№ 340
гр. Пазарджик, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Венцислав Г. Петров
при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева
като разгледа докладваното от Венцислав Г. Петров Гражданско дело №
20245200100079 по описа за 2024 година
Предявена е искова молба вх. № 1121 от 01.02.2024 г. от С. А. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. П., ул. ***, чрез адв. В. С. от АК -
Пазардик, срещу Прокуратурата на Република България, с правно основание
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 300 000 лева от нарушаване правото на
разглеждане и решаване на ДП № 3623/1992 г. на ОСлО при ОП – Пазарджик,
пр. преписка № 1106/1993 г. на ОП – Пазарджик в разумен срок, съгласно чл.
6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от 13.04.2023 г. до
окончателното плащане.
Искът се основава на следните фактически твърдения:
На 14.10.1992 г. ищцата С. П. е обвинена в извършване на
престъпление по чл. 256, ал. 2 вр. чл. 199, ал. 2, т. 2 и 3 от НК с постановление
на следовател от РСС пр. преписка № 1106/1993 г. Понеже е непълнолетна е
задържана за 24 часа в полицията, след което е с мярка за неотклонение „Под
надзор на инспектор в ДПС“. В периода от 14.10.1992 г. до 14.04.1993 г. са
били извършени 13 разпита и 6 бр. очни ставки. На 09.11.1993 г. се твърди, че
е внесен и обвинителен акт, като е образувано НОХД № 231/1993 г. на ОС –
Пазарджик, но същият е върнат от съда на 09.11.1994 г. на процесуално
основание за събиране на доказателства. Твърди се, че делото е спряно заради
свидетел, който бил извън страната. По-късно е възобновено и пак спряно
впоследствие. Не били връчени постановления за прекратяване на делото, но
ищцата завела дело в ОС – П. по гр. д. № 85/2023 г., но съдът решил, че
наказателното производство е приключило на 13.04.2023 г. и следва да се
1
изчерпи административната процедура. По подадено заявление до
Инспектората към ВСС № С-23-241/12.06.2023 г. било отказано обезщетение.
Излага се, че наказателното производство срещу ищцата е продължило повече
от 31 години в нарушение на всякакви разумни срокове и е причинило
значителни неимуществени вреди – притеснения, обида, възмущение,
страхове и т. н. Тези вреди оценява на 300 000 лева. Моли за уважаване на
иска, ведно със законната лихва от 13.04.2023 г. до окончателното плащане
(вж. уточнителна молба вх. № 2017/28.02.2024 г.). Претендират се разноски по
делото в размер на 10 лева държавна такса.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ПРБ е депозирал отговор.
Счита, че не са изложени достатъчно ясно съображенията относно търпените
от ищцата вреди от неразумната продължителност на наказателното
производство по ДП № 3623/1992 г. на ОСлО при ОП – Пазарджик, пр.
преписка № 1106/1993 г. Въпреки това се приема, че предвид изчерпаната
процедура по глава трета „а“ от ЗСВ, фактическият състав на отговорността
на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ е осъществен. Оспорва се иска по размер.
Твърди се, че липсват доказателства за твърденията на ищцата, както и че
претендираният размер на обезщетение е прекомерен. Излага се, че
наказателното производство е образувано на 10.08.1992 г. за престъпление по
чл. 199, ал. 2, т. 2 и 3 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 18 от НК. След проведено
разследване, на 09.11.1993 г. в ОС – Пазарджик е внесен обвинителен акт
срещу четири лица с обвинение по чл. 256, ал. 2 /отм./ вр. чл. 199, ал. 2, т. 2 и 3
вр. чл. 18 от НК при различни форми на съучастие – за ищцата по чл. 20, ал. 4
вр. чл. 63, ал. 2 от НК. Почти година след това, на 09.11.1994 г. съдебното
производство е прекратено и делото върнато на прокуратурата за
допълнително разследване С указания за провеждане на повторен разпит на
свидетеля Й. А. и извършване на очни ставки между него и обвиняемите.
