Р Е Ш Е Н И Е
№ III – 50 12.07.2021г. град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, трети въззивен граждански състав
На двадесет
и пети май през две хиляди и двадесет и първа година,
В публично
заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАНКА МАЙСКА
РАДОСТИНА ПЕТКОВА
Секретар Жанета
Граматикова
като разгледа
докладваното от съдия Р.Петкова
въззивно гражданско дело номер 137
по описа за 2021 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на
чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред настоящата
съдебна инстанция по повод въззивна жалба на “ЦАМ БАЛКАН ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Бургас, жк.“Лазур“, бл.65, вх.А, ет.2,
ап.4, представлявано от управителя Андрей Ромилов Ангелов, подадена чрез
назначения му на основание чл. 29, ал. 4 от ГПК особен процесуален представител
адв. Мариана Трифонова- БАК, против решение № 260376 от 08.10.2020 г., постановено по гр. дело № 8455/2018 г. по описа на РС-Бургас, с което първоинстанционния съд е уважил предявените от ищеца „ЦАМ
ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Бургас, ул.“Перущица“ 22, партер, представляван от управителя Петър
Анатолиев Панов искове за приемане за установено по отношение на ответника “ЦАМ
БАЛКАН ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК *********, че същият му дължи сумата от 17000 лв. - главница, част от общо
дължима главница от 41000 лева по споразумение от 28.07.2016г., сумата от 1159.26 лв. - обезщетение за забавено
плащане за периода от 01.01.2018г. до 02.09.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 03.09.2018г. до окончателното изплащане, което
вземане е предмет на заповед за изпълнение №
3301/05.09.2018г. по ч.гр.дело №
6464/2018г. по описа на БРС и
е осъдил ответника- въззивник да заплати на ищеца- въззиваем направените по
делото разноски, от която сумата от 1546.81 лв. - съдебно-деловодни разноски в
исковото производство и сумата от 1143.19лв.
- съдебно-деловодни разноски в заповедното дело.
В подадената въззивна жалба, въззивникът, чрез
назначения му особен процесуален представител е изразил недоволство от
обжалваното решение. Изложени са твърдения за допуснати съществени процесуални
нарушения, довели до неправилни изводи на съда. По подробно изложените в
жалбата съображения се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново,
с което исковите претенции да бъдат отхвърлени.
Посочена е съдебна практика на ВКС. По
изложените, подробно доразвити доводи в жалбата се иска отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на
разноските пред двете инстанции. В съдебно
заседание въззивното дружество, чрез назначения му на основание чл. 29,ал. 4 от ГПК особен процесуален представител поддържа въззивната жалба и моли за
уважаването й.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемия –ищец „ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, чрез
упълномощения си процесуален представител е представил писмен отговор, в който
е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Счита, че обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, за което излага
подробни съображения. Не са направени доказателствени искания. В съдебно заседание въззиваемото дружество, чрез упълномощения си
процесуален представител поддържа писмения си отговор и моли за потвърждаване
на обжалваното решение
Бургаският окръжен съд, при
служебната проверка на обжалваното решение, извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за неговата нищожност или недопустимост,
поради което намира, че същото е валидно и допустимо.
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 3301/05.09.2018г. по ч.гр.дело
№ 6464/2018г. по описа на БРС, издадена
по реда на чл. 410 от ГПК е
разпоредно ответното дружество –длъжник да заплати на ищеца- кредитор сумата от 17000лв. - главница, част от общо дължима главница от 41000 лева по
споразумение от 28.07.2016г., сумата от 1159.26лв.
- обезщетение за забавено плащане за периода от 01.01.2018г. до
02.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.09.2018г.
до окончателното изплащане, както и направените в заповедното производство
разноски в размер на сумата от 1143.19
лв.
С
оглед указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК /в т.ч. след
потвържение на подаденото без представителна власт възражение по чл. 414 от ГПК
от назначения на ответника особен представител/ в дадения едномесечен срок по
чл. 415 от ГПК, ищецът е предявил настоящите искове по чл. 422 от ГПК за
установяване на вземанията си по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по които искове е образувано делото
пред районния съд, като наред с тях ищецът е предявил и горепосочените
евентуални искове.
