Решение по дело №28/2019 на Апелативен съд - Пловдив

                                Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                                                 № 283

 

                                                  Гр. Пловдив., 14.10.2019 г.

 

                                                 В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

          ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в публичното заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова

                                                                       ЧЛЕНОВЕ:            Стела Дандарова

                                                                                              Величка Белева

 

при секретаря Антоанета Калайджиева, като разгледа докладваното от съдията В. Иванова в.т.д. № 28 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно по реда на чл. 294 във вр. с чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 199/21.01.2019 г. по т.д. № 460/2018 г. на ВКС, ТК, І ТО Върховният касационен съд е отменил решение № 299/6.11.2017 г. по в.т.д. № 420/2017 г. на ПАС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на ПАС.

Обжалвано е решение № 262, постановено на 11.05.2017 г. по т.д. 250/2016 г. на Окръжен съд – п., с което е отхвърлен предявеният от „Б.Д.“ЕАД-гр.С. иск да бъде признато за установено между нея и Г.А.Т., че Г.А.Т. й дължи следните суми: 33 600,79 евро, ведно със законната лихва, начиная от 16.09.2015 г. до окончателното й изплащане, представляваща дължима главница по договор за ипотечен кредит от **********г., 10 407,85 евро, представляваща договорна лихва за периода 19.12.2012 г.-15.09.2015 г., и 1 153,44 евро, представляваща санкционираща лихва за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г., 345,97 евро – заемни такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№ 11 572/2015 г. на РС-П., и е осъдена „Б.Д.“ЕАД-гр.С. да заплати на Г.А.Т. сумата 3 400 лв. за извършени съдебни разноски.

          Жалбоподателят „Б.Д.“ЕАД-гр. *** моли решението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени в жалбата от 6.06.2017 г., и да бъде постановено от апелативния съд решение, с което предявеният от банката иск да бъде уважен с присъждане на всички разноски. Като ищец в производството пред окръжния съд е предявил иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че той дължи на банката съгласно сключен между тях договор за ипотечен кредит от **********г.  главница в размер на 33 600,79 евро, договорна лихва за периода 19.12.2012 г.-15.09.2015 г. в размер на 10 407,85 евро, санкционираща лихва за периода 25.06.2016 г.-15.09.2015 г. в размер 1 153,44 евро, заемни такси 345,97 евро и законна лихва върху главницата, считано от 16.09.2015 г. до окончателното погасяване на задължението, за които суми в полза на банката-ищец срещу ответника е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ  по реда на заповедното производство по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 11 572/2015 г. на РС-П., срещу която ответникът е възразил по реда на чл. 414 от ГПК. Във въззивното производство е прието заключение на ССЕ по поставени и от жалбоподателя въпроси. Претендира за присъждане на разноски.

          Ответникът по жалбата Г.А.Т. моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в отговор от 18.07.2017 г. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва предявения от банката иск като неоснователен.  Във въззивното производство е прието заключение на ССЕ по поставени и от ответника по жалбата въпроси. Претендира за присъждане на разноски.  

          П. апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 и чл. 294 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:

          Не се спори между страните, видно е и от приложеното по делото на ОС-п.  ч.гр.д. № 11 572/2015 г. на РС-П., че по реда на чл. 417 от ГПК в полза на ищеца по делото „Б.Д.“ЕАД-гр. *** е издадена на 17.09.2015 г. срещу ответника по делото заповед № 6247 за плащане на исковите суми ведно с разноските за заповедното производство, като вземането произтича от неизпълнение на договор за банков ипотечен кредит от **********г. и допълнително споразумение към него от 5.07.2010 г. Безспорно е също така, видно е и от посоченото приложено ч.гр.д. № 11572/2015 г. на РС-П., че за тази заповед ответникът е уведомен на 18.02.2016 г. и надлежно е възразил на 7.03.2016 г. по реда на чл. 414 от ГПК, след което и надлежно (след като с разпореждане № 21 667/21.03.2016 г. на ПРС е разпоредено да бъде уведомена банката) е бил заведен на 14.04.2016 г. установителният иск съгласно чл. 422 от ГПК. С подадената на 14.04.2016 г. искова молба банката твърди, че между нея и ответника Т. като кредитополучател е сключен на **********г. договор за ипотечен кредит, съгласно който на Г.Т. е предоставен кредит в размер на 80 000 евро с краен срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване 11.08.2008 г., и за обезпечение е учредена договорна ипотека върху недвижим имот-апартамент в гр. С., като на 5.07.2010 г. между страните е сключено допълнително споразумение. Твърди, че във връзка с неизпълнение на задълженията си по договора Г.Т. е депозирал декларация-съгласие от собственика на ипотекирания за обезпечение имот за неговата доброволна продажба, и че от страна на банката е дадено съгласие за такава продажба и за заличаване на ипотеката, като след получаване на сумата да се извърши частично погасяване на ипотечния кредит. Твърди, че продажбата е осъществена, банката е дала съгласие за заличаване на ипотеката, с получената от сделката сума банката е погасила частично задължението на кредитополучателя, след което той спира да внася суми за погасяване на остатъка от задължението му. Твърди, че поради допусната забава над 90 дни за погасяване в срок на месечните погасителни вноски банката е упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, като на длъжника е изпратена покана, която е получена от неговата майка, след което на 25.06.2015 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Посочва, че поради настъпилата предсрочна изискуемост на 16.09.2015 г. банката е подала заявление по реда на чл. 417 от ГПК, била е издадена заповед за изпълнение, както и изпълнителен лист, но на 6.04.2016 г. банката е уведомена за подадено от длъжника възражение, поради което предявява установителния иск за установяване, че Т. дължи на банката посочените в исковата молба суми. С отговора на исковата молба ответникът възразява, че искът е неоснователен, на първо място, тъй като сумата по кредита е изцяло погасена по взаимно съгласие на страните, частично чрез погасяване, частично чрез опрощаване от страна на ищеца. Твърди, че от банката са му предложили ипотекираният имот да бъде продаден доброволно чрез тяхното посредничество (а не по принудителен ред), а с реализираната от продажбата сума кредитът ще се счита за изцяло погасен, независимо каква е продажната цена, и че страните се съгласяват, че с реализацията на обезпечението ще уредят изцяло отношенията си по ипотечния кредит. Твърди, че след съгласието на страните банката наема агенция да продаде имота, служители на банката са уговорили и цената на апартамента, като уведомили майката и брата на ответника (които са били съсобственици), че разликата между продажната цена 54 000 евро и размера на кредита ще бъде опростен от банката и банката ще се компенсира от лихвите по кредита на третото лице-купувач, което е пожелало да закупи имота с кредит от банката. Оспорва твърдението на ищеца, че с продажната цена на имота кредитът е бил частично погасен, като твърди, че уговорката е била банката да реализира обезпечението (имота) както намери за добре срещу пълното погасяване на кредита. Посочва, че от продажбата на апартамента през 2012 г. и след писменото съгласие за заличаване на ипотеката поради пълно погасяване на дълга, дадено през февруари на 2013 г., от страна на банката не е имало претенции за погасяване на дълга, не е подписано ново споразумение, не е преструктуриран дългът, не е изготвен нов погасителен план, който да е даден на ответника, и той не е търсен. Твърди, че уговорката е била постигната в устна форма и е отразена в писмен вид в молба-съгласие за заличаване на договорната ипотека. На второ място, ответникът възразява, че липсват предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост. Заявява, че след продажбата на ипотекирания имот банката не е изготвяла нов погасителен план или споразумение за преизчисление на дълга, поради което той оспорва извлечението от счетоводните книги. Оспорва да са налице материално-правните и процесуално-правните предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост и в тази връзка твърди, че уведомлението до него не е произвело действие. Твърди, че за да е налице забава, следва да е налице договор-споразумение, което урежда преструктурирането на дълга, щом ищецът твърди, че такъв дълг все още съществува към 2013 г. Заявява, че самият факт на погасяване на 54 000 евро от кредита с продажбата на ипотекирания имот трябва да намери отражение в погасителния план, като най-малко бъдат погасени 86 вноски по 625,37 евро (т.е. до 126 вноски – 18.12.2020 г.), което означава, че няма забава, а, ако не се погасяваха бъдещи вноски, то най-малко е трябвало да се погаси главницата от кредита като цяло и от 79 272 евро главница към 18.12.2012 г. същата следвало да се намали на 25 272 евро, която да се олихвява с посочения лихвен процент, но в никакъв случай нямало да бъде вноска от 625 евро. Заявява, че при всички случаи е следвало да се покани ответника, да се уведоми, че има непогасен остатък от дълга и да се покани да заяви по какъв начин желае да се приеме предсрочното погасяване и да се уточни точният размер на вноските, за да може той да ги заплаща своевременно. Заявява, че по делото липсва документ какъв би следвало да е размерът на вноската по главницата и лихвата, какъв е падежът им, след като по-голямата част от дълга е погасен. Твърди и че липсва решение на кредитния съвет на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Твърди да няма валидно уведомяване до него, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, защото връчването е нередовно поради връчване на друго лице, а не на длъжника, а и в самото писмо липсват достатъчно данни за размера на дълга и за каква сума банката обявява предсрочна изискуемост.  На трето място, евентуално, в случай, че искът бъде приет за основателен, ответникът заявява възражение за прихващане, защото, в случай, че кредитът се погасява частично, както твърди банката, продажбата се превръща в неизгодна сделка за ответника, тъй като той не би продал имота си на тази цена със съзнанието, че ще продължава да дължи остатъка от кредита до 80 000 евро, още повече, че имотът е продаден при условия и организация от страна на банката, а той дори не е бил в страната в деня на продажбата. Заявява, че ако съдът приеме за доказани твърденията на ищеца, то ответникът е претърпял значителни вреди от въвеждане в заблуждение от страна на банката и злоупотреба от нейна страна при сключване на сделката. Претендира вредите да се равняват на паричната стойност на разликата между продажната цена до размера на целия кредит, т.е. разликата между 54 000 евро до размера на кредита към момента на продажбата се явява загуба в патримониума на ответника и с тази сума той счита, че прихваща срещу насрещното вземане на банката по договора за кредит. Оспорва приложеното извлечение от сметки, в които незаконосъобразно не са включени погасявания за сумата 54 000 евро, както и оспорва плащането на комисионната на агенцията за недвижими имоти в размер на 1944 евро да е за негова сметка, при положение, че той не се е намирал в договорни отношения с нея по повод продажбата на имота. С допълнителната искова молба от 7.09.2016 г. ищецът заявява становище, че твърденията на ответника кредитът да е изцяло погасен по взаимно съгласие чрез погасяване и опрощаване са неоснователни. Посочва, че от страна на банката е взето решение, с което се дава съгласие за осъществяване на доброволна продажба и за заличаване на ипотека върху недвижимия имот като обезпечение по процесния договор за кредит, след постъпване на сумата от продажбата по специална сметка на банката, с която сума да се извърши частично погасяване на ипотечния кредит. Заявява, че банката съдейства само за осъществяване на контакт между собственика и посредническата агенция. Относно твърдението за наличие на уговорка за реализация на обезпечението от страна на банката срещу пълно погасяване на кредита ищецът заявява, че то е неоснователно, защото в случай на опрощаване на остатъка от сумата над 54 000 евро до 80 000 евро то следва да бъде извършено съобразно чл. 108 от ЗЗД – с договор между страните, а такъв договор не е налице. Заявява, че е неоснователно твърдението молбата-съгласие за заличаване на договорната ипотека в полза на банката да е частен документ по чл. 109 от ЗЗД, защото тя не е предавана на длъжника и е представена в СВ от упълномощено от банката лице в изпълнение на поетия от банката ангажимент за заличаване на вписаната тежест върху имота след постъпване на сумата от доброволната реализация на обезпечението, поради което представеното доказателство е документ по чл. 179 от ЗЗД и не може да бъде третирано като документ по чл. 109 от ЗЗД. Посочва, че в случая, дори да бъде пренебрегнат реда на погасяване съгласно чл. 136 от ЗЗД при продажна цена 54 000 лв. на ипотекирания имот, то постъпилата сума не е достатъчна за погашение на цялата главница, отпусната по кредита. Заявява, че е неоснователно и твърдението банката да е организирала и ръководила процеса по продажбата. Относно твърдението на ответника, че не е налице ново споразумение, заявява, че има решение от 28.11.2012 г. на компетентния орган на банката за преструктуриране на кредита, което не е състояло, тъй като кредитополучателят е отказал да сключи същото. Заявява, че е неоснователно и възражението на ответника относно обявяването на предсрочната изискуемост, тъй като са били налице всички предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за допускане на незабавно изпълнение. Посочва и че ответникът е бил длъжен да се яви в банката, за да получи нов погасителен план, което не е направил, като е имало предложение и решение за преструктуриране на кредита, което не се е състояло, тъй като кредитополучателят е отказал да сключи споразумението. Заявява, че вреди са налице само за ищеца по делото и че искането за прихващане е недопустимо, тъй като, за да бъде възможно същото, съгласно чл. 103 от ЗЗД следва двете страни да си дължат взаимно, а в случая е налице само едно вземане – на ищеца срещу ответника. С подадения на 26.09.2016 г. отговор на допълнителната искова молба ответникът поддържа и обосновава твърдението си, че между страните е уговорено с реализацията на ипотекирания имот да бъде погасен целият ипотечен кредит. Заявява и възраженията си за недължимост на дълга, включително защото кредитът не е изискуем поради липса на редовно връчено уведомление от банката с конкретна информация какво точно обявява за изискуемо, както и защото обективно ответникът не е в забава. Посочва, че дори и хипотетично да се приеме, че кредитът не е изцяло погасен, то с продажната цена на реализираното обезпечение в размер на 54 000 евро, които са внесени за погасяване на дълга в края на 2012г.-началото на 2013 г., са погасени месечните вноски за години напред. Посочва, че в извлечението от счетоводните книги на банката е записано, че не са погасени 30 месечни вноски, първата от която датира от 18.01.2013 г., последната от 18.06.2015 г., а той счита, че е погасил всички тези вноски със сумата от реализираното обезпечение при продажбата на имота му, поради което липсват непогасени вноски и към датата на отговора, защото те са платени със сумата 54 000 евро. Становището на ответника е, че кредитът не е предсрочно изискуем, а е предсрочно погасен, като към датата на обявяване на предсрочната изискуемост не е имало непогасена вноска и той не е бил в забава, за да са налице предпоставките за обявяването на изискуемостта. Навежда следващ аргумент за недължимост на сумите – че кредиторът е в забава, защото банката не е преструктурирала дълга, не е подписала договор за текущо потребление с ответника, не е подписала анекс или споразумение, не е изготвила нов погасителен план, който да връчи на ответника. Заявява, че като длъжник няма как да знае какъв е остатъкът от дълга, на главницата, какъв е размерът на лихвата, какъв ще е размерът на месечната вноска и колко на брой месечни вноски ще се дължат и от кога, съответно, кога ще изпадне в забава, след като е погасил 54 000 евро от кредита. Счита, че банката не е изпълнила задължението си да обслужва кредита счетоводно. Заявява, че искът е неоснователен, тъй като е погасил дълга си изцяло, евентуално, ако все още той дължи, то това е резултат на забава от страна на кредитора и на неизпълнение на задълженията от страна на банката да обслужва (преизчисли, предоговори) кредита му след плащането на 54 000 евро, както и защото нито към 2013 г., нито към момента на подаване на отговора са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като това нито е редовно обявено, нито са налице неплатени вноски и забава от страна на длъжника.