Поддържа се, че в съдебната фаза ПРБ е само страна и няма ръководни
функции. Тъй като свидетелят бил в неизвестност, производството е било
спряно. Последвали са възобновявания и спирания на производството. На
14.05.2009 г. делото е възобновено за трети път, но предвид че св. А. е бил
извън пределите на страната, както и трима от обвиняемите, производството
отново е спряно на 16.07.2009 г. На 02.01.2014 г. производството е било
възобновено и прекратено с постановление на наблюдаващия прокурор.
Твърди се, че производството е продължило в напълно разумен срок,
доколкото се отличава с фактическа и правна сложност – касае се до
престъпление, извършено от четири лица, действали в условията на
конспиративност, при различна форма на съучастие. Основна причина за
продължителността е безследно изчезналият свидетел – очевидец, който е в
неизвестност и до днес. При тези обстоятелства, с оглед тежестта на
2
престъплението – опит за грабеж, придружен с убийство, срокът на
разследване се явява напълно разумен. Обезщетението следва да се определи с
оглед конкретиката на случая – т. 11 от ТР № 3/2004 г. Прави се възражение, че
процесуалното поведение на ищцата е съпричиняващ фактор, тъй като тя е
можела да поиска ускоряване на производството по реда на глава 26 от НПК,
но не го е сторила. В тази връзка се твърди, че изключителна вина за
увреждането има ищцата в хипотезата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ. Не се представят
доказателства за сторени за производството разходи за адвокатско
вънаграждение, освен таксата от 10 лева.
По допустимостта на производството:
Сезиран е родовокомпетен съд – чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 104, т. 4
от ГПК.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ обезщетение за вреди, причинени при
условията на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ може да се търси по този закон, а не по
общия ред. Правната възможност за гражданите и юридическите лица да
претендират обезщетение за вреди, като предявят иска по чл. 2б, ал. 1 от
ЗОДОВ, е обусловена от наличието на абсолютните процесуални
предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от същия закон, а
именно да е изчерпана административната процедура за обезщетение на
вредите по реда на Глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Съгласно съдебната практика, обективирана в Определение № 274 от
11.04.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 914/2014 г., III г. о., когато закон или указ е
предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага (чл. 8,
ал. 3 от ЗОДОВ). В случая е предвидено този закон да се прилага само след
изчерпване на административната процедура и ако не се стигне до
споразумение по обезщетението. Видно от писмо изх. № 94-С-211/23 от
04.01.2024 г. на Министерство на правосъдието, административното
производство по Глава ІІІ „а“ от ЗСВ е изчерпано, като искането на ищцата за
заплащане на обезщетение е отхвърлено с довода, че в продължителността на
производството не се включват периодите на спирането му, а след
прекратяването му през 2014 г. тя не се е интересувала от развитието на
делото.
Във връзка с подадената уточнителна молба вх. № 2017/28.02.2024 г., с
която ищцата заявява, че прави изменение на основанието на иска,
претендирайки законната лихва не от датата на исковата молба – 01.02.2024 г.,
а от 13.04.2023 г., с определението за насрочване на делото настоящият състав
е приел, че в случая не се касае до изменение на основанието на иска,
разбирано като обстоятелствата, на които се основава същият. Правната
доктрина и съдебната практика е ориентирана в насока, че претенцията на
ищеца за присъждане на законна лихва представлява последица от
3
евентуалното уважаване на иска за обезщетение и не се приема за предявен
самостоятелен иск по чл. 86 от ЗЗД – Определение № 406 от 15.07.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 300/2009 г., I т. о.). В този случай размерът на законната
лихва ще подлежи на установяване в изпълнителното производство. Ето защо,
съдът ще преценява акцесорната претенция за законна лихва от поисканата
дата – 13.04.2023 г.