В исковата молба се твърди, че между ответникът “ЦАМ БАЛКАН ИНВЕСТ“ ООД е получил в заем от А.Р.М./съдружник в същото
дружество/ сума в размер на 180 000 лв. по сключен помежду им на основание
чл. 134 от ТЗ писмен договор за заем от
15.12.2010г., със срок за връщане до три години. Твърди се също така, че
между страните по делото е подписано писмено споразумение от 28.07.2016г., по
силата на те са се съгласили поради липса на парични средства у ответника за
погасяване на дълга му към А.Р.М., ищецът да предостави на ответника в заем сумата от 41 000лв., с
която последният да заплати част от дълга си към А.Р.М., като посочената сума
бъде преведена по банков път от ищеца „ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД на А.Р.М.. Твърди се, че с подписаното между страните споразумение ответникът се е
задължил да върне на ищеца сумата от 41 000 лв. в срок до 31.12.2017г., като поради неизпълнение в уговорения срок на
задължението на ответника да върне заетата му сума от 41000 лв., ищецът сочи,
че се е снабдил със заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК за част от нея в размер на 17000 лв. В изпълнение на указанията на
заповедния съд на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК е ищецът е предявил
настоящия иск по чл. 422 от ГПК за установяване на дължимостта й заедно с
лихвите за забавеното й изплащане, като при условията на евентуалност
ищецът е предявил евентуални
искове, както следва: първият
евентуален иск е за осъждане на ответника да му заплати сумите на договорно основание по
чл.79 от
ЗЗД, основано на споразумението от 28.07.2016г. с настъпил падеж на 31.12.2017г; вторият
евентуален иск е на основан
на
заемно правоотношение по чл.240 от ЗЗД, произтичащо
от същото сключено споразумение от 28.07.2016г., също с настъпил падеж на
31.12.2017г.; третият
евентуален иск е основан на твърдението,
че на основание чл. 74 от ЗЗД, изпълнявайки чужд дълг до размер на сумата от
17 000 лв., ищецът е встъпил в правата на удовлетворения кредитор –
заемодател А.М., поради което ответника следва да му върне
платената по дълга сума с лихвите; и четвъртият евентуален иск е на основание
водене на чужда работа без пълномощие по чл.61 от ЗЗД, за който се твърди, че ищецът като управител на чужда работа е водил работата уместно и е извършил плащане
в интерес на ответника, а последният следва да
го обезщети за извършената работа и да му върне необходимите и полезни
разноски; петият
евентуален иск е на плоскостта на неоснователното обогатяване при различни фактически състави -
по чл.55, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД, респ. по чл. 59 от ЗЗД,
като в случая се иска ответникът
а върне на ищеца това, с
което се
е обогатил.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът, чрез упълномощен от общото си
събрание адвокатски пълномощник - адв.
Ченголов е депозирал писмен отговор, който не е зачетен от районния съд поради
липса на надлежно упълномощаване на ангажирания адвокатски представител.
В хода на делото пред първата инстанция, с определение от 23.04.2019г. районният съд е
прекратил исковото производство по чл. 422 от ГПК, тъй като е приел, че поради
липса на подадено в срока по чл. 414 от ГПК възражение с надлежна
представителна власт, заповедта по чл. 410 от ГПК е влязла в законна сила. По
повод инстанционен контрол на прекратителното определение на БРС, въззивният
съд като е съобразил, че управителят на двете дружества кредитор и длъжник е
едно и също лице- Андрей Ангелов, е приел, че е налице противоречие в
интересите между представляваното дружество-ответника и неговия законен
представител и е назначил на ответното дружество –длъжник особен представител
по реда на чл. 29, ал. 4 от ГПК в лицето на адв. Мариана Трифонова и е върнал
делото на БРС за продължаване на съдопроизводствените действия с указания
назначения особен представител да валидира подаване на възражение по чл. 414 от ГПК и да му бъде изпратен препис от исковата молба за подаване на писмен
отговор по чл. 131 от ГПК.
В подадения в срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез особения си представител е оспорил исковете, като е възразил, че не е налице възникнало между страните договорно правоотношение съгласно представеното споразумение от
28.07.2016г. Изложил е съображения,
че не е налице нито заемно
правоотношение, нито неоснователно
обогатяване. Оспорил е лицето А.М. да е получил претендираните от ищеца суми. Твърди се също, че
сумите не са дължими на ищеца, тъй като последния има непогасени задължения към
от ответника, които са в по-голям размер от процесната сума, поради което с тях
може да бъде извършено прихващане. Ответникът сочи, че по същността си споразумението
не представлява погасяване на задължението на ответника към заемодателя по
договора от 2010г., по съображения, че от
същото не
може да се направи извод за наличието на установена връзка между изплатената от
ищеца сума от 41
000
лв.
и сумата от 180
000
лв.,
предмет на договора за заем от 2010г.
