№ 3466
гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100508479 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Р. Б. Р. срещу решение №
20057233/02.03.2021г., постановено по гр. д. № 72834/2018г. на СРС, 29 с-в, в частта, в
която съдът е отхвърлил предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над 10000 лв. до пълния предявен размер от 22000 лв., както и в частта, в
която съдът е отхвърлил предявения иск за обезщетение за имуществени вреди за
разликата над 3820 лв. до пълния предявен размер.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение по
отношение на определения размер на обезщетението за неимуществени и имуществени
вреди. Поддържа, че съдът не е обсъдил в цялост събрания доказателствен материал.
Моли решението да бъде отменено в обжалваните части, като исковете бъдат уважени
в пълните им предявени размери. Претендира направените разноски.
В установения от закона срок, ПРБ не е депозирала отговор на въззивната жалба.
Подадена е въззивна жалба и от ПРБ срещу решение № 20057233/02.03.2021г.,
постановено по гр. д. № 72834/2018г. на СРС, 29 с-в, в частта, в която съдът е уважил
предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 10000 лв., както и
в частта, в която съдът е уважил предявения иск за обезщетение за имуществени вреди
за сумата от 3820 лв. Счита така присъдените размери за завишени. Моли решението
1
да бъде отменено в обжалваните части, като му бъдат присъдени направените
разноски.
В установения от закона срок, Р. Б. Р. не е депозирал отговор на въззивната
жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими,
а разгледани по същество неоснователни.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира наведените с въззивните жалби доводи и на двете страни за неоснователни.
Със ЗОДОВ законодателят е уредил специална отговорност на държавата,
която е обективна и не е обвързана с вина на длъжностното лице-пряк причинител на
вредите. Отговорността на държавата е специфично проявление на принципа за
отговорност на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД и тя също е гаранционно-
обезпечителна. ЗОДОВ определя специалния ред и условия за обезщетение, като за
неуредени случаи се прилагат общите разпоредби на ЗЗД, съобразно § 1 от ДР на
ЗОДОВ.
По предявения иск в тежест на ищеца е да ангажира доказателства, че спрямо
него е повдигнато обвинение за извършване на престъпление, но е постановена влязла
в сила оправдателна присъда, както и действителното настъпване на вредите, вкл. и
техния размер, да докаже обстоятелства, които да обосноват извод, че справедлив
размер на обезщетение е в размер на процесната сума, както и причинна връзка между
вредите и постановяването на акта.
2
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, причинени
на граждани от разследващите органи, прокуратурата и съда от обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано .
Според разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице, като
съгласно чл. 7 от ЗОДОВ исковете се предявяват срещу органа, от чиито актове,
действия/бездействия са претърпени вредите.
Отговорността на държавата по ЗОДОВ обхваща всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Елемент от фактическия състав на
отговорността на държавата по чл. 2 от ЗОДОВ, е установяване на
незаконосъобразността на акта, действието/бездействието на органа по чл. 2 от закона,
от което се твърди, че са претърпени вредите, тоест дали противоречат на
материалноправни или процесуалноправни норми.
От представените по делото доказателства се установява, че жалбоподателят е
бил признат за невиновен по повдигнатото срещу него обвинение с влязъл в сила
съдебен акт.
В разглеждания случай всички предпоставки за уважаване на предявения иск
са налице. Следва да се посочи, че всички предпоставки за възникването на
задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието
на виновно поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е обективна
отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата
предпоставки. В случая с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето
действия са били незаконосъобразни. Без значение за тази отговорност е това дали на
определен етап от производството действията на прокуратурата или разследващите
органи са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент
доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени
процесуални правила.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т.3, пр. 1 от
ЗОДОВ, освен наличие на влязъл в сила акт, с който ищец е оправдан, ищецът следва
да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер, както и
причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране подлежат
само действително настъпилите вреди. (В този смисъл т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по
т.гр.д.№ 3//2004 г. на ОСГК на ВКС).