Съдът приема от фактическа страна следното:
От приложеното по делото ДП № 3623/1992 г. на ОСлО при ОП –
Пазарджик, пр. преписка № 1106/1993 г. на ОП – Пазарджик е видно, че
наказателното производство е образувано на 10.08.1992 г. за престъпление по
чл. 199, ал. 2, т. 2 и 3 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 18, ал. 2 от НК срещу неизвестен
извършител. На 16.04.1993 г. с постановление на следовател при Районна
следствена служба – Пазарджик ищцата С. П. /непълнолетна към него момент/
е привлечена като обвиняема затова, че вечерта на 9-ти срещу 10.08.1992 г.
извършила действия като помагач при извършване на опит за грабеж и
убийство от И. Б., В. П. и Г. В. към 2:30 часа в дома на Д. Г., като дала
сведения за наличност на голяма сума пари в този дом и правила опит да
задържа М. Г., дъщеря на Д. Г., до извършване на деянието – престъпление по
чл. 199, ал. 2, т. 2 и 3 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 вр. чл. 63, ал. 2 от НК. Взета
е мярка за неотклонение „надзор на инспектор при детска педагогическа стая“.
На 21.10.1992 г. ищцата е била разпитана като свидетел по делото. На
15.06.1993 г. на ищцата й е предявено предварителното производство за
повдигнатото престъпление по чл. 256, ал. 2 вр. чл. 199, ал. 2, т. 2 и ал. 1, т. 2
вр. чл. 18, ал. 1 от НК. На 08.07.1993 г. е изготвено обвинително заключение
по делото, с което е предложено да бъдат предадени на съд ищцата С. П., И.
Б., В. П. и Г. В.. На 09.11.1993 г. в ОС – Пазарджик е внесен обвинителен акт
срещу посочените лица, като е образувано НОХД № 231/1993 г. На 25.02.1994
г. не е даден ход на първото открито съдебно заседание поради неявяване на
св. Й. А., посочен като ключов за разкриване на обективната истина,
впоследствие обявен за общонационално издирване. Последват нови открити
съдебни заседания, на които също не е даден ход на делото по същата причина
– неявяване на св. А.. За първи път на делото е даден ход на 04.10.1994 г.
Впоследствие съдебното производство по НОХД № 231/1993 г. е прекратено
на 09.11.1994 г. и върнато за допълнително разследване, като включително са
изложени мотиви за невъзможността да се ценят като доказателствен
материал свидетелските показания на св. А., дадени на следственото дело и
главно въз основа на които да се приеме за доказан главния факт на
обвинението във връзка с авторството на извършеното деяние, респ. взетата
спрямо ищцата мярка за неотклонение е заменена на „подписка“ заради
навършване на пълнолетие. На 22.07.2005 г. с постановление на ОСлС –
4
Пазарджик следственото дело № 3623/92 г. е изпратено до Окръжна
прокуратура – Пазарджик с мнение за спиране, доколкото дадените от съда
указания за повторен разпит на свидетеля Й. А. и поставянето му в очни
ставки с обвиняемите по делото не може да бъде изпълнено, което
възпрепятства разкриването на обективната истина по делото. На 27.07.2005 г.
Окръжна прокуратура – Пазарджик спира наказателното производство по сл.
дело № 3623/92 г. по изложените съображения. На 02.05.2007 г.
производството е възобновено, но на 27.07.2005 г. е спряно отново до
откриване на св. А., който се предполага, че е извън пределите на България.
На 14.05.2009 г. отново е възобновено, за да бъде прекратено на основание чл.
243, ал. 1, т. 2 от НПК (обвинението не е доказано) на 02.01.2014 г., за което на
05.04.2023 г. е уведомена и ищцата С. П..
Правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
Съгласно цитираната разпоредба, Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
ЕКЗПЧОС.
Съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията: „Всяко лице при решаване на
правен спор относно негови граждански права и задължения или
основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има
право на….. гледане на неговото дело в разумен срок”.