Районният съд е квалифицирал
предявените обективно съединени искове, както следва: главните установителни
искове с правно основание чл.422 ГПК, а евентуалните: да
се осъди ответникът да заплати посочените суми на основание договорно
правоотношение по споразумението от 28.07.2016г. на основание договор за заем по чл. 240 от ЗЗД, на основание плащане
на чуждо задължение по чл.74 ЗЗД, на основание водене на чужда работа без
пълномощие по чл.61 ЗЗД, и на
основание неоснователно обогатяване по чл.55 от ЗЗД,
евентуално на основание чл.59 от ЗЗД.
С обжалваното първоинстанционно решение, съдът като е счел, че подписаното между страните
споразумение от 28.07.2016г. обективира валидно възникнало помежду им заемно
правоотношение, по което задължението за връщане на исковата сума е останало
непогасено, е уважил главните искове по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и
чл. 86 от ЗЗД, като е приел за
установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 17000 лв. - главница, част от общо
дължима главница от 41000 лева по споразумение от 28.07.2016г., сумата от
1159.26 лв. - обезщетение за забавено плащане за периода от 01.01.2018г. до
02.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
03.09.2018г. до окончателното изплащане, което вземане е предмет на заповед за
изпълнение № 3301/05.09.2018г. по ч.гр.дело № 6464/2018г. по описа на БРС.
Бургаският окръжен съд взе предвид събраните по делото доказателства,
становищата на страните и като съобрази закона намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По делото е представен писмен договор за заем от 15.12.2010г.,
сключен на основание чл. 134 от ТЗ, по силата на който А.М. се е задължил в 20-
дневен срок от сключването му да предостави в заем на ответното дружество “Цам
Балкан Инвест“ ООД сумата от 180 000лв.
срещу задължението последния да му е върне в срок до 3 години при посочените в
договора условия. От представеното извлечение от банкова сметка от 23.12.2010г.
е видно, че заетата сума от 180 000 лв. е преведена по банков път от
заемодателя М. по сметката на ответника.
По делото е представено сключено между страните- дружества, и
двете представлявани от един и същи
управител Андрей Ромилов Ангелов писмено споразумение от
28.07.2016г., по силата на което те са
декларирали, че ответникът “Цам
Балкан Инвест“ ООД е получил от А.М. паричен заем в размер на 180 000 лв. съгласно сключен помежду им
на основание чл. 134 от ТЗ договор за заем от 15.12.2010г., но заемополучателят “Цам Балкан Инвест“ ООД
макар да желае
да върне на заемодателя А.М. парична
сума от 41 000
лв.,
тъй като
към момента на подписването на това споразумение не разполага със свободни
парични средства, желае заплащането й на заемодателя А.М. да се осъществи от дружеството-ищеца “Цам Пропъртис Мениджмънт“ ООД, като в
последствие сумата да бъде върната от ответника “Цам Балкан Инвест“ ООД на ищеца “Цам Пропъртис Мениджмънт“ ООД в срок до
31.12.2017г. От своя страна ищеца
“Цам
Пропъртис Мениджмънт“ ООД е изразил съгласие да преведе сумата от 41 000
лв.
на заемодателя на ответника – А.М.
за погасяване на част от заема
му към него,
като в последствие сумата да бъде върната – възстановена от “Цам Балкан Инвест“
ООД на “Цам Пропъртис Мениджмънт“ ООД. В споразумението страните- дружества са потвърдили, а и по делото
се установява /л. 352/, че при подписването му ищецът вече е превел уговорената
в него сума от 41 000 лв. по банков път по посочена в него банкова сметка в
полза на А. М..
Правилно районния съд е приел, че представеното споразумение от
28.07.2016г. валидно е обвързало страните по него, независимо, че подписите
и за двете дружества са положени от едно и също лице –Андрей Ромилов Ангелов, който към датата на
подписването му е бил вписан като управител и на двете дружества, а към
настощия момент продължава да е управител на ответника. Затова съдът намира за
неоснователни възраженията в жалбата за неправилно приложение на цитираното в
обжалваното решение Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т. д. №
3/2013 г., на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с него задължителни указания
е прието, че към
органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска
сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на две
търговски дружества не се прилага забраната
по чл. 38 от ЗЗД.