По иска за неимуществени вреди:
За разлика от имуществените вреди, размерът на претърпените
неимуществени вреди се определя от съдилищата на база на релативния критерий за
3
справедливост - арг. по чл. 52 от ЗЗД. Понятието справедливост по см. на чл. 52 от ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи
обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението. Обезщетението следва да е
съразмерно с конкретно претърпените вреди, като удовлетворява изискването за
справедливост. Такива обстоятелства са тежестта на престъплението, за което е
обвинението, броя на деянията, по които е било незаконното повдигнатото обвинение,
ограничаването на гражданските права, вида на мярката за неотклонение и нейния
срок, личностните качества на ищеца, общественото му положение и начина, по който
се е отразило обвинението на ищеца-върху личния, професионалния, обществения му
живот, чувствата, честта и достойнството му, продължителност и интензитет на
терзанията. Когато обвинението е за умишлено престъпление в област, която е
професионалната реализация на ищеца, то следва да се прецени и как обвинението се е
отразило на възможностите му за професионална реализация, изяви и развитие. От
правно значение са само действително търпените неудобства в резултат на
обвинението. (В този смисъл Постановления № 4/1964 и № 181968 на Пленума ВС;
Решение № 344/24.11.2014 г. по грп.д№ 2378/2014 г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение №
18/20.02.2014 г. по гр.д.№ 2721/2013 г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение № 26/04.03.2009 г.
по гр.д.№ 4724/2007 г. на ІІІ-то Г.О. на ВКС; Решение № 23/03.02.2009 г. по гр.д.№
816/2008 г. на ІІ-ро Г.О. на ВКС; Решение І 1199/11.02.2009 г. по гр.д.№ 4997/2007 г. на
І-во Г.О. на ВКС; Решение № 1313/10.01.2009 г. по гр.д.№ 4424/2007 г. на ІV-то Г.О. на
ВКС; Решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д.№ 5367/2007 г. на ВКС, І-во Г.О. на ВКС;
Определение № 54/30.10.2008 г. по гр.д.№ 3709/2008 г. на ВКС, ІІ-ро Г.О. на ВКС).
Повдигнатото обвинение е било за престъпление по чл. 202, ал. 2, т.1 вр. чл.
201, ал. 1 НК. Съгласно тази разпоредба за длъжностно присвояване наказанието е
лишаване от свобода от три до петнадесет години, ако е в големи размери. В този
смисъл повдигнатото обвинение се явява „тежко“ - чл. 93, т. 7 НК.
Районният съд е отчел всички релевантни обстоятелства, свързани с тежестта на
повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство,
продължило почти десет години, степента на засягане на емоционалния, личния и
професионалния живот на увредения, определяйки размера на обезщетението за
неимуществени вреди на 10000 лв.
Размерът, определен от СРС, отговаря на принципа на справедливостта,
прогласен в чл. 52 ЗЗД и е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи
претърпяната лична болка и страдания от незаконното преследване, които са
установени по делото. В тази насока основателно районният съд е съобразил и че в
случая не са събрани доказателства Р. да е преживял психически и емоционални
страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в
престъпление, като е отхвърлил предявеният иск за обезщетяване на неимуществени
вреди над уважения размер до пълния предявен такъв от 22 000 лв. Изложените правни
4
аргументи от районния съд, въз основа на които е определил размера на дължимото
обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пострадалия, са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона (чл. 52 ЗЗД) и след
анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита,
че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло в тази част.
Неоснователни са възраженията на въззивника за неправилна преценка на
събраните доказателства от страна на районния съд, която да е довела до определяне на
несъответен и несправедлив размер на обезщетение. Последният, както вече беше
посочено, според настоящият съдебен състав, не е занижен, а напълно съответства на
установените по делото обстоятелства, касаещи процесното увреждане, и на принципа,
закрепен в чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2
ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси.
Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически
терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта
на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално
и психологическо равновесие на пострадалото лице. Съгласно константната съдебна
практика е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство
лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано,
изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно;
накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му
общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че
при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от
формалните, външни доказателства. Също така следва да бъде посочено, че когато се
твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или
конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед
конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или
обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата
молба, за да могат да станат част от предмета на иска.
В тази насока районният съд обосновано е заключил, че на обезщетяване
подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и
техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална
принуда, както и от тежестта на уврежданията. Основателно е съобразена тежестта на
повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на
наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за
неотклонение.
От събраните свидетелски показания пред районния съд в тази насока се
установява, че в личен план ищецът се сринал психически. Поради продължителността
на делото, свидетелят възлагал работа на ищеца, тъй като бил много изнервен.
5
Свидетелят не си спомнял точната дата, но ищецът бил доста зле за два - три дни и
свидетелят го освободил от работа. Последствие се оказало, че въззивникът получил
инсулт. След прекарания инсулт ищецът не работил вече при свидетеля. Следователно,
установява се, че така повдигнатото обвинение е повлияло негативно в личния живот
на ищеца.
С исковата молба ищецът твърди, наказателното производство да се е отразило и
на здравословното му състояние. От приетата по делото пред СРС комплексна СМЕ, се
установява, че ищецът е преживял неколкократни исхемични мозъчни инсулти /из.
№5306/2014 г. и из.№2004/2017 г./ в различни мозъчно-съдови басейни с
квадрипирамиден синдром на фона на дългогодишна артериална хипертония с
неопределена давност. Според посоченото от вещите лица основен фактор за
настъпване на исхемичен мозъчен инсулт е артериалната хипертония, каквато е
диагностицирана у ищеца в трета степен, трети стадий. При изследването на главен
мозък от 20.08.2014 г. били описани глиозни промени от съдов характер с давност,
съответстваща на болест на малките съдове. През 2014 г. у жалбоподателя била
диагностицирана Паркинсонова болест- ригидно- хипобрадикинетична форма,
изразена в лека степен. Според вещите лица не е налице причинно-следствена връзка
между описаните заболявания на ищеца и въздействието на стрес /дистрес/, причинен
от наказателното производство. Експертите посочват, че промените в мастния профил-
дислипидемията, не може да бъде свързана с неприятните изживявания от
продължителния съдебен процес. Ето защо, правилно СРС е приел, че претенцията за
неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното състояние на
жалбоподателя, е неоснователно и недоказана, поради липсата на причинна връзка.
По отношение на оплакванията, касателно заключението на назначената по
делото комплексна СМЕ, следва да се посочи, че същата е изготвена от експерти,
притежаващ необходимите специални знания в областта на съответните науки,
изпълнили са обективно и пълно поставените задачи, като не са налице основания
съдът да не даде вяра на същите. СМЕ е допусната именно, защото съдът не разполага
със специални знания в съответната област, поради което няма основание съдът да не
ползва СМЕ за разрешаване на правния спор, предмет на делото, независимо, че
същата е била оспорена от въззивника. В тази връзка следва да се отбележи, че същият
не е изложил конкретни доводи защо я оспорва, а оплакването във въззивната жалба е
единствено, че е възразил срещу нейното приемане.
Както беше посочено по – горе, от събраните по делото доказателства не се
установява въззивникът да е преживял психически и емоционални страдания,
надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление. В
показанията на разпитания по делото свидетел се съдържат единствено данни, че
жалбоподателят е станал „изнервен“. От друга страна, същият е продължил да работи в
дружеството на свидетеля, тоест воденото наказателно производство не се е отразило
6
на професионалния живот на ищеца, не е станало причина да бъде уволнен или да не
може да си намери друга работа. Напротив, срещал е подкрепа от работодателя си.