Основанието за предявяване на иска е нарушаване правото на
разглеждане и решаване на ДП № 3623/92 г. на ОСлО при ОП – Пазарджик,
пр. преписка № 1106/1993 г. на ОП – Пазарджик в разумен срок съгласно чл. 6,
§ 1 от ЕКЗПЧОС.
Повдигнатият правен спор възлага в тежест на ищеца доказването на:
допуснато от прокурора нарушение на право по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС;
претърпяна неимуществена вреда; причинно-следствена връзка между вредата
и неразумната продължителност на производството, като наличието на вина у
лицата от състава на съответния орган е без правно значение.
Съгласно Решение № 66 от 2.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5813/2014 г.,
III г.о. механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за
разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния
период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и
необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на
наказателното производство. При преценката си за разумността на
5
релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото,
поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи.
Сложността на делото се преценява съобразно естеството на фактите, които
следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да
се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела,
встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни
обстоятелства. От жалбоподателя не може да се изисква да сътрудничи
активно за ускоряване на производство, което може да доведе до неговото
осъждане, а за преценката на поведението на компетентните органи - голямо
значение имат усилията им за ускоряване на производството. Принципът е, че
компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят
всички участници в производството да полагат максимални усилия за
предотвратяване на ненужно забавяне (вж. и Решение № 72 от 18.05.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 3619/2016 г., III г.о.).
Началният момент е датата 16.04.1993 г., когато ищцата е привлечена
като обвиняема за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 и 3 вр. ал. 1,
т. 2 вр. чл. 18, ал. 2 от НК по образуваното ДП № 3623/1992 г. на ОСлО при
ОП – Пазарджик, пр. преписка № 1106/1993 г. на ОП – Пазарджик.
Крайният момент на срока на продължителността на наказателното
производство е датата на постановлението на прокурор от ОП – Пазарджик за
прекратяването му - 02.01.2014 г., на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК,
когато намери, че обвинението не е доказано.
Общият срок на наказателното производство е почти 21 години (а не
както твърди ищцта 31 години), като единственият начин, по който може да
бъде оценен размерът на същия, е като прекомерен. Съобразявайки
критериите за преценка на разумността на срока, които бяха изброени по-горе,
настоящият съдебен състав приема, че неразумната продължителност е в
резултат единствено от поведението на компетентните органи на ответника,
които са допуснали след 09.11.1994 г., когато са дадени указания от съда по
НОХД № 231/1993 г. за допълнително разследване и установената
невъзможност за повторен надлежен разпит на ключовия свидетел (А.) да
прекратят наказателното производство със съществуващата опция за
възобновяване (при откриване на свидетеля) било по чл. 237, ал. 7 от НПК
(отм.), респ. по чл. 243, ал. 10 НПК, освен ако преди това прекратяването не се
обжалва от заинтересованите лица, което би довело до стабилизиране на
прекратяването.
В този смисъл е и практиката на съдилищата, разглеждащи наказателни
дела. Когато има съмнение дали обвиняемият е извършил престъплението,
органите на досъдебното производство са длъжни, ако делото не е изяснено,
6
да извършат допълнително разследване за отстраняване на всяко съмнение
(ППВС № 6 от 4.V.1978 г.). Основанието „недоказаност на обвинението“
означава невъзможност да се съберат доказателства срещу обвиняемия, затова
и когато липсват такива, подкрепящи изцяло и несъмнено обвинителната теза,
производството срещу обвиняемия трябва да се прекрати (Решение № 274 от
15.IV.1991 г. на ВС по н. д. № 992/90 г., I н. о.).