Това означава, че при осъществяване на законно органно представителство на
търговските дружества не е нужно съгласие по смисъла
на чл. 38 от ЗЗД от страна на представлявания, за да може представителя му да договоря от негово име,
както лично за себе, така и за друго
представлявано от него лице. Съобразявайки
постановките на горепосоченото тълкувателно решение досежно настоящия казус
следва, че макар към момента на сключване на споразумението като законен представител
и на двете търговски
дружества да е действало едно и също
лице - управителя Ангелов, в това си качество – като органен представител същият
е имал правото да
сключва сделки
от името на всяко от представляваните от него дружества, в т.ч. и процесното
споразумение, сключено помежду двете дружества. Що се касае до доводите, наведени в жалбата дали управителят е действал в интерес или във
вреда на представляваните от него дружества и каква е била целта му при
сключване на процесното споразумение е въпрос, който е ирелевантен в настоящото
производство. Налице е друг съдопроизводствен ред за ангажиране на
отговорността на управителя, в случай, че е действал във вреда на някое от
представляваните от него дружества, която отговорност няма отношение към
валидността на процесната сделка. Затова изложените в жалбата доводи в тази
връзка не следва да се обсъждат, тъй като нямат отношение към спора.
Що се касае до наведените съображения за недействителност на
споразумението поради сключването му вреда на представлявания- ответник на
основание чл. 40 от ЗЗД, за да изследва този въпрос, съдът следва да е сезиран
с такова искане под формата на иск или възражение в преклузивните срокове по
ГПК. В случая действително такова възражение е направено в подадения от името
на ответника писмен отговор по чл. 131 от ГПК, депозиран чрез адв. Ченголов.
Същият обаче правилно не е зачетен от районния съд като валидно извършено
процесуално действие от името на ответника, тъй като отговора е депозиран от
лице без представителна власт по отношение на ответника – адв. Ченголов е бил упълномощен
от общото събрание на ответното дружество, което няма такива правомощия. Именно
поради констатираното към този момент противоречие в интересите на ответното
дружество и неговия управител Ангелов /макар впоследствие с назначаването на
нов управител това противоречие да е отпаднало/, съдът е назначил на ответното
дружество особен представител по чл. 29, ал. 4 от ГПК и е върнал делото за
валидиране на възражението по чл. 414 от ГПК от особения представител и за
връчване на исковата молба на ответника, чрез особения представител с правото
за нов срок по чл. 131 от ГПК. С
подадения в новия срок по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, назначения
особен представител на ответното дружество е потвърдил възражението по чл. 414
от ГПК, подадено от адв. Ченголов, но не е направил възражение по чл. 40 от ЗЗД, респ. до приключване на първоинстанционното производство не е потвърдил
направеното в първия писмен отговор възражение по чл. 40 от ЗЗД, а се е позовал
на него за първи път във въззивната жалба. Налице е настъпила във въззивното
производство преклузия за произнасяне по приложимостта на чл. 40 от ЗЗД, тъй
като правилно районния съд е приел за меродавен само депозирания от особения
представител на ответника писмен отговор. Затова неоснователни се явяват
възраженията за неправилно и непълно разпределена доказателствена тежест, тъй
като видно от доклада по чл. 140 от ГПК, обявен за окончателен без възражения
от страните районният съд е указал на страните подлежащите на установяване от
тях факти съобразно валидно наведените от тях твърдения и възражения. Що се
касае до възраженията, че съдът не е приложил чл. 101 от ГПК, констатирайки, че
действията на адв. Ченголов по чл. 414 от ГПК и чл. 131 от ГПК са без
представителна власт, следва да се отбележи, че именно в изпълнение на указанията
на въззивния съд ч.гр.д. № 1069/2019г. по описа на БОС е предоставена
възможност особения представител да потвърди възражението по чл. 414 от ГПК и
да подаде писмен отговор по чл. 131 от ГПК. Посочените процесуални действия са
извършени надлежно от особения представител на ответника в предоставения му
срок. Затова настоящата инстанция намира, че не е налице допуснато от районния
съд процесуално нарушение съгласно
оплакванията в жалбата в този смисъл.
На
слеващо място с оглед основанието, заявено съобразно наведените в исковата
молба фактически твърдения за връщане на сумата от 17 000 лв.,
представляваща част от общото задължение от 41 000 лв. е на плоскостта на
възникналото между страните заемно правоотношение, обективирано в сключеното
помежду им споразумение от 28.07.2016г., в тежест на ищеца е да докаже не само
постигане на съгласие за паричния заем, но и реалното предаване на сумата. По делото е
безспорно установено /л. 17 от делото/, в т.ч. и от признанието на М. /л. 345
от делото/, направено в обстоятелствената част на исковата му молба срещу
ответното дружество, по която е образувано т.д. № 658/2018г. по описа на БОС,
че посочената в споразумението сума от 41 000 лв. е получена от него по
банков път. От горното следва, че напълно обосновано и в съотвествие с
доказателствата по делото районният съд е приел, че заетата съгласно
споразумението сума от 41 000 лв. е предадена от ищеца- заемодател, вместо
ответника-заемополучател за погасяване на част от дълга му към третото лице М..
