезата на неоснователно обогатяване поради
начална липса на основание за получаване на продажната цена от ответника, тъй
като същият не е бил собственик на процесния автомобил.
Предвид
изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него да
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск.
Въззиваемата
страна „И.К.2.“ ЕООД /ответник в първоинстанционното производство/ е депозирала
отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адв. Й.Й.,
в който се излага становище за неоснователност жалбата. Поддържа се, че постановеното
първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск от Д.Л., гражданин на Косово, с дипломатическа
карта №*******, издадена от МВнР на Р. България срещу „И.К.2.“ ЕООД, ЕИК*******с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв.,
представляваща част от заплатена цена в размер на 113 438,14 лв. за л.а.
„Ауди“, модел Q7, рама WAUZZZ4M9GD017734 съгласно издадена от ответника фактура
№ 243/17.02.2016 г.
В
исковата молба, ищецът Д.Л. поддържа, че на 17.02.2016 г. е сключил договор за
покупко-продажба и доставка с ответника, по силата на който последният му
предал владението на употребяван лек автомобил „Ауди“, модел Q7, рама
WAUZZZ4M9GD017734 срещу заплащане на цена в размер на 113 438,14 лв. Сочи, че
две години по-късно решил да продаде автомобила и сключил договор с трето лице.
При регистрация на автомобила пред КАТ от третото лице узнал, че същият е бил
обявен за издирване, тъй като е откраднат. Поддържа, че автомобилът е иззет от
органите на МВР, за което е образувана пр. № 4332-7951/01.03.2018 г. Счита, че
е налице хипотеза на неоснователно обогатяване поради начална липса на
основание за получаване на продажната цена от ответника, тъй като същият не е
бил собственик на автомобила, поради което претендира да му бъдат върнати 10 000
лв., представляващи част от 113 438,14 лв. като получени без правно основание
от него.
Ответникът
„И.К.2.“ ЕООД, в депозиран отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК
оспорва предявения иск. Твърди, че страните са били в правоотношение по повод
сключен комисионен договор с предмет доставка на процесния лек автомобил от
Германия до гр. Хага, Кралство Нидерландия. В изпълнение на комисионния договор
комисионерът е сключил от свое име, но за сметка на комитента (ищеца) договор
за покупка на автомобила с „Х+МАутомобиле ГмбХ“, след което с отчетна сделка е
предал вещта на ищеца. Счита, че е изпълнил задълженията си по комисионния
договор без да се отклонява от поръчката, поради което не носи отговорност.
Оспорва да е налице обогатяване, поради това, че ответното дружество не е
получило за своя сметка платената продажна цена, а същата е в патримониума на
продавача „Х+М Аутомобиле ГмбХ“.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят така приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
Производството
е по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Процесната искова претенция се основава на третия фактически състав по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД, доколкото развалянето на договор поради неизпълнение по реда на чл.
87 ЗЗД, съгласно разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, има обратно
действие.
По
въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице трайна
практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение №
138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №
556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV г.о. на ВКС и др. Според тези
решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД -
начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият
правопораждащ факт е този на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в
тази насока е и ППВС 1/79 - т. 1). Фактическият състав на предявеното в случая
вземане включва извършено плащане от ищеца, получено от ответника, наличие на
първоначално правно основание за получаване на плащането и отпадане на това
основание впоследствие.
В
съответствие с материалните и процесуални норми СРС е приел, че в тежест на
ищеца по делото е да докаже, че с ответника са сключили валиден договор за
покупко - продажба, по който е заплатил претендираната сума, както и че е
направил изявление за разваляне на
сключения между страните договор. В тази връзка, основателността на иска се
обуславя от доказване на първо място, че ищецът е изправна страна, т. е. че е
извършил в полза на ответника престация на парична сума, която е получена от
ответника, въз основа на договор за покупко-продажба, който впоследствие е
развален поради виновно неизпълнение на задълженията по него от страна на
ответника. Ответникът от своя страна следва да установи, че е налице основание
за получаване (задържане) на престацията като докаже, че е изпълнил точно
съобразно задълженията си по договора, като с оглед на изрично наведеното от
ответника възражение, в негова тежест е и да докаже, че е закупил процесния
автомобил в изпълнение на сключен с ищеца комисионен договор, по който договор
е изпълнил.
Правният
спор между страните е относно това, въз основа на каква сделка е бил прехвърлен
процесния автомобил - по силата на договор за покупко - продажба, каквито са
твърденията на ищеца – въззивник в настоящото производство или по силата на
отчетна сделка, с оглед на сключен комисионен договор, съгласно твърденията на ответника, както и относно това - правилно ли
са били допуснати от съда свидетелски показания за установяване наличието на
комисионен договор.
