РЕШЕНИЕ
№ 303
гр. П., 01.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20221230100895 по описа за 2022 година
Предявени са искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за кредит № 684669 от
13.04.2021 г., сключен със „Стик-Кредит“ АД, по силата на който е получила
кредит в размер на 800 лева и следва да върне на дружеството сума в размер
на 824 лева, при ГПР 42,58 %, годишен лихвен процент - 36 %, при срок на
кредита от 1 месец. Съгласно чл.23 от Договора, ако кредитополучателят не
предостави допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение, а съгласно ал.2 от същата
разпоредба, неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна
вноска. Твърди се, че на ищцата е начислена неустойка в общ размер на 216
лева, разпределена на 1 месечна вноска, която е добавена към дължимата
главница и лихва по Договора за кредит, като по този начин общата сума,
която ищцата следва да заплати е в размер на 1040 лева. Посочва се, че
търсената неустойка по чл.23 от Договора за кредит в размер на 216 лева е
нищожна и недължима на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че същата е сключена при
неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Излагат се твърдения,
че ищцата е погасила дължимите суми по сключения договор за кредит,
включително и тази неустойка в размер на 216 лева.
В тази връзка се от съда да постанови решение, с което да признае, че
ищцата В. А. В. не дължи сумата в размер на 216 лева, представляваща
неустойка, дължима във връзка с Договор за кредит № 684669/13.04.2021 г.,
сключен със „Стик Кредит“ АД, като същата е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
На основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, се иска от съда да осъди „Стик
1
Кредит“ АД да заплати на ищцата В. А. В. сумата в размер на 216 лева,
недължимо платена по недействителната клауза за неустойка по Договор за
кредит № 684669/13.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.
Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски.
В законоустановения срок ответното дружество, чрез надлежно
упълномощен пълномощник, депозира отговор, в който изразява становище
за редовност на исковата молба, но неоснователност и недоказаност на
предявения с нея иск. Не оспорва обстоятелството, че между страните е
сключен договор за кредит № 684669 от 13.04.2021 г., по силата на който
ищцата е получила в заем сумата от 800 лева, както и че заемните средства са
предоставени от ответното дружество на потребителя, съобразно условията в
договора. Оспорва твърденията на ищцовата страна, като счита, че
процесната клауза, касаеща неустойка, е валидна и не страда от пороците,
релевирани от другата страна.
Съдът приема следното от фактическа и правна страна:
Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. постановено по т.д.
№ 1/09 г., ОСТК на ВКС – клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се прави във всяка отделна хипотеза към
момента на сключване на договора.
Безспорно е това, че страните могат да определят свободно
съдържанието на договора, но само и единствено дотолкова, доколкото то не
противоречи на закона и на добрите нрави.
Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи
юридически принципи или произтичат от тях.
Във връзка с изложеното, критериите, които следва да обусловят
преценката дали уговорка за неустойка накърнява добрите нрави следва да се
базират върху характера на задълженията, обезпечени с клауза за неустойка,
вид на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена, начина на
определянето й, базата за начисляването й (съотношение между задължението
и предварително определеното обезщетение за вредите), наличието или
липсата на уговорка за плаващо нарастване на размера на неустойката, с оглед
на продължителността на неизпълнението, наличието на други правни
способи, обезпечаващи изпълнението, принципа за забрана за
неоснователното обогатяване и пр.
Конкретно и в настоящия казус, процесната /уговорена между страните/
неустойка цели санкционирането на кредитополучателя за негово виновно
2
неспазване на договорното му задължение да предостави обезпечение на
кредитодателя.
Задължението за обезпечаване на основното задължение (за главницата
и договорната лихва) има вторичен характер.
Доколкото неустойката е свързана с неизпълнението на вторично
задължение, липсва адекватен критерий за преценка дали и как размерът й ще
надхвърли вредите от неизпълнението.
Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено задължение
не води до претърпяването на някакви конкретни вреди. Размерът на самата
неустойка за целия период на договора в крайна сметка е фиксирана сума,
която представлява процент от главницата, и то заради непредоставяне на
обезпечение, след като сделката вече е била сключена.
Видно от процесния договор, кредитополучателят е физическо лице,
встъпило в договора с цел удовлетворяване на лични потребности от парични
средства, а кредитодателят е търговско дружество, предоставящо
потребителски кредити по занятие.