Следва да се отбележи също така, че поведението на ищцата не е
причинило по никакъв начин забавянето, а при липса на предприети
съществени действия по движение на делото от компетентните органи в
продължение на години (от 1994 г. до 2014 г.), не може да се обсъжда
характера и сложността на делото като критерии за превишаване на разумния
срок. Както се посочи вече, от ищцата не може да се изисква да сътрудничи
активно за ускоряване на производство, което може да доведе до нейното
осъждане. В този смисъл, настоящият съдебен състав намира за
неоснователно възражението на ответника, че ищцата е съпричинила
вредоносния резултат, тъй като е следвало да поиска ускоряване на
производството по реда на глава 26 от НПК, но не го е сторила. Като
обобщение, съдът намира, че ищцата доказа допуснато от ответника
нарушение на право по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС.
По размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на чл.
52 от ЗЗД и критериите, за определянето му по справедливост, следва да
отчита както общо-икономическата и социална рамка на равнището на живот
към датата на приключване на наказателното производство, към която дата
може да се определи и общия срок на продължителност на същото – 2014 г.,
така и че тя е фон на проявление на конкретна неимуществена вреда за
конкретния ищец.
По довода на процесуалния представител на ищцата, изложен в
пледоарията по същество, че при определяне на обезщетението съдът следва
да има предвид минималната работна заплата към онзи момент (1993 г.) и към
настоящия момент (2024 г.) и „за 6-7 години забавено производство“, следва
да се посочи, че вредата е обективирана с настъпване на непозволеното
увреждане, с факта на осъществяване на деликта – личното засягане на
защитените ценности, поради което дължимото обезщетение следва да се
определи към този момент. Независимо от продължителността на времето,
през което ще се търпят страданията, основанието за обезщетение е породено
с настъпването на вредата, поради което при определяне размера на
дължимото обезщетение се има предвид и репарирането на бъдещите вреди,
определими към момента на увреждането. Вредата е обективирана към
7
момента на непозволеното увреждане, от когато е породено и основанието за
нейното обезщетяване. Присъждането на репарацията преклудира въпроса за
дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, поради което
е недопустимо да се изследва евентуално по-голяма вреда, произтичаща от
промените в икономическата обстановка в страната. Тези промени не са
ново правопораждащо основание за вреда, защото проявлението на
неимуществените вреди напред във времето не ги прави бъдещи вреди, тъй
като те вече са се проявили и обективирали към момента на настъпване на
вредата – в този смисъл Решение № 95 от 29.09.2009 г. на ВКС по т. д. №
355/2009 г., I т. о.
Моралните вреди са индивидуално определими и паричното
обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването
им. Целта на обезщетението в случая е не да поправи вредите, а да
възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. Въпрос на
фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и
личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на
обезщетението. Унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради това и
законодателят не борави с други техники за определяне размера на
справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като
например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер,
процент и пр. Легалният термин "по справедливост" до голяма степен е
изпълнен с морално съдържание и отразява обществената оценка на
засегнатите нематериални вреди.
Следва да се посочи също така, че необосновано дългият общ срок от
почти 21 години на наказателното производство неизбежно е довел до
причиняване на неимуществени вреди на ищцата под формата на стрес,
отчаяние, загуба на доверие в институциите, постоянно емоционално
напрежение, усещане за безизходица и безпомощност, несигурност и липса на
спокойствие, с оглед съзнанието, че не е направено всичко възможно, за да
бъде установена обективната истина по отношение на извършеното деяние.