Въззивната
инстанция намира, че при съвкупна преценка на събраните доказателства по
делото, следва извод, че ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване на
основния правопораждащ за правото му факт, а именно – че ответникът му дължи
сумата по силата на развален договор за покупко – продажба. Плащането на
процесната парична сума от ищеца, само по себе си не може да установи
постигнато между страните съгласие за сделка със съдържание на договор за
покупко-продажба.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователни наведените във въззивната жалба
оплаквания, че неправилно е било прието от СРС, че свидетелките показания за
установяване наличието комисионен договор в случая са допустими, доколкото съдът
е счел, че цената на договора е уговореното възнаграждение в размер на 1000
евро и в този смисъл не е налице ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй
като по силата на сключения договор ответникът се задължил да прегледа и закупи
от свое име, но за сметка на ищеца процесния лек автомобил.
В
производството пред първата инстанция са разпитани свидетели за установяване на
обстоятелството дали автомобилът е бил прехвърлен по силата на договор за
покупко - продажба или по силата на отчетна сделка с оглед сключен комисионен
договор между ищеца и ответника. За изясняване на това обстоятелство са
разпитани свидетелите А.Й.и Ч.Б..
Въззивният
съд намира, че правилно и законосъобразно е било прието от СРС, че в настоящия
случай е неприложимо ограничението за допустимост на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над
5000 лв. /чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК/. Според член 164, ал. 1, т. 3, пр. второ от
ГПК свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за
установяване на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лева и не са сключени
от съпрузи или роднини в определена степен на родство и сватовство. Това
ограничение, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на
стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо, когато спорът не е за
наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите
договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато
договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за
установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била
действителната обща воля на страните, тъй като при изясняване на действителната
обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е
сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как
са изпълнявани задълженията по него след сключването му. В този смисъл е и
съдебната практика на ВКС, постановена по член 290 от ГПК - решение № 524 от
28.12.2011 г., постановено по гр. д. № 167/2011 г. на IV г.о; решение № 546 от
23.07.2010 г., постановено по гр. д. № 856/2009 г. на IV г.о., решение № 374 от
04.11.2014 г., постановено по гр. д. № 2752/2014 г. на IV г.о. и др. Във връзка
с приетото в цитираната практика следва, че когато страните спорят за
значението на отделни уговорки между тях, свидетелските показания са допустими
за установяване на обстоятелствата при които е сключен договора, както и каква
е била действителната обща воля на страните при сключването му, както е и в
настоящия случай.
На
следващо място, настоящият състав напълно споделя изводите на СРС, че свидетелките
показания за установяване наличието на комисионен договор в случая са допустими
и доколкото цената на договора е уговореното възнаграждение в размер на 1000
евро, поради което не е налице ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. По
силата на сключения договор ответникът се задължил да прегледа и закупи от свое
име, но за сметка на ищеца процесния лек автомобил.
Въззивната
инстанция намира, че от събраните писмени и гласни доказателства по делото се
установява наличието на договорни правоотношения по сключен устен комисионен
договор между ищеца и ответника „И.К.2.“ ЕООД, по силата на който ищецът като
възложил е възложил на ответника закупуване от името на „И.К.2.“ ЕООД, но за
сметка на ищеца, на л.а. марка Ауди, модел Q7, с номер на рама
WAUZZZ4M9GD017734. Това е така, тъй като на първо място от свидетелските
показания на разпитаните по делото свидетели се установи, че ищецът е потърсил
ответното дружество за съдействие при сключване на сделка по закупуване на лек
автомобил Audi Q7. В тази връзка от показанията на разпитания по делото
свидетел А.Й./служител в „И.К.2.“ ЕООД/ се установи, че през 2016 г. ищецът е
посетил офиса на ответното дружество с искане да закупи л.а. Audi Q7, поради
което е прегледал наличните оферти за подобни автомобили заедно с неговия шеф и
сам е избрал процесния автомобил, който да бъде закупен за негова сметка, за
което същият е бил изпратен до Германия да прегледа автомобила. От показанията
на свидетеля се установява също така, че след постигане на устна договорка с
ищеца, ответното дружество е пристъпило към извършване на оглед и закупуване на
процесния автомобил от посочения от ищеца продавач - автокъща с фирма: „Х+М
Аутомобиле ГмбХ“, с адрес********Ной-Улм, Германия. Фактът, че ищецът е сключил
договор с „И.К.2.“ ЕООД, по силата на който последният е поел задължението да
му достави автомобил по негово желание се потвърждава и от свидетелските
показания на втория разпитан свидетел по делото Ч.Б., който заявява, че ищецът
е сключил договор с „И.К.2.“ ЕООД, по силата на който последният да му достави
автомобил по негово желание.