Това води до извода между страните по делото е възникнало валидно заемно
правоотношение по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, доказано чрез обективирано на
уговорките му в писмена форма, като с оглед обстоятелството, че договорът за заем е реален, освен създадената
от страните писмена форма за доказването му, по делото е установено по
категоричен начин, че процесната предоставена в заем парична сума е реално
предадена от заемодателя на заемателя за изплащане на негов дълг към трето
лице. Затова, макар чрез предоставения процесен заем фактически да е бил
погасен дълга на ответника-
заемополучател към трето лице, в случая не е приложима хипотезата на суброгация
чл. 74 от ЗЗД. За да достигне до този извод въззивния съд съобрази
задължителната съдебна практика в решение № 459/08.06.2010 г. по гр. д. №
1238/2009 г. на ВКС, IV г. о., в което е даденото разяснение, че уредената в чл. 74 от ЗЗД законна
суброгация, освен изпълнение на задължение, включва като елемент от фактическия
състав и правен интерес от изпълнението. Правният интерес се разбира като
опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на
изпълняващия чуждото задължение, и то само във връзка с отношенията му с
кредитора по първоначалното вземане. В настоящата хипотеза не се касае за
плащане на чуждо задължение нито по смисъла на чл. 74 от ЗЗД, нито на
плоскостта на гестията, тъй като ищцовото дружество няма отношения към третото
лице -кредитора на длъжника и
неизпълнението на задължението на ответника към това трето лице не би довело до
неблагоприятни имуществени последици в правната му сфера. Единственото
уговорено в споразумението основание за даване от ищеца на ответника на
процесната сума е като заем, с уговорката за връщането й на ищеца в посочения
срок.
Обстоятелството, че вместо фактически да
я предаде на ответника, по съгласие с последния, сумата е преведена на третото
лице-кредитор не променя заемния характер на възникналото между двете дружества
облигационно правоотношение. Дали третото лице- кредитор, което е получило сумата,
я е отчело като погашение на дълга на ответника към него съгласно чл. 73 от ЗЗД
е ирелевантно за настоящия спор.
От гореизложеното и съобразявайки обстоятелството, че по валидно
възникналото между страните заемно правоотношение въпреки доказателствената
тежест, която носи ответникът не е представил доказателства, че е върнал
заемната сума от 41 000 лв., изискуема на 31.07.2016г., надлежно
осчетоводена съгласно изготвената в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза като непогасено задължение към ищеца, настоящата съдебна инстанция напълно
споделя извода на районния съд, че главния иск по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79,
ал. 1 и чл. 240 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде изцяло уважен в
претендирания размер от 17 000 лв., представляващ част от общо дължима главница от
41000 лв.
Поради
неизпълнение от ответника на главното задължение в уговорения в споразумението
срок, основателна се явява и претенцията на ищеца за претендираната мораторна
лихва в размер на законната лихва, считано от 01.01.2018г. до 02.09.2018г. След извършени изчисления по чл. 162 от ГПК съдът намира,
че същата възлиза в исковия размер от 1159.26 лв., поради което тази претенция
също се явява основателна и следва да се уважи изцяло.
Върху
уважения размер на главницата следва да се начисли и претендираната по чл. 86,
ал.1 от ЗЗД законна лихва за дължимото от ответника на обезщетение за
забавеното й плащане, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК - 03.09.2018г. за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 6464/2018г. по описа на БРС до окончателното й изплащане.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
съдебна инстанция с тези на първоинстанционният съд, съдът намира въззивната жалба за неоснователна, а решението като правилно и
незаконосъобразно следва да бъде
потвърдено, в т.ч. и в часттта за присъдените разноски в заповедното
производство и в първата инстанция.
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
направените във въззивната инстанция разноски за платено адвокатско
възнаграждание в размер на 600лв. съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от горното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260376 от 08.10.2020 г.,
постановено по гр. дело № 8455/2018 г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА “ЦАМ БАЛКАН ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Бургас, жк.“Лазур“, бл.65, вх.А, ет.2, ап.4,
представлявано от управителя Андрей Ромилов Ангелов ДА ЗАПЛАТИ на „ЦАМ ПРОПЪРТИС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Перущица“ 22,
партер, представляван от управителя Петър Анатолиев Панов, на
основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК направените във въззивното производство
разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд с в едномечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.