          С обжалваното съдебно решение окръжният съд отхвърля иска, защото приема, че е доказано твърдението на ответника още в края на 2012 г. страните окончателно да са уредили отношенията си по договора за кредит и тогава облигационната връзка между страните да е прекратена по взаимно съгласие, поради което намира, че липсва правното основание, от което ищецът извлича правото си да търси принудително изпълнение против ответника.

          С подадената на 6.06.2017 г. въззивна жалба банката-жалбоподател обжалва решението на окръжния съд като неправилно, като твърди, че съдът е достигнал до неправилния извод, че облигационната връзка между страните е прекратена по взаимно съгласие в края на 2012 г. Твърди, че в обжалваното решение окръжният съд неправилно е приел, че въз основа на подадената до СВ-гр.С. молба-съгласие за заличаване на договорна ипотека, в която е записано, че длъжникът е погасил задълженията си изцяло, следва извод, че банката е опростила остатъка от задължението по процесния договор за кредит. Заявява, че съгласно чл. 108 от ЗЗД опрощаването на задължението става въз основа на договор между кредитора и длъжника, а такъв договор не е представен по делото и от материалите по делото не може да се направи обоснован извод за наличието на такава договорка между страните. Посочва, че представената молба-съгласие за заличаване на договорна ипотека представлява едностранно волеизявление на ипотекарния кредитор, насочено към заличаване на учреденото в негова полза ипотечно право, но то не може да се приеме за акт, с който банката да се разпорежда със своето вземане спрямо Т., като опрощаването не може да произведе действие по силата на едностранно изявление. Заявява, че молбата-съгласие за заличаване на договорна ипотека е подписана от представител на банката-юрисконсулт, който не е бил упълномощен да извършва сделки на разпореждане с имуществото на банката, каквото действие представлява опрощаването на едно вземане на банката. Посочва, че намерението за опрощаване не се предполага, кредиторът трябва недвусмислено да направи предложението и да изрази волята си чрез договора, а в случая не е доказано наличието на такова намерение у кредитора, напротив, от представените доказателства единствено се установява, че от страна на компетентен орган на банката е взето решение, с което се дава съгласие за осъществяване на доброволна продажба и за заличаване на ипотеката след постъпване на сумата от продажбата по специална сметка в банката, не и за прекратяване на договорното правоотношение между страните. Заявява, че окръжният съд обосновава извода си за прекратяване на облигационните отношения между страните и с показанията на свидетеля Н.П., но допускането на тези свидетелски показания представлява съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 164,ал.1,т.3 от ГПК, защото свидетелските показания са допуснати от съда по искане на ответника за доказване на обстоятелства относно постигнати между страните уговорки за погасяване на кредита, а в случая непогасеният остатък от кредита, чието погасяване се претендира от ответника, е в размер по-голям от 5 000 лв. и опрощаването на задължения, уредено в чл. 108 от ЗЗД, представлява договор между кредитора и длъжника. Твърди и че са необосновани и неправилни изводите, които съдът е направил въз основа на показанията на този свидетел. Посочва, че от събраните свидетелски показания не се установява кой е представлявал банката-кредитор на описаната от свидетеля среща в края на 2012 г. и не могат да бъдат установени и пределите на неговата представителна власт, а юрисконсултите на банката не са упълномощени да извършват сделки на разпореждане с имуществото на банката, каквато сделка представлява опрощаване на остатъка от задължението на Т.. Посочва, че според заявеното от свидетеля на срещата, на която той е присъствал, не е представено решение на компетентен орган на банката за опрощаване на задължението, не е сключен и договор за опрощаване. Заявява, че само по себе си представянето на молба-съгласие за заличаване на договорна ипотека, макар и с текст, че задължението на длъжника е погасено, не е акт от естество да погаси облигационната връзка между страните, породена от договор за кредит, а тази молба представлява едностранно волеизявление и то е насочено към постигане на съвсем различен правен ефект, а именно погасяване на ипотечното право и заличаване на учредената тежест върху определен недвижим имот. Твърди още, че е погрешен и необоснован и изводът на окръжния съд, че за периода 2013 г.-25.06.2015 г. не е начислявана санкционна лихва, тъй като от приетото заключение на ССЕ е видно, че такава лихва съгласно чл.20.1 от ОУ е начислявана за периода на забава от 18.01.2013 г. до дата 24.06.2015 г. и тя е в размер на 416,38 евро, а от 25.06.2015 г. е начислявана санкционна лихва на основание чл.20.2 от ОУ и съгласно заключението на ССЕ за периода 25.06.2015 г.-16.09.2015 г. тя е в размер на 756,02 евро, като в заключението е отбелязано, че от тези лихви е погасена сума в размер на 18,96 евро.