Действително, след инсулта, същият е престанал да работи при свидетеля, но както
самия той посочва, това е било след прекарания инсулт и с оглед интензитета на
работата в дружеството на свидетеля. А както беше посочено по – горе, не се
установява инсултът да е резултат от воденото наказателно производство. Нещо
повече, свидетелят посочва, че ищецът е продължил да работи на друго място, макар и
по граждански договори. Неоснователни са и изложените във въззивната жалба на
ПРБ оплаквания относно определения размер на обезщетението. Същият не е завишен.
Действително, както беше посочено по – горе, не се установява въззивникът да е
преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет
обичайните при наличие на обвинение в престъпление. Производството обаче е
продължило дълго време, близо 10 години, в който период безспорно въззивникът е
търпял тези психически и емоционални страдания. Следва да се има предвид и, че
производството е било водено за тежко престъпление, които обстоятелства в
съвкупност, обуславят извод за по – голям размер на претърпените вреди.
От постъпилата справка пред СРС от СДВР е видно, че срещу Р. Р. е водено и
друго досъдебно производство – за неоткриване на произовдство по несъстоятелност
по чл. 227 Б, но през 1998г., тоест много преди наказателното производство, по което
се претендира да са настъпили вредите. Отделно от това, в справката е посочено като
резултат единствено „с мнение за образуване на прокурорска преписка“, тоест няма
дори данни дали въззивникът е узнал за воденото срещу него предходно производство.
Ето защо, съдът намира, че неоснователни са изложените във въззивните жалби
оплаквания, че СРС не е обсъдил обстоятелствата, имащи значение за определяне
размера на обезщетението. Взети са предвид, както продължителността на
наказателното производство, така и свидетелските показания и останалите събрани по
делото доказателства.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че определеният от
районния съд размер на обезщетение напълно съответства на претърпените от
пострадалия неимуществени вреди.
По иска за имуществени вреди:
Съгласно съдебната практика – решение № 433/2010г. на ВКС по гр. д. №
563/2009г., IV ГО, решение № 126/2010г. на ВКС по гр. д. № 55/2009г. на ВКС, IV ГО,
решение № 457/2010г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009г. а ВКС, IV ГО, решение №
335/2010г. на ВКС по гр. д. № 1651/2009г., III ГО, направените разноски за адвокатска
защита в хода на наказателното преследване, съставляват имуществена вреда, която
подлежи на възстановяване по реда на чл. 4 от ЗОДОВ.
Ето защо, съдът счита, че са налице предпоставките за ангажиране на
7
отговорността на държавата чрез прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като
искът за имуществени вреди е основателен. Договорите за правна защита и съдействие
се намират в кориците на наказателното дело, което е обсъдено от СРС.
Ответникът своевременно е направил възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение по воденото наказателно производство.
Съгласно ТР № 1/2017г. ОСГК съдът може да намали размера на имуществените вреди,
представляващи заплатено в наказателното производство адвокатско възнаграждение,
при направено от ответника възражение за прекомерност.
Съгласно чл. 13, ал.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, фактическата и правна сложност на наказателното дело и действащата
редакция на относимите разпоредби към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие, правилно СРС е приел, че исковата претенция е основателна за
сумата от 3600 лв. и неоснователна до пълния предявен размер. Адвокатското
възнаграждение за защита по наказателното дело се включва в дължимите разноски,
поради което се дължи обезщетение за заплатен адвокатски хонорар, но само до
разумния и обичайния размер. В този смисъл настоящият състав споделя изложените
от СРС мотиви, като препраща към тях. В допълнение следва да се отбележи и
следното.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че съдът не се е
съобразил с минималните размери по Наредбата за адвокатските възнаграждение. На
първо място, пълномощното е от дата 18.12.2014г., поради което след тази дата не са
проведени повече от 30 съдебни заседания, както твърди жалбоподателят, за да се
приложи нормата на чл. 14 от Наредбата.