В този смисъл кредиторът, въпреки че е имал възможността
предварително да прецени участието си в договора, се е съгласил да
предостави заема без обезпечение.
Затова и санкционирането на длъжника само поради последващо
непредоставяне на обезпечение, с начисляването на неустойка, която е близо
1/3 от кредитната сума, според настоящия съдебен състав не кореспондира с
риска, който кредитодателят носи.
Т.е., правният характер на неустойката, преценена спрямо описаните по-
горе критерии /касателно параметрите на добрите нрави/ водят до изводи, че
неустоечната клауза е натоварена с функции, излизащи извън присъщите за
нея обезпечителен и обезщетителен ефект.
Ето защо, същата нарушава принципа на справедливостта и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя, за сметка на
кредитополучателя, което противоречи на добрите нрави и я прави нищожна
по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Това предпоставя недължимост на неустоечното вземане, т.е. първата от
обективно евентуално съединените ищцови претенции за недължимост на
3
отричаното вземане е основателна, поради което не подлежи на разглеждане
по същество втората такава, която е ориентирана към идентичен процесуален
резултат, но на друго основание – за недължимост на вземането, заради
нищожността на уреждаща го договорна клауза, предизвикана и от
противоречието й със закона (чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД).
По иска за присъждане на недължимо платената сума (чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД):
Поначало уважаването на тази искова претенция е обусловено от
кумулативното наличие на следните предпоставки, а именно: на първо място -
предаване от ищеца и съответно получаване от ответника на материалното
благо, което е предмет на иска, респ. на второ място - начална липса на
основание за имуществено разместване от такъв порядък.
С определението по чл. 140 ГПК ответното дружество е било задължено
по чл. 190 от същия кодекс, в определен срок, да депозира справка за
плащанията, направени относно задълженията на ищеца по кредитния
договор. Въпреки отправеното му предупреждение за процесуалните
последици (по чл. 161 ГПК), които ще настъпят при несъблюдаването на така
вмененото му задължение, ответникът не го е изпълнил в дадения му срок.
С оглед изложеното доказано се явява плащането на неустоечното
вземане от ищеца към ответника. Абсолютната недействителност на
договорката, даваща регламентация на обсъжданата неустойка, показва, че
плащането й е било без основание. В този контекст се явяват установени
условията за основателността на осъдителния иск.
По съдебните разноски и държавната такса за делото:
Изходът от спора предоставя право на разноски само на ищцовата
страна (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Ищцовата страна не е ангажирала доказателства за реалното
извършване на съдебно-деловодни разходи, но е получил безплатна правна
помощ в производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е
предоставил – Д. В. М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в
гр. П., бул. „П.“ № 81, ет. 3, ап. Б, трябва да бъде присъдено възнаграждение
(чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.). То е общ размер на 600 лв. /по 300 лева за всеки от
предявените искове/ и е определено, по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
4
Предвид освобождаването на ищцата от задължението за внасяне на
държавни такси и разноски по производството, ответникът следва да заплати
в полза на съда на дължимата такса (чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК),
която е 100 лв.
Водим от горното, П.кият районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
В. А. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П., ЕГН: **********, не дължи на
„Стик-Кредит“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, ЕИК: *********, сумата от 216 лв., представляваща
неустойка по чл. 23, ал. 1 от Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, с № 684669/13.04.2021 г., сключен между първия (като
кредитополучател) и последното (като кредитодател), поради нищожността
на договорната клауза, уреждаща тази неустойка, заради противоречието й с
добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Стик-Кредит“ АД,
със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б,
ЕИК: *********, да заплати на В. А. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П.,
ЕГН: **********, сумата от 216 лв., представляваща недължимо платена
неустойка по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, с
№ 684669/13.04.2021 г., сключен между последния (като кредитополучател) и
първото (като кредитодател), ведно със законната лихва, считано от датата на
подаването на исковата молба – 28.06.2022 г., до погасяването.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „Стик-Кредит“ АД, със
седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, ЕИК:
*********, да заплати на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия – гр. П., с
адрес на кантората в гр. П., бул. „П.“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от 600 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатната правна помощ, която
последният е оказал на ищцовата страна по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК,
„СтикКредит“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, ЕИК: *********, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по бюджетната сметка на Районен съд – гр. П., сумата от 100
5
лв., представляваща дължимата държавна такса за производството по делото.
Решението подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в двуседмичен срок, считано от връчването на препис, с
въззивна жалба, която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6