          С отговора на въззивната жалба, подаден на 18.07.2017 г., ответникът възразява, че в обжалваното решение не се обсъжда погасяване на кредит чрез опрощаване и окръжният съд не е отхвърлил иска поради погасяване на задължението чрез опрощаване, поради което тези съображения не следва да се обсъждат. Заявява, че нито съдът е приел, нито страните са твърдели, че молбата за заличаване на договорна ипотека представлява опрощаване, а ответникът твърдял и съдът е приел, че страните са уредили доброволно и окончателно отношенията си по кредита, а в молбата за заличаване на договорна ипотека това само се потвърждава, обективира се и се признава от страна на банката-ищец. Посочва, че съображенията на жалбоподателя са и неоснователни, тъй като опрощаването е неформален договор, то може да е изрично или мълчаливо, поради което дори да се приеме, че е налице частично опрощаване, то налице е естествено и приемане (изявление) от страна на длъжника Т., тъй като той е участвал в преговорите и се е съгласил да предостави апартамента си за доброволна продажба само срещу уговорката, че с това действие той ще погаси, ще уреди изцяло и окончателно отношенията си с банката по този кредит. Заявява, че поради това по делото е била изготвена оценъчна експертиза, която е установила, че действителната стойност на ипотекирания имот е била равна именно на остатъка от кредита към момента на продажбата му, като той е бил уверен и в молбата до СВ е било посочено, че кредитът е изцяло погасен, което конклудентно става ясно между страните, след като Т. не е потърсен за подписване на анекс към кредита или споразумение и нов погасителен план за вноските по остатъка от кредита. Относно оплакванията във въззивната жалба относно пълномощията на служителката, подписала молбата за заличаване на договорната ипотека, в която се упоменава, че кредитът е изцяло погасен, ответникът по жалбата заявява, на първо място, че в първата инстанция не е било ангажирано възражение от страна на банката, че служителката не е имала правомощия/пълномощия да стори това, поради което това оплакване е преклудирано, и, на второ място, че липса на пълномощия на служителката не би могло да му бъде противопоставимо. Заявява, че никой не твърди, че юристът, който е подал молбата за заличаване на договорната ипотека, се разпорежда с кредита, и че ответникът не твърди молбата-съгласие да е единственият акт, с който страните са уредили отношенията си, а тя е потвърждение за общите уговорки между страните, тя е извънсъдебно признание, тя е доказателство, което допълва останалите, събрани по делото, които в съвкупност сочат, че към онзи момент страните действително са имали воля да уредят цялостно погасяване на кредита и окончателно приключване на отношенията по него, поради което пълномощията за подписване на молбата и формата на „опрощаването“ не са решаващи и дори не са релевантни по начина, по който се възприемат във въззивната жалба. Твърди, че страните устно, с конклудентни действия и с няколко акта са уредили доброволно и окончателно отношенията си по договора за кредит, като са уговорили начин за пълното му погасяване. Относно оплакванията на жалбоподателя в частта за събраните свидетелски показания на свидетеля П. ответникът по жалбата заявява, че възражението за недопустимост на свидетелските показания съгласно чл. 164,ал.1,т.3 от ГПК е неоснователно, защото в процесуалния закон е установена недопустимост на свидетелски показания за доказване сключването на договора, за установяване на самия договор, но липсва забрана за доказване на начина и уговорките за погасяването на задължението, тъй като погасяването на договора за кредит не е формален акт. Заявява, че по делото не се твърди да има сключен договор за погасяване по взаимно съгласие на договор за кредит, както го тълкува жалбоподателят, за да е недопустимо доказването му. Заявява, че свидетелските показания не доказват сключването на договор за погасяване на задължения, а доказват при какви обстоятелства е съставена молбата-декларация за заличаване на договорна ипотека, защо не е имало писмен акт, който да урежда окончателното погасяване на кредита и въобще какво се е случило, за да се достигне до доброволна продажба на ипотекирания имот, продажната цена на който е дадена за погасяване на кредита, а нов собственик на имота става друг клиент на банката, който го купува с нов кредит, изтеглен от същата банка. Заявява, че свидетелските показания установяват как са протекли преговорите, защо страните са избрали да погасят задължението по този начин. Относно оплакванията във въззивната жалба, касаещи периода на начисляване на санкционната лихва, ответникът заявява, че обяснението, дадено във въззивната жалба, е неистина, тъй като в заключението действително не е посочена начална дата за начисляване на санкционна лихва, а само крайна такава, но размерът на лихвата 416 евро едва ли е за целия период от 2-3 години, а вторият вид санкционна лихва е датирана за периода 25.06.2015 г.-16.09.2015 г. в размер на 756 евро, почти 2 пъти по-висока от предходната и то само за период от 2 месеца. Заявява, че в извлечението от счетоводните книги на банката от 16.09.2015 г. е посочено, че санкционната лихва се начислява за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г., което означава, че съгласно счетоводството на банката не е начислявана санкционна лихва преди организиране на документите по подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, което говори, че в счетоводството на банката преди 2015 г. този кредит не е бил в забава, не е бил в просрочие, т.е. дори за банковата система този кредит не е отразен като кредит в забава от 2013 г. до 2015 г. Заявява, че тези факти потвърждават защитната теза на ответника и, както всички останали събрани доказателства, водят до извод, че страните не са имали воля кредитът да е останал непогасен и да има още дължими плащания по него. В отговора са изложени отново заявените от ответника съображения за неоснователност на иска с оглед нередовно обявяване на предсрочната изискуемост, недоказаност на иска и основателност на заявеното евентуално възражение за прихващане.

С постановеното съдебно решение при предходното разглеждане на спора в апелативния съд решението на окръжния съд е отменено и искът е уважен, тъй като е прието, че няма основания да се приеме наличие на опрощаване на дълга и че правоотношенията между страните са тези по договора за кредит от **********г. и допълнителното споразумение към него от 5.07.2010 г. Съдът се позовава на клаузата на чл.11.2 от ОУ, съгласно която, при погасяване на суми, надхвърлящи размера на месечната вноска по погасителен план, кредитополучателят не се освобождава от плащане на всяка следваща месечна вноска, в размерите и сроковете по погасителния план, като с размера на надвнесените суми се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски от погасителния план, и приема, че последните плащания от ответника са от дата 17.01.2013 г. (погашение от получената продажна цена на служещия за обезпечение имот), поради което към датата на предсрочната изискуемост 25.06.2015 г. забавата в плащанията по договора е повече от предвидената в чл. 20.2 от ОУ – над 90 дни.

          С решението на Върховния касационен съд № 199/21.01.2019 г. по т.д. 460/2018 г. на ВКС, ТК, 1 ТО е посочено, че апелативният съд е извел решаващия си извод относно изпълнение на условията за настъпване на предсрочната изискуемост след прилагане на клаузата по чл.11.2 от ОУ и следователно ПАС е отнесъл частта от получената от банката пазарна цена над сумата, необходима за погасяване на натрупаните до 17.01.2013 г. задължения, към последните погасителни вноски по действащия между страните погасителен план. Прието е, че възражението на ответника е било за неприложимост на цитираната клауза. Посочено е, че доколкото се касае до разпоредба, включена в ОУ към договор за кредит, сключен между търговец и потребител по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП, регламентираща начина на погасяване на дължими вноски при предсрочно частично погасяване на суми по този договор при липса на подписано между страните споразумение за преструктуриране на дълга, съдът е бил длъжен и служебно да провери дали са налице фактически и правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Делото е върнато за ново разглеждане на апелативния съд след отмяна на предходното постановено решение с указание съдът да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.

          С определение № 18/22.01.2019 г. апелативният съд уведоми страните по спора, че ще извърши преценка и ще се произнесе относно неравноправен характер на клаузата на чл.11.02. от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити към договора за ипотечен кредит, сключен между страните на **********г., както и даде възможност на страните в указан срок да изразят становище и да ангажират доказателства.