На следващо място, съгласно приетото в Решения на Съда на ЕС (напр. решение
от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по
съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са
задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната
юрисдикция (в случая съда) не е задължена да се съобразява с ограниченията,
наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени
с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната
съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела
C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се сочи, че „Запитващата юрисдикция
следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения
се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези
легитимни цели“.
8
В същия смисъл е и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022, в което
се приема, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.
Прието е и, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че „национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели,
които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна
уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги”.
Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба на ПРБ, че
пълномощното е било само за пред РС Кубрат. Видно от посочения в него предмет,
същото е за цялото производство по НОХД № 230/2013г.
Ето защо, решението в частта относно присъдените имуществени вреди,
изразяващи се в заплатения адвокатски хонорар, също следва да се потвърди за
присъдения от СРС размер.
Относно претенцията за разходи за нощувки: видно от представените две
фактури в производството пред СРС, действително е платена сума в размер общо на
230 лв. Видно от посочените в същите дати, нощувките съвпадат с датите на
проведените съдебни заседания, поради което съдът намира, че са в причинна връзка с
воденото наказателно производство. С уточнителна молба от 16.09.2019г. ищецът е
заявил, че 80 лв. претендира като разход за негови – на Р. Р. нощувки и общо 140 лв.
нощувки за двамата адвоката. По този начин е възпроизведена претенцията на ищеца в
доклада на съда по чл. 146 ГПК, като процесуалният му представител изрично е
9
заявил, че няма възражения по доклада. Ето защо, правилно СРС е уважил иска за
разходи за нощувки за общата сума от 220 лв., с оглед диспозитивното начало, като
неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че СРС е присъдил 220 лв.
вместо 230 лв.
Претенцията за направени транспортни разходи е недоказана, поради което
правилно е била отхвърлена от СРС, поради следните съображения. Ищецът твърди,
че за всяко от съдебните заседания е пътувал с личния си автомобил.
Единствените събрани в тази насока доказателства са показанията на разпитания
по делото свидетел, който твърди, че ищецът поемал разходите по пътуванията, тъй
като това било негова лична работа. Самият свидетел го карал няколко пъти до гр.
Кубрат с кола за заседанията, но не можел да си спомни колко пъти. Свидетелят обаче
не посочва точен брой на пътуванията, точни дати, не сочи да знае, че въззивникът е
пътувал с неговия личен автомобил, както и какви са характеристиките му. По делото е
ангажирана САТЕ, но от нея се установява единствено какъв би бил размера на искът,
ако действително се докаже, че такива пътувания са били осъществени. Не се
установява обаче основателността на иска. Не са представени и никакви
разходооправдателни документи: фискални бонове, платежни нареждания или др. за
закупеното гориво на посочените дати, а показанията на свидетеля не установяват тези
обстоятелства.
Ето защо, правилно СРС е стигнал до заключението, че на обезщетяване
подлежат реално претърпените имуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразна дейност на правозащитните органи, в случая
Прокуратурата на РБ, и доколкото ищецът не доказва твърденията си, в тази част
претенцията се явява неоснователна.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че неоснователни са изложените
във въззивната жалба твърдения, че претенцията за транспортни разходи е намалена на
3796.79 лв. Липсва обективирано от въззивника изявление за намаляване на
претенцията пред СРС, респективно оттегляне/отказ на посочената част от нея.
Съответно и СРС не е постановил определение за частично прекратяване на този иск в
посочения смисъл.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се
потвърди изцяло.
По разноските на въззивна инстанция:
Представеният от Р. договор за правна защита и съдействие включва
процесуално представителство по настоящето въззивно дело и е за сумата от общо
1800 лв. Въззивната жалба на всяка от страните, съдът намира за неоснователна.
10
Ето защо, на Р. Б. Р., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на
900лв. – адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20057233/02.03.2021г., постановено по гр. д. №
72834/2018г. на Софийски районен съд, 29 с-в.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ, с адрес гр. София, бул.“Витоша“ № 2 да
заплати на Р. Б. Р., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата
от 900 лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11