Доколкото, не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни
изживявания (Решение № 18 от 20.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2013 г.,
IV г. о.), наличието им се презумира през целия период на висящност на
наказателното производство. Имайки предвид конкретните особености на
настоящия случай обаче, съдът не може да обоснове извод за наличие на
претърпени неимуществени вреди над обичайното за подобни случаи ниво,
доколкото липсват данни за такива (по делото не бяха събрани гласни
доказателства и същото се решава единствено на база писмени такива), като
следва да се съобрази, че неспазването на разумния срок на продължителност
винаги увеличава вредните последици (Решение № 532 от 24.06.2010 г. на
8
ВКС по гр. д. № 1650/09 г., III г. о.). В § 62 от Решение на ЕСПЧ по делото
„Станков срещу България“ се сочи следното: „Оценяването на морална вреда,
освен в случаите, когато размерът на обезщетението е определен от закона, по
природа е трудна дейност, честно налагаща на този, комуто се пада, да
извърши проучвания на съдебните практики, за да се постарае да оцени,
сравнявайки своя случай с подобни дела, вредите и лихвите, които могат да се
присъдят за това”. Ето защо, приемайки, че при възмездяване на вредите от
значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности,
равенството в обществото намира най-чист израз (вж. Решение №
72/18.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о. – общ срок на
наказателното производство от 19 години /от 1994 г. до 2013 г./ – обезщетение
от 10 000 лева), съдът намира, че справедливият размер на обезщетение на
причинените на ищцата неимуществени вреди възлиза на сумата от 10 000
лева, като за разликата до претендираните 300 000 лева искът се отхвърля.
По отношение на законната лихва:
С оглед мотивите и правното основание, посочено в постановлението
на ОП – Пазарджик от 02.01.2014 г., а именно по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК се
извежда извод, че се касае до хипотеза на образувано наказателно
производство, което е било прекратено поради това, че обвинението не е
доказано. В този случай основанието за прекратяване е необоснованост на
валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от
събраните по делото доказателства.
Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС, отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на
правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския
акт за прекратяване на наказателното производство. От този момент
държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на
присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за
реализиране отговорността на държавата (последното е без значение в случая,
доколкото съдът не следи служебно за изтичането на погасителната давност –
чл. 120 от ЗЗД).
Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е
предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 от НПК, които влизат в сила.
Според чл. 243, ал. 10 от НПК - постановлението за прекратяване на
наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от
пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице,
може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата
прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 6, т.
1 и т. 2 от НПК подлежат на проверка по реда на глава ХІІІ "възобновяване на
9
наказателни дела" (чл. 419, ал. 1 от НПК). От цитираните разпоредби е видно,
че прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление не
влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 4
от НПК, защото може служебно да бъде отменено от по-горестоящ прокурор,
ако не е обжалвано. Следователно, стабилитета на постановлението за
прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР №
3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността
на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи,
изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите и лицето да не
е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с
оправдателна присъда. В случая, постановлението за прекратяване на
наказателното производство е било съобщено на ищцата на 05.04.2023 г.,
същото не е обжалвано по съдебен ред и от този момент ПРБ изпада в забава.
В случая ищцата претендира законната лихва върху определеното от
съда обезщетение от по-късна дата – 13.04.2023 г. (при дължимо такова от
05.04.2023 г.), което с оглед диспозитивното начало следва да се уважи.
По разноските:
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или
частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството,
както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда
ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или
юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ищцата претендира държавна такса от 10 лева и разноски в размер на
12 000 лв. за адвокатско възнаграждение. Съгласно т. 1 от ТР № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва
да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се
представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за
направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка. В случая в представения по делото договор за правна
защита и съдействие не е вписан начинът на плащане, поради което не може
да се установи дали определеното между адвокат и клиент възнаграждение е
платено. Искането по чл. 78, ал. 1 от ГПК е неоснователно. На това основание
не следва да се разглежда възражението на ответника за прекомерност на
основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Платената от ищцата държавна такса от 10 лева следва да се възложи в
тежест на ответника.
Няма направени други разноски по делото.
Водим от горното, съдът
10
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. А.
П., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. ***, сумата от 10 000 (десет хиляди)
лева, обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на
нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП №
3623/1992 г. на ОСлО при ОП – Пазарджик, пр. преписка № 1106/1993 г. на ОП
– Пазарджик, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва
от 13.04.2023 г. до окончателното плащане, както и 10 (десет) лева – държавна
такса, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдените 10 000 лева до
претендираните 300 000 (триста хиляди) лева, като неоснователен.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________
11