          С молба от 25.02.2019 г. ответникът Т. изразява становище, че клаузата на чл. 11.02. от ОУ към договора за потребителски кредит не следва да се прилага, защото тя е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Заявява, че банката е отнела последователността на погасяване на задълженията по договора според клаузата на чл. 11.02. от ОУ, отнасяйки частта от получената от нея пазарна цена от 54 000 евро над сумата, необходима за погасяване на натрупаните до 17.01.2013 г. задължения, към последните погасителни вноски по действащия между страните погасителен план. Твърди, че клаузата не е индивидуално уговорена, тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Посочва, че клаузата оказва влияние върху размера на дълга, включително върху начина на начисляване на лихви, такси и др., както и влияе върху периода на погасяване на кредита. Заявява, че честното и почтено поведение на участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на договори за потребление изисква погасяването на задълженията по такъв договор да става по реда на чл. 76 от ЗЗД. Счита, че банката нарушава добрите нрави, доколкото действа в ущърб на потребителя, който, въпреки погасяването на голяма част от дълга, се оказва в неблагоприятното положение да продължава да дължи ежемесечно главница и лихви, без да има право на избор. Счита и че липсата на преизчисление и преструктуриране представлява нарушаване на правата на кредитополучателя. Заявява, че при преструктуриране след изразен от потребителя избор как то да бъде направено с плащането се погасява само и единствено главница, което налага преизчисляване на кредита и вноските, а с посоченото в чл. 11.02. от ОУ условие се налага плащане на вноски по кредита вместо плащане на главница, което ощетява кредитополучателя с лихвата по тази вноска. Твърди, че нарушенията се изразяват във финансово измерение, обективирано в заплащането на лихва за период, който не е и не би изтекъл заради предсрочното погасяване на значителна част от кредита, както и в липсата на избор на кредитополучателя как да отнесе погасяването и как да бъде преструктуриран и организиран за плащане остатъкът от кредита му. Заявява, че при предсрочно погасяване на кредит кредиторът по принцип се лишава от възнаградителната лихва за оставащия срок на договора, а тя за него е доход, който няма да бъде получен, като с посочената клауза се заобикаля това правило. Заявява, че потребителят е лишен и от възможността да спести всички разходи по кредита като лихви, комисионни, такси и т.н. Счита, че в случая не е ясно защо няма промяна в размера на вноската и допълнителните разходи, след като кредитът е променен от ипотечен в потребителски, а таксите и ГПР на двата кредита са различни, поради което чл. 11.02. от ОУ не само представлява неравноправна и затова нищожна клауза, а на практика е и абсолютно неприложима, доколкото става въпрос за преминаване от един вид кредит в друг. Посочва, че за случая следва да намери в най-лошия случай приложение правилото на чл. 76,ал.1 от ЗЗД, като най-старите задължения са задълженията за главница след 17.01.2013 г. и задължението за главница е по-обременително, като при отнасяне на плащането на сумата 56 000 евро за погасяване на главницата след 17.01.2013 г. към твърдяната от кредитора дата 15.06.2015 г. длъжникът не е бил в забава, респективно не са съществували ликвидни и изискуеми вземания в полза на банката в посочения в исковата молба размер и е нарушена т.2 на чл. 143 от ЗЗП – изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон в лицето на нормата на чл. 76 от ЗЗД. Освен това изразява становище, че е неоснователно банката да се позовава на чл.11.02. от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, след като кредитът на ответника вече не е ипотечен, а е потребителски, и след като има взето решение на Цкпк той да бъде преструктуриран в потребителски. Счита, че с клаузата на чл.11.02. от ОУ се заобикаля задължението на банката да преизчисли кредита, както и да изготви и връчи на потребителя нов погасителен план, тъй като сочи автоматичен ред за погасяване на бъдещо задължение за плащането на остатъка, който не е уговорен между страните с анекс-споразумение към момента на погасяването, с което се лишава кредитополучателят от право на преценка и ограничава правата му по закон да избере как да отнесе плащането и организира остатъка на кредита – нарушение на чл. 143,ал.1,т.2 и т.3 ЗЗП. Счита, че е налице принудително погасяване на лихва – нарушение на чл. 143,ал.1,т.5 от ЗЗП, както и че са нарушени т.10 и т.11 на чл. 143 от ЗЗП. Счита, че е налице и нарушение на т.18 на чл. 143 от ЗЗП – посочената клауза не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, особено към момента на сключването му, когато потребителят не би могъл да прецени кога и в какъв размер би могъл да погаси предсрочно кредита си. Заявява, че чл.143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП са императивни материално-правни норми и ако съдът констатира да са нарушени други, освен посочените, следва да прогласи нищожност на чл. 11.02. от ОУ. Счита и че клаузата на чл. 11.02. от ОУ е неравноправна и тъй като нейното действие е неясно относно влизането й в сила, кога и при какви условия се прилага – автоматично ли влиза в действие и банката няма ли задължение да уведоми кредитополучателя за нейното приложение, как се отразява това счетоводно, допустимо ли е въобще тя да бъде приложена, след като кредитополучателят не е известен за това. Счита, че банката в действителност не е приложила клаузата на чл.11.02. от ОУ, защото от доказателствата по делото не може да се направи такъв извод. Намира, че на тази клауза банката се позовава за първи път едва пред въззивната инстанция като защитна теза, предвид ангажираното от ответника възражение за погасяване. Намира, че следва да се приеме за недопустимо както автоматично приложение на клауза за предсрочна изискуемост без това да бъде съобщено на длъжника, така и начина на погасяване на кредита при предсрочно плащане за процесната клауза на чл.11.02. от ОУ, доколкото на кредитополучателя не е съобщен редът за погасяване на вноските, който банката избира, и няма как да се изисква неговото поведение да бъде съобразено и съответно на този ред, без той да бъде уведомен за изискуемостта на остатъка от задълженията му. Счита, че банката не е преизчислила кредита, не е актуализирала размера му, не е изготвила нов погасителен план, не е преструктурирала кредита в съответния вид и размер (от ипотечен в потребителски при съответната промяна на лихви и условия), поради което автоматичното приложение на процесната клауза, без това да бъде съобщено на кредитополучателя, се явява неравноправно, непредвидимо, неясно и незаконосъобразно според ЗЗП. Заявява, че са нарушени разпоредбите на чл. 143,т.3, т.6, т.10, т.11, т.14, т.15, т.18 и т.19 от ЗЗП. Моли да бъде обявена от съда клаузата на чл.11.02. от ОУ за неравноправна и нищожна на основание чл. 146 във вр. с чл. 143 от ЗЗП, да не бъде прилагана същата и в отсъствието на която да бъде отхвърлен искът като неоснователен. На последно място, ответникът заявява в молбата и че поддържа всички останали възражения, изложени до момента в процеса.

          В съдебното заседание на апелативния съд на 27.02.2019 г. от страна на жалбоподателя се заявява становище, че клаузата на чл.11.02. от ОУ не е неравноправна, тъй като не попада в нито една от хипотезите, предвидени в чл. 143 от ЗЗП. Счита, че посочената клауза не води до неравновесие между правата на страните по договора за кредит. Посочва, че страните са се съгласили за погасяване на кредита кредитополучателят да заплаща месечни вноски съгласно погасителен план, като внасянето на по-голяма сума от размера на месечните вноски съставлява отклонение от поетото задължение от кредитополучателя, което отклонение е регулирано с процесната клауза на ОУ, съгласно която с надвнесените суми се погасяват последните вноски по погасителния план. Счита, че по този нечин не се нарушават правата и интересите на кредитополучателя, тъй като по този начин се погасяват основно в най-голямата си част последните вноски по погасителен план с разноски по главницата, по който начин се намалява лихвоносното задължение, съответно, по кредита биха били начислени по-малък размер на лихви в дългосрочен план и ще бъде съкратен периодът на изплащане на кредитното задължение. Посочва, че съгласно т.11.3. от ОУ при погасяване извън месечната вноска на сума в размер, по-голям от 10% от размера на дълга, какъвто е настоящият случай, по писмено искане на кредитополучателя може да бъде извършено преизчисление на дължимите месечни вноски и да му бъде предоставен нов погасителен план, но такова искане от страна на кредитополучателя не е имало. Посочва, че кредитополучателят не е заявил дали да бъдат намалени месечните вноски до края на периода и не е посочил негов избор по какъв начин да се погаси задължението с тази вноска, поради което банката е приложила условията, с които страните са се съгласили съгласно договора.

          С молба от 11.03.2019 г. ответникът по жалбата Г.Т. посочва, че клаузата на чл.11.02. от ОУ представлява заобикаляне на закона и накърнява интересите на кредитополучателя, защото с нея се допуска начисляване и събиране на лихва за бъдещ период, през който главницата е вече погасена предсрочно. Посочва, че в случая, след като е предоставил 54 000 евро за погасяване на дълга, банката е била длъжна да отнесе сумата за погасяване на дължима към момента главница, а не да я отнесе за плащане на бъдещи вноски, които съдържат лихва за бъдеще време, защото така се събира лихва, която се съдържа във вноската, за период, през който заемната сума всъщност е вече погасена. Заявява, че правилният начин на погасяване е със сумата, с която се погасява предсрочно заем, да се погасяват само дължима към момента главница и начислената до момента лихва (ако има непогасена лихва). Изразява становище, че при констатиране на неравноправност на клаузата апелативният съд следва да стигне до извод, че банката не е имала право да обяви предсрочна изискуемост на кредита при всичките му нередовности (не е преизчислен, не е преструктуриран, няма нов погасителен план, кредиторът е в забава), поради което искът следва да бъде отхвърлен изцяло поради нередовно обявена изискуемост.