Въззивният
съд намира, че при преценка на свидетелските показания съгласно правилото на
чл. 172 ГПК – с всички други данни и доказателства по делото се налага извод,
че законосъобразно първоинстанционният съд е кредитирал свидетелските показания
на допуснатите свидетели като логични, последователни, непротиворечиви и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото, поради което приема за
неоснователни оплакванията във въззивната жалба в тази насока.
Във
връзка с изложеното, настоящата инстанция намира, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е стигнал до извод, че прехвърлителната сделка между
ответника и ищеца (за която свидетелства издадената фактура № 243/17.02.2016
г.), не се подчинява на общите правила за покупко - продажбата, а на правилата
за отчетна сделка по комисионен договор.
Според
дефиницията на чл. 348 от ТЗ, с комисионния договор комисионерът се задължава
да сключи една или повече сделки от свое име и за сметка на доверителя срещу
възнаграждение, като икономическите последици настъпват в патримониума на
доверителя. Съобразно своето правно действие
комисионният договор представлява консенсуален, двустранен, възмезден,
комутативен договор. Комисионният договор е неформален договор - законът не
изисква писмена форма като форма за действителност. За възникването на този
договор е необходима изявена воля, която обаче следва да съдържа елементите от
фактическия му състав.
В
настоящия казус, предметът на комисионния договор се отнася до действия на
посредничество дължими от страна на ответника при покупко - продажба на
процесния лек автомобил. В подкрепа на извода за наличие на валидно сключен
комисионен договор между страните по делото е и придобиването на страна на
ответника на собствеността върху превозното средство. При закупуване на
процесния автомобил от автокъщата ответникът е бил добросъвестен и е положил
дължимата грижа за защита на интересите на ищеца - ответникът е снабдил лекия
автомобил с транзитни номера, за поставянето на които автомобилът следва да
премине през съответните проверки на органа, предоставящ номерата. Фактът за
наличие на сключен устен комисионен договор се установява и от обстоятелството,
че непосредствено след закупуване на автомобила от Германия, същият е закаран
от представител на ответника в Холандия и предаден на ищеца, съгласно неговото
желание, което всъщност представлява изпълнение на договорено условие по
сключения комисионен договор. Установява се и договаряне на комисионна -
възнаграждение на ответното дружество за изпълнение на възложената поръчка.
Установи се и заплащането на комисионната - факт е, че автомобилът е закупен от
германския собственик за 57 000 евро, а е прехвърлен на ищеца за 113 438 лв.,
или 58 000 евро, т.е. с разлика от 1000 евро, представляваща договорената
комисионна.
Следва
да се посочи от съда също така, че отношенията, които възникват при
изпълнението на комисионния договор са три групи: между комисионера и
доверителя /комитента/, между комисионера и третото лице във връзка с
изпълнението на комисионния договор /отношение - изпълнителна сделка/ и между
третото лице и доверителя /пораждащо се след сключване на изпълнителната сделка
и прехвърлянето на правата по нея на комитента/. В този смисъл, правилно
първоинстанционният съд е приел, че доколкото след сключване на отчетната
сделка, правата преминават у ищеца и доколкото последният се явява евинциран
купувач по чл. 189-192 ЗЗД, то същият би могъл да предяви претенция към
предишния собственик - германското дружество с фирма: „Х+М Аутомобиле ГмбХ“, но
не и срещу ответника - комисионер, който при закупуване на лекия автомобил е
действал от името и за сметка на ищеца.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че при правилно
определена доказателствена тежест за ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал.
1 ГПК, първоинстанционният съд обосновано е приел, че по делото не са налице
доказателства, от които съдът да може да направи несъмнен положителен извод, че
между ищеца и ответника е сключен
валиден договор за покупко - продажба, по който ищецът е заплатил
претендираната сума, както и че поради направено изявление за разваляне на този
договор, платената по него сума подлежи на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. По изложените съображения, въззивната инстанция намира,
че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е неоснователен
и следва да се отхвърли.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящото производство, право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна по делото, която, обаче не претендира
разноски по делото, поради което и такива не следва да се присъждат.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20210647 от
29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 40745/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 48
с-в.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчване препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.