          Безспорно е между страните, че на **********г. между тях е сключен представеният от банката-ищец в копие с исковата молба договор за ипотечен кредит, съгласно който банката предоставя на Г.Т. кредит в размер на 80 000 евро със срок на издължаване 360 месеца при заплащане на лихва, формирана съгласно т.7 от договора, и на такси съгласно т.12 от договора, който е обезпечен с договорна ипотека на недвижим имот-а. в гр. С.. Безспорно е и обстоятелството, посочено в т.11 от договора, че неразделна част от него са Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица. Безспорно е и че между страните е сключено на 5.07.2010 г. представеното от ищеца в копие с исковата молба допълнително споразумение към договора, касаещо и дължимата лихва и таксите, като е изготвен нов погасителен план. Безспорно е между страните, видно е и от представения в копие от ищеца с допълнителната искова молба нотариален акт от 20.12.2012 г. (лист 127 от досието на делото на ОС), че Г.Т. и останалите двама съсобственици (С.Т. и А. Т.) на ипотекирания съгласно договора за кредит апартамент са го продали на С.А.за продажна цена в размер на левовата равностойност на 54 000 евро. Видно е от същия нотариален акт, че част от сумата (10 028,90 евро в левова равностойност) е получена по банков път към онзи момент и продавачите дават изрично съгласие тя да бъде използвана за погасяване на кредита на Т. към „Б.Д.“ЕАД, а остатъкът от продажната цена в размер на левовата равностойност на 43 971,10 евро продавачите са се съгласили да им бъде заплатена по банков път след отпуснат от „Б.Д.“ЕАД на купувачката кредит и която сума продавачите дават изрично съгласие да бъде използвана за частично погасяване на кредита по ипотеката от 2008 г. Безспорно е между страните, че сумата на продажната цена на апартамента е изплатена от кредитополучателя в полза на банката. Видно от заключението на в.л. П.Т. от 3.02.2017 г. (т.5), прието в съдебното заседание на окръжния съд на 13.02.2017 г., от постъпилата при продажбата сума 54 000 евро е платена комисионна на А.Н.И. в размер на 1 944 евро, като с остатъка в размер на 52 056 евро се извършва частично погасяване на кредита на датата 17.01.2013 г., като са погасени главница в размер на 44 433,78 евро, договорна лихва в размер на 6 642,92 евро, наказателна лихва в размер на 12,68 евро и такса за управление 966,62 евро, общо 52 056 евро. Банката претендира кредитът да не е изцяло погасен, а да са останали дължими суми, посочени в т.4 от същото заключение на в.л. Т. – главница в размер на 33 600,79 евро, договорна лихва в размер на 10 407,85 евро, санкционни лихви в размер на 1 153,44 евро и кредитни такси в размер на 345,97 евро, общо сумата 45 508,05 евро, - поради което тя е обявила кредита за предсрочно изискуем и е поискала издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Ответникът претендира сумата по кредита да е изцяло погасена по взаимно съгласие на страните, „частично чрез погасяване, частично чрез опрощаване от страна на ищеца“, както ответникът заявява в отговора на исковата молба. Следователно, на първо място, спори се между страните относно това дали е налице твърдяното от ответника погасяване на дълга изцяло след продажбата на ипотекирания имот, при установяване основателност на което твърдение несъмнено банката не следва вече да има вземане спрямо ответника и предявеният иск би се явил лишен от основание.

          Предоставеният от банката на ответника Т. съгласно договора от **********г. кредит е в размер на 80 000 евро. Видно от заключението на в.л. Т. от 3.02.2017 г., кредитът е усвоен на 11.08.2008 г., последните плащания за погасяването на задълженията на Т. по договора са от датата 17.01.2013 г., след тази дата плащания не са постъпвали, платената сума е в размер общо на 74 442,46 евро, от която 26 771,42 евро договорна лихва, 19,61 евро санкционна лихва, 1 222,22 евро кредитни такси и 46 429,21 евро платена главница. Видно от заключението на в.л. Т. от 19.06.2019 г., прието в заседанието на апелативния съд на 18.09.2019 г., към датата на последното плащане 17.01.2013 г. дължимата главница е 78 034,57 евро, дължимата договорна лихва е 6 642,92 евро, дължимата сума за заемни такси е 645,90 евро и наказателната лихва е 0,65 евро, като общото задължение на Т. към банката е в размер на 85 324,04 евро. Установява се следователно, че с плащането на сумата 52 056 евро на 17.01.2013 г. длъжникът Т. не е погасил целия размер на своя дълг - 85 324,04 евро.

Според Т., налице е погасяване на пълния размер на задължението, както дословно е заявено в отговора на исковата молба от 18.07.2016 г., „по взаимно съгласие на страните, частично чрез погасяване, частично чрез опрощаване от страна на ищеца“. Погасяването чрез плащане е за размер 52 056 евро, следователно погасяване чрез опрощаване следва да се установи за размера (85 324,04 евро минус 52 056 евро) 33 268,04 евро. Съгласно разпоредбата на чл. 108 от ЗЗД задължението се опрощава, ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор с длъжника. В случая следователно в тежест на ответника е да установи, че между него и банката е постигнато съгласие за отказ на банката от нейното вземане в размер на горепосочената сума. Безспорно е, че писмен договор за опрощаване между страните не е сключен. Няма законово изискване за формата за действителност на договор за опрощаване, но трябва да се установи, че съгласието е постигнато. Тъй като в случая договорът за опрощаване е на стойност, по-голяма от 5 000 лв., то съгласно нормата на чл. 164,ал.1,т.3 от ГПК установяване на негово сключване чрез свидетелски показания е недопустимо. Твърдението на ответника по жалбата, заявено в отговора на въззивната жалба, че свидетелските показания не доказват сключването на договор за погасяване на задължения, а доказват при какви обстоятелства е съставена молбата-декларация за заличаване на договорна ипотека, защо не е имало писмен акт, който да урежда окончателното погасяване на кредита и въобще какво се е случило, за да се достигне до доброволна продажба на ипотекирания имот, продажната цена на който е дадена за погасяване на кредита, а нов собственик на имота става друг клиент на банката, който го купува с нов кредит, изтеглен от същата банка, е лишено от правна логика и противоречи на ясно заявеното от самия ответник в отговора на исковата молба твърдение, че кредитът е погасен частично чрез плащане, частично чрез опрощаване. Следва затова само да се посочи, че по начало съгласно чл. 164,ал.1,т.4 от ГПК недопустимо е да се установява чрез свидетелски показания погасяване на установени с писмен акт парични задължения.  Недопустимо е следователно с гласни доказателства ответникът да установява както погасяване на неговия дълг по кредита над размера, платен на 17.01.2013 г., така и конкретно наличие на опрощаване за дълга за този размер. Затова са без правно значение в случая показанията на свидетеля Н.П., разпитан в съдебното заседание на окръжния съд на 13.02.2017 г., от които показания по начало не е видно конкретно да има постигнато съгласие за опрощаване, а се установява воденето на разговори във връзка с продажбата на ипотекирания имот и наличието на впечатление у ответника Т., че чрез такава продажба той ще се освободи от своя дълг изцяло. Намерението на кредитополучателя обаче за пълно погасяване на кредита след продажбата на имота не е достатъчно, за да е налице опрощаване. Необходимо и съществено за опрощаването е да има изразена воля от страна на кредитора да се откаже от остатъка от своето вземане. В случая такова изявление от страна на банката не се установява да е било направено, съответно, такова изявление не се установява да е отправено до ответника, поради което не е могло да бъде прието от него и следователно между страните не се установява наличие на договор за опрощаване на остатъка от дълга по смисъла на чл. 108 от ЗЗД. Волята на банката-кредитор е ясно изразена в представеното в копие от ищеца с допълнителната искова молба препис-извлечение от протокол № 141/14.11.2012 г. от заседание на Цкпк на банката – дава се съгласие за осъществяване на доброволна продажба и за заличаване на ипотеката върху ипотекирания имот след постъпване на сумата от продажбата по специална сметка в банката в размер на 54 000 евро, от която да се плати комисионната на агенцията за недвижими имоти 1 944 евро, а с остатъка 52 056 евро да се извърши частично погасяване на кредита и се възлага подготовка на предложение за преструктуриране на остатъка от кредита. Видно е, че тази воля е кредитът да бъде частично (т.е. не напълно) погасен за размера 52 056 евро и остатъкът да бъде преструктуриран (а не опростен). В нотариалния акт от 20.12.2012 г. ясно е посочено на страница 2, в края на последния пасаж, че собствениците на ипотекирания апартамент дават съгласие втората сума по плащането да бъде използвана за частично погасяване на кредита. Невярно е твърдението на ответника, че след съгласието на страните банката наема агенция да продаде имота. Видно е от представените от банката-ищец с отговора на исковата молба в копия декларация-съгласие от 28.08.2012 г. от С.Т. (майка на ответника и съсобственик на ипотекирания и продаден имот) и договор за посредничество, сключен на 20.09.2012 г. между тримата съсобственици на ипотекирания имот Г.Т., А. Т. и С.Т. (подписан лично от всеки от тях) и агенцията за недвижими имоти, че именно те, а не банката е възложила на агенцията да търси купувач и да посредничи за продажбата на ипотекирания апартамент. Неоснователно следователно ответникът оспорва плащането на комисионната на агенцията за недвижими имоти в размер на 1944 евро да е за негова сметка, като твърди, че той не се е намирал в договорни отношения с нея по повод продажбата на имота. С оглед на така сключения договор с агенцията неоснователно ответникът твърди и че служители на банката са уговорили и цената на апартамента. Голословно е твърдението, че служители на банката уведомили майката и брата на ответника (които са били съсобственици), че разликата между продажната цена 54 000 евро и размера на кредита ще бъде опростен от банката и банката ще се компенсира от лихвите по кредита на третото лице-купувач, което е пожелало да закупи имота с кредит от банката. Няма доказателства от страна на банката да е изразявана воля и да е била постигната уговорка банката да реализира обезпечението (имота) както намери за добре срещу пълното погасяване на кредита, като продажбата на имота несъмнено не е извършено от банката. Следва да се посочи, че с оглед на това и неоснователно ответникът заявява евентуално, в случай, че искът бъде приет за основателен, възражение за прихващане, основано на обстоятелството, че в случай на частично погасяване на кредита продажбата се превръща в неизгодна сделка за него, тъй като той не би продал имота си на тази цена със съзнанието, че ще продължава да дължи остатъка от кредита до 80 000 евро, още повече, че имотът е продаден при условия и организация от страна на банката, а той дори не е бил в страната в деня на продажбата. Съответно, неоснователно ответникът твърди (при приемане от съда за доказани твърденията на ищеца) да е претърпял значителни вреди от въвеждане в заблуждение от страна на банката и злоупотреба от нейна страна при сключване на сделката. С оглед доказателствата по делото действително не се установява след месец февруари на 2013 г., когато след продажбата на имота е платена на банката от продажната цена сумата 52 056 евро за погасяване на кредита, от страна на банката да е имало отправени искания за погасяване на дълга, като е безспорно, че между страните не е било подписано ново споразумение, не е бил преструктуриран дългът, не е бил изготвен нов погасителен план, който да е даден на ответника, и той не е търсен до получаването на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Съгласно клаузата на чл.11.3. от ОУ обаче при еднократно погасяване извън месечната вноска на най-малко 10% от размера на разрешения кредит (каквото безспорно е извършеното с плащането на сумата от продажбата на ипотекирания апартамент за погасяването на кредита през м.02 на 2013 г.) по писмено искане на кредитополучателя се извършва преизчисляване на дължимите месечни плащания по лихва и по главница след изтекъл гратисен период, като преизчисляването се извършва на първата месечна падежна дата, следваща писменото искане, а екземпляр от променения погасителен план се предава на кредитополучателя. При наличието на такава клауза действията на банката да не извършва преизчисляване и да не се изготви променен погасителен план в случая не могат да се приемат като индиция за наличие на воля от нейна страна и, съответно, за постигнато съгласие с ответника за опрощаване на остатъка от дълга. В молбата-съгласие от 8.02.2013 г. за заличаване на договорната ипотека до СВ при СРС, представена от ответника в копие с отговора на исковата молба, действително е посочено, че кредитът, обезпечен с описаната ипотека, предоставен от банката на Г.Т. в размер на 80 000 евро е изплатен заедно със съответната лихва и длъжникът Т. е погасил задълженията си към банката изцяло, но това изявление не се установява да отговаря на действителните обстоятелства, тъй като кредитът към онзи момент, както бе установено по-горе, не е бил изплатен в пълния му размер, защото плащането е само за част от дължимия размер, а погасяване на останалия дължим размер по друг способ, включително чрез опрощаване, не се установява да е настъпило. Не се установява следователно да е основателно твърдението на ответника, че уговорката за опрощаване е била постигната в устна форма и е отразена в писмен вид в молба-съгласие за заличаване на договорната ипотека. Следва още да се посочи, че опрощаването е каузален договор, а по начало при договор за банков кредит формиране на воля от страна на банката за опрощаване, при това безвъзмездно, е лишено от икономическа логика за този вид правен субект с оглед неговия предмет на дейност, поради което наличието на договор за опрощаване е необходимо да бъде установено по категоричен начин от ответника. Неоснователно е следователно твърдението, заявено от ответника в отговора на въззивната жалба, че страните устно, с конклудентни действия и с няколко акта са уредили доброволно и окончателно отношенията си по договора за кредит, като са уговорили начин за пълното му погасяване. Установява се следователно, че твърдението на ответника Т. за пълно погасяване на дълга към датата 17.01.2013 г. се явява неоснователна защитна теза. След плащането на сумата 52 056 евро на 17.01.2013 г. Т. според банката е дължал да й заплати сума за остатък от дълга по кредита в значителен размер (33 268,04 евро според посоченото по-горе заключение на в.л. Т.), която несъмнено не е изплатил. Следва при тези обстоятелства да бъде преценено как конкретно е използвана платената от Т. сума 52 056 евро за погасяване на част от неговия дълг и дали действията на банката са законосъобразни, за да се установи, респективно, законосъобразността на претенцията на банката да има след 17.01.2013 г. вземане спрямо Т..

          Съгласно т.11.02. от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, които са неразделна част от договора за кредит от **********г., при погасяване на сума, надхвърляща размера на месечната вноска по погасителен план, кредитополучателят не се освобождава от плащане на всяка следваща месечна вноска в размерите и сроковете по погасителен план, с размера на надвнесените суми се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски по погасителния план. Видно от заключението на в.л. Т. от 19.06.2019 г. (т.3), със сумата 52 056 евро банката е погасила главница в размер на 44 433,78 евро, договорна лихва за периода 19.12.2011 г.-18.12.2012 г. в размер на 6 642,92 евро, наказателна лихва в размер на 12,68 евро и такса за управление 966,62 евро, което е направено по погасителен план по т.4 от споразумението. Видно от същото заключение (т.2.1.1), ако сумата в размер на 52 056 евро бъде отнесена за плащане на последните дължими според погасителния план вноски съгласно чл.11.2. от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, платената сума обхваща 87,5 броя месечни вноски и се погасяват разноски в размер на 640,24 евро, договорна лихва в размер на 12 139,61 евро и главница в размер на 39 004,59 евро. Видно е следователно при съпоставката на погасените суми (посочени в т.3 от заключението) и на тези, които би следвало да бъдат погасени при приложение на чл.11.02 от ОУ (посочени в т.2.1.1 от заключението), че е налице разлика в изчисленията. Банката претендира в настоящия процес кредитът да не е изцяло погасен, а да са останали дължими суми, посочени в т.4 от заключението на в.л. Т. от 3.02.2017 г., като посочената главница е в размер на 33 600,79 евро (плюс договорна лихва в размер на 10 407,85 евро, санкционни лихви в размер на 1 153,44 евро и кредитни такси в размер на 345,97 евро, общо сумата 45 508,05 евро). В отговора на допълнителната искова молба ответникът заявява, че в извлечението от счетоводните книги на банката е записано, че не са погасени 30 месечни вноски, първата от която датира от 18.01.2013 г., последната от 18.06.2015 г. (като твърди, че е погасил всички тези вноски със сумата от реализираното обезпечение при продажбата на имота му, поради което липсват непогасени вноски и към датата на отговора, защото те са платени със сумата 54 000 евро). Видно от подаденото от банката до РС на 16.09.2015 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК (на л.4 от досието на приложеното гр.д. 11572/2015 г. на ПРС), в него конкретно е заявено, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем 25.06.2015 г. не са погасени общо 30 броя погасителни вноски, след което са посочени кои са тези 30 броя погасителни вноски – първата дължима на 18.01.2013 г., последната дължима на 18.06.2015 г., всичките в размер на 625,37 евро. Така са посочени дължимите суми и в извлечението от сметката на длъжника (л.9 от досието на делото на РС), представено със заявлението. Видно е от погасителния план към допълнителното споразумение от 5.07.2010 г. (л.26-33 от досието на делото на ОС), че погасителни вноски не са дължими до дата 18.06.2015 г., а до дата 5.08.2038 г. Установява се следователно, че изчислението на дълга, за установяване на дължимостта на който банката претендира, следва да е извършено от банката съгласно чл.11.2. от ОУ, тъй като е очевидно, че не са погасени първите дължими вноски, а не са посочени в извлечението като непогасени (т.е. за банката те са погасени) вноските за времето от 18.07.2015 г. до 5.08.2038 г. по погасителния план (л.26-33 от досието на делото на ОС) към споразумението от 5.07.2010 г. Несъмнено е, че между страните няма подписано споразумение, с което те да са уговорили след извършването на плащането на сумата 52 056 евро как то да бъде отразено за погасяване на задължението на Т. към онзи момент и как занапред да се извършва погасяването на остатъка от дълга за главница. Безспорно е, че не е била приложена в случая клаузата на чл.11.3. от ОУ, съгласно която при еднократно погасяване извън месечната вноска на най-малко 10% от размера на разрешения кредит, по писмено искане на кредитополучателя се извършва преизчисляване на дължимите месечни плащания по лихва и по главница след изтичане на гратисния период, като преизчисляването се извършва на първата месечна падежна дата, следваща писмено искане, а екземпляр от променения погасителен план се предоставя на кредитополучателя. Нормата на чл. 76,ал.2 от ЗЗД изисква, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, да се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и накрая главницата. Банката е приложила за случая уговорката на чл.11.02. от ОУ, видно от  заявлението по чл. 417 от ГПК и извлечението от сметката. Длъжникът по договора за кредит Т. претендира погасяването да се извършва по реда на чл. 76,ал.1 от ЗЗД. Той претендира, че, ако не се погасяват бъдещи вноски, то най-малко е трябвало да се погаси главницата от кредита като цяло и от 79 272 евро главница към 18.12.2012 г. същата да е следвало да се намали на 25 272 евро, която да се олихвява с посочения лихвен процент, но в никакъв случай нямало да бъде вноска от 625 евро. С оглед липсата на постигнато при плащането на сумата споразумение между страните следва да се прецени, на първо място, дали в отношенията между тях могат да намерят приложение вече постигнатите между тях договорености, а именно уговорката на чл. 11.02. от ОУ. Тази клауза обаче следва да се приеме за неравноправна в частта й, с която е предвидено как да бъде частично погасяван дългът при погасяване на сума, надхвърляща размера на месечната вноска по погасителния план, в който случай законосъобразно е установено, че кредитополучателят не се освобождава от плащане на всяка следваща месечна вноска, а именно относно посоченият начин на погасяване „в размерите и сроковете по погасителния план. С размера на надвнесените суми се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски по погасителния план.“. Неравноправността се установява при условията на чл. 143,т.2 от ЗЗП, съгласно която норма неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца при неточно изпълнение на договорни задължения. Неравноправността е налице, тъй като клаузата на чл.11.2. от ОУ предвижда при погасяване на сума над размера на месечната вноска по погасителния план с размера на надвнесените суми да се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски по погасителния план и кредитополучателят да плаща всяка следваща месечна вноска в размерите и сроковете по погасителния план. В случая са налице фактически и правни обстоятелства, които изискват и служебна проверка от съда относно неравноправен характер на договорната клауза, тъй като разглежданият случай попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Видно от договора за ипотечен кредит от **********г., той е потребителски договор, тъй като е сключен между банката като кредитодател, от една страна, и, от друга страна, от Г.Т. като кредитополучател, който се явява потребител по смисъла на чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която разпоредба „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директивата, участва в договора поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, респективно по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, която норма определя като потребител физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая клаузата на чл.11.2. от ОУ предвижда при погасяване на сума над размера на месечната вноска по погасителния план с размера на надвнесените суми да се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски по погасителния план и кредитополучателят да плаща всяка следваща месечна вноска в размерите и сроковете по погасителния план. Видно от погасителния план към допълнителното споразумение от 5.07.2010 г., представен в копие от ищеца с исковата молба (л.26-33 от досието на делото на ОС), действително структурата на последните вноски включва значително по-висок дял на сума за дължима главница и нисък дял на дължима лихва, докато първите вноски включват по-висок размер на лихва и по-нисък такъв на главница. Но лихвата е възнаграждение за кредитора и се дължи само при неизплатена главница, поради което задължаване на длъжника да плаща предварително установената лихва, при предполагаемата тогава липса на предсрочно погасяване, е лишено от търговска логика след извършено погасяване на главницата или на част от нея. Нормата на чл. 76, ал.2 от ЗЗД урежда начина на погасяване на дълга при частично изпълнение на парично задължение, тя несъмнено е съобразена с изискванията на добросъвестността и охранява както интересите на длъжника, така и на кредитора. Уговорката по чл.11.2. от ОУ ограничава правото на потребителя като длъжник по договор за кредит, на първо място, да посочи кой елемент на дълга погасява, включително, на второ място, при липса на такова посочване - за приложение на нормата на чл. 76,ал.2 от ЗЗД, поради което тя следва да се приеме за неравноправна и затова нищожна по смисъла на чл. 146,ал.1 от ЗЗП. Съответно, затова тя не може да бъде приложена в случая, включително сега от съда, за определяне на правата и задълженията на страните по договора за кредит. След като в случая се установи, че банката е извършила погашението на дълга на ответника съгласно посочената клауза, то тя следва да бъде сега приета за нищожна и да не бъде прилагана в отношенията между страните в следната нейна част: „…в размерите и сроковете по погасителния план. С размера на надвнесените суми се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски по погасителния план.“.

          При условията на чл. 146,ал.5 от ЗЗП наличието на тази неравноправна клауза обаче не води до нищожност на договора между страните, защото процесният договор може да се прилага и без тази клауза, а именно като задължението на длъжника по договора за кредит се погаси частично с прилагане на нормата на чл. 76,ал.2 от ЗЗД във връзка с плащането на сумата 52 056 евро и с прилагане за уреждане на отношенията след датата 17.01.2013 г. на останалите, постигнати между страните уговорки (както е посочено в мотивната част на ТР 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк.д. 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС - за периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно, според клаузите на договора преди изменението му). В случая приложима е не нормата на чл.76,ал.1 от ЗЗД, както неоснователно претендира ответникът, а нормата на чл. 76,ал.2 от ЗЗД, тъй като е налице един главен лихвоносен дълг по договора за кредит, по който длъжникът е направил частично плащане (в тази насока – ТР 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк.д. 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 111/27.-10.2009 г. на ВКС по т.д. № 296/2009 г., ТК, 1 ТО). Установява се следователно, че при извършването на частичното плащане на сумата 52 056 евро на 17.01.2013 г. погасяването на задължението на Т. към банката следва да се приеме за настъпило съгласно посоченото в т.1.4 от заключението на в.л. Т. от 19.06.2019 г. – първо за погасяване на заемни такси (разноски), след това за погасяване на наказателна лихва и договорна лихва и накрая за погасяване на главница, при което остатъкът е в размер на 33 268,04 евро за непогасени задължения по кредита за главница. Видно е при тези обстоятелства, че след 17.01.2013 г. дългът на Т. към банката по договора за кредит е в размер на 33 268,04 евро за главница, а не в претендирания от банката размер на главница 33 600,79 евро. Дължимата договорна лихва за времето 18.01.2013 г.-15.09.2015 г. е в размер на 8,29% месечно съгласно т.2 от допълнителното споразумение от 5.07.2010 г. (както е посочено и в заключението на в.л. Т. от 3.02.2017 г.) и върху главница в размер на 33 268,04 евро се изчислява чрез общодостъпен лихвен калкулатор на 7 438,72 евро. Съгласно същото заключение на в.л.Т. е видно, че санкционна лихва съгласно чл.20.1 от ОУ (наказателна надбавка от 3 процентни пункта) е начислявана за периода на забава от 18.01.2013 г. до дата 24.06.2015 г. в размер на 416,38 евро. Клаузата на чл.20.1 от ОУ предвижда при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, да се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3 пункта. В случая обаче поради липса на нов погасителен план, съобразен с плащането, извършено на 17.01.2013 г., не може да се определи посочената в клаузата част от вноска за посочения период, представляваща главница. Затова и не може да се приеме, че ответникът дължи на банката сума съгласно уговорката по чл. 20.1 от ОУ. Съгласно същото заключение на вещото лице, от 25.06.2015 г. е начислявана санкционна лихва на основание чл.20.2 от ОУ и за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г. тя е в размер на 756,02 евро. Уговорката по чл. 20.2. от ОУ предвижда при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита да става предсрочно изискуем и да се отнася в просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта. При неиздължена главница в размер на 33 268,04 евро този вид санкционна лихва (8,29% плюс 10%) 18,29% тя се изчислява чрез общодостъпен лихвен калкулатор на   1 402,86 евро. В заключението на вещото лице е отбелязано, че от санкционните лихви е погасена сума в размер на 18,96 евро. Ищецът е претендирал, че дължимата от ответника санкционна лихва по чл. 20.2 от ОУ е 756,02 евро и тази сума като по-ниска от изчислената по-горе следва да бъде приета, че му е дължима. Съгласно същото заключение дължимите заемните такси са в размер на 345,97 евро. Установява се, че е налице непогасена част от дълга в така установените размери, поради което е неоснователна претенцията на ответника да се приеме, че самият факт на погасяване на 54 000 евро от кредита с продажбата на ипотекирания имот трябва да намери отражение в погасителния план, като най-малко бъдат погасени 86 вноски по 625,37 евро (т.е. до 126 вноски – 18.12.2020 г.), което да означава, че няма забава.

          Както бе вече посочено по-горе, съгласно клаузата на чл.11.3. от ОУ, при еднократно погасяване извън месечната вноска на най-малко 10% от размера на разрешения кредит, по писмено искане на кредитополучателя се извършва преизчисляване на дължимите месечни плащания по лихва и по главница след изтичане на гратисния период, като преизчисляването се извършва на първата месечна падежна дата, следваща писмено искане, а екземпляр от променения погасителен план се предоставя на кредитополучателя. Несъмнено е, че в случая ответникът Т. не е представил в банката писмено искане за преизчисляване на дължимите суми по кредита. При тези обстоятелства той неоснователно претендира в тежест на банката, включително като забава на кредитора, да се отчита фактът, че няма изготвен и не му е бил връчен нов погасителен план след извършеното от него на 17.01.2013 г. частично плащане на сумата 52 056 евро. Именно поради поведението на ответника като длъжник по кредита между страните не е постигната допълнителна, нова договореност как да се погасява остатъка от кредита занапред. При тези обстоятелства длъжникът е следвало да изпълнява съгласно вече постигнатите преди частичното плащане договорености. Размерът на задълженията му с оглед на тях бе посочен от съда по-горе. Неоснователно е затова неговото твърдение, че за да е налице негова забава, следва да е налице договор-споразумение, което урежда преструктурирането на дълга след м. февруари на 2013 г. Установява се, че посочените по-горе суми ответникът е дължал на банката към датата 25.06.2015 г., когато банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. Затова тя е имала основанието по чл.20.2. от ОУ да упражни правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, съгласно която клауза на чл. 20.2 от ОУ, както бе вече посочено, при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочение, а в случая се установява наличие на задължение за изплащане на главница в размер на 33 268,04 евро и на договорна лихва в размер на 7 438,72 евро. Неоснователно е следователно оспорването от ответника на наличието на материално-правните и процесуално-правните предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост, поради което, съответно, уведомлението до него да не е произвело действие. За упражняването на това право длъжникът е надлежно уведомен, видно от представеното от банката в производството по чл. 417 от ГПК по приложеното гр.д. 11572/2015 г. на ПРС уведомление (л.45), изпратено на длъжника Г.Т. ***, пл.“К.Ч.“* и получено от неговата майка С.А.Т.. Неоснователно е следователно и твърдението на ответника, че няма валидно уведомяване до него, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, защото връчването е нередовно поради връчване на друго лице, а не на длъжника. Неоснователно е и твърдението му, че уведомяването е нередовно, защото в самото писмо липсват достатъчно данни за размера на дълга и за каква сума банката обявява предсрочна изискуемост, тъй като такова изискване при отправяне на волеизявлението по чл.20.2 от ОУ не е поставено. Следва да се посочи, че неоснователно ответникът счита и че за надлежното настъпване на предсрочната изискуемост е необходимо решение на кредитния съвет на банката. Както е посочено в съображенията по т.18 на ТР №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, по силата на чл. 60, ал.2 от ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК, когато „кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем“ поради неплащане на една или повече вноски, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. След каква процедура банката е отправила до ответника изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем следователно е без правно значение за настъпване на последиците след получаването му от ответника. Установява се следователно, че вземането на банката е съществувало и е било изискуемо към момента на издаването на заповедта за изпълнение с оглед посочените в заявлението до районния съд от 16.09.2015 г. обстоятелства – като възникнало вече към този момент с оглед настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит, но не в посочения от ищеца размер, а в размера, посочен по-горе от съда, който е по-нисък, изчислен от съда по изложените по-горе съображения. Със заповедта № 6247/17.09.2015 г., издадена по делото от районния съд, искането на банката следователно основателно е уважено, като размерът на дълга следва да се приеме за горепосочения с оглед посочените по-горе сега от съда съображения и изчисления.

          При тези обстоятелства следва да се приеме в производството по чл. 422 от ГПК по отношение на ответника Т. както че кредитът е станал предсрочно изискуем, така и че към датата на подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417, т.2 от ГПК вземането на банката по договора за кредит е възникнало на предявеното основание и е изискуемо. Установява се при тези обстоятелства основателност на твърдението на банката-жалбоподател, че е неправилна преценката на окръжния съд относно липса на изискуемо вземане на банката спрямо длъжника именно на основанието, посочено в исковата молба. Установява се, съответно, основателност на подадената от банката-ищец по спора въззивна жалба. Ще следва обжалваното решение на окръжния съд да се отмени частично, в обжалваната от банката негова част за отхвърляне на иска за признаване на дължимостта на сумата 33 268,04 евро за главница, на сумата 7 438,72 евро договорна лихва за периода 18.01.2013 г.-15.09.2015 г., на сумата 756,02 евро санкционираща лихва за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г. и на сумата 345,97 евро за заемни такси, като се признае за установена дължимостта на така посочените, перендирани от ищеца в исковата молба суми, дължими на основание договора за кредит, обявен за предсрочно изискуем от банката, за които е издадена заповедта за изпълнение.

Съгласно т.12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Затова и с оглед резултата от обжалването решението на окръжния съд следва да бъде отменено и в частта му за разноските. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, с оглед уважаването на иска частично, ще следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца по съразмерност направени за производството по делото пред двете съдебни инстанции разноски и направени в заповедното производство разноски. Съответно, съгласно разпоредбата на чл. 78,ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски по съразмерност за отхвърлената част от предявената претенция. В заповедното производство направените от банката-молител и ищец в настоящия спор разноски са в размер на 1780,12 лв. за ДТ и на 1865,09 лв. за юрисконсултско възнаграждение или общо в размер на 3 645,21 лв. Направените от банката като ищец и жалбоподател разноски по спора в двете съдебни инстанции (включително при двете разглеждания на спора в ПАС) и пред ВКС са в размер на (пред ОС:1780,12 лв. ДТ, 200 лв. възнаграждение на вещо лице, 150 лв. юрисконсултско възнаграждение, който размер е посочен в списъка на разноски на банката на л.209 и е съобразен с нормата на чл. 78,ал.8 от ГПК във вр.с чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ; пред АС при първото разглеждане на спора: 1780,12 лв. ДТ и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение съгласно нормата на чл. 78,ал.8 от ГПК във вр.с чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ; пред ВКС: 300 лв. юрисконсултско възнаграждение нормата на чл. 78,ал.8 от ГПК във вр.с чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед на която разпоредба неоснователно в списъка на разноските на л.69 е посочен размер на юрисконсултско възнаграждение 600 лв.; пред АС при второто разглеждане на спора: 150 лв. за възнаграждение на вещо лице и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение) 4 960,24 лв. Предявеният иск е за присъждане на сума в общ размер 45 508,05 евро или (при курс 1 евро за 1,95583 лв.) 89 006 лв. Искът е уважен 41 808,75 евро или 81 770,81 лв. Следователно ответникът дължи да заплати на банката по съразмерност направените разноски за заповедното производство за размер 3 348,90 лв. и направените за съдебното производство по спора по съразмерност за размер 4 557,03 лв. Направените от ответника Т. разноски са в размер (пред ОС: 200 лв. за възнаграждение на вещо лице, 200 лв. за възнаграждение на вещо лице, 3000 лв. за адвокатско възнаграждение; пред АС при първото разглеждане на спора: 3000 лв. за адвокатско възнаграждение; пред ВКС: 30 лв. ДТ, 1780,12 лв. ДТ и 3000 лв. за адвокатско възнаграждение; пред АС при второто разглеждане на спора: 150 лв. възнаграждение за вещо лице, 3600 лв. за адвокатско възнаграждение) общо на 14 960,12 лв. Претендира се за отхвърляне на претенцията на банката в размер на 89006 лв., искът се отхвърля частично за размер 7 235,19 лв., при което по съразмерност банката следва да заплати на ответника направени разноски за размер 1 216,09 лв.

          С оглед на гореизложеното съдът

 

                                                    Р      Е      Ш      И     :

 

ОТМЕНЯ решение № 262, постановено на 11.05.2017 г. по т.д. 250/2016 г. на Окръжен съд – П., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е отхвърлен искът на „Б.Д.“ЕАД-гр.С. да бъде признато за установено между нея и Г.А.Т., че Г.А.Т. й дължи следните суми: 33 268,04 евро, ведно със законната лихва, начиная от 16.09.2015 г. до окончателното й изплащане, представляваща дължима главница по договор за ипотечен кредит от **********г., 7 438,72 евро, представляваща договорна лихва за периода 18.01.2013 г.-15.09.2015 г., 756,02 евро, представляваща санкционираща лихва за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г., и 345,97 евро – заемни такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№ 11 572/2015 г. на РС-П., И В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е осъдена „Б.Д.“ЕАД-гр.С. да заплати на Г.А.Т. сумата 3 400 лв. за извършени съдебни разноски, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, предявен с искова молба от 14.04.2016 г. от „Б.Д.“ЕАД-гр. ***, ЕИК *********, ул.“М.“** против Г.А.Т., ЕГН ********** ****, че ответникът Т. дължи на банката като кредитополучател съгласно договор за банков ипотечен кредит от **********г. и допълнително споразумение от 5.07.2010 г. към договора сумата 33 268,04 евро, представляваща изискуема главница към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК 16.09.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 7 438,72 евро договорна лихва, изчислена върху посочената главница за периода 18.01.2013 г.-15.09.2015 г., сумата 756,02 евро санкционираща лихва за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г. и сумата 345,97 евро за заемни такси, за които вземания на ищеца е издадена заповед № 6247/17.09.2015 г. по гр.д. № 11572/2015 г. на РС-П. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, срещу която ответникът е възразил по реда на чл. 414 от ГПК.

ОСЪЖДА  Г.А.Т., ЕГН ********** **** да заплати на „Б.Д.“ЕАД-гр. ***, ЕИК *********, ул.“М.“**  сумата 3 348,90 лв.– направени разноски в заповедното производство по съразмерност, както и сумата 4 557,03 лв.– направени разноски в исковото производство по делото пред двете съдебни инстанции и ВКС по съразмерност.

ОСЪЖДА „Б.Д.“ЕАД-гр. ***, ЕИК *********, ул.“М.“**  да заплати на Г.А.Т., ЕГН ********** **** сумата 1 216,09 лв.– направени разноски в исковото производство по делото пред двете съдебни инстанции и ВКС по съразмерност.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 262, постановено на 11.05.2017 г. по т.д. 250/2016 г. на Окръжен съд – П. В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е отхвърлен предявеният от „Б.Д.“ЕАД-гр.С. иск да бъде признато за установено между нея и Г.А.Т., че Г.А.Т. й дължи следните суми: сумата над 33 268,04 евро до 33 600,79 евро, ведно със законната лихва, начиная от 16.09.2015 г. до окончателното й изплащане, представляваща дължима главница по договор за ипотечен кредит от **********г., сумата над 7 438,72 евро до 10 407,85 евро, представляваща договорна лихва за периода 18.01.2013 г.-15.09.2015 г., и сумата над 756,02 евро до 1 153,44 евро, представляваща санкционираща лихва за периода 25.06.2015 г.-15.09.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№ 11 572/2015 г. на РС-п..

Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                         ЧЛЕНОВЕ: (1)                             

 

 

 

 